Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Independent Wife, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 163 гласа)

ВТОРА ГЛАВА

Сали застана пред огледалото и погледна снимката, която държеше в ръката си — тя на осемнадесет години. После погледна към отражението си, търсейки разликите. Най-очевидната бе, че сега имаше скули вместо бузи. Косата също, разбира се, тогава едва покриваше ушите й, а сега бе дебела плитка, която стигаше до кръста й. Единственото, което не се бе променило, бяха очите, големите й тъмносини очи. Ала ако носеше тъмни очила винаги, когато мислеше, че може да налети на Рай, можеше до безкрай да скрива самоличността си от него.

Бе обмислила въпроса от всички страни и бе решила да не разчита на благоразположението му, което в най-добрия случай бе въпрос на шанс. Той можеше да кипне от някоя дреболия, бе непостоянен, непредсказуем. Най-умното бе да го избягва, доколкото бе възможно, и да се опита да не позволи на Грег да я представи на собствения й съпруг като стара приятелка от родния му град.

Рай се очакваше да пристигне тази сутрин. Вчера бе съобщена новината, че списанието е продадено на Райдън Бейнс, който вече нямаше да работи като чуждестранен кореспондент и щеше оттук нататък да посвети времето и способностите си на публикуването на новини, освен в изключителни случаи, когато щеше да прави документални филми за специални събития. Цялата сграда бе бръмнала от тези новини. Репортерите ветерани изведнъж бяха станали неспокойни, преглеждаха работите си и ги сравняваха с директния, рязък стил на Рай. И Сали вече бе чула стотици коментари от развълнувани жени колко красив бе Райдън Бейнс. Дори жени, които бяха щастливо омъжени, бяха във възторг, че ще работят с него. Той бе нещо повече от известен репортер. Беше знаменитост.

На Сали цялата тази работа вече й бе омръзнала. Първото, което щеше да направи тази сутрин, бе да помоли Грег да я прати в командировка, където и да било, докато нещата се уталожат. Вече бяха минали три седмици от последната й командировка, така че никой нямаше да се изненада, че не я свърта на едно място. До благотворителния бал в Сакария оставаше повече от месец и тя не мислеше, че ще може да чака спокойно дотогава.

Изведнъж забеляза колко бе станал часът и хвърли последен поглед към стройната си фигура — стегната и делова в тъмносините панталони и синята копринена риза. Косата й бе прибрана и сплетена в дълга плитка и като последно бе добавила тъмни очила. Ако някой я попиташе, щеше да каже, че има главоболие и от светлината я болят очите. Очилата не бяха толкова тъмни, че да не може да работи с тях, ако се наложи.

Вече трябваше да бяга и понеже асансьорът в сградата, в която живееше, бе прословут с това, че идва много бавно, Сали хукна по стълбите, като прескачаше по две. Стигна до спирката в момента, в който автобусът затваряше вратите, и започна да вика и да чука, докато шофьорът отвори и се засмя:

— Чудех се къде си.

Всъщност често й се случваше да закъснява.

Стигна до кабинета си една минута преди началото на работното време и се стовари на стола, чудейки се как бе успяла да пресече улицата, без да я блъснат поне шест пъти. Кръвта пулсираше във вените й и тя се усмихна. Когато обичайният й начин да стигне до работата си започваше да изглежда вълнуващ, значи бе време за действие.

— Здрасти — поздрави я Бром. — Готова ли си да се срещнеш с човека?

— Готова съм да замина някъде. Много се застоях тук. Започвам да хващам паяжина. Мисля да сгащя Грег в бърлогата му и да видя дали не мога да получа някаква задача.

— Глупости — скастри я Бром. — Днес Грег е нервен. По-добре изчакай до утре.

— Ще си пробвам шанса — отвърна жизнерадостно Сали.

— Не правиш ли винаги точно това? Хей, защо са ти тези очила? Да не се опитваш да скриеш някое насинено око? — Очите на Бром светнаха от мисълта, че може да е попаднала в сбиване.

— Ами! — За да го увери, тя вдигна очилата и му показа, че очите и са си нормални, после отново ги намести на носа си. — Боли ме глава и светлината ме дразни.

— Да нямаш мигрена? — разтревожи се Бром. — Сестра ми има и светлината винаги я дразни.

— Едва ли е мигрена — отвърна Сали уклончиво. — Сигурно просто са ме хванали нервите, че толкова време седя на едно място.

Бром се засмя, както се бе надявала, и тя отиде да говори с Грег, преди да бе пристигнал Рай и всички шансове да са изгубени.

Когато наближи отворената врата на Грег, го чу да говори по телефона. Гласът му бе напрегнат и нетърпелив и Сали вдигна вежди. Той по природа си бе нетърпелив, но обикновено не бе неразумен. Сега обаче не й се струваше, че говори разумно. Бром бе прав, Грег бързаше повече от обичайното и бе нервен и раздразнителен. Тя не се съмняваше, че всичко се дължи на предстоящото идване на Рай.

Когато го чу да затваря телефона, Сали подаде глава през вратата и попита:

— Чаша кафе?

При звука на гласа й той рязко вдигна глава и устните му се изкривиха в гримаса.

— Вече съм се удавил в кафе. По дяволите, не знаех, че в тази сграда работят толкова много идиоти. Кълна се, че ако още един глупак ми се обади…

— Всички са нервни — успокои го тя.

— Ти не си — възрази Грег. — За какво са ти тези очила? Толкова ли си станала известна, че да трябва да пътуваш инкогнито?

— Имам си причина да нося очила. Ала понеже си гаден, няма да ти я кажа.

— Както искаш — изръмжа той. — Разкарай се от кабинета ми.

— Трябва ми командировка — заяви Сали. — Аз самата всеки момент ще изкризя.

— Мислех, че ще искаш да си тук, за да се видиш със стария си приятел и земляк. Както и да е, в момента нямам къде да те пратя.

— Хайде де — примоли се тя. — Трябва да има нещо дребно. Няма ли никакви размирици, никакви природни бедствия, политически отвличания? Някъде на света трябва да има някаква история за мен!

— Може би утре — отвърна Грег. — Недей толкова да бързаш. За Бога, Сал, може да ми потрябваш, ако човекът стане сприхав. Хубаво е наблизо да има някой стар приятел…

— За да го хвърлиш на лъва? — прекъсна го тя.

Той изведнъж се засмя.

— Не бой се, кукличке, Бейнс няма да те разкъса на парчета, само малко ще те понамачка.

— Грег, ти не ме слушаш! — простена Сали. — Застояла съм се тук вече цели три седмици. Трябва да си изкарам заплатата.

— Ти нямаш ум — отбеляза той.

— Ти пък нямаш милост. Грег, моля те!

— Защо толкова бързаш?! — неочаквано изрева той. — По дяволите, Сал, днес ми идва нов издател, който в никакъв случай не е някакъв наивник. Не очаквам нищо приятно, така че махни ми се от главата, а? Освен това може да поиска да те види и аз, разбира се, искам да си тук, ако наистина поиска.

Тя се стовари на един стол и простена на глас. Внезапно осъзна, че ще трябва да каже на Грег истината. Това бе единственият начин да го накара да я прати в командировка, а и може би не би било толкова зле, ако Грег знаеше. Тогава поне нямаше да продължава да се опитва да я хвърли на Рай. Реално погледнато, той имаше правото да знае обстоятелствата и да разбира усложненията, които могат да възникнат от самото й присъствие.

— Грег, мисля, че трябва да знаеш, че Рай може и да не е толкова доволен да ме види — каза Сали тихо.

Той моментално застана нащрек.

— Защо? Мислех, че сте приятели.

Тя въздъхна.

— Не мога да кажа дали сме приятели, или не. Не съм го виждала седем години, освен по телевизията. Освен това има още нещо. Нямаше да ти кажа, но ти трябва да си наясно. Нали знаеш, че съм омъжена, ала със съпруга ми сме разделени от години?

Грег кимна и лицето му изведнъж стана съвсем безизразно.

— Да, знам, но ти никога не си казвала кой е твоят съпруг. Представяш се с моминското си име, нали?

— Да, исках да постигна всичко сама, без да използвам името му. Той е много известен. Всъщност, моят съпруг е… Ъ-ъ-ъ-ъ… Райдън Бейнс.

Грег преглътна шумно, после още веднъж. Очите му се разшириха. Сали не лъжеше, той знаеше. Тя бе честна до грубост. Ала все пак… Райдън Бейнс? Този печен, корав мъж и тази дребничка фея със смеещи се очи?

— Господи, Сал, та той е на възраст да ти бъде баща.

Сали избухна в смях.

— Не е! Само с десет години е по-голям от мен. Аз съм на двайсет и шест, не на осемнайсет. Но исках да знаеш защо искам да замина в командировка. Колкото по-далеч стоя от него, толкова по-добре. Разделени сме от седем години, ала си остава фактът, че Рай все още е мой съпруг, а личните отношения могат да станат деликатни, нали?

Грег я гледаше невярващо. Но й вярваше. Просто не можеше да го осъзнае. Сали? Малката Сали Джероум и този голям корав мъж? Тя приличаше на дете, облечена цялата в синьо и с тази дебела плитка, стигаща чак до кръста й.

— Дяволите да ме вземат — измърмори тихо. — И какво стана?

Сали сви рамене:

— Омръзнах му.

— Ти да му омръзнеш?! Хайде стига.

Тя отново се засмя.

— Сега изобщо не съм такава, каквато бях тогава. Бях една страхлива малка лигла и нищо чудно, че Рай ме остави. Не можех да понасям раздялата, която работата му налагаше. Поболявах се от притеснения, непрекъснато му опявах и накрая той си отиде. Не мога да кажа, че го обвинявам. Чудното е, че ме издържа толкова дълго.

Грег поклати глава. Не можеше да си представи Сали като страхлива. Понякога му се струваше, че това момиче изобщо няма нерви. Бе готова да се заеме с всичко и колкото по-опасно беше, толкова по-голямо удоволствие й доставяше. И това не бе поза. Когато ставаше напечено, очите й блясваха, страните й се зачервяваха.

— Чакай да се изясним. Той не знае ли, че ти работиш тук?

— Съмнявам се, че знае — отговори тя весело. — От шест години не сме поддържали никаква връзка.

— Но сте още женени. Със сигурност ти праща издръжка… — Грег млъкна, стреснат от яростното й изражение, после въздъхна: — Извинявай. Отказала си се от издръжка, така ли?

— Да, след като вече можех да се издържам сама. Когато Рай си отиде, трябваше да се грижа за себе си и някъде по пътя усетих, че вече имам гръбнак. Обичам да се оправям сама.

— Никога ли не си искала развод?

— Ами… Не — призна Сали и сбръчка озадачено нос. — Никога не съм искала да се омъжвам повторно и не допускам и той да е искал, така че никога не се е налагало да се развеждаме. Вероятно за него това е удобно, да има законна съпруга, която никога не му се пречка. Никакви задължения, ала това го пази от други жени.

— Ще те притесни ли да го видиш отново? — попита Грег, по-смутен, отколкото би искал да признае, от факта, че Сали бе омъжена за Райдън Бейнс.

— Да видя Рай? Не — заяви тя съвсем честно. — Отдавна го преживях. Трябваше, ако исках да оцелея. Понякога дори не ми се вярва, че съм била… Че съм омъжена за него.

— А него ще го притесни ли да те види отново? — настоя Грег.

— Определено не емоционално. Рай също трябва да го е преживял. В края на краищата, той беше този, който си отиде. Но Рай наистина има труден характер и може да не му хареса идеята жена му да работи за него, дори и под друго име. И може да не иска да му развалям удоволствието. Аз нямам никакво намерение да се бъркам в личния му живот, ала той може да не го знае. Така че, както виждаш, добре ще е да ме пратиш в командировка и да ме държиш по-далеч от него, поне в началото. Не искам да си изгубя работата — завърши Сали с лъчезарна усмивка и Грег поклати глава.

— Добре, ще ти намеря нещо. Но ако той забележи, че ти си жена му, аз не знам нищо за това.

— За кое? — попита невинно тя и Грег не можа да сдържи усмивката си.

Сали знаеше, че с Грег не бива да поставя на изпитание късмета си, затова бързо му благодари и се върна на бюрото си. Бром бе излязъл и тя бе относително сама, макар че само параванът разделяше малката им кабинка от останалите, и тракането на машините и бръмченето на гласовете бяха толкова ясни, сякаш между нея и останалата част от редакцията нямаше нищо.

Когато Бром се върна с димяща чаша кафе, тя се бе поуспокоила от обещанието на Грег да я държи далеч от погледа на Рай. Довърши една статия и остана доволна от резултата. Обичаше да съчетава думите, за да изразява идеи, и изпитваше почти чувствено удоволствие, когато едно изречение се получеше така, както го бе искала.

В десет часа бръмченето за момент спря, после започна отново, ала по-тихо, и Сали, без да вдига очи, разбра, че Рай бе влязъл. Тя предпазливо извърна глава и се престори, че търси нещо в чекмеджето на бюрото си. След миг бръмченето възвърна силата си, което значеше, че Рай бе излязъл, след като набързо бе огледал редакцията.

— О, Боже! — извиси се един женски глас над другите. — Само като си помисли човек, че такъв хубавец е ерген!

Сали се поусмихна, познала гласа на Линдзи Уолис, пищна сексбомба, която повече говореше, отколкото мислеше. Но нямаше съмнение, че Линдзи говори сериозно. Сали не по-зле от всеки друг знаеше какво въздействие имаше съпругът й върху жените.

Петнайсет минути по-късно телефонът иззвъня и тя скочи, от което Бром вдигна вежди.

— Измитай се — прошепна Грег в ухото й. — Той е тръгнал да се запознава с всички. Иди си вкъщи. Довечера ще се опитам да те измъкна от града.

— Благодаря — отговори Сали и остави слушалката. Изправи се, взе си чантата и каза на Бром: — Ще се видим по-късно.

— Отлиташ ли, пиленце? — попита той, както винаги.

— Така изглежда. Грег каза да си събирам багажа. — Махна с ръка и тръгна. Не искаше да се бави, след като Рай бе тръгнал надолу.

Излезе в коридора и сърцето й едва не спря, защото точно в този момент вратата на асансьора се отвори и от него излязоха Рай, обграден от трима мъже, които тя не познаваше, и предишният издател, господин Оуън. Вместо да тръгне право към тях, Сали се обърна и отиде към стълбите, като внимаваше да гледа надолу и да държи главата си леко извърната. Ала усещаше, че Рай бе спрял и гледа след нея. Втурна се надолу. Сърцето й щеше да изхвръкне. Размина се на косъм!

Докато чакаше в апартамента си Грег да се обади, едва не полудя от нетърпение. Започна да крачи напред-назад, после изчисти хладилника и преподреди шкафовете. Това не й отне много време, защото не бе натрупала много храна и принадлежности. Накрая намери най-добрия начин за убиване на времето — започна да си приготвя багажа. Обичаше да събира багаж, да подбира най-необходимите неща и да ги слага на подходящото място. Взе бележниците си, различни моливи и химикалки, касетофон, един опърпан речник, няколко книжки за из път, острилка, джобен калкулатор, резервни батерии и очукано джобно фенерче — всичко това пътуваше с нея, където и да отиваше тя.

Точно ги подреди, и телефонът иззвъня. Гласът на Грег й съобщи добрата новина, че я праща в командировка.

— Това е най-доброто, което мога да направя, поне ще те измъкна от града — изръмжа той. — Сутринта заминаваш за Вашингтон. Съпругата на един сенатор вдига голям шум за генерал, който изтърсил поверителна информация на пиянско събиране.

— Добре звучи — отбеляза Сали.

— Изпращам Крис Мийкър с теб — продължи Грег. — Говори със съпругата на сенатора. До генерала няма да можеш дори да се приближиш. Крис ще ти носи кратки сведения. Ще се срещнеш с него в пет и половина на летище „Кенеди“.

Сега, когато знаеше къде отива, тя вече можеше да довърши приготвянето на багажа си. Избра строги рокли и костюм с панталон — не любимите й дрехи, но мислеше, че сдържаното облекло ще й помогне за интервюто, ще предизвика доверието на съпругата на сенатора.

Както обикновено, тази нощ почти не можа да спи. Винаги бе неспокойна преди заминаване, ако Грег я бе предупредил, че ще пътува. Предпочиташе да тича към летището направо от редакцията, без да има време да мисли, без да се чуди дали всичко ще се получи, без да се чуди какво ще стане, ако Рай някога я познае…

 

 

На следващата сутрин Крис Мийкър, фотографът, я чакаше на летището и когато Сали му махна и тръгна към него с усмивка, той стана да я посрещне. Дългурестото му тромаво тяло бавно се разгъна, Крис й се усмихна сънено в отговор и се наведе да я целуне по челото.

— Здрасти, кукличке — поздрави я с тихия си ленив глас и усмивката й стана още по-широка.

Сали го харесваше. Нищо не можеше да го разтревожи, нищо не можеше да го накара да се разбърза. Беше спокоен и дълбок като лагуна. Човек усещаше спокойствие дори само като го погледнеше, с гъстата му пясъчно-руса коса и тъмнокафяви очи, с рунтавите му вежди, с твърдите, ала не упорити устни. И, което бе най-важното, той никога не се бе опитвал да флиртува с нея. Държеше се приятелски, като с по-малка сестра, пазеше я по своя тих и ненатрапчив начин, но никога не й бе правил намеци, че нещо й предлага, нито се бе държал, сякаш тя го привлича. Това бе голямо облекчение, защото Сали просто нямаше време за романтични връзки.

Сега Крис я огледа от глава до пети и вдигна вежди:

— Виж ти, рокля. — В гласа му прозвуча лека изненада, което означаваше, че бе потресен. — По какъв повод?

Тя отново не можа да сдържи усмивката си.

— Няма повод, просто тактика. Прати ли Грег този плик, който ми беше обещал?

— Нося го. Даде ли си багажа?

— Да — кимна Сали и в този момент обявиха полета им. Двамата минаха през детектора за метал и се отправиха към чакалнята.

По време на полета към столицата тя внимателно прочете информацията, която й бе подготвил Грег. Като се имаше предвид с колко малко време бе разполагал, бе включил доста подробности и Сали потъна в разсъждения за възможностите. Това не бе от обичайния тип репортажи, които правеше, ала Грег й бе дал, каквото бе имал, и тя щеше да му върне услугата, като го направи по най-добрия начин, по който може.

Когато стигнаха до Вашингтон и се настаниха в хотела, вече изглеждаше, че най-добрият начин, по който може, няма да е достатъчен. Докато Крис прелистваше списание, изтегнат на фотьойла, Сали се обади по телефона на съпругата на сенатора, за да потвърди срещата за интервюто следобед, която Грег бе уговорил. Бе й отговорено, че госпожа Бейли съжалява, но днес няма да може да се срещне с никакви журналисти. Това бе любезно, ала окончателно изритване и я ядоса. Нямаше намерение да не успее да получи историята, за която я бе изпратил Грег.

Отне й един час телефонни разговори с поредица от познати, но когато часът изтече, тя вече бе интервюирала домакинята на „пиянското събиране“, на което генералът бил издрънкал поверителната информация. Възмутената домакиня разпалено отрече всичко, освен че въпросната вечер са присъствали и генералът, и госпожа Бейли, ала когато измърмори между другото „Никой дявол не може да се сравни…“, Сали си спомни поговорката, че никой дявол не може да се сравни с ядосана жена, и у нея започна да се създава впечатлението, че госпожа Бейли е ядосана жена.

Това бе една възможност. Генералът бе стегнат, изискан мъж, с металносива коса и весели пламъчета в очите. След като поговори с Крис, който се съгласи с нейната теория, двамата решиха да проучат нещата от този ъгъл.

Четиридесет и осем часа по-късно, уморени, но доволни, те хванаха самолет обратно за Ню Йорк. Макар че теорията й не бе потвърдена от нито едно от главните действащи лица — генерала и госпожа Бейли, Сали бе сигурна, че знае причината за обвиненията на госпожа Бейли към генерала. След като започнаха да търсят, те откриха няколко ресторанта в центъра, където генералът е бил забелязван да вечеря с красива жена, отговаряща на общото описание на госпожа Бейли. Сенатор Бейли неочаквано бе отменил пътуването си до Европа, за да бъде със съпругата си. Съпругата на генерала, която бе свалила двадесет килограма и бе боядисала побеляващата си коса в нежнорусо, изведнъж бе започнала да се появява по-често до мъжа си. Никой не бе потвърдил обвиненията на госпожа Бейли срещу генерала. Нещо повече — той не бе освободен от длъжност, въпреки фурора в пресата.

Сали предаде всичко това на Грег по телефона предната вечер и той се съгласи с нея. Статията щеше да бъде отпечатана в броя тази седмица и тя едва бе успяла да я даде преди крайния срок.

За Рай Грег се изказа загадъчно, като изкоментира само, че човекът обича разместванията, и от това Сали си направи извода, че е имало промени. Би предпочела веднага да замине в друга командировка, ала Грег нямаше нищо, а освен това винаги трябваше да се отчитат командировъчни и да се пише доклад. За щастие седмицата бе свършила и тя имаше още малко време, преди да трябва да се появи в редакцията.

В понеделник сутринта отиде на работа със свито сърце, но за нейно облекчение и изненада целият ден мина, без дори да зърне съпруга си, макар че етажът бръмчеше от догадки за промените, които той ще прави в облика на списанието. Избягваше горните етажи и вече не ходеше при Грег, защото се сети, че вместо това може да го вика той да идва при нея. Бром изкоментира, че никога досега не я бе виждал толкова време на едно място.

Вторник бе същото, освен че списанието излезе по сергиите и Грег позвъни да я поздрави.

— Току-що ми се обади Рай — съобщи той грубовато, приел от нея съкратената версия на името на Райдън. — Сенатор Бейли му звънял тази сутрин по телефона вкъщи.

— Ще ме съди ли? — поинтересува се Сали.

— Не. Сенаторът обяснил цялото положение и жена му ще оттегли предишните си изявления относно генерала. Улучила си десятката, кукличке.

— И аз така си мислех — съгласи се тя весело. — Имаш ли още нещо, което мога да направя?

— Само си пази гърба, кукличке. Няколко редактора, които познавам, са бесни, задето ти единствена си надушила това, което е било под носа на всички.

Сали се засмя и затвори, ала от самочувствието, че инстинктите не са я излъгали, цял ден бе в приповдигнато настроение. Крис дойде по обед и я попита дали иска да изяде един сандвич с него. Тя прие. В сградата имаше малко кафене, което не предлагаше нищо по-изискано от супа, сандвичи, кафе и студени напитки на тези, които не можеха да излязат за обед, но оскъдната порция й бе повече от достатъчна. Двамата с Крис се разположиха на масичка с размер на носна кърпа и се разприказваха над чашите си със силно черно кафе.

Точно когато свършваха, другите обядващи се разшумяха и гърбът на Сали настръхна предупредително.

— Шефът е дошъл — съобщи й Крис нехайно. — С приятелката си.

Тя едва устоя на желанието да се обърне, ала с крайчеца на окото си наблюдаваше двете фигури на опашката за обед.

— Какво правят тук? — измърмори.

— Ами сигурно опитват храната — предположи Крис, обърна глава и откровено се зазяпа в жената до Рай. — Той вече провери всичко друго. Не виждам защо да не пробва и храната. Тя ми се струва позната, Сал. Знаеш ли коя е?

Сали присви очи и заразглежда жената с облекчение, защото това й помагаше да не гледа към Рай.

— Прав си, изглежда позната. Не е ли това Корал Уилямс, фотомоделът? — Бе почти сигурна, защото тази класическа красота не можеше да е на никой друг.

— Вярно — съгласи се Крис.

В този момент Рай се обърна, крепейки таблата си, и се запъти към една маса. Сали припряно сведе очи, но не и преди сърцето й да прескочи. Той не се бе променил. Още бе гъвкав и мускулест, косата му още бе черна като нощ, лицето му още твърдо и саркастично, загоряло от дългото време на слънце. Жената до него бе пълната му противоположност — руса и нежна като пеперуда.

— Да вървим — каза тя полугласно на Крис и стана от стола си. Усети как главата на Рай се завъртя към нея и предпазливо му обърна гръб, без да проявява признаци на бързане. Крис излезе с нея, ала докато вървеше, Сали усещаше изгарящия поглед на Рай. За втори път я бе погледнал. Дали я бе познал? Дали си спомняше походката й? А косата? Тази дълга плитка сама по себе си я открояваше, но тя не искаше да я отреже, защото тогава със сигурност щеше да я познае.

Когато се върна на бюрото си, още бе разтърсена, до голяма степен от външния вид на Рай. Никой мъж не я бе привличал така, както той, и Сали за свой ужас откри, че това не се бе променило. Рай имаше някакво първично излъчване на едва сдържана сила, което караше сърцето й да бумти и й напомняше за нощите, които някога бе прекарвала в прегръдките му. Може емоционално да се бе освободила от него, ала старите физически връзки бяха силни, както винаги, и тя се чувстваше уязвима.

По навик завъртя на Грег, но той бе излязъл на обед и Сали с треперлива въздишка остави слушалката. Не можеше просто да си седи, природата й изискваше да предприеме някакво действие. Накрая надраска една бележка на Бром, в която го молеше да каже на Грег, че не й е добре, боли я глава и си отива. Грег щеше да разбере причината, а Бром нямаше.

Не обичаше да бяга от каквото и да било, ала знаеше, че има нужда да помисли върху реакцията си към Рай, и когато си отиде у дома, се зае точно с това. Дали се дължеше само на факта, че той бе неин съпруг, че го познаваше както никой друг мъж? Рай бе единственият й любовник, никога никой друг мъж не я бе привличал като него. Стар навик? Надяваше се, че това бе причината и когато осъзна, че не бе усетила и най-слаба ревност от Корал Уилямс, изпита облекчение, защото това доказваше, че бе преодоляла Рай. Всичко, което чувстваше към него, бе първичното привличане между мъж и жена, които се харесват физически, нищо друго. А тя със сигурност бе достатъчно възрастна, за да контролира тези си чувства, както го бяха доказали последните седем години.

Късно следобед телефонът иззвъня и Грег без предисловия попита:

— Какво стана?

— Рай и Корал Уилямс дойдоха в кафето на обед, докато бях там с Крис — обясни Сали, без да се колебае. — Съмнявам се, че Рай ме позна, но се загледа в мен. Това е вторият път, когато ме зяпва така, и реших, че е по-добре да изчезна. — Това не бе точно причината, ала бе добро извинение и тя го използва. Защо трябваше да казва на Грег, че се бе разстроила, като бе видяла Рай?

— Правилно си решила — въздъхна Грег. — Той дойде в кабинета ми малко след като Бром донесе бележката ти. Искаше да се срещне с теб, защото си единственият репортер, с когото не се е запознал лично. После поиска да те опиша и докато те описвах, имаше много странно изражение.

— О, не! — простена Сали. — Сигурно ще се сети. Бърз е като змия. Попита ли те откъде съм?

— Бъди готова, кукличке. Не ме попита за това, но взе телефонния ти номер.

— По дяволите — изохка тя отново. — Благодаря, че си направил, каквото си могъл, Грег. Ако Рай не се сети, ще залича следите.

Грег затвори и Сали закрачи, чакайки телефонът отново да иззвъни. Какво щеше да каже? Трябваше ли да се опита да си преправи гласа? Ала следобедът мина, дойде вечерта, а очакваното позвъняване така и не идваше, така че накрая тя се изкъпа и си легна. Но сънят й бе неспокоен и Сали заспа дълбоко едва на зазоряване.

Събуди я телефонът, настойчивият звън, който бавно стигаше до съзнанието й. Отначало помисли, че това бе будилникът и се опита да го изключи, ала звъненето продължаваше. Когато осъзна, че бе телефонът, го грабна и в бързането си го изпусна на пода. Издърпа го за шнура и най-после вдигна слушалката до ухото си.

— Ало — измърмори заспало с надебелял от съня глас.

— Госпожица Джероум? — попита дълбок дрезгав глас. Нещо в този глас опъна нервите й, но тя бе прекалено сънена, за да го усети.

— Да — потвърди Сали, като едва потисна прозявката си. — Кой се обажда?

— Аз съм Райдън Бейнс — съобщи гласът и тя рязко отвори очи. — Събудих ли ви?

— Да, събудихте ме — отсече Сали, защото не можеше да се сети за нищо възпитано, което да каже, и потрепери от дълбокия му смях. — Нещо не е ли наред, господин Бейнс?

— Не, просто исках да ви поздравя за работата, която сте свършили във Вашингтон. Това беше добър репортаж. Някога, когато сте свободна, наминете към кабинета ми да си поговорим. Мисля, че сте единственият репортер от моя персонал, с когото не съм се запознал лично, а вие сте една от най-добрите.

— Аз… Ще дойда — заекна тя. — Благодаря ви, господин Бейнс.

— Рай — поправи я той. — Предпочитам да съм на ти със служителите си. И, между другото, извинявай, че те събудих, ала и без това беше време да ставаш, ако искаш да отидеш навреме на работа. — Рай отново се засмя, каза дочуване и затвори. Сали погледна към часовника и ахна. Наистина щеше да закъснее, ако не побързаше, но Рай щеше доста да почака да я види в кабинета си.