Сандра Браун
Тайната (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Бар „Орхидея“ бе също толкова мрачен, а клиентелата му също толкова противна, както миналия път. Десетината мъже разговаряха по двама или трима, но думите им не достигаха до единствената жена в заведението. Въздухът бе натежал от миризма на бира и цигарен дим.

Никога в живота си Ардън не се бе чувствала по-спокойна. Пътуването от Сан Франциско до вкъщи бе истински празник за всички тях. Дрю още не можеше да се нарадва на победите си. Не по-малко доволен беше и от настроението на Ардън след посещението й при доктора. Каквото и да бе онова, което я бе тревожило, вече бе изчезнало. Сърцето му все още подскачаше и дъхът му пресекваше всеки път, когато си спомнеше как всеотдайно го люби след това. Би препоръчал такъв един следобед на всяка семейна двойка.

Ардън, както се бе ужасявала от връщането у дома, сега нямаше търпение. Грееше се на любовта на Дрю, радваше се на успеха му. По време на дългия полет над Тихия океан едва удържаше ръцете си далеч от него. Възползваше се от всеки повод да го докосне, а той й отвръщаше по същия начин.

Мат усещаше веселието им и бе в най-добродушното си настроение. Той очарова всички стюардеси, докато накрая госпожа Лаани го придърпа в скута си и момченцето веднага заспа върху щедрата й гръд. Ардън щеше да ревнува, ала Дрю я прегърна, за да „дремнат“. Безброй пъти трябваше тайно да плясва ръката му, която все навлизаше в забранена територия.

Сутринта след завръщането се обади Рон.

— Време беше и ти най-после да вдигнеш телефона. Първите два пъти попадах на икономката и трябваше да затворя.

— Извинявай, че съм ти създала неудобства.

— Я каква самоуверена си станала изведнъж! — Той се засмя неприятно. — Не забравяй, че е време за сметката.

— Къде и кога?

— На същото място, в два часа.

Тя затвори, без да каже нито дума повече.

Сега седеше в същото сепаре, а Рон отново закъсняваше. Отклони любезното предложение на бармана да изпие едно питие за сметка на заведението. Седеше с изправен гръб, с отпуснати на коленете ръце. И вместо да се опитва да не обръща внимание на погледите, този път им отговори с такова високомерие, че ги накара да се отвърнат.

— Радваш ли се, че си отново у дома? — попита Рон и седна срещу нея. — Добре ли пътува?

— Да, и на двата въпроса.

— Твоят съпруг напредва. Гордееш ли се, че имаш такъв известен мъж?

— Бих се гордяла с него, независимо дали е известен, или не.

Той притисна ръка към сърцето си:

— От такава съпружеска всеотдайност ожаднявам! — Извика на бармана и отново се обърна към нея: — Чудя се колко ли горд би бил той, ако знаеше, че си продала тялото си за петдесет хиляди долара.

— Не знам. Но смятам да разбера. Имам намерение да му разкажа всичко… — Рон се втренчи в нея с поглед на влечуго. Не помръдна дори когато барманът остави чашата пред него. — Мръсник — продължи Ардън със спокоен и безизразен глас. Тонът й изразяваше повече омраза, отколкото ако крещеше. Той не заслужаваше да хаби сили да крещи заради него. — Не съм допускала, че който и да е човек, дори долен тип като теб, би могъл да изиграе на някого такъв мръсен номер.

Рон се ухили нагло:

— Разбрала си, че съм те излъгал за стерилизацията ли? — Засмя се със сатанински смях. — Уплаших те, нали?

— Защо ми го каза?

— Защото беше започнала да ставаш прекалено самоуверена. Май си мислеше, че можеш да се отърсиш от мен като от лош сън. Исках да разбереш, че говоря делово.

— Е, ужасно съжалявам, че ще те разочаровам, ала нашите делови отношения приключиха. Твоите заплахи са празна работа. Иначе нямаше да се криеш в такива вертепи и да затваряш телефона, когато не го вдигна аз. Обвини ме, че съм страхливка. Но страхливецът си ти. Трябва да си мъж, за да успееш в реалния свят. А ти така и не успя. Дори когато ти бяха предоставени всички предимства, не се справи с ролята на лекар, на баща, на съпруг, на мъж. — Тя се изправи с гордо достойнство. — Вече не ме плашиш. Ти ме изнуди и използва за последен път. Повече нищо не можеш да ми направиш. Върви по дяволите!

Обърна се и излезе. Когато стигна до колата, коленете й трепереха, устата й бе пресъхнала. Обаче го направи! Освободи се завинаги от доктор Рон Лоуъри. Довечера щеше да разкаже цялата история на Дрю. Вече не се боеше, че тяхната любов няма да издържи истината. Животът им бе станал общ и вече не можеше да се раздели. Щеше да се подготви добре и да му разкаже всичко. И тогава най-после щеше да бъде свободна.

 

 

Докато се провираше през входната врата, бутилката вино едва не се изплъзна от ръцете й.

— Госпожо Лаани — извика Ардън засмяна и се опита да закрепи букета, за да не се смачка от кутията с новата й нощница.

Госпожа Лаани дотича откъм задната част на къщата. Но в момента, в който я видя, Ардън разбра, че не нейното повикване я бе накарало да се втурне така.

— Госпожо Макаслин, много се радвам, че се връщате…

— Какво има?

Икономката завъртя очи към кабинета на Дрю. Вратата беше затворена.

— Господин Макаслин иска веднага да ви види. Каза в момента, в който се върнете… — Обикновено сдържаната жена кършеше ръце.

— Защо? Какво… — Ардън я сграбчи. — Мат! Да не се е случило нещо с Мат?

— Не, той е при мен в кухнята. По-добре идете при мъжа си… — Тя отбягваше очите й.

Ардън започна да действа механично. Държеше се, сякаш всичко бе наред, макар да знаеше, че нещо ужасно не е наред. Госпожа Лаани не беше човек, който се паникьосва от нищо.

— Изстудете виното и подредете цветята във ваза в нашата спалня, моля. Довечера ще ядем пържолите. Моля ви, погрижете се вечерята на Мат ла е готова по-рано. И оставете тази кутия в моя гардероб.

— Да, госпожо Макаслин — отговори госпожа Лаани, пое от нея багажа и се отдалечи, хвърляйки й съчувствен поглед, от който Ардън се разтревожи още повече.

Приглади полата си и с изненада забеляза, че дланите й са мокри. Подтисна паниката си и натисна дръжката на вратата на кабинета.

— Дрю, аз съм…

Първото, което прикова погледа й, беше бутилката уиски върху полираното бюро. Тя я гледа няколко секунди, после очите й попаднаха върху високата чаша до нея. Около чашата бе обвита една побеляла от напрежение ръка. Ръката на Дрю. Чак тогава я потресе абсурдността на гледката.

Вдигна поглед към очите му и трепна от омразата, която видя в тях. Косата му бе разрошена, зъбите стиснати, а вената на врата му пулсираше бясно.

— Влезте, госпожо Макаслин — произнесе той с глас, който Ардън никога не бе чувала, глас, от който струяха сарказъм и отвращение. — Вярвам, че познавате нашия гост.

Едва тогава тя забеляза мъжа, разположен в дълбокия фотьойл срещу бюрото на Дрю. Той се обърна и Ардън видя подигравателната усмивка на Роналд Лоуъри. Коленете й се подгънаха и тя се опря на вратата.

Дрю се изсмя грубо:

— Правиш се на изненадана да видиш бившия си съпруг, а Рон ми каза, че напоследък сте се срещали доста често.

В гърлото й се надигна буца, но Ардън направи усилие да я преглътне. Трябваше да накара Дрю да разбере точно как стоят нещата.

— Дрю — подзе тя и протегна умолително ръка към него, — Дрю, какво ти каза той?

— Доста интересна история, доста интересна история — отговори Дрю със същия подигравателен смях. — Мислех, че аз съм царят на грешниците. Във всеки случай не вярвах, че каквато и да е човешка подлост може да ме изненада. Поздравявам те!

— Дрю, моля те… — Ардън пристъпи в стаята. — Изслушай ме. Не знам какво ти е наговорил той, но…

— Разрешила ли си на съпруга си да те оплоди с моята сперма? И носила ли си след това девет месеца моето дете? И дала ли си му го… или може би трябва да кажа, продала ли си му го за половината на сто хиляди долара, колкото взе той от мен? Направила ли си всичко това?

По лицето й се стичаха сълзи.

— Да, но…

— А след това ти се промени настроението и дойде на Хаваите, за да си проправиш път към моето доверие, към моя живот, така ли?

— Не беше…

— По дяволите, какъв глупак съм бил! — Скочи от стола, пресуши чашата с уиски и я стовари обратно на бюрото. После им обърна гръб, сякаш бяха отвратителни за гледане.

— Не беше така! — извика тя. — Не беше!

Дрю се извъртя към нея, без да обръща внимание на молбите й да я разбере.

— Колко още смятахте да измъкнете от мен? — Питаше нея, не Рон.

— Нищо…

— Нищо ли? Нищо! Моите пари, моя син? Кога щеше да бъде достатъчно? Вече беше отровила живота ми с твоята измама.

Ардън преглътна, опитвайки се да улови мислите, които се блъскаха в главата й. Не можеше да мисли, когато Дрю я гледаше така.

— Той ми се обади преди няколко седмици. Каза, че ще ти съобщи коя съм, ако… — Трепна от изсумтяването му, ала продължи упорито: — Ако не му дам двайсет хиляди долара. Той е комарджия и е затънал в дългове. Затова му трябваха пари и по-рано — парите, които си му платил за Мат. На мен също ми трябваха пари, заради Джоуи. И исках да се освободя от Рон. — Объркано потърка челото си. Дрю изправи стола и седна. Цялата му поза изразяваше пълно безразличие към нейния проблем. Трябваше да го накара да разбере! — Платих му пет хиляди долара, преди да заминем за континента. Това бяха мои пари, Дрю, не твои. Мои. Бих му дала и двойно повече, за да ти спестя тази сцена.

— Значи до безкрайност щеше да му плащаш, за да не разбера за каква кучка съм се оженил? Твоята загриженост за мен ме трогва!

Тя изхлипа и поклати глава:

— Не, Дрю, не. Аз щях да ти го кажа сама…

— Кога? Кога, Ардън? Интересно ми е да науча. Когато Мат тръгне на училище ли? Или когато завърши колеж? Или когато минава под венчило? Тогава ли щеше да ме дръпнеш за ръката и да ми пошепнеш: „Между другото, аз съм жената, която го е родила?“

Думите му я шибаха като камшик.

— Не можех повече да живея с тази тайна. Обичам и теб, и Мат. Щях да ти го кажа… тази вечер.

Той се запревива от смях — грозен, подигравателен смях.

— Тази вечер! Не е ли трогателно? — Погледна я изпод свъсените си вежди: — Наистина ли очакваш да ти повярвам сега, след като си ме лъгала от самото начало?

— Не съм те лъгала!

— Цялата тази проклета история е била лъжа! — изрева Дрю и отново скочи като изстрелян от стола. — Само като си помисли как ме избудалка… — Поклати глава и се засмя безрадостно. — Толкова скромна и порядъчна, толкова възпитана, толкова разбираща, толкова… — Махна с ръка.

Вниманието му се насочи към Рон, който седеше като лешояд, очакващ да довърши кървящата мърша.

— Измитай се!

Злорадата усмивка на лицето на Рон се стопи.

— Един момент! Не сме се разбрали как ще се оправим…

— Ако мислиш, че ще ти дам и един цент, значи си идиот, освен че си престъпник. И ако не се разкараш веднага, ще те смажа от бой и после ще те предам на полицията!

Рон се изправи. Трепереше от гняв.

— Ще запееш друга песен, когато разправя на журналистите пикантната история как ти и твоята женичка дойдохте да ме молите да намеря майка за вашето бебе. Като връх на всичко, сега си женен за истинската му майка. Може пък и да не им разкрия, че изкуствено съм осеменил Ардън? Може да ги оставя да мислят, че Мат се е появил по естествен начин. Тогава ще излезе, че е копеле…

Ардън потрепери, но Дрю театрално вдигна рамене:

— И кой мислиш, че ще повярва на такава завързана история? Особено разказана от лекар, загубил работата си и уважението на колегите си, който е натрупал дългове към всички, включително мафията, а сега живее като нехранимайко? На кого мислиш, че ще повярват? На мен или на теб? Знаменитости от моя калибър често стават жертва на такива щуротии в опит да им се измъкнат пари, и пресата много добре го знае. Ще ти се изсмеят в лицето, Лоуъри.

Ардън виждаше как самоувереността на Рон се изпарява заедно с потта му.

— Адвокатът… Документите са у него. Той ще потвърди.

— Сигурен ли си? Ако ти беше на негово място, на чия страна щеше да застанеш? На страната на един световноизвестен тенисист, който е във възход, или на страната на един пропаднал тип, който се мъчи да отмъсти на жена си, задето го е напуснала? Дори приятел като теб не би могъл да е толкова глупав. А и да беше, аз мога да му платя повече, за да мълчи, отколкото можеш да му платиш ти, за да говори.

Лицето на Рон бе добило цвят на маджун. Дрю заобиколи бюрото.

— Повтарям, измитай се оттук! И ако още веднъж дори си покажеш лицето пред някой член на моето семейство или пред прислугата, ще те затворя така здраво, че само твоите приятелчета от мафията ще могат да те измъкнат. А ти знаеш какво ще направят те, когато те намерят…

— Не можеш да се отървеш толкова лесно от мен, Макаслин!

— Мога и ти го знаеш. Затова си се напикал от страх.

Рон погледна към Ардън. Очите му бяха пълни с омраза.

— Поне съсипах и теб! Той сега те мрази точно както аз винаги съм те мразил… — Излезе от стаята и след малко се чу отварянето и затварянето на входната врата.

Минутите се нижеха. В кабинета нямаше никакво движение. Мъртвешки покров се бе спуснал над тях. Дрю гледаше през прозореца към вечното движение на океана. Ардън гледаше гърба му и се чудеше как би могла някога да го накара да я разбере дотолкова, че да й прости. Защо не му каза? Защо?! Представяше си как щеше да я прегърне и да прошепне в ухото й: „Ти си направила това, което е трябвало да направиш. Не мога да те обвинявам. Знам, че ти се омъжи за мен, защото ме обичаш, не защото искаш да бъдеш с Мат. Знам. Разбирам.“

Ала сега той кипеше от гняв и накърнена гордост. Тя не позна лицето, което се обърна към нея.

— Ти още ли си тук? Мислех, че си тръгнала с първия си съпруг, за да видиш каква нова авантюра можете да подхванете двамата.

Ардън наведе глава.

— Това не беше авантюра, Дрю. Направих го заради Джоуи.

— Значи Джоуи наистина го е имало? Бях започнал да се съмнявам.

— Направих го, за да продължа живота му! — избухна тя. — Направих го, защото това беше единственият начин да се отърва от непоносимия брак с един човек, когото мразех все повече и повече с всеки изминал ден. Когато престанеш да изпитваш самосъжаление, може би ще разбереш какво ми е било.

— Да изпитвам самосъжаление! — изкрещя той. — Не изпитвам нищо, освен отвращение към сляпата ми глупост. Повдига ми се, само като си помисля как не смеех да се приближа към теб, като селяндур, който за пръв път кани дама на танц. Как успяваше да останеш сериозна? Как не умря от смях?

— Не беше така, Дрю — възрази Ардън нетърпеливо. — Отначало, да, исках да се запозная с теб заради Мат. Исках да видя сина си! — извика тя. — Такъв грях ли е това? Но когато те срещнах, исках и теб… Дори повече, отколкото исках Мат. — Това признание й струваше скъпо, ала Ардън знаеше, че е истина.

— Ти не искаше нищо друго, освен да ме съблазниш.

— Да те съблазня! — Тя не вярваше на ушите си. — Да не си загубил паметта си, освен разума си? Ако това беше всичко, което исках, щях да го направя още първата вечер.

— О, не, не и ти! Ти го беше замислила много по-хитро. Ако ме беше вкарала веднага в леглото си, можех никога вече да не се върна. Не, ти ме хвана на въдицата с добре премисленото си дърпане. За един мъж, около когото през цялото време се тълпят жени, това е най-сигурната стръв.

— Да, ти можеше да си избереш което искаш момиче. Те вървяха след теб на тълпи. Така че не ме изкарвай изкусителка, която те е подмамила в капана с обещанието за секс, който никъде другаде не можеш да намериш. — Твърдоглавието му започваше да я ядосва. — Ти беше допълнителна награда, която не бях очаквала. Моята цел беше да стана твоя приятелка, не любовница. Но се влюбих в теб и не намерих смелост да ти разкрия коя съм, защото се страхувах, че ще реагираш точно така, както реагираш сега. Твоята гордост, твоята избухливост ти пречат да мислиш.

Гърдите й се повдигаха и спускаха от вълнение под копринения пуловер. Дрю се усети, че ги гледа и откъсна очи от тях, сипейки яростни ругатни.

Дори и сега, когато знаеше това, което знаеше, Ардън му действаше като никоя друга жена. Бе толкова дяволски красива! Все още я желаеше. Още бе жив споменът за първия път, когато я видя под чадъра на онази маса в бара. Привличаше го нейното спокойствие. Искаше му се да е близо до нея, да погълне тази ведрост, която тя сякаш излъчваше. Как бе успяла да го заблуди? Защо не бе забелязал пресметливостта в очите й? Трябва да я бе имало, колкото и да се опитваше сега да отрича. Та нали бе замислила всичко, още преди да го види! Добре, част от гнева му наистина бе предизвикан от накърнена гордост. Ала на кой мъж би му харесало да открие, че е бил подлъган да се влюби и ожени? Че е бил управляван като кукла на конци. Кой мъж, който има поне някаква гордост, би изтърпял това?

Продължаваше да си повтаря, че я мрази. Защо тогава му се искаше да я целува до самозабрава, да излее в нея яда си, който бе само на крачка от страстта? Защо още копнееше за усещането за нейното тяло, за радостта — от нейния смях, за балсама на нейната любов? Мразеше я най-много заради слабостта, която чувстваше заради нея.

— Веднъж се опитах да ти кажа — прошепна Ардън едва чуто. — Но ти отговори, че по-добре да запазим за себе си всички тайни на миналото. Че ако те не влияят върху начина, по който се обичаме, по-добре да си останат неизречени.

— Не съм знаел, че твоята малка тайна е толкова важна… — Отново говореше с онзи надменен тон, с онова нагло пренебрежение, от което тя настръхваше и едва сдържаше собствения си гняв.

— А какво ще кажеш за своята тайна, Дрю? Никога не си ми казвал, че Мат не е роден от Ели, възлюблената ти съпруга, а от жена, която не би познал, ако я срещнеш на улицата. Ти искаше да се омъжа за теб, без да го знам, нали?

— Какво значение има това?

— Никакво! — извика Ардън. — Нали точно за това говоря. Щях да обичам теб и Мат по същия начин, дори да не бях негова майка.

— Щеше ли, Ардън?

Въпросът избухна като взрив в стаята. Няколко секунди отеква в нея, после настана пълна тишина.

— Да, Дрю — отговори тя тихо, ала настойчиво. — Щях.

Той я изпепели с изумителните си сини очи.

— Но аз никога няма да съм сигурен в това, нали? Веднъж вече ти ми продаде тялото си заради сина си. Не си ли направила точно същото и сега?

С безпомощно отчаяние Ардън го проследи с поглед как отиде до бюрото и грабна бутилката с уиски. После се върна до прозореца, надвеси се навън, разби я в стената и я запокити в храстите.

— Няма да ти позволя да ме върнеш към това — процеди Дрю. — Аз отново съм победител и няма да позволя на никого да ми го отнеме.

 

 

— Правите грешка!

Ардън остави току-що сгънатата блуза в куфара и се обърна. До вратата стоеше госпожа Лаани. Изглеждаше уютно домашна и нормална с преметнатата през рамо кърпа за съдове. Ардън копнееше да отиде при нея, да облегне глава на майчинската й гръд и да даде воля на сълзите, които отдавна трябваше да са свършили, но сякаш нямаха край. Не спираше да плаче вече цяла седмица, от момента, в който Дрю замина.

Без да й каже нито дума, той излезе от кабинета си и тихо си събра багажа. После извика на Мо да го закара до летището. Три пъти се обажда по телефона да пита как е Мат, обаче винаги говореше с госпожа Лаани, никога с нея. Беше в Лос Анджелис и, доколкото можеше да се разбере, упражняваше с Хам сервиса си и двамата завършваха преговорите по своя бизнес.

— Не смятам, че е грешка — отговори тихо Ардън и отново се обърна към отворения върху леглото куфар.

Чу стъпките на госпожа Лаани в стаята.

— Той е упорит мъж, госпожо Макаслин. Горд. Трябваше да съм глуха, за да не чуя кавгата ви, след като онзи ужасен човек си тръгна. Значи вие сте майката на Мат. Трябваше да се сетя.

— Лесно ми беше да се вживея в тази роля — усмихна се Ардън. — Понякога мислех, че любовта ми е толкова явна, та вие или Дрю… ще разберете, но… — Думите й угаснаха в горчива въздишка.

— Това беше шок за господин Макаслин, ала когато поразмисли, ще разбере колко неразумно се е държал.

— Той имаше цяла седмица да мисли. Не знам какво възнамерява да прави, но не мога просто да седя тук като осъдена, очакваща екзекуцията си. Аз съм натрапница. Преди да се запознае с мен, Дрю вече играеше състезателен тенис. Двамата с Мат са много близки. Нямат нужда да се намесвам в живота им повече, отколкото вече съм го направила.

Госпожа Лаани се изпъна и скръсти ръце пред корема си:

— Значи ще се правите на мъченица и ще се изменете малодушно — заключи тя укорително.

Ардън седна на леглото и вдигна очи към нея.

— Опитайте се да ме разберете. Цял живот съм била малодушна. Винаги правех онова, което мъжът ми искаше, дори когато знаех, че не е правилно. Преди това баща ми се грижеше за мен и вземаше решения вместо мен. Малодушие би било да остана тук и да понасям презрението на Дрю, да живея с него, както живях с омразата на бившия си съпруг. Той всъщност ме мразеше за това, че съм се превърнала в изтривалка. Сега го разбирам. Измисляше какви ли не начини да ме унижава, може би с надеждата, че ще покажа някакъв характер и поне веднъж ще му кажа не.

— Ала господин Макаслин никога не би се държал така — възрази бурно госпожа Лаани.

— Да, той не би могъл да бъде жесток. Но аз ще виждам как година след година уважението му се топи. Защото толкова ще се боя да не го засегна отново, че ще съм готова да правя всичко, което той поиска. Ще се изкушавам по всякакъв начин да му угаждам от страх, че отново и отново ще хвърля в лицето ми моята единствена грешка. Ще се чувствам принудена да му доказвам любовта си, като никога не му противореча. И много скоро той ще ме намрази. А още повече ще намразя аз себе си. — Погледна към икономката, която смяташе за своя приятелка. — Не мога отново да живея така. Ако Дрю досега не е разбрал колко го обичам, никакви демонстрации няма да могат да го убедят. Не мога цял живот да опитвам.

— Ами Мат… — Очите на госпожа Лаани бяха пълни със сълзи.

— Да, Мат… — Ардън се усмихна нежно при спомена за седмицата, прекарана с него. Не се разделяха през цялото време, докато беше буден, а нощем тя влизаше в стаята му, сядаше до леглото и го гледаше как спи. — Надявам се Дрю да ми разрешава от време на време да го виждам. Не съм толкова неразумна, че да се съдя с него за родителски права. Това е единственият живот, който Мат познава. Нямам намерение да го разрушавам. — По бузата й се изтърколи една сълза. — Само че той всеки ден се променя. Ще минат месеци, аз няма да го виждам и ще пропусна толкова много от тези чудесни промени.

— Моля ви, размислете! — Госпожа Лаани вече открито плачеше. Ардън й завиждаше, че може да си го позволи. — Обичате ги прекалено много и двамата, за да си отидете…

— Обичам ги прекалено много, за да не си отида — отговори Ардън тихо.

Същото обясни и на Мат късно през нощта. Той отдавна бе потънал в невинния сън на дете.

— Не знам какво ще ти каже татко ти за мен. Надявам се, че някой ден ще разбереш коя съм и ще ми простиш, задето съм те изоставила. Опитвах се да спася живота на брат ти, Мат. — Устните й трепнаха от печална усмивка. — Бих искала да познаваше Джоуи. Щяхте да се харесате. — Избърса стичащите се сълзи. — Баща ти е състезател, Мат. Той не може да понесе да загуби без честна игра.

Спомни си за мача му с Гонсалес. Дрю го загуби, но не съжаляваше, защото бе играл силно и честно. Ардън не му бе позволила да играе честно. Бе го излъгала, че играта е честна, докато всъщност победата бе предварително осигурена. Той се бе оказал ционка, а не участник в играта. Това не можеше да й прости.

— Обичам баща ти, Мат. И не искам да изоставям никого от вас. Ала и за теб няма да е добре да растеш в семейство, в което той ме търпи, мразейки ме, а аз го мразя за това. Някой ден може би ще научиш, че любовта не може да съществува, ако в нейно име се пожертва самоуважението на единия. Аз вече за никой мъж не мога да бъда просто предмет, нещо, което върви с къщата, без собствена воля, без мнение, с което трябва да се съобразяват. Моля те, разбери защо трябва да си отида… — Докосна меките руси къдрици. Прокара пръст по пухкавата му бузка, по свитото юмруче. — Трябваше да те оставя и преди, Мат. И тогава, както и сега, не беше защото не те обичам… — Стана, добра се опипвайки до вратата и намери ключа за лампата. Не погледна назад, преди стаята да е потънала в мрак — мрак, не толкова непрогледен, както мрака в душата й.