Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шпиони на короната (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 253 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 8

Сара подпали кораба му!

Беше ги успокоила и те отново се почувстваха сигурни. Изминаха осем дни и нощи, без да се случи някаква злополука. Мъжете все още не изпускаха от очи Сара, но лицата им вече не бяха толкова намръщени. Някои от тях даже си подсвиркваха от време на време, докато изпълняваха ежедневните си задължения. Честър, който беше Тома Неверни на екипажа, беше единственият, който продължаваше да се кръсти, когато Сара минаваше край него.

Лейди Сара се правеше, че не го забелязва.

След като платната бяха зашити и мачтите вдигнати, те бързо наваксаха закъснението. Оставаше им около седмица, за да пристигнат на острова, където беше домът на Нора. Времето беше на тяхна страна, макар че в ранните следобедни часове горещината ставаше непоносима. Нощите обаче все още бяха мразовити и трябваше да се завиват с дебелите юргани.

Общо взето всичко изглеждаше спокойно.

Нейтън би трябвало да знае, че това затишие е затишие пред буря. Беше късно през нощта в петък, когато той приключи с указанията си към постовия. Той прекъсна разговора на Джимбо и Матю, за да им даде нови нареждания за оръдията, с които сутринта щяха да проведат учебна стрелба.

Тримата мъже стояха точно до люка, който водеше долу, в каютата на Нейтън. По тази причина Джимбо сниши гласа си, когато каза:

— Момчетата полека-лека престават да говорят, че съпругата ти носи проклятие за кораба, момко.

Той се спря и погледна назад, като че ли искаше със сигурност да се увери, че Сара не може да го чуе, и добави:

— Честър все още разисква с всеки неприятностите, които имахме на борда след нейното пристигане тук. Най-добре е да не изпускаме Сара от очи, докато…

— Джимбо, никой няма да посмее да пипне с пръст съпругата на капитана — заяви Матю.

— Не съм и помислил, че някой ще го направи — каза Джимбо. — Просто искам да кажа, че те могат да наранят чувствата й. Тя има нежно сърце.

— Знаеш, че тя ни смята за част от нейния персонал — отбеляза Матю и се ухили. После добави: — Лейди Сара явно те е спечелила, щом като си толкова загрижен за чувствата й.

Той се канеше да доразвие тази тема, когато миризма на изгоряло привлече вниманието му.

— Пушек ли надушвам? — попита той.

Нейтън видя стълб сив дим, който се извиваше над пролуката на люка, преди другите мъже да го забележат. Би трябвало да изкрещи, че има пожар, да даде сигнал на другите за опасността, но той не го направи. Вместо това изрева името на Сара. Мъката в гласа му беше очевидна.

Той се хвърли да отваря люка. Плътен черен облак от пушек се втурна нагоре през отвора и обгърна тримата мъже. Нейтън отново извика името на Сара.

Матю вече крещеше:

— Пожар! Пожар!

Джимбо се втурна за кофи, като крещеше заповеди да започват да изгребват морска вода, за да потушат пожара, докато Матю се опитваше да попречи на Нейтън да скочи в каютата през люка.

— Не знаеш какво е положението долу — викаше той.

— Използвай стълбата, момко, използвай…

Матю спря да вика, когато Нейтън се провря през люка и скочи долу. Обърна се и заслиза бързо по стълбата.

Каютата беше пълна с толкова гъст дим, че очите на Нейтън се насълзиха и той нищо не виждаше. Отправи се пипнешком към леглото, за да намери Сара.

Тя не беше там. Докато претърсваше каютата, дробовете му крещяха за свеж въздух. Той с олюляване се примъкна до люка, пое пълните с морска вода кофи, които Джимбо му подаде, и започна да ги излива, за да потуши пламъците.

Огънят беше потушен, но мисълта за това, което можеше да се случи, ако мъжете навреме не бяха забелязали пожара, ги разтреперваше. Нейтън не можеше да укроти сърцето си. Беше поразен от ужасния страх, който изпита заради Сара. Но тя не беше в каютата. Не беше задушена от дима. Не беше мъртва. Все още.

Матю и Джимбо застанаха до Нейтън. И тримата погледнаха наоколо, за да установят мащабите на пораженията.

Няколко от дъските под печката бяха обгорели и сега там зееше тлееща дупка, през която се виждаше трюмът. Две от четирите стени бяха почернели чак до тавана.

Но не опустошенията от пожара сякаш хипнотизираха Нейтън. Не, неговото внимание изцяло бе приковано върху останките от слънчобраните на Сара. Спиците им още просветваха, нажежени до червено, в печката, от която бяха останали само двете метални прегради.

— Мислила е, че това е камина — прошепна Матю на Джимбо. Той потърка брадата си, докато обмисляше тази възможност.

— Май си прав — отговори Джимбо.

— Ако беше заспала, сега щеше да е задушена — каза Нейтън.

— А сега, момко — започна Джимбо, — сигурен съм, че Сара е добре, а това е единственото, което има значение. Изглеждаш толкова черен, колкото и саждите по стените. Трябва себе си да виниш за това — добави той и решително кимна с глава.

Нейтън му хвърли убийствен поглед, но Джимбо ни най-малко не се смути.

— Чух Сара да нарича люка комин и се смях от сърце на това. Мислех, че ти си й обяснил.

— Не вярвам да го е направил — подхвърли Матю.

Аргументът на Джимбо не успокои Нейтън. Когато изрева, гласът му звучеше така, сякаш той всеки миг ще се разплаче.

— Тя подпали кораба ми!

— Не го е направила нарочно — защити я Матю.

Нейтън не чуваше.

— Тя подпали кораба ми! — изрева отново той.

— Чухме го съвсем ясно още първия път, когато го каза — подхвърли Джимбо. — Сега се успокой и се опитай да погледнеш разумно на този малък инцидент.

— Мисля, че ще му трябват още няколко минути, преди изобщо да може да мисли — каза Матю. — Момчето винаги е било луда глава, Джимбо. А Сара наистина щеше да подпали кораба!

Двамата се обърнаха и напуснаха каютата, убедени, че Нейтън има нужда да остане за малко сам. Викът на Нейтън ги закова:

— Доведете я при мен! Веднага!

Джимбо направи знак на Матю да остане на мястото си и бързо тръгна по коридора. Когато намери Сара в каютата на Нора, той не й каза нищо за възникналия проблем, само й съобщи, че съпругът й желае да й каже нещо.

Сара забърза към каютата. Очите й станаха огромни, когато видя потъналия във вода под. Последва гръмогласно възклицание, когато забеляза и дупката в ъгъла.

— Боже мой, какво е станало тук?

Нейтън се обърна и добре я изгледа, преди да й отговори.

— Пожар!

Тя моментално разбра.

— Пожар? — повтори Сара с дрезгав шепот. — Искаш да кажеш, че камината е предизвикала пожар, Нейтън?

Той не й отговори веднага. После пристъпи и застана точно пред нея. Ръцете му бяха достатъчно близо, за да може да я сграбчи за врата.

Той се пребори със срамното изкушение, като стисна здраво ръцете си зад гърба.

Тя не го гледаше. Това му помогна. Беше вперила поглед в опустошената каюта. Тя хапеше долната си устна и когато неудържимо започна да трепери, Нейтън разбра, че е осъзнала какво точно беше направила.

Но той грешеше.

— Не трябваше да оставям камината без надзор — прошепна тя. — Някоя искра ли…

Той поклати глава.

Тогава тя го погледна право в очите. Страхът й беше очевиден.

Гневът му започна бързо да се топи. По дяволите, пак ли я беше изплашил! Това беше смешна мисъл, породена от обстоятелствата, но тя се загнезди в съзнанието му и той направи усилия да смекчи изражението на лицето си и да не е така страховито намръщен.

— Сара? — гласът му прозвуча съвсем кротко.

Но за нея това беше много гневен глас. Тя си наложи да не помръдва от мястото си, макар че единственото й желание беше да избяга.

— Да, Нейтън? — каза тя със сведен към пода поглед.

— Погледни ме.

Сара го погледна. Той видя сълзите в очите й. Гледката заличи последните следи от гнева му. Той въздъхна.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита тя, защото той продължаваше втренчено да я гледа.

— Това не е камина.

Нейтън излезе от каютата. Сара остана известно време с поглед, вперен към вратата, после Се обърна и погледна Матю и Джимбо.

— Не каза ли той преди малко, че камината не е камина?

Двамата мъже едновременно закимаха. Раменете й се отпуснаха.

— Но прилича на камина.

— Да, но не е — съобщи Матю. Той сръга с лакът Джимбо. — Ти й обясни.

Джимбо кимна с глава, после обясни на Сара, че металните прегради, наредени в ъгъла на каютата, са били донесени по време на последното пътуване на Нейтън и е трябвало да се използват за поправка на старата печка в кантората на Смарагдова корабна компания. Нейтън просто е забравил да ги свали от кораба, докато сме били на док, продължи Джимбо. Беше сигурен, че следващия път капитанът им няма да ги забрави.

Матю завърши обяснението, като подчерта пред Сара, че отворът на люка е само един отвор, нещо като прозорец, през който влиза въздух и нищо повече, че не е комин.

Лицето на Сара стана алено, докато двамата моряка й обясняваха всичко това. После тя им благодари за търпението. Считаше себе си за невежа глупачка.

— Можех да погубя всички — прошепна тя.

— Да, можехте — съгласи се Матю.

Сара избухна в сълзи. Двамата мъже бяха потресени от мъката й. Джимбо хвърли страшен поглед към Матю.

Внезапно Матю изпита чувството, че е баща, който се опитва да утеши дъщеря си. Той взе Сара в ръцете си и несръчно започна да я потупва по гърба.

— Хайде, Сара, не е чак толкова страшно — каза Джимбо, като се опитваше да я успокои. — Може да не си знаела, че това не е печка.

— Само идиот не би го разбрал — извика тя през плач.

Двамата мъже си кимнаха един друг над главата на Сара. После Матю каза:

— Аз също можех да го взема за камина, ако… — не можа обаче да продължи, защото не му дойде на ум никаква приемлива лъжа.

Джимбо му се притече на помощ.

— Всеки би си помислил, че това е камина, ако не е кръстосвал моретата.

Нейтън застана на вратата. Не можеше да повярва на това, което очите му видяха. Джимбо и Матю, двама от най-свирепите пирати, с които той бе имал честта да плава по моретата, се бяха превърнали в бавачки. Той щеше да се разсмее, ако мисълта му не беше заета с пораженията, нанесени от пожара. Вместо да се разсмее, той се намръщи.

— Матю, вместо да потупваш съпругата ми по гърба, можеше да извикаш някой да почисти тук.

След това Нейтън се обърна и към Джимбо.

— А ти, Джимбо, гледай да оправиш повредите. Матю, ако не свалиш ръцете си от жена ми, аз ще…

Не беше необходимо да уточнява заканата си. Матю вече беше на половината път до вратата, когато Нейтън приближи Сара.

— Ако някой трябва да утешава съпругата ми, това трябва да бъда аз.

Той дръпна Сара и я прегърна, като притисна лицето й до гърдите си. Джимбо не посмя да се ухили, докато не затвори вратата зад себе си, но когато се намери в коридора, даде воля на смеха си.

Нейтън продължи да държи Сара в обятията си още няколко минути.

— Господи, съпруго, не се ли наплака вече? — попита той.

Тя избърса лицето си в ризата му, после се отдръпна.

— Наистина се опитвам да не плача, но понякога просто не мога да се спра.

— Забелязал съм — каза той.

Той я дръпна към леглото, натисна я да седне и едва тогава се почувства достатъчно спокоен, за да й изнесе цяла проповед за най-големия страх, който всеки моряк таи дълбоко в душата си. Пожарът! Той крачеше из стаята със здраво стиснати зад гърба си ръце, докато произнасяше речта си. Беше спокоен, методичен и изчерпателен.

Но към края вече крещеше. Тя не се осмели да му направи забележка. Кръвта видимо пулсираше в слепоочията му и тя реши, че той е все още разгневен.

Тя го наблюдаваше, докато той крачеше напред-назад из каютата. През тези няколко минути тя откри колко много го обича. Нейтън се опитваше да бъде мил с нея. Разбира се, той не съзнаваше, че е точно това — мил. Той стоеше пред нея и обвиняваше себе си, Джимбо, Матю и Господ дори за пожара, тъй като никой не си беше направил труда да й разясни живота на кораба.

Тя искаше да се хвърли в прегръдките му и да му каже, че винаги го е обичала, но сега обичта й е станала… по-жива, по-истинска. Тя изпитваше такова спокойствие, такова задоволство. Сякаш през всичките тези години, докато го беше чакала, е била на дълго пътешествие, и сега отново си е у дома.

Нейтън я свали от облаците с настойчивото искане да отговори на въпроса му. Но трябваше да го повтори, разбира се, защото тя така се беше размечтала, че нямаше представа за какво я пита. Нейтън не изглеждаше много разгневен от липсата на внимание от нейна страна, но Сара отгатна, че той вече свиква с нея. И един Бог само знаеше, че и тя започва да привиква с неговите недостатъци. Този мъж беше огън и жупел! О, от намръщеното му лице все още я побиваха тръпки, особено когато се обърнеше към нея, но в края на краищата Нора беше права. Зад повърхността се криеше един наистина внимателен и добър мъж.

Накрая Нейтън завърши лекцията си. Когато я помоли, тя веднага му обеща, че вече, няма да пипа нищо на кораба му.

Нейтън беше доволен. Когато излезе навън, Сара прекара дълги часове, заета да почиства безпорядъка и мръсотията в каютата. Беше останала без сили, когато най-накрая смени спалното бельо и се изкъпа, но твърдо беше решила да дочака завръщането на съпруга си. Искаше да заспи в обятията му.

Сара извади скицника си от сандъка, седна до масата и започна да рисува Нейтън. Листът беше твърде малък, за да може да го нарисува в цял ръст. Тя се усмихна на това чудновато хрумване. Той беше просто един мъж. Нейният мъж. Приликата беше забележителна, помисли тя, макар че в един момент се беше отказала да придаде намръщени черти на лицето му. Тя обаче беше предала много вярно суровата му фигура на викинг, с леко разкрачените мускулести крака и поставените на хълбоците ръце. Косата му падаше свободно назад и тя пожела да имаше сега и боите си, за да може наистина да покаже великолепието на кестенявата му коса и красивите му зелени очи. Може би, когато пристигнеха в дома на Нора, тя щеше да се запаси с нови бои и въглени, така че да направи истински портрет на съпруга си.

Беше доста след полунощ, когато Нейтън се върна в каютата. Сара спеше непробудно. Беше се свила като котенце в стола. Дългата й къдрава коса скриваше почти цялото й личице и тя изглеждаше невероятно женствена.

Той не знаеше колко време е стоял така, взирайки се в нея. Господи, искаше му се да я има близо до себе си. Не можеше да разбере защо се чувства така доволен, но даже това, че си го призна, беше вече опасно, защото не биваше да позволи на една жена да означава за него нещо повече от купчина багаж.

Тя просто бе средство за постигане на една цел, каза си той. И това бе всичко.

Нейтън се съблече, изми се и чак тогава мина покрай масата. Погледът му попадна на скицника, който тя все още стискаше в скута си и внимателно го изтегли от ръцете й. Внезапно го завладя любопитство и той започна да прелиства страниците бавно, като разглеждаше рисунките й. Бяха десет или дванадесет. И всичките претворяваха един и същи обект — него.

Той не знаеше как да реагира. Рисунките бяха удивително добри. Тя несъмнено беше доловила неговата сила, излъчването му, но тя не е била съвсем на себе си, реши той, защото — по дяволите! — но той се усмихваше от всяка една скица.

Сара наистина беше безнадеждна романтичка. Старата жена, му беше казала, че главата на Сара витае в облаците през повечето време. Сега вече знаеше, че тази забележка съвсем не е преувеличена.

Да, неговата съпруга беше една мечтателка. Но ето че и той стоеше тук и се маеше над една рисунка от дълго-дълго време. Всичко това заслужаваше порицание, разбира се, но ето че той продължаваше да стои като хипнотизиран.

Рисунката го представяше откъм гърба, застанал на палубата до щурвала, загледан в залеза. Тя като че ли се беше промъкнала зад него, и го беше изненадала разсъблечен. Ръцете му държаха щурвала. Беше бос и гол до кръста. Само с една-две щрихи върху профила му се загатваше, че той се усмихва.

По гърба му нямаше никакви белези. Дали беше забравила за тях или просто не беше пожелала да ги изобрази върху творбата си? Нейтън реши, че това не е толкова важно, за да разсъждава върху него. Той имаше белези и по-добре беше тя да ги признае. Той поклати глава при тази нелепа реакция, после взе Сара в ръце, повдигна я и я сложи върху леглото.

Тя моментално се извъртя към него и го прегърна.

— Нейтън?

— Какво?

Помъчи се гласът му да прозвучи много рязко, така че тя да разбере, че той не желае да разговаря с нея.

Но намерението му явно остана незабелязано. Тя се премести по-близо и, постави ръцете си върху гърдите му. Пръстите й започнаха да си играят с космите, докато той не постави ръка върху нейната.

— Спри! — нареди й той.

Тогава тя отпусна главата си върху рамото му.

— Защо мислиш, че ми е трудно да се приспособя към живота на кораба? — прошепна тя.

Той не й отговори, само сви рамене.

— Мислиш ли, че причината може да е, защото не съм свикнала да управлявам кораб?

Той погледна към тавана.

— Никой не смята, че ти трябва да управляваш кораб — отговори той. — Аз съм този, който трябва да го прави.

— Но като твоя съпруга, аз би трябвало…

— Заспивай!

— Господи! — и точно тогава го целуна по врата. — Ще бъде много по-добре, когато слезем на сушата, Нейтън. Мога да управлявам голямо домакинство и…

— За Бога, Сара, не започвай да ми изреждаш целия списък от твоите умения.

Тя настръхна, но после се отпусна. Най-сетне тя трябваше да се научи да му се подчинява, мислеше си той. А сега трябваше да спи!

— Нейтън?

Би трябвало да знае, каза си той, че тази жена нямаше да заспи, докато сънят сам не я обори.

— Какво има?

— Забрави да ме целунеш за лека нощ.

Боже, тя беше непоправима. Нейтън въздъхна дълбоко. Той знаеше, че тя няма да го остави да заспи, докато не отстъпи и не направи това, която тя искаше. Съпругата му можеше да бъде невероятно целенасочена и упорита. Беше по-скоро досадна, казваше си той. В момента той наистина беше принуден да мисли за всичките достойнства, които тя притежаваше. Сара беше упорита като магаре, обичаше да се разпорежда като свекърва, а това бяха само два от многобройните недостатъци, които той вече бе забелязал у нея.

Той наистина я целуна, макар че го направи бързо и леко, само за да спре тя да мърмори. Дявол да го вземе, но вкусът й беше прекрасен, помисли си той. Трябваше да я целуне отново. Този път целувката му беше по-различна. Нейната също. Беше истинска целувка — страстна и възбуждаща.

Тя се притисна до него. Беше предизвикателство, на което той не можеше да устои. Беше толкова нежна, толкова женствена. Той трябваше да се люби с нея. Дори не й беше натяквал да изпълнява това си задължение, въпреки че тя все още оказваше слаба съпротива. Когато той й нареди да съблече нощницата си и се обърна да запали свещите, тя го помоли да не го прави. Той й каза не, каза й, че иска да я вижда, а тя поруменя, преди да се опита да скрие тялото си от него, като придърпа завивките до брадичката си.

Той отметна одеялото настрани и се зае със сериозната задача да сломи срамежливостта й. След малко тя стана съвсем безсрамна. Искаше да го докосва навсякъде с ръце и устни. Той й позволи да го направи така, както на нея й се искаше, разбира се, докато целият загоря от възбуда и желание да я притежава.

Господи, тя беше най-щедрата и всеотдайна жена, която някога бе докосвал. Тя откликваше с такава честност и прямота, с такава доверчивост. Това го измъчваше. Тя не се спираше пред нищо, което би му доставило удоволствие и когато накрая той се нагласи между гладките й бедра, тя беше готова и го молеше да отиде при нея.

Той искаше да я обладае бавно и нежно, но тя го притегли силно в себе си и той веднага забрави добрите си намерения. Тя забиваше ноктите си във влажната кожа на гърба му и това го довеждаше до лудост, а страстните й изстенвания направо срутиха самоконтрола му.

Той изля в нея своята любов едновременно с нейната върховна наслада. Той я притискаше плътно до себе си и сякаш изпиваше сладостните й тръпки.

Въздухът над тях затрептя от любовното им излъчване и усещането за покой.

Той се опита да се освободи и да легне до нея, но тя не му позволи. Ръцете й здраво обгръщаха кръста му. Той реши да остане така още няколко минути, докато тя се успокои. Сърцето й тупкаше като барабан заедно с ударите на неговото сърце.

Нейтън усети рамото си влажно. Той знаеше, че тя отново плаче. Това го забавляваше. Сара винаги завършваше с плач любовното си изживяване. Тя също винаги викаше. Викаше неговото име. Извиняваше се за поведението си, като му обясняваше, че това са сълзи на радост, че тя плаче, защото никога преди не е преживявала такова блаженство.

Нито пък той, мислеше си Нейтън. Тази нощ за втори път тази констатация го разтревожи.

— Обичам те, Нейтън.

Това вече истински го изплаши. Той подскочи, като чу вричането й, сякаш беше ударен с камшик. Тялото му реагира мигновено и от жива и топла плът се превърна в студена стомана. Тя му позволи да се отмести от нея. Той се обърна и се изпъна в другия край на леглото.

Тя очакваше от него любовни думи. Минаха няколко дълги минути, преди тя да проумее, че той няма намерение да й ги каже. Хъркането му беше последното доказателство, за да стигне до това заключение.

Тя помисли, че ще заплаче, но не го направи, а това вече беше една малка победа за новото си усещане, че е силна. После тя се съсредоточи да открие нещо друго, което да й достави удоволствие.

Е, поне не беше напуснал каютата, след като се бяха любили, помисли си тя. Предположи, че би трябвало да бъде благодарна и на това.

Тя трепереше. Топлото тяло на Нейтън беше малко далеч и тя се пресегна за юргана. Когато накрая се настани под завивката, двамата с Нейтън бяха обърнати с гръб един към друг. Сара се чувстваше самотна и беззащитна. И за това е виновен той, мислеше тя. Той беше този, който я караше да се чувства толкова ужасно. Тогава тя реши, че ако не беше нейната част от задължението да го обича, то тя просто щеше да го мрази. Господи, той беше толкова коравосърдечен! И упорит също! Трябваше да разбере колко много тя се нуждае от неговите нежни, любовни слова, но той безусловно й казваше да го направи.

В края на краищата той не я обичаше, нали? Тази мисъл измъчваше Сара още дълго време тази нощ. Тогава Нейтън се обърна и отново я взе в обятията си. Той измърмори нещо, докато тя се притисна към гърдите му. Косата й беше затисната под рамото му. Той потърка брадата си в главата й, което тя реши, че е жест на нежност, показващ неговата привързаност и любов! Внезапно тя престана да се тревожи от това, че той беше забравил да й каже, че я обича.

Сара затвори очи и се опита да заспи. Нейтън наистина я обича, убеди се тя. Неговият разум просто имаше известни затруднения да приеме това, което сърцето му вече знае… и винаги беше знаело, поправи се тя, още от момента, когато те се бяха оженили.

След време съпругът й щеше да го разбере. Пречеше му единствено раздразнителния характер. Затова му трябваше малко повече време от обичайното, за да приеме това, което беше ясно за повечето обикновени съпрузи.

— Наистина те обичам, Нейтън — прошепна тя.

Гласът му прозвуча пресипнало от съня, но и много нежно.

— Знам, скъпа. Знам.

Той вече хъркаше отново, преди тя да е събрала достатъчно смелост, за да го попита, дали е доволен от нейното пламенно любовно обяснение.

Тя все още не можеше да заспи. Прекара още един час, опитвайки се да изнамери начин, по който да накара Нейтън да проумее щастливата случайност, че именно тя е неговата съпруга.

Пътят към сърцето на Нейтън със сигурност не минаваше през стомаха му, реши тя. Той нямаше да вкуси нищо, което тя е сготвила за него. Този мъж бе по природа подозрителен, а след супата, която тя бе приготвила, той сигурно е разочарован и не вярва в нейните качества на майсторка-готвачка.

Накрая тя се спря на един разумен план. Щеше да постигне това, което искаше от съпруга си, чрез неговия екипаж. Ако успееше да докаже своята стойност на екипажа, нямаше ли и Нейтън да прогледне и да види колко прекрасна е тя? Нямаше да й бъде трудно да убеди мъжете колко добросърдечна и искрена е тяхната господарка. Да, те бяха суеверни, тя беше сигурна в това, но все пак мъжете са си мъже и нежните думи и добрите обноски скоро щяха да ги спечелят и те щяха да й станат напълно предани.

Е, ако наистина се заемеше с тази задача, тя положително щеше да намери най-верния път, така че да спечели тяхната привързаност и преданост. Нямаше да й отнеме повече от седмица.