Джули Гарууд
Брачна авантюра (4)

ГЛАВА 3

Тя не припадна. Тя закрещя.

Нейтън не се и опита да я успокои. Когато повече не можеше да издържа на дразнещите го писъци, той я помъкна към кантората на Смарагдова корабна компания. Там остави изпадналата в истерия млада жена в опитните ръце на леля й. Понеже смяташе, че трябва да се държи като джентълмен, той даде воля на смеха си, едва когато излезе навън.

Нейтън се развесели много от начина, по който тя реагира на думите му. Лейди Сара изобщо не беше изтънчена дама. Той се усъмни, дали въобще някога ще трябва да се тревожи и да си блъска главата над това какво я вълнува. Нейтън, който живееше сред подлост, постоянна спътница през целия му досегашен живот, намираше своята невяста за открита и честна девойка, а това му действаше освежаващо. И гръмогласна, да не забравям, добави той след кратък размисъл, но преди всичко много разведряваща.

След като се погрижи за малкото останали подробности, Нейтън се присъедини към екипажа, който вече се бе качил на борда на кораба. Джимбо и Матю го чакаха на кърмата. И двамата бяха намръщени, но Нейтън реши да не обръща внимание на лошото им настроение, което те открито показваха. Беше натоварил двамата си предани другари с трудната задача да настанят Сара и Нора в каютите им.

— Престана ли най-накрая да крещи? — попита Нейтън.

— След като я заплаших, че ще натикам една тапа в устата й — да! — отговори Джимбо. Едрият мъж се намръщи още повече и добави. — Тогава тя ме изрита.

Нейтън открито показа силното си раздразнение.

— Предполагам, че вече не е толкова изплашена — сухо заяви той.

— Не съм много сигурен, дали въобще някога е бивала истински изплашена — подхвърли Матю и се ухили. — Не видя ли как горяха очите й, когато я мъкнеше към кантората. Изглеждаше бясна от яд.

Джимбо неохотно кимна с глава.

— След като ти излезе, тя продължи да крещи, че това било просто една жестока шега. Твоята жена приканваше който и да е на този свят да я ощипе, за да се събуди и разбере, че всичко това е било само един ужасен кошмар.

— Да, така си беше — потвърди Матю и се подсмихна. — Феликс даже я прегърна, за да я успокои, но при неговите габарити момчето не се оказа особено сръчно.

— Феликс се осмели да я докосне? — Нейтън по-скоро не повярва, отколкото се ядоса.

— Не, той не я докосна — побърза да заяви Джимбо. — Той само се опита да я успокои, това беше всичко. Мислеше, че ще може с нещо да й услужи. Знаеш, че момчетата обичат да угаждат на младите дами. Твоята малка невяста се превърна в истинска дива котка, веднага щом той започна да се приближава към нея. Обзалагам се, че Феликс няма да прояви същото нетърпение да изпълни заповедите й следващия път.

Нейтън ядосано поклати глава. Тъкмо тръгваше, когато Матю го спря с предложението:

— Може би лейди Сара ще се почувства по-добре, ако я настаним в една каюта с леля й.

— Не!

Двамата мъже срещу него се ухилиха и Нейтън разбра, че е отговорил доста рязко.

— Тя ще остане в моята каюта — добави той много по-меко.

Матю замълча за миг и потърка брадата си. После лениво се обади:

— Е, това вече може да се превърне в истински проблем, момко. Тя не знае, че това е твоята каюта.

Нейтън въобще не се притесни от думите му. Той изгледа намръщено Матю, но само затова, че старият моряк беше използвал нелепото обръщение момко. И двамата — Матю и Джимбо — си позволяваха да използват това оскърбително момко, но само в случаи, когато бяха насаме. Те смятаха, че той все още не е достатъчно улегнал, за да заслужи обръщението капитане, поне в личните им разговори. Когато Нейтън пое управлението на Морския ястреб, получи като неделима част от кораба и двамата мъже. Те бързо доказаха своите качества. Владееха всички тънкости на пиратския занаят и му оказваха неоценима помощ. Освен това те се считаха за негови закрилници. Един Бог само знаеше, че му го припомняха прекалено често. И още, безброй пъти в миналото бяха залагали живота си на карта, само и само да защитят неговия гръб. Тяхната вярност и преданост далеч надхвърляха досадния им навик да го поучават.

Двамата мъже стояха и го гледаха с очакване, затова Нейтън каза:

— Скоро тя ще научи чия е каютата, в която е настанена.

— Състоянието на лелята не е цветущо — отбеляза тогава Матю. — Хващам се на бас, че има поне едно-две пукнати ребра. Щом заспи, ще я прегледам и ще превържа стегнато гърдите й.

— Уинчестър са я подредили така, нали? — попита Джимбо.

Нейтън утвърдително кимна.

— Кой ли негодник от всичките го е сторил? — зададе въпрос Матю.

— Най-вероятно Хенри Уинчестър стои в основата на този план — обясни Нейтън, — но ми се струва, че и другите братя са били наясно с това, което става.

— Ще заведем ли Нора в имението й? — попита Матю.

— Пътят ни и без това е в тази посока — отговори Нейтън. — По дяволите, не знам какво друго може да се направи за тази жена. Дали ще й стигнат силите да издържи пътуването? — обърна се той към Матю. — Или ще трябва да я погребем в морето.

— Е, не е толкова страшно. Ще се справи с пътуването — увери го Матю. — Освен натъртванията явно няма сериозни счупвания, а и тя, изглежда, е жилава жена. Да, ако я поглезя хубавичко, докато сме в морето, тя ще се оправи — той побутна Джимбо с лакът и добави. — Сега трябва да бъда камериерка на две беззащитни дами.

Нейтън разбра, че Матю е налапал въдицата. Той се обърна и се отдалечи. Джимбо викна след него:

— Той има предвид теб, момко.

Нейтън вдигна високо ръката си и им го върна с един неприличен жест, преди да изчезне надолу по стълбичката. Здравият смях на мъжете отекна зад него.

 

 

Всички на борда на Морския ястреб прекараха следващите часове в усилена работа. Корабният товар беше подреден и здраво привързан, кливерът беше вдигнат, котвата също, а осемте оръдия бяха почистени и смазани за последен път, преди да бъде дадена команда за отплаване.

Нейтън изпълняваше задълженията си на капитан, докато не усети, че стомахът му започва да се бунтува и бе принуден да отстъпи. Командването на екипажа от четиридесет и двама моряка пое Джимбо, а Нейтън слезе долу.

Въпреки годините, прекарани в морето, Нейтън страдаше, от морска болест първите няколко дни при всяко ново пътуване. Беше се научил да понася това неудобство. Сигурен беше, че само Матю и Джимбо са посветени относно проблема му, но това не намаляваше никак притеснението му.

От опит знаеше, че след час или два ще бъде напълно извън строя. Нейтън реши да намине към невястата си, за да се увери, че е добре. Ако имаше късмет, тя щеше да е дълбоко заспала и неизбежният сблъсък можеше да бъде отложен за по-късно. Но това си беше Божа работа. Тя сигурно е изразходвала силите си след всичко, което й се бе случило. Беше бодърствала повече от едно денонощие, а и избухването й — когато разбра, че той в действителност е нейният съпруг — по всяка вероятност съвсем я беше довършило. Ако пък не спеше, Нейтън беше решил да говори с нея и да се разберат веднъж за винаги. Колкото по-навреме й станеха ясни правилата, толкова по-бързо тя щеше да свикне с намеренията му за бъдещия им съвместен живот.

Може би щеше отново да изпадне в истерия, помисли Нейтън. Той се стегна, за да може да издържи неизбежните обвинения и сълзи, и отвори вратата на каютата.

Сара не спеше. Щом Нейтън влезе, тя веднага скочи от койката и застана пред него със стиснати в юмруци ръце.

Личеше си, че не е успяла да превъзмогне страха и гнева си. В каютата беше влажно и задушно. Той затвори вратата зад себе си, после застана в средата на просторното квадратно помещение. Когато се пресегна и повдигна вградения в тавана люк, той усети погледа й върху себе си. Но той спокойно отвори прозорчето и го подпря с една летва, която залости в третия жлеб.

Свеж въздух и слънчева светлина нахлуха в каютата. Стомахът на Нейтън се преобърна. Той пое дълбоко дъх, после се върна до вратата и се опря на нея. Някъде дълбоко в съзнанието му се прокрадна мисълта, че неговата съпруга може да реши да изхвръкне от каютата. А не беше в състояние да я преследва и затова предпочете да вземе мерки и да охранява единствения изход.

Сара дълго време мълчаливо гледаше Нейтън. Тя усети, че тялото й започва да трепери и разбра, че е само въпрос на време гневът й да избухне. Беше решила да прикрива от него този гняв, независимо какви усилия щеше да й коства това. Да разкрива каквито и да било чувства пред този варварин със сигурност щеше да бъде лошо начало.

Лицето на Нейтън беше лице на човек, примирил се със съдбата. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите, а тялото му отпуснато.

Тя си помисли, че изглежда доста отегчен, но не толкова, че да му се спи. Това не беше благоприятна констатация. От погледа му колената й омекваха. Но тя си наложи да го издържи. Нямаше намерение да скланя глава, тъй като един от тях трябваше да победи в това оскърбяващо и неотстъпващо взиране един в друг. Трябваше да бъде тя.

Нейтън пък си мислеше, че неговата невяста в отчаянието си изглежда бе решила да крие страха си от него. Но не го правеше добре, защото в очите й вече се събираха сълзи, а тялото й видимо трепереше.

Господи, по всяка вероятност му предстоеше да се сблъска с поредица от налудничави изяви. Стомахът му се преобръщаше при всяко поклащане на кораба. Нейтън се опита да се пребори с неприятното усещане и насочи мисълта си върху същността на въпроса.

Сара беше красива жена. Потокът слънчеви лъчи правеше косата й по-скоро златиста, отколкото кестенява. Все пак имаше и нещо хубаво в тези Уинчестър, мислеше си той.

Тя все още носеше тъмносинята си рокля. Деколтето беше много ниско изрязано според него. Реши по-късно да й спомене за това, но щеше да изчака тя да се освободи от страха си. Лицето й обаче внезапно се смръщи и той промени намерението си. Беше ясно, че тя добре разбира кой командва тук.

Нейтън стоеше в сянката до вратата, но тя можа да забележи дългия, грозен белег по цялата дължина на дясната му ръка. Белезникавата следа ясно се открояваше върху бронзовата кожа на мускулестата му ръка и веднага се набиваше в очи. Сара продължи да се взира в него една дълга минута, като се чудеше как е получил такова ужасно нараняване, а после леко въздъхна.

Нейтън беше обут в много тесни, сиво-бежови панталони. Според нея беше цяло чудо, че можеше да диша така пристегнат. Бялата му риза беше разкопчана до кръста, а ръкавите навити над лактите. Небрежното му облекло я ядоса почти толкова, колкото и навъсеното му лице. Тя също реши да изчака, но по-късно обезателно да му каже, че човек просто не облича такива неприлични дрехи, когато пътува с кораб. И също като него промени намерението си заради намръщеното му лице. Сега по-важното беше той да разбере какво се очаква от един, вече женен мъж.

— Облякла си се като момиче от кръчма.

Отне й цяла минута, за да проумее обидата. В началото Сара беше толкова удивена, че не успя да реагира. Но после шумно въздъхна.

Нейтън прикри усмивката си. Сара нямаше вид на жена, която се кани да заплаче. По-скоро лицето й беше на човек, който възнамерява да го убие. Това беше добро начало.

— Имам чувството, че ще прелееш от деколтето си, невясто.

Тя моментално вдигна ръце и покри с тях разголените си гърди. Лицето й пламна.

— Това беше единствената рокля, достатъчно тъмна, за да ме скрие в нощта…

Тя прекъсна обяснението си веднага щом усети, че думите й звучат като оправдание.

— Да те скрие? — иронично попита Нейтън. — Сара, та тя не може нищо да скрие. В бъдеще няма да носиш рокли с такива деколтета. Единственият, който ще вижда тялото ти, съм аз. Разбра ли ме?

О, тя го разбра, и то много добре. Този мъж беше мерзавец, заключи тя. Сара поклати глава. Нямаше никакво намерение да търпи да я унижава, докато в същото време той беше задължен да й даде обяснения за толкова други неща.

— Ти си един варварин — измърмори тя. — Косата ти е много по-дълга, отколкото е модерно и се обличаш като… пират. Пасажерите на един хубав кораб като този би трябвало да имат безукорна външност. А непрекъснато навъсеното ти лице е направо противно — добави тя и в потвърждение на думите си закима енергично.

Нейтън реши, че тя е свършила с глупавите си заяждания и премина към същността на въпроса.

— Добре, Сара — започна той. — Да приключим с това и да поговорим сериозно.

— С кое да приключим и за какъв сериозен разговор говориш?

Той въздъхна съвсем отегчен. Беше много ядосан. Тя отчаяно се опитваше да се пребори с природата си, но необходимостта да изкрещи насреща му блъскаше кръвта в слепоочията й, а гърлото направо я заболя от стискане. Очите й се напълниха със сълзи. Той й дължеше толкова много обяснения преди тя да реши дали някога ще му прости, мислеше Сара, и беше по-добре да побърза, защото тя можеше да се заинати и въобще да не му прости, приела завинаги греховете му за ужасни.

— Със сълзите и молбите — обясни Нейтън и сви рамене. — За мен е ясно, че ти си уплашена — продължи гой. — Готова си да заплачеш, нали? Знам, че искаш да те заведа обратно вкъщи, Сара. Реших да ти спестя унижението да ме молиш за това, като ти обясня, че ти ще останеш при мен, независимо какво ще кажеш или направиш. Аз съм твой съпруг, Сара. Свикни с тази мисъл!

— Ще ти е неприятно ли, ако заплача? — попита тя и гласът й прозвуча така, сякаш се задушаваше.

— Съвсем не — отговори той. Това, разбира се, беше лъжа, защото нямаше да му е приятно да я види разстроена, но нямаше намерение да й го признава. Жените обикновено използваха това свое оръжие срещу мъжете и избухваха в сълзи всеки път, когато искаха да постигнат нещо.

Сара си пое дълбоко дъх. Не смееше да каже нито дума, докато не възвърне способността си да се контролира. Наистина ли той мислеше, че тя ще го моли? За Бога, той е ужасен човек! Ужасен и опасен! Не притежаваше и грам състрадателност.

Тя продължи да го гледа, докато събере смелост, и да зададе всички нетърпящи отлагане въпроси, които си задаваше от дълго време. Тя се съмняваше, че той ще й каже истината, но все пак искаше да чуе какви отговори ще й даде той за свое оправдание.

Той мислеше, че тя всеки миг ще се разплаче. Сара очевидно отново беше започнала да се страхува от него, реши той. По дяволите, надяваше се, че тя няма да припадне пак. Нейтън нямаше търпение да се занимава със слабия пол, но пък не искаше Сара да се страхува прекомерно от него. Всъщност, той изпитваше известно съжаление към нея. Може би не й се искаше да е омъжена за него. Все пак той е един Сент Джеймс, а тя беше отгледана и възпитана като Уинчестър. Сигурно са я учили през цялото време да го мрази. Бедната Сара беше просто една жертва, една пионка, която техният побъркан крал навремето беше използвал, опитвайки се чрез този брак да заглади разногласията между двете враждуващи фамилии.

Но той не можеше да отмени стореното преди години. И то главно заради нея. Неговият подпис стоеше върху брачния договор и той беше задължен морално да изпълни всичко, което се искаше от него.

— Трябва да проумееш, че нямам никакво намерение да се отказвам от този брак — заяви той с твърд глас. — Нито сега, нито по-късно.

След това изявление той търпеливо зачака истеричния припадък, който трябваше да последва.

— Какво ти попречи да го сториш по-рано?

Тя говореше толкова тихо, че той не беше сигурен, дали добре е чул въпроса й.

— Какво каза?

— Защо чака толкова дълго? — попита тя по-силно.

— За какво съм чакал дълго?

Той я погледна напълно объркан. Тя пое дълбоко въздух.

— Да дойдеш за мен — обясни тя с треперещ глас и стисна ръце, за да запази самообладание. — Защо чака толкова дълго, за да дойдеш да ме вземеш?

Нейтън беше толкова изненадан от въпроса й, че не можа веднага да й отговори. Това забавяне взриви Сара. Беше сигурна, че Нейтън не я счита достойна да получи отговор, а това беше последният удар върху гордостта й, който тя можеше да понесе. Почти крещейки, тя извика:

— Изобщо имаш ли представа колко дълго те чаках?

Очите му щяха да изскочат от изненада. Неговата съпруга току-що беше изкрещяла срещу него. Той така я гледаше, че тя се усъмни дали не е загубила ума си.

После той бавно поклати глава. Съмненията й веднага се изпариха.

— Не? — извика тя. — Толкова ли съм незначителна, че дори не си пожелал да си направиш труда да дойдеш и да ме вземеш?

Нейтън беше слисан от въпросите й. Знаеше, че не трябва да й позволява да повишава глас, когато разговаря с него, но забележките й го бяха удивили толкова, че не знаеше какво да й каже.

— Нима искаш да повярвам, че ти си сърдита за това, че не съм дошъл да те отведа по-рано? — най-накрая попита той.

Сара грабна един предмет, който й беше под ръка, и го хвърли към него. За щастие нощното гърне беше празно.

— Сърдита? — попита тя с глас, достоен за командир на полк. — Какво те кара да мислиш, че съм сърдита, Нейтън.

Той успя да избегне захвърленото по него нощно гърне, после двете свещи, които го последваха, и най-накрая отново се облегна на вратата.

— О, не знам — провлачи той. — Изглеждаш напрегната.

— Изглеждам… — беше прекалено ядосана, за да може да продължи.

Върху лицето на Нейтън се бе появила усмивка, когато кимна за потвърждение.

— Напрегната — довърши той вместо нея.

— Имаш ли револвер?

— Да.

— Може ли да ми го дадеш?

Нейтън с усилие сдържа смеха си.

— Защо искаш да ти дам револвера си, Сара?

— За да те застрелям, Нейтън.

Тогава той се разсмя с глас, а Сара реши, че го мрази. Цялото й същество се бунтуваше. Направо й се искаше да ревне от безсилието, което изпитваше. Може би роднините й все пак имаха право. Може би той наистина я презираше, и то толкова силно, колкото казваха родителите й.

Тя се отказа от борбата и седна на леглото. Отпусна ръце в скута си и сведе поглед.

— Моля те, напусни каютата ми. Ако пожелаеш да ми обясниш противното си поведение, можеш да го направиш утре. Сега съм прекалено изморена, за да слушам извиненията ти.

Той не можеше да повярва на ушите си. Тя се осмеляваше да му нарежда!

— Това не е пътят, по който нашият брак ще върви, Сара. Аз съм този, който давам нарежданията, а ти тази, която се подчинява.

Гласът му беше твърд и гневен. Нарочно се бе държал така, разбира се, защото искаше тя да разбере, че той има намерение да изпълни всичко, което е казал. Помисли, че отново я е изплашил. Тя не откъсваше поглед от стиснатите си ръце, явно развълнувана. Той, разбира се, се чувстваше малко виновен, че е прибягнал до такава заплашителна тактика, но резултатът беше твърде важен, за да омекотява подхода си. Нейтън си обеща, че няма да се огъне и да отстъпи, независимо колко жалостиво и сърцераздирателно ще се разплаче тя.

Но Сара само продължи да стиска ръцете си, представяйки си, че те са сключени около врата на упорития й съпруг. От тази илюзия малко й олекна на душата.

Нейтън я върна към действителността, като изръмжа лениво:

— Чу ли ме, невясто?

Господи, тя ненавиждаше тази дума, невяста.

— Да, чух — отговори тя. — Това ли е пътят, по който бракът ни ще върви?

Очите й се напълниха със сълзи. Нейтън внезапно се почувства като последния грубиян.

— Опитваш се да ми се подиграваш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Не. Просто смятах, че нещата в нашия брак ще стоят точно обратното. Да, винаги съм мислела така — добави тя, когато той я погледна.

— О-о? И как по-точно си го мислила?

Той действително изглеждаше заинтересуван от нейното схващане по въпроса. Сара моментално се съвзе.

Тя изящно повдигна раменете си.

— Ами предполагах, че моето задължение ще бъде винаги да ти казвам какво искам…

— И? — насърчи я той да продължи, когато тя прекъсна обяснението си.

— И твое задължение ще бъде винаги да го изпълняваш.

Мрачното му лице й показа, че той съвсем не харесва това, което току-що чу. Сара усети, че отново започва да се дразни.

— Предполага се, че ти ще ме обичаш и уважаваш, Нейтън. Ти наистина обеща това.

— Не съм обещавал да те уважавам — не издържа той и изкрещя. — За Бога, жено, не съм ти обещавал нищо.

Но Сара изобщо нямаше намерение да го остави да се измъкне с тази лъжа. Тя скочи на крака и се изправи пред него.

— О, да! Ти обеща — изкрещя тя на свой ред. — Прочетох договора, Нейтън. От първата до последната дума. Срещу земята и богатствата, които ти нося, ти се задължаваш да се грижиш за мен. А това предполага, че ще бъдеш добър съпруг, любещ баща и най-вече — ще ме обичаш, уважаваш и цениш като съпруга.

Той направо занемя. И неочаквано високо се разсмя. Такова извъртане на темата беше вбесяващо, наистина, но не можеше да отрече, че го развеселява.

— Ти наистина ли искаш да те обичам и ценя?

— Несъмнено — отговори тя кратко и скръсти ръце на гърдите си. — Ти обеща да ме обичаш и уважаваш, Нейтън, и Бог ми е свидетел, ще изпълниш обещанието си.

Тя отново седна на леглото и заоправя гънките на роклята си. Червенината, която заля бузите й, издаде смущението й.

— А какво се предполага, че ти ще направиш, докато аз те обичам и уважавам? — попита той. — Какви са твоите обещания, невясто?

— Аз не съм обещавала нищо — отряза тя. — Бях само на четири години, Нейтън. Не съм подписвала договора. Ти го подписа.

Той затвори очите си и започна да брои до десет. После попита:

— Тогава ти считаш, че подписът на баща ти не заслужава да бъде уважаван. Обещанията, които той направи от твое име, не те ли обвързват?

— Не съм казала това — прошепна тя. После дълбоко въздъхна и добави: — Разбира се, че ме обвързват. Нали са изброени след името ми.

— И какви са те? — поиска той да ги чуе.

Мина доста време преди тя да му отговори. Изглеждаше много разстроена.

— Че аз също трябва да те обичам и уважавам — измънка тя.

Той не беше удовлетворен.

— И?

— И какво? — попита тя, като се направи, че не разбира.

Той реши, че неговата съпруга се опитва да го вбеси.

— Аз също съм чел договора, от начало до край — каза той. — Не злоупотребявай с търпението ми.

— О, много добре тогава — парира го тя. — Аз трябва да ти се подчинявам също. Доволен ли си сега?

— Да — върна й го той. — Сега отново сме там, откъдето започнахме. Както те уведомих преди малко, аз ще бъда този, който ще заповядва, а ти тази, която ще се подчинява.

— Ще се опитам да се подчинявам на заповедите ти, Нейтън, когато съм убедена, че те са разумни.

Търпението му беше на изчерпване.

— Пет пари не давам дали смяташ, че те са разумни или не — изрева той. — Ще правиш това, което аз кажа.

Тя изобщо не се смути, а със сладък глас забеляза:

— Ти наистина не трябва да използваш такъв език в присъствието на една дама, Нейтън. Много е грубо, а ти си маркиз.

Лицето му стана неприветливо и студено. Сара се почувства напълно сразена.

— Ти ме мразиш, нали?

— Не.

Тя не му повярва. Господи, стигаше му само бегло да я погледне, и му ставаше зле. Лицето му беше посивяло.

— О, да, ти наистина ме мразиш — възрази тя. — Не можеш да ме заблудиш. Аз съм една Уинчестър, а ти мразиш всички Уинчестър без изключение.

— Аз наистина ги мразя.

— Не е необходимо да крещиш насреща ми. Опитвам се само да водя един що-годе приличен разговор. В края на краищата, най-малкото, което можеш да направиш, е да контролираш темперамента си — тя не му даде време да започне отново да й крещи. — Много съм изморена, Нейтън. Бих искала сега да си почина.

Той реши да й позволи този път да постъпи така, както иска. Отвори вратата, за да излезе, но после се обърна отново към нея.

— Сара?

— Да?

— Ти не се страхуваш от мен, нали? — Изглеждаше направо учуден. Държеше се така, като че ли току-що бе проумял тази истина.

Тя поклати глава.

— Не.

Той се обърна отново, така че тя не можа да види усмивката му.

— Нейтън?

— Какво?

— Бях само малко уплашена, когато те видях за първи път — призна си тя. — От това ще се почувстваш ли по-добре?

Отговорът му беше силно да затръшне вратата.

Щом остана сама, тя избухна в сълзи. Каква наивна глупачка беше тя! Всичките тези изгубени години, през които беше мечтала за своя прекрасен рицар, облечен в блестяща златна броня, който идва да поиска своята невяста. Тя си беше мечтала за него — нежен, разбиращ, чувствителен мъж, който я обича безумно.

Мечтите й бяха рухнали. Нейният рицар не беше блестящ. А току-що беше доказал колко е нежен, състрадателен и любещ! Противен козел!

Сара продължи да се самосъжалява, докато накрая заспа от изтощение.

Един час по-късно Нейтън надзърна в каютата, за да я види. Сара беше заспала непробудно. Не си беше направила труда да се съблече и лежеше с дрехите си върху пъстрия юрган — по корем, с широко разперени ръце.

Някакво странно доволство се разля по тялото му. Беше особено, непознато чувство, но той беше сигурен, че му е приятно да я види в своето легло. Забеляза, че брачната халка на Нора е все още на пръста й. Странно, но от това му стана неприятно. Той изхлузи внимателно халката и я пусна в джоба си, след което раздразнението му премина.

Замисли се как да свали дрехите на Сара. След като се пребори с дългата редица малки копчета на гърба й, той успя да съблече роклята й. Но трябваше да свали обувките и чорапите. Зае се доста несръчно с тази задача и едва не се провали, когато стигна до фустите й. Оказа се, че не може да развърже връзките. Нейтън използва ножа си и направо ги сряза. Продължи делото си, докато накрая невястата му остана само по долната си риза. Бялата дреха беше много женствена, с дантела около деколтето.

Той не успя да овладее желанието си и леко плъзна опакото на ръката си надолу по гърба й.

Сара не се събуди. Само леко въздъхна в съня си и се извъртя по гръб точно в момента, когато Нейтън нареждаше останалите дрехи на близкия стол.

Нейтън нямаше представа колко дълго беше останал край леглото, без да откъсва очи от нея. Тя изглеждаше толкова невинна, толкова беззащитна и уязвима в съня си. Миглите й бяха черни и гъсти и хвърляха дълга сянка върху кадифената кожа на бузите й. Тялото й го привличаше като магнит. Налетите й гърди, които тънката риза не покриваше напълно, го възбуждаха. Когато усети реакцията на тялото си, той се обърна с намерението да напусне каютата.

Какво, за Бога, щеше да прави с нея? Как можеше да се държи на разстояние от такава съблазнителна жена, каквато беше неговата невяста?

Нейтън обаче забрави за всички тези въпроси, когато го връхлетя пристъпът на морската болест. Той почака, докато стомахът му се поуспокои, после взе едно одеяло и покри с него Сара. Ръката му докосна лицето й и когато тя инстинктивно потърка бузата си в пръстите му, той неволно се усмихна. Заприлича му на нежно, гальовно котенце.

Тя обърна глава и устните й докоснаха дланта му. Нейтън рязко издърпа ръката си. Напусна каютата и отиде да види лелята на Сара. Нора лежеше и изглеждаше спокойно заспала. Беше наистина бледа и дишането й бе малко неравномерно, но не личеше да изпитва болки, защото лицето й беше отпуснато. Нейтън си спомни за пръстена в джоба си. Приближи се до леглото, повдигна ръката й и плъзна халката на пръста й.

Нора отвори очи и му се усмихна.

— Благодаря ви, скъпо момче. Сега ще заспя успокоена, защото халката на моя Джони е при мен.

Нейтън прие нейната благодарност с кратко кимване, после се обърна и тръгна към вратата.

— Мислите за мен, че съм една сантиментална глупачка, нали? — спря го тя с въпроса си.

Той се усмихна.

— Да — отговори той. — Така мисля.

Неговата груба откровеност предизвика лукава усмивка върху устните й.

— Говорихте ли вече със Сара? — попита тя.

— Да, разговарях с нея.

— Тя добре ли е? — продължи да разпитва Нора. Искаше да го принуди да се обърне с лице към нея, за да види изражението му.

— Сара спи — съобщи Нейтън. Отвори вратата и тъкмо прекрачваше прага, когато Нора го повика.

— Почакайте. Моля ви, не си отивайте още.

Той моментално се обърна, защото усети лекото потрепване в гласа й.

— Аз съм много изплашена — прошепна Нора.

Нейтън затвори вратата и се върна до леглото при възрастната дама. Ръцете му бяха скръстени върху гърдите. Изглеждаше отпуснат и уверен зад прикритието на намръщеното си лице.

— Не трябва да се страхувате — каза й той. Гласът му беше нежен и успокояващ. — Тук сте на сигурно място, Нора.

Тя поклати глава.

— Не, вие не разбирате — обясни тя. — Аз не се страхувам за себе си, скъпо момче. Моето безпокойство е за вас и Сара. Имате ли представа какви неприятности ще си навлечете? И най-богатото въображение не е в състояние да си представи на какво са способни онези мъже. Дори аз не успях да проумея дълбочината, до която могат да затънат в своето безчестие и алчност. Те ще тръгнат след вас!

Нейтън сви рамене.

— Подготвен съм за това — отговори той. — Уинчестър не представляват заплаха за мен.

— Но, скъпо момче, те…

— Нора, вие не знаете аз пък на какво съм способен — възрази й той. — Когато ви казвам, че мога да се справя с всяка заплаха, ще трябва просто да ми повярвате.

— Те ще използват Сара, за да стигнат до вас — прошепна Нора. — Те ще я пожертват, ако трябва — добави тя и кимна с глава.

— Аз умея да пазя това, което е мое — гласът му беше твърд и категоричен.

Неговата дързост наистина я успокои. Тя бавно кимна.

— Вярвам, че ще го направите — каза тя. — Но какво ще кажете за жените от семейство Уинчестър.

— Имате предвид всички Уинчестър или само една?

— Сара.

— Тя ще бъде добре — успокои я той. — Тя не е повече Уинчестър. Тя е Сент Джеймс. Оскърбявате ме, когато поставяте под съмнение нейната безопасност и се тревожите. Аз ви казах, грижа се добре за своята собственост.

— Собственост? — гласът й прозвуча въпросително. — Никога не съм чувала подобно определение за една съпруга.

— Били сте далеч от Англия дълги години, Нора. Макар че за всичкото това време нещата не са се променили. Съпругата все още е собственост на съпруга си.

— Моята Сара има много чувствително сърце — каза Нора и лекичко измести темата на разговора. — Последните години съвсем не бяха леки за нея. Третираха я като натрапница заради брачния договор. Човек би казал, че собственото й семейство се отнасяше към нея като с прокажена. На Сара никога не позволяваха да посещава приемите или тържествата, които младите дами очакват с такава радост. Всичкото внимание и грижи бяха за нейната сестра Белинда.

Нора спря да си поеме въздух, после продължи.

— Сара е безкрайно предана на родителите си и на своята сестра, разбира се. Но, Бог ми е свидетел, не мога да разбера защо толкова държи на тях. Най-разумното нещо, което трябва да направите, е да се пазите от сестрата на Сара, защото тя е коварна и зла като чичо им Хенри. От едно и също тесто са двамата.

— Тревожите се прекалено много, Нора.

— Просто искам да разберете… Сара — прошепна тя. Започна отново да диша мъчително и пролича, че е много изморена и отпаднала. — Моята Сара е фантазьорка — продължи тя. — Погледнете рисунките й и ще разберете какво искам да кажа. През цялото време витае в облаците. Вижда само доброто в хората. Не иска да повярва, че баща й е същият като братята си. За това естествено е виновна майка й. През всичките тези години тя заблуждаваше дъщеря си, че с нея се отнасят добре, намираше извинение за всекиго и прощаваше на всички за греховете им.

Нейтън я слушаше, без да коментира.

— Скъпо момче… — започна тя отново, но когато видя намръщеното му лице, спря.

— Госпожо, нека сключим с вас едно споразумение — предложи Нейтън. — Аз ще се въздържам и когато се обръщам към вас, няма да ви казвам стара жена, ако вие престанете да ме наричате скъпо момче. Споразумяхме ли се.

Нора се усмихна. Хвърли поглед към мъжа, който беше истински исполин. Неговото присъствие като че ли погълна цялото пространство на каютата.

— Да, скъпо момче наистина звучи доста глупаво — съгласи се тя, продължавайки да се усмихва. — А мога ли да ви наричам Нейтън?

— Да, разбира се — бързо й разреши той. — Колкото до вашата тревога за Сара, тя е напразна. Няма да позволя на никого да й причини зло. Тя е моя съпруга и аз винаги ще се отнасям добре с нея. След време сама ще проумее, че е имала късмет.

Беше хванал ръцете си на гърба и крачеше като генерал в тясното помещение.

— Вие вече ми дадохте доказателства, когато я защитихте от онези главорези снощи — каза Нора. — Знам, че ще се грижите добре за нея. Надявам се само, че ще се съобразите с нейната чувствителност, Нейтън. Знаете ли, в действителност Сара е много срамежлива. Но тя не споделя лесно мислите си. Много трудно е да се разбере какво чувства.

Нейтън повдигна вежди при тези думи.

— За една и съща жена ли говорим, госпожо?

Върху лицето на Нора се появи многозначителна усмивка. Тя за миг замълча, за да прибере един кичур от косата си, който се беше измъкнал от кока.

— Случайно дочух част от разговора ви с моята племенница — призна тя. — Нямам навика да подслушвам — добави бързо, — но вие така гръмогласно обсъждахте проблемите. Фактически, чух най-вече изказванията на Сара. Наистина само отделни реплики — оттук-оттам — продължи тя. — Ще ми кажете ли нещо, Нейтън?

— Какво да ви кажа?

— Ще я обичате ли? Ще я уважавате ли?

— Чули сте подробно спора ни по този въпрос, нали?

Той не можа да сдържи усмивката си, когато си припомни дръзкия начин, по който неговата съпруга се беше осмелила да го предизвика.

— Мисля, че всички от екипажа чуха забележките на Сара. Трябва да й поговоря за държанието й, което съвсем не подхожда на една лейди. Никога не бях я чувала да повишава гласа си, но все пак не мога истински да я виня. Тя се тревожеше толкова много да не би да сте я забравил и да не дойдете да предявите претенциите си за нея. Трябва да ми повярвате, когато ви заявих, че да повишава тон пред когото и да било съвсем не е в природата й.

Нейтън поклати глава, обърна се и излезе от каютата. Докато затваряше вратата след себе си, чу Нора да казва:

— Още не сте ми отговорили? Ще я обичате ли, ще я уважавате ли?

— Имам ли избор, госпожо?

Той затвори вратата, преди тя да успее да му отговори.

 

 

Малко по-късно Сара се събуди от ужасни звуци, които явно бяха човешки, и то човек, който повръща някъде наблизо. Мъчителните звуци накараха стомаха й да се преобърне. Тя седна в леглото си. Първата й мисъл беше за Нора. Сигурно се е разболяла от люлеенето на кораба, реши тя.

Сара мигновено отметна одеялото, с което беше завита, и хукна към вратата. Все още беше объркана и замаяна от съня. Дори не разбра, че е разсъблечена, докато не настъпи една от фустите си.

Някой от прислугата на Нейтън явно си беше направил труда да я съблече. Сара видя, че дрехите й са подредени на един стол до стената и разсъди, че са я разсъблекли, докато е спала. Изчерви се при мисълта, че някой мъж е влизал в каютата й, докато е спала. Надяваше се, че прислужникът я е покрил с одеялото, преди да свали дрехите й.

Тя чу шум в коридора и отвори вратата. Нейтън минаваше точно покрай каютата й, когато тя надникна навън. Той не си направи труда да погледне към нея, само протегна ръката си и бутна вратата, за да я затвори, след това отмина.

Сара не се засегна от грубостта му и спря да се тревожи за леля си. Даже беглия поглед, който хвърли към лицето на Нейтън и видя цвета му, й беше достатъчен. Нейният силен съпруг викинг беше позеленял като морска вода.

Възможно ли беше това, питаше се тя. Нима непобедимият и невъзпитан маркиз Сент Джеймс страдаше от морска болест?

Сара без съмнение щеше да се разсмее високо, ако не беше толкова изтощена. Тя се върна в леглото и отново заспа. Почивката й беше прекъсната, само за да хапне малко заедно с Нора. После пак се върна в леглото и продължи да спи.

През нощта в каютата стана много студено и Сара се събуди с треперещо тяло и тракащи зъби. Опита се да издърпа одеялото по-нагоре и да завие раменете си, но то беше притиснато от нещо тежко. Когато тя отвори очи, видя и причината. Одеялото беше омотано в дългите, голи крака на Нейтън.

Той спеше до нея!

Тя едва не получи сърдечен удар. Отвори уста да изкрещи. Но една голяма ръка запуши устата й.

— Само посмей да издадеш и най-малкия звук! — заповяда той.

Тя бутна ръката му:

— Махай се от леглото ми! — заповедта беше издадена с яростен шепот,

Той уморено въздъхна преди да заговори.

— Сара, трябва да ти кажа, че ти спиш в моето легло. И ако някой трябва да се махне, това си ти.

Гласът му беше сънлив и тих. Сара в действителност беше успокоена от неговото безсърдечно отношение. Тя предположи, че той е толкова изтощен, че единственото нещо, което искаше, беше да спи, а това в никакъв случай не застрашаваше нейното целомъдрие.

— Много добре — заяви тя. — Отивам да спя при Нора.

— Никъде няма да ходиш — отговори той. — Няма да излизаш от тази каюта. Ако не желаеш да останеш в леглото, невясто, можеш да легнеш на пода.

— Защо толкова упорито ме наричаш невяста? — попита тя. — Щом не искаш да се обръщаш към мен с името ми, тогава ми казвай съпруга, а не невяста.

— Но ти все още не си ми съпруга — отговори той.

Тя не го разбра.

— Аз съм твоя съпруга!

— Не си, докато не спиш с мен.

Измина дълга, тягостна минута преди тя отговори на изявлението му.

— Можеш да ме наричаш невяста.

— Не ми е необходимо твоето разрешение — изръмжа той. Пресегна се, за да я вземе в ръцете си, когато тя пак започна да трепери от студ, но Сара го отблъсна.

— Боже мой, не мога да повярвам, че всичко това се случва с мен — извика тя. — Надявах се да бъдеш внимателен, нежен и разбран.

— Какво те кара да мислиш, че не съм? — не се въздържа той да я попита.

— Ти си гол — каза тя.

— И това означава, че не съм…

Тя искаше да го удари. Лицето й беше извърнато от неговото, но тя можа да чуе смеха му.

— Караш ме да се чувствам неудобно — заяви тя. — Нарочно го правиш!

Неговото търпение започваше да му изневерява.

— Не го правя нарочно — каза той. — Просто спя винаги гол, невясто. И на теб ще ти хареса, веднъж да…

— О, Господи! — изстена тя.

Тя реши, че той я въвлича в неприличен разговор. Смъкна се бързо към края на леглото, така че да може да се измъкне по-лесно, защото то беше допряно до стената, а мястото откъм стаята беше заето от Нейтън. В каютата беше много тъмно, за да открие пелерината си. Нейтън беше изритал покривката от леглото. Сара я сграбчи и плътно я уви около себе си.

Тя не знаеше колко дълго прекара там, загледана в гърба му. Неговото дълбоко, равномерно дишане показваше, че е заспал непробудно.

Тя се вкочани цялата. Тънката й нощница не можеше да я предпази от студа в каютата.

Беше отчаяна. Седна на пода, подгъна краката си, наметна се с одеялото и се сви на кълбо. Подът беше студен, сякаш лежеше върху лед.

— Всички омъжени хора имат отделни спални — замърмори си тя. — През целия ми живот никога не са се отнасяли толкова лошо с мен. Ако това е представата ти за уважението, което си обещал да ми оказваш, считай го за пълен провал, Нейтън.

Той чуваше всяка дума от прошепнатата тирада. Усмихна се и й каза:

— Бързо схващаш, невясто.

Тя не знаеше какво има предвид.

— И какво те кара да мислиш, че схващам толкова бързо? — попита тя.

— Мястото, където си се настанила — обясни й лениво той, — някога там лежеше кучето ми.

Гневният й вик изпълни каютата.

— Твоето куче?! — тя бързо скочи на крака и го цапардоса по рамото. — Премести се, съпруже!

— Мини от вътрешната страна, Сара — нареди той. — Винаги спя тук.

— Защо? — попита тя и въпросът направо се изплъзна от устата й.

— Защото е по-сигурно — отговори той. — Ако успее да разбие вратата на каютата, врагът ще трябва да мине първо през мен, за да стигне до теб. Сега ще си легнеш ли вече, жено?

— Това правило от много опит ли е, или сега го измисли?

Той не й отговори и тя отново го цапардоса по рамото.

— И други жени ли са спали в това легло?

— Не.

Тя не знаеше защо, но остана много доволна от този груб отговор. Гневът й се стопи, когато разбра, че съпругът й наистина имаше намерение да я защитава. Беше грубиян, вярно, но щеше да направи всичко, което зависеше от него, за да я закриля.

Леглото скоро се разтресе от треперещото й тяло. Търпението на Нейтън се изчерпа. Той протегна ръце и грубо я придърпа към себе си. Сара буквално бе заградена от топлината, която се излъчваше от голото му тяло. Той отпусна с цялата тежест крака си върху нейните крака и те бързо се затоплиха. За горната част на тялото й се погрижиха гърдите и ръцете му.

Тя не протестира. Не можеше. Едната му ръка беше отпусната върху устата й. Тя се сгуши по-близо до него, мушна главата си под брадичката му и затвори очи.

В момента, когато Нейтън отмести ръката си, тя прошепна:

— Ако някой ще спи на пода, това ще бъдеш ти, Нейтън.

Единственият отговор, които получи, беше тихо ядно изсумтяване. Сара се усмихна вътрешно. Чувстваше се много по-добре. Тя се прозя, притисна се по-плътно до съпруга си, от което тялото й престана да трепери.

Тя заспа, защото се почувства стоплена, защитена и… малко уважавана.

Това беше едно добро начало!