Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шпиони на короната (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 253 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ГЛАВА 15

Сара прекара следобеда в стаята за гости. Тя седна на стола до прозореца и се опита да почете малко от книгата с кожена подвързия, която й донесе Джейд, но не можа да се съсредоточи върху разказа и се загледа в цветната градинка под прозореца. Всичко, за което можеше да мисли, беше Нейтън и каква голяма глупачка е била да го обича.

Защо той не можеше да я обича?

Тя си задаваше този болезнен въпрос през десет минути, но не намираше подходящ отговор. Бъдещето я плашеше. Тя почти беше решила да разтрогне брачния договор и семейството й да не може да получи подаръка на краля. Но щом избухнеше скандалът за бащата на Нейтън, нямаше ли принцът-регент да бъде принуден да отнеме кралския подарък и от Нейтън?

Сара не можеше да позволи това. Баща й беше използвал измама, за да има предимство пред Нейтън. Сара беше решена да намери начин да изравни позициите. Тя не искаше да живее с мъж, който не я обича, и реши да направи сделка с Нейтън. Срещу подписа й, че оставя всички права върху подаръка на Нейтън, той щеше да я пусне с Матю, когато той замине на острова при Нора.

Господи, имаше толкова много неща, за които трябваше да помисли. Тя се срамуваше от недостойната постъпка на баща си и реши, че единствената й надежда е да спечели подкрепата на принца-регент. Мисълта, че трябва да го умолява, я накара да потрепери.

Джордж, който щеше да стане крал на Англия, когато баща му умре или, както говореха слуховете, когато официално бъде обявен за луд, беше хубав и добре образован мъж. За съжаление, това бяха единствените му положителни качества. Сара изобщо не можеше да го понася. Той беше порочно конте, което търсеше забавления и поставяше личните си интереси над държавните. Най-лошото му качество, според Сара, беше склонността му да си променя мнението за всяко нещо. Сара знаеше, че тя не е единственият човек, който не обича принца. Той беше крайно непопулярен сред масите и само преди няколко месеца тя беше чула, че недоволни поданици са счупили прозорците на каретата му. Говореше се, че по това време той е бил на път за парламента.

Въпреки това нямаше друг човек, към когото да се обърне и тя написа бележка, с която искаше аудиенция за следващия следобед. Тя запечата плика и вече беше тръгнала към Стернс да го помоли да изпрати куриер до Карлтън хаус, когато я пресрещна Кейн.

Той беше дошъл да я вземе за вечеря. Сара най-любезно отклони поканата, настоявайки, че наистина не е гладна. Кейн също толкова любезно настоя, че тя трябва да хапне нещо. Мъжът не прие никакви извинения и я помъкна по коридора.

Джимбо чакаше в коридора и Сара му подаде писмото с молба да го занесе. Кейн се протегна над главата на Сара и сграбчи писмото, преди морякът да се съгласи да изпълни поръчката.

— Ще изпратя някой от слугите да го предаде — обясни Кейн. — Джимбо, придружи лейди Сара до трапезарията. Ще дойда след минутка.

Когато Джимбо и Сара завиха зад ъгъла, Кейн отвори писмото и го прочете, след което го мушна в джоба си. Той изчака още минута-две, после се отправи към трапезарията.

Джимбо се настани до Сара на дългата маса, а Джейд седна точно срещу тях. Кейн зае мястото начело на масата и позвъни на прислугата да започват да сервират.

— Въпреки че е много грубо от моя страна да забележа, но видях, че писмото е адресирано до нашия принц-регент — започна Кейн.

— Не знам друг, който да живее в Карлтън хаус — намеси се Джимбо.

Кейн се намръщи на моряка.

— Да, но не знаех, че Сара е близка с принца.

— О, аз не съм близка с принца — каза тя. — Аз дори не го хар…

Тя се спря на половината изречение, след което се изчерви и сведе поглед към масата.

— Моля да ме извините. Стремя се да казвам това, което мисля — призна тя. — Що се отнася до бележката, поисках аудиенция. Надявам се принцът да ме приеме утре следобед.

— Защо? — попита Джейд. — Сара, принцът сигурно е на страната на баща ти.

— Надявам се да грешиш, Джейд.

— Страхувам се, че жена ми е права с тази оценка — каза Кейн. — Когато принцът каза, че иска да се разведе с жена си Каролин, баща ти беше един от малкото, които го подкрепиха.

— Няма ли принцът да остави настрана личните пристрастия?

Нейната невинност беше освежаваща, но същевременно ги разтревожи, а на Кейн не му се искаше да я разочарова.

— Не — каза Кейн. — Собствените му пристрастия винаги са на първо място. Той сменя мнението си толкова често, колкото и министрите си, Сара. Не трябва да се разчита на това, което той обещава. Съжалявам, че говоря така, но искам да бъда напълно честен с теб. Не искам да поддържаш надеждите си само, за да бъдат разбити. Нейтън води тази битка, Сара. Подкрепи го и го остави той да се справи с баща ти.

Тя поклати глава.

— Знаеш ли, че отказах да се науча да плувам? — попита тя. — Само, защото мислех, че задължението на Нейтън е да се грижи да не се удавя. Бях изпълнена с желание да се погрижа за всичко друго, освен за себе си. Сега предлагаш да оставя Нейтън да води моите битки. Това е погрешно, Кейн. Аз сгреших. Не искам никога повече да се обвързвам с някого. Трябва да съм достатъчно силна, за да се справя сама. Искам да бъда силна, по дяволите.

Като каза разгорещените си думи, лицето й порозовя.

— Моля да извините неприличния ми език — прошепна тя.

След последната й забележка настъпи неловко мълчание. Джимбо разказа няколко пикантни историйки за морски приключения.

Приборите току-що бяха вдигнати от масата, когато Джейд попита:

— Видя ли вече красивата ни дъщеря?

Тя зададе този въпрос, за да се опита да задържи Сара на масата още малко. Тя, разбира се, отново искаше да завърти разговора около Нейтън. Джейд беше решена да се намеси. Беше мъчително да гледа Сара толкова тъжна и самотна.

Сара се усмихна при споменаването на бебето.

— Чух дъщеря ви — призна тя. — Но все още не съм я видяла. Стернс ми обеща, че тази вечер ще ми разреши да подържа Оливия.

— Тя е толкова приятно бебе — заяви Джейд. — Тя се усмихва през цялото време и е много интелигентна. Кейн и аз веднага го забелязахме.

Джейд продължи да разказва за забележителните качества на тримесечната си дъщеря. Сара забеляза, че след всяка хвалба на Джейд, Кейн кимаше в знак на съгласие.

— Оливия е благословена да има такива прекрасни родители.

— Нейтън ще бъде чудесен баща — намеси се Джейд.

Сара остави без коментар тази забележка.

— Не си ли съгласен? — Джейд се обърна към Кейн.

— Ако някога се научи да говори тихо, ще бъде.

Джейд ритна мъжа си под масата и продължи да се усмихва на Сара.

— Нейтън има толкова много прекрасни качества — заяви тя.

Сара не искаше да говори за Нейтън, но реши, че ще бъде неприлично, ако не прояви някакъв интерес,

— О, и какви са тези качества? — попита тя.

Джейд отвори уста да отговори, но се спря. Тя сякаш беше забравила темата и се обърна за помощ към Кейн.

— Кажи на Сара за прекрасните качества на Нейтън.

— Обясни й ти — отвърна Кейн и се протегна за още един сладкиш.

За това изказване Кейн получи още един ритник. Той погледна жена си и каза:

— На него може да му се има доверие.

— На него може да му се има доверие, но той не вярва на никого — каза Сара и започна да сгъва салфетката си.

— Момчето е смело — извика Джимбо и се ухили, защото беше изключително доволен, че и той е казал нещо.

— Той е изключително… спретнат — каза Джейд, но дори казвайки тази похвала, тя се питаше дали е вярна.

Сара нито се съгласи, нито възрази, и Кейн реши, че тактиката им е съвсем неподходяща. Той хвана ръката на Джейд и когато тя го погледна, й намигна съзаклятнически.

— Нейтън е сигурно най-упоритият мъж, когото познавам.

— Той може би е малко упорит — отвърна незабавно Сара — но това определено не е грях.

Тя отмести погледа си към Джейд.

— Брат ти ми напомня за добре изваяна статуя. Отвън е толкова хубав, толкова съвършен, но от вътре е студен като мрамор.

Джейд се усмихна.

— Никога не съм намирала Нейтън за хубав — каза тя.

— Сара не може да мисли, че той е хубав — Кейн стисна ръката на жена си. — Той е грозен кучи син и това го знае всеки. За Бога, гърбът му е покрит с белези.

Сара зяпна от изненада, но Кейн продължи да се усмихва. Поне успяваха да я успокоят малко.

— Една жена е белязала гърба на Нейтън — извика Сара. — И това е същата жена, която е наранила сърцето му.

Тя захвърли салфетката см върху масата и се изправи.

— Нейтън не е грозен, сър. Той е изключително красив. Мисля, че е ужасно, че собственият му зет казва такива обидни думи за него. Сега, ако ме извините, бих искала да се кача горе.

Джимбо се намръщи на Кейн за това, че разстрои Сара и се отправи след нея, за да се убеди, че се е отправила нагоре по стълбите.

— Кейн, ти толкова я разстрои, че ще трябва да се извиниш — каза Джейд, като хвана ръката на мъжа си.

В този момент Джимбо се върна в трапезарията.

— Сара сега гледа малката — каза той. — Кажи ми защо грабна писмото от ръцете ми? Наистина ли мислеше, че ще го занеса?

— Писмото е джоба ми — каза Кейн. — Взех го, защото исках да го прочета.

— Кейн, това е посегателство… какво пише? — попита Джейд.

— Точно това, което ни каза Сара, че е написала отговори Кейн. — Тя иска аудиенция, за да разисква е принца брачния договор.

— Сигурен съм, че момчето е измислило някакъв план — намеси се Джимбо.

— Да — отвърна Кейн.

— Какво имаше предвид Сара като каза, че жена е белязала гърба на Нейтън? Кой е насадил тази глупост в мозъка й. Той беше хванат в капан от пожара в затвора.

— Но не беше ли Арая виновна да го затворят?

— Тя беше — призна Джимбо. — Това се случи преди толкова години, че се съмнявам Нейтън да таи злоба. Излязохме сухи, според мен, а и напуснахме острова с богата плячка, която си поделихме.

Кейн се изправи.

— Имам някои лични неща, които трябва да уредя. Няма да се върна до късно, Джейд. Сър Ричардс и аз имаме да разискваме някои неща.

— Защо трябва да говориш с военния министър? — попита тя, като не можа да скрие страха си. — Кейн, да не си започнал отново тайната си работа за правителството, без да си говорил с мен по този въпрос? Ти обеща…

— Тихо, скъпа — успокои я Кейн. — Помагам на Нейтън да уреди малкия си проблем, това е всичко. Аз се оттеглих и нямам никакво желание да се връщам към старите дни.

Джейд изглеждаше успокоена и Кейн се наведе и я целуна.

— Обичам те — прошепна той, преди да се отправи към вратата.

— Само още една минутка — извика Джейд. — Ти не ми обясни защо нарочно раздразни Сара. Кейн, ние вече знаем, че тя го обича. Достатъчно е само да я погледнеш в очите, за да го разбереш.

— Да, ние знаем, че тя го обича — каза Кейн. — Исках само да й го напомня — продължи той с дяволита усмивка. — Сега, ако ме извиниш, сетих се за още няколко мили и нежни думи и искам да ги напиша, преди да тръгна.

Той остави Джимбо и Джейд да зяпат след него.

 

 

За пръв път този ден Сара можа да откъсне мислите си от Нейтън. Малката Оливия спечели изцяло вниманието й. Тя беше хубаво дете и ту се усмихваше и се глезеше, ту викаше като оперен певец.

Оливия имаше зелени очи като майка си, а тъмната косица на главата й сигурно щеше да се накъдри като на баща й. Стернс обикаляше около Сара през цялото време, докато тя държеше бебето.

— Страхувам се, че малката ми любов е наследила склонността на чичо си Нейтън да вика. Тя може да бъде толкова гръмогласна, колкото и той — призна Стернс с лека усмивка. — Тя изисква незабавно да й се обърне внимание — обясни той, когато бебето започна да беснее.

Той пое отново Оливия в ръцете си и я прегърна.

— Ще отидем ли да намерим майка ти, малко ангелче? — изтананика той на бебето.

Сара не искаше да се връща в стаята си. Там тя се чувстваше самотна и знаеше, че проблемите й отново ще я налегнат.

Тя си легна рано тази вечер и тъй като беше много разстроена, спа цяла нощ. Тя смътно си спомни, че се сгуши в мъжа си. Тя знаеше, че той е спал при нея, защото леглото до нея беше още топло и Сара направи тъжното заключение, че Нейтън още е прекалено ядосан, за да си направи труда да я събуди. Тя помисли, че той все още вярва, че тя го е предала.

Тази възможност я вбеси. Когато приключи с ваната си, тя беше напълно разярена. Въпреки че беше почивала дълго, тя се чувстваше като стар, изцеден парцал. Тя мислеше, че и изглежда като такъв.

Около очите й имаше тъмни кръгове, а косата й беше провиснала като настроението й. Сара искаше да се представи в най-добрата си светлина, когато отиде да говори с принца-регент. Тя дълго се чуди коя рокля да облече, само за да не мисли за истинския проблем, и най-накрая се спря на една строга розова рокля с висока яка.

Като цвете в саксия на официален бал, Сара цяла сутрин седя в ъгъла на спалнята в очакване на поканата, която така и не дойде.

Тя отказа обеда и прекара доста време, крачейки нагоре-надолу, докато се опитваше да реши каква да бъде следващата й стъпка. Тя беше много разстроена от това, че принцът-регент е отхвърлил спешната й молба. Сара реши, че Кейн беше прав, когато каза, че принцът не се интересува от проблемите на поданиците си. Кейн почука на вратата и прекъсна мислите й.

— Сара, трябва да изпълним една задача — каза той.

— Къде ще ходим? — попита Сара и започна да слага белите си ръкавици, но се спря. — Не трябва да излизам — обясни тя. — Принцът-регент все още може да ме повика.

— Трябва да дойдеш с мен — нареди Кейн. — Нямам време да ти обяснявам, Сара. Нейтън иска да се срещнеш с него във военното министерство след половин час.

— Защо?

— Мъжът ти ще ти обясни.

— Кой друг ще бъде там? Защо трябва да се срещаме във военното министерство?

Кейн хитро избягваше въпросите й, докато Джейд ги чакаше в коридора с Оливия в ръце.

— Всичко ще бъде наред — каза тя на Сара, като усърдно потупваше дъщеря си по гърба.

Бебето нададе силен вик и звукът накара всички да се усмихнат. Кейн целуна жена си и дъщеря си за довиждане, след което помъкна Сара към вратата.

— Ще наредя роклите ти в гардероба, докато изпълнявате тази поръчка — каза Джейд.

— Не — извика Сара. — Аз ще остана само още една нощ.

— Но къде ще отидете с Нейтън? — попита Джейд.

Сара не отговори. Тя се обърна и слезе по трите стъпала. Кейн държеше вратата на каретата отворена и Сара зае мястото срещу зет си. Той се опита да води разговор с нея, но бързо се отказа, защото тя му отговаряше само с да или не.

Военното министерство се помещаваше във висока и грозна каменна сграда. Стълбите се бяха просмукали от миризма на плесен. Кейн отведе Сара на втория етаж.

— Срещата ще се проведе в кабинета на сър Ричардс. Ще го харесаш, Сара. Той е добър човек.

— Сигурно ще го харесам — каза тя, само за да не му противоречи, — Но кой е той, Кейн, и защо иска тази среща?

— Ричардс е шеф на министерството.

Той отвори вратата на голям кабинет и въведе Сара вътре.

Нисък мъж с голямо шкембе седеше зад бюрото. Той имаше сива коса, заострен нос и червендалесто лице. Когато вдигна поглед от листата, които държеше, и забеляза Сара и Кейн, той стана и тръгна към тях.

— Ето ви и вас — каза той с усмивка. — Ние сме готови. Лейди Сара, удоволствие е за мен да се запознаем.

Той беше толкова мил мъж, помисли тя. Той кимна на Сара и я хвана за ръката.

— Трябва да сте велика жена, за да плените нашия Нейтън.

— Тя не го е пленила, сър Ричардс — намеси се с усмивка Кейн. — Той я плени.

— Боя се, че и двамата грешите — прошепна Сара. — Крал Джордж ни плени и двамата. Нейтън никога не е имал избор по този въпрос, но аз бих желала…

Кейн не можеше да я остави да продължи.

— Да, да — прекъсна я той. — Ти би желала да намериш Нейтън, нали? Къде е той? — попита той министъра.

— Чака документите — обясни сър Ричардс. — Ще се върне след минута. Помощникът ми е доста бърз. Не се притеснявайте, скъпа, всичко ще бъде законно.

Тя не знаеше за какво говори министърът, но не искаше да се покаже несведуща по въпроса.

— Аз съвсем не съм сигурна за какво съм тук — призна тя. — Аз…

Тя спря да говори, когато страничната врата на кабинета се отвори и оттам влезе Нейтън. Тя не можа да си спомни за какво говореше и когато усети, че гърдите й ще се пръснат от болка, осъзна, че е спряла да диша.

Той дори не й обърна внимание, а отиде до бюрото и постави два листа върху него. След това застана до големия перваз на прозореца и се загледа в нея.

Тя не можеше да откъсне очите си от него. Той беше суров, невъзможен за разбиране и упорит мъж, чиито маниери не бяха по-добри от тези на някой грубиян, помисли тя.

На вратата се почука и млад мъж, облечен във войнишка униформа, погледна в стаята.

— Сър Ричардс, каретата на принцът-регент е отпред — каза той.

Сара чу думите му, но все още не можеше да отмести поглед от Нейтън. Той изобщо не изглеждаше изненадан, че принцът-регент е на път към тях. Той също така не беше изнервен, защото стоеше спокойно облегнат на стената и гледаше Сара.

Ако той не й проговореше, тогава тя щеше…

Нейтън й направи знак с пръст да отиде при него. Тя не можеше да повярва на безочието му. Сър Ричардс и Кейн бяха погълнати от някакъв разговор. Тя чуваше тихите им гласове и се запита дали не говорят за нея. Тогава Нейтън още веднъж я повика с пръст. Тя няма да се подчини на грубата му заповед, помисли тя, дори когато се отправи към него.

Той не й се усмихваше, нито й се мръщеше. Нейтън изглеждаше толкова сериозен, толкова… напрегнат. Тя се спря на една крачка от мъжа си.

Господи, помогни ми, помисли тя. Сара не можеше да заплаче. Тя не можеше да облекчи мъчението си. А той изглеждаше толкова доволен. А и защо да не бъде, запита се тя. Всичко, което трябваше да направи, бе да я повика с пръст, и тя отиваше.

Тя се обърна и се опита да се отдалечи от него, но той я хвана и я издърпа обратно, постави ръката си на рамото й и се наведе, за да й прошепне:

— Ти ще имаш вяра в мен, жено. Разбираш ли?

Тя беше толкова изненадана от тази заповед и го погледна, за да се увери, че той не се шегува. Тогава тя си спомни, че Нейтън рядко се шегуваше за каквото и да било. Сара пламна моментално от гняв. Как се осмеляваше той да иска нещо от нея? Тя имаше достатъчно вяра в него, за да загуби част от нея, помисли тя. Очите й незабавно се напълниха със сълзи и единственото, за което можеше да мисли, бе как да напусне стаята преди окончателно да бъде опозорена.

Нейтън изведнъж я хвана за брадичката и я накара да го погледне.

— Ти ме обичаш, по дяволите.

Тя не можеше да отрече, но не каза нищо. Той я гледа още около минута.

— И знаеш ли защо ме обичаш?

— Не — отвърна тя с глас, който да съответства на неговия. — Мили Боже, Нейтън, нямам никаква представа защо те обичам.

Той не беше раздразнен от гнева в гласа й.

— Ти ме обичаш, Сара, защото аз съм най-доброто, което би могла да желаеш за съпруг.

Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото й и той я попи с палеца си.

— Ти се осмеляваш да ми се подиграваш, като обръщаш собствените ми думи срещу мен? Не съм забравила, че казах същите думи, когато ти отплава от острова на Нора. Любовта може да бъде разрушена. Тя е крехка и…

Тя престана да му обяснява, когато той поклати глава.

— Ти не си крехка — каза й той. — Любовта ти не може да бъде разрушена. — Той нежно погали бузата й. — Това е нещото, което започнах да ценя най-много, Сара. Аз не ти се подигравам.

— Това няма значение — прошепна тя. — Знам, че не ме обичаш. Приех го, Нейтън. Моля те, не се преструвай, сякаш те е грижа. Аз не те виня. Не са ти дали право на избор.

Той не можеше да гледа страданието й. Господи, как искаше да са сами, за да може да я вземе в прегръдките си и да й покаже колко много я обича. Но той първо трябваше да се докаже.

— Ще говорим за това по-късно — заяви той. — Засега имам само една заповед, Сара. Да не си посмяла да ме предадеш.

Тя не разбра какво искаше той от нея.

Нейтън съсредоточи вниманието си към вратата, когато принцът-регент влезе в кабинета. Сара незабавно се отдалечи от мъжа си, направи протоколния реверанс и търпеливо зачака принцът да се обърне към нея.

Принцът беше среден на ръст, смугъл и имаше хубав външен вид. Арогантността му личеше от пръв поглед.

Всеки един от присъстващите се покланяше при поздрава на принца и най-накрая дойде ред на Сара. Тя поздрави любезно с тих глас.

— Винаги е удоволствие за мен да ви видя, лейди Сара.

— Благодаря ви, Ваше Височество — отвърна тя. — И ви благодаря, че ми дадохте тази аудиенция.

Принцът изглеждаше изненадан от тези думи. Но той кимна и седна зад бюрото на сър Ричардс. Двамата мъже, които го придружаваха, застанаха зад господаря си.

Кейн се обезпокои, че Сара може да направи още някой коментар относно писмото, което беше написала на принца. Той се приближи до нея.

— Сара, аз не изпратих писмото ти до принца. То е още в джоба ми.

Сър Ричардс говореше с принца и тъй като никой не им обръщаше внимание, тя реши, че няма да е прекалено невъзпитано, ако попита:

— Защо не изпрати писмото? Да не си забравил?

— Не, не съм забравил — каза Кейн — Писмото щеше да попречи на плановете на Нейтън.

— Значи Нейтън е поискал срещата?

Кейн кимна.

— Сър Ричардс също настоя — каза той. — По-добре седни, Сара, защото ще бъде трудно. Стискай палци.

Нейтън се беше облегнал на стената и я гледаше. Той чу предложението на Кейн Сара да седне и изчака да види, че тя ще го направи. В другия край на стаята имаше свободен стол.

Сара погледна към стола, след което се обърна и отиде при мъжа си. Нейтън беше неприлично доволен от инстинктивната й проява на привързаност.

И тогава той осъзна, че е започнал да зависи от това й качество.

Нейтън седна и я издърпа до себе си. Той за малко не се наведе и не й каза колко много я обича. Но се спря навреме. Всичко трябваше да дойде по реда си, каза си той. Само след няколко минути той щеше да й покаже колко много я обича.

Сара се отдръпна от мъжа си, за да не може той да я докосва. Тя не мислеше, че е редно да седи толкова близо до него в присъствието на принца.

Но Нейтън не мислеше така. Той не беше никак нежен, когато я придърпа отново към себе си.

— Готов съм да започваме — заяви принцът.

Сър Ричардс направи знак на стража, който стоеше до вратата. Мъжът отвори вратата и в стаята влезе бащата на Сара.

Когато Сара го видя, тя инстинктивно се приближи до мъжа си. Нейтън я прегърна през кръста и я притисна към себе си.

Графът на Уинчестър се поклони на принца, но се намръщи, като видя останалите.

Той тъкмо отваряше уста, за да поиска кабинетът да бъде опразнен, защото щяха да се разискват неща от поверителен характер, но принцът заговори пръв:

— Седни, Уинстън. Горя от желание да уредим този проблем.

Графът незабавно зае един от столовете срещу принца. Той седна и се облегна назад.

— Прегледахте ли доказателствата, които ви изпратих, милорд?

— Прегледах ги — отговори принцът. — Уинстън, познаваш ли военния министър?

Уинстън се обърна към сър Ричардс и кимна бързо.

— Срещали сме се два-три пъти — каза той. — Мога ли да попитам защо той е тук, милорд? Не виждам проблемът да има някакво отношение към неговото министерство. Трябва да се прекрати брачният договор, това е всичко.

— Напротив, сър — намеси се сър Ричардс. Гласът му беше любезен и сладникав. — Принцът и аз много се интересуваме как сте намерили тези сведения за графа на Уейкърсфийлд. Ще бъдете ли така добър да ни обясните?

— Трябва да предпазя човека, който ми каза — заяви Уинстън, обърна се към Сара и нарочно задържа погледа си към нея около минута. — Това не е важно, Ваше Височество. Сигурен съм, че като сте прочел фактите, сте осъзнал, че дъщеря ми не може да живее със сина на предател. Тя ще бъде отхвърлена от обществото. Бащата на маркиза не е действал за доброто на короната или на рода Уинчестър, когато е подписал брачен договор, който свързва сина му с дъщеря ми. Затова настоявам Сара да бъде освободена от това налудничаво задължение и подаръкът да й бъде даден като отплата за унижението и безпокойството, които са й били причинени.

— Опасявам се, че наистина ще настоявам да ми кажете как сте се сдобили с информацията за бащата на Нейтън — каза отново сър Ричардс.

Уинстън се обърна към принца за подкрепа.

— Предпочитам да не отговарям на този въпрос.

— Вярвам, че трябва да отговориш — каза принцът.

Уинстън отпусна рамене.

— Дъщеря ми — извика той. — Сара ни писа и ни даде информацията.

Сара не каза нито дума. Нейтън я стисна нежно за ръката. Сара се опитваше да се съсредоточи върху важния разговор, но последната заповед на Нейтън й пречеше да се концентрира.

Баща й поднасяше извинение след извинение защо дъщеря му е трябвало да сподели тази позорна информация за бащата на Нейтън. Сара не искаше да слуша тези лъжи.

Принцът привлече вниманието й, когато направи знак на един от стоящите зад него мъже. Стражът незабавно се отправи към вратата и я отвори. Един нисък и тънък човек, който стискаше тъмна шапка в ръце, влезе в кабинета.

Сара не го познаваше. Очевидно баща й го познаваше. Той не можа да скрие изненадата си.

— Кой е този мъж, който се намесва в разговора? — попита той.

Отчаяният му опит излезе неуспешен.

— Казва се Лутер Грант — каза сър Ричардс. — Може би вече сте го срещал, Уинчестър. Лутер работеше като старши адютант в отдела ни. Той беше толкова благонадежден, че му доверихме трезорите. Единствено негово задължение беше да пази тайните на Англия.

Тонът на министъра стана хаплив.

— От сега нататък единственото задължение на Лутер ще бъде да пази стените на затвора Нюгейт. Той ще има своя собствена килия, която да пази.

— Играта свърши — намеси се Кейн. — Грант ни каза, че си му платил, Уинчестър, да погледне досието на Нейтън. Когато не е успял да открие нещо там, той е погледнал в досието на баща му.

Изражението на Уинстън разкриваше само презрение.

— Кой го интересува как е получена информацията? — измърмори той. — Единственото, което има значение…

— О, но нас ни интересува — прекъсна го сър Ричардс. — Вие сте извършил държавна измяна.

— За това не се ли предвижда бесило? — попита принцът.

По изражението на лицето му Сара не можеше да определи, дали той предизвикваше баща й или наистина не знае.

— Да, това престъпление е за бесилка — каза сър Ричардс.

— Уинстън бясно поклати глава.

— Никога не съм бил нелоялен към короната — заяви той, гледайки към принца. — Когато всеки друг политик в града ви се присмиваше, аз застанах твърдо зад вас. Господи, аз дори ви защитих, когато искахте да се отървете от жена си. Така ли се отплащате за лоялността ми?

Лицето на принцът почервеня. Очевидно беше, че той не обича да му се напомня за слабата му популярност или за опита му да се отърве от жена си. Той погледна към Уинстън и каза:

— Как се осмеляваш да говориш по този обиден начин за принца си?

Уинстън осъзна, че е отишъл прекалено далеч.

— Моля да бъда извинен, Ваше Височество — каза той. — Но аз се опитвам отчаяно да защитя дъщеря си. Маркизът на Сент Джеймс не е достатъчно добър съпруг за нея.

Принцът пое дълбоко въздух. Червенината по лицето му още личеше, но гласът му беше много по-спокоен, когато каза:

— Не съм съгласен. Никога не съм имал особен интерес към делата на военното министерство, защото ме отегчават, но когато прочетох фактите за бащата на Нейтън, аз помолих сър Ричардс да ми даде и досието на сина. Нейтън не е виновен за греховете на баща си. Никой не бива да отговаря за греховете на родителите си — гласът му се извиси, когато добави. — Могат ли поданиците ми да ме винят за слабостта на собствения ми баща?

— Те не ви държат отговорен за болестта на баща ви — увери го Уинстън.

Принцът кимна.

— Точно така — промърмори той. — И аз не държа отговорен Нейтън за грешките на баща му. Не, маркизът не е отговорен — повтори той с отпаднал глас. — Но дори и да беше, той доказа лоялността си със смелите си дела, които е извършил за благото на Англия. Мога да разкрия тайната, че за героичните си дела Нейтън ще бъде ръкоположен за рицар. Научих, че и графът на Кейнууд е заслужил същата награда. Четенето на досиетата ми отне цяла вечер, Уинстън, и сега, когато знам всички факти, се чувствам поласкан да бъда в една стая с тези предани и забележителни мъже.

В продължение на минута цареше мълчание. Нейтън можеше да усети, че Сара трепери. Той забеляза, че тя гледа баща си и му се искаше да й прошепне, че всичко ще бъде наред и че той никога вече няма да може да я безпокои.

Принцът проговори отново:

— Сър Ричардс отказва да позволи информацията да стане публично достояние и аз реших да отстъпя пред по-големия му опит в тези дела. Достатъчно е да се каже, че тези мъже имат моята признателност. А сега ще ви предложа една сделка — каза той и погледна към министъра. — Ако Уинстън ни увери, че няма да каже нито дума за бащата на Нейтън, предлагам да не го изпращаме в затвора.

Сър Ричардс се направи, че обмисля предложението.

— Щеше да е по-добре да го обесят, но решението е ваше, милорд. Аз съм само ваш покорен слуга.

Принцът кимна и отново погледна Уинстън.

— Знам, че някои членове на семейството ти знаят информацията за бащата на Нейтън. Твое задължение е да ги накараш да мълчат. Ти ще трябва да предпазваш Нейтън от скандал, защото дори само намек да достигне до мен, че е тръгнал подобен слух, ще те обвиня в измяна. Достатъчно ли съм ясен?

Уинстън кимна. Той беше толкова разярен, че не можеше да говори. Отвращението на принца беше очевидно и графът на Уинчестър знаеше, че в бъдеще няма да му възлагат отговорни длъжности. Когато принцът се направи, че не го познава, другите веднага щяха да го последват.

Сара можеше да усети гнева на баща си. Гърлото й пресъхна и тя помисли, че ще й прилошее.

— Може ли да получа чаша вода? — прошепна тя на Нейтън.

Той незабавно стана и напусна стаята, за да й донесе вода. Кейн също стана от мястото си и изведе Лутер Грант през задната врата.

Уинстън се обърна към Ричардс.

— Аз мога да оспоря това. Имате само думата на Грант срещу моята.

Министърът поклати глава.

— Ние имаме и други доказателства — излъга той.

Графът на Уинчестър се изправи. Той очевидно беше повярвал на блъфа на министъра.

— Разбирам — измънка той. — Как научихте за Лутер? — попита той принца.

— Жена ти ни каза — отговори принцът. — Тя се притече на помощ на дъщеря ти, Уинстън, докато ти се опитваше да я унищожиш. Напусни, Уинстън, става ми болно, като те гледам.

Графът на Уинчестър се поклони на принца, обърна се и погледна за миг дъщеря си, след което напусна кабинета.

Сара никога не беше виждала подобна ярост, изписана на лицето на баща й. Тя беше изплашена. Тя знаеше, че майка й скоро ще понесе тежестта на гнева му.

Мили Боже, помисли Сара, тя трябваше да стигне първа.

— Ще ме извините ли, ако обичате — извика тя и се отправи към вратата.

Сара едва дочака принцът да кимне и затвори вратата след себе си.

— Мислите ли, че й прилоша? — попита сър Ричардс.

— Не виждам причини да не й прилошее — отвърна принцът. — Ричардс — добави той с по-мек глас, — знам, че много от министрите таят презрение към мен. О, аз имам шпиони, които ме информират. Също така знам, че ти никога не си казал лоша дума за мен. Въпреки това неправилно съм бил оценен като владетел, който си променя мнението, когато му скимне. Сега ти казвам, че не е така. По този въпрос за Уинстън няма да си променя мнението, уверявам те.

Сър Ричардс придружи принца до вратата.

— Вие осъзнавате, Ваше Височество, че излъгах, когато казах на Уинстън, че имаме други доказателства срещу него. Наистина имаме само думата на Грант срещу неговата и ако той разрови този…

Принцът се усмихна.

— Той няма да разрови нищо — увери той министъра.

Нейтън влезе през задната врата с чаша вода в ръка, Кейн вървеше до него. Принцът вече си тръгваше.

— Къде е Сара? — попита Нейтън.

— Отиде до умивалнята — обясни сър Ричардс. Той се върна зад бюрото си и се отпусна изнемощял върху стола. — Господи, това мина леко. Не можех да бъда сигурен как ще се държи принцът. Той беше на висота този път, нали?

— Ще остане ли на висота? — попита Кейн. — Или Уинстън още утре ще бъде отново в неговия лагер?

Министърът сви рамене.

— Моля се да не промени мнението си и чувствам, че ще спази обещанието си.

Кейн се облегна на ръба на бюрото.

— Не мога да повярвам, че си му дал да прочете досиетата. Ричардс.

— Тогава не вярвай — отвърна министърът с широка усмивка. — Дадох му само резюме на някои от по-малките грехове. Нейтън, престани да се мръщиш, за Бога, и престани да крачиш нагоре-надолу с тази чаша. Повечето от водата сега е върху килима.

— Какво задържа Сара толкова дълго?

— Мисля, че не се чувства добре. Дай й още няколко минути да се съвземе.

Нейтън въздъхна дълбоко. Той отиде да напълни чашата отново, докато сър Ричардс запознаваше Кейн с дейността на министерството.

Нейтън се опита да бъде търпелив, но когато минаха нови десет минути и Сара още не се връщаше в кабинета, той реши да я потърси.

— Къде, по дяволите, е умивалнята? Сара може да има нужда от мен.

Сър Ричардс го упъти към горния етаж.

— Готови ли са документите за подпис? — попита Кейн, когато Нейтън беше стигнал вратата.

— Те са на бюрото — каза Нейтън през рамо. — Веднага, щом открия Сара, можем да приключим с това веднъж и завинаги.

— Той е много романтичен — каза Кейн.

— Всъщност това, което възнамерява да направи за жена си, ми подсказва, че наистина е романтичен. Кой би помислил, че Нейтън ще се влюби?

Кейн се ухили.

— Кой би помислил, че някой ще го превземе? Сара е толкова влюбена в него, колкото и той в нея. Нейтън е решен да започне отново — добави той, като кимна към документите.

— А, цъфтяща любов — каза сър Ричардс. — Сара със сигурност ще бъде доволна от неговата загриженост. Господ знае, че тя заслужава малко щастие. Днес беше тежък ден за нея. Изражението на лицето й, когато принцът спомена за майка й, накара сърцето ми да се свие, а ти знаеш, Кейн, че аз не се поддавам лесно на емоции. Лейди Сара изглеждаше толкова изплашена. Искаше ми се да се протегна, да я потупам по рамото и да й кажа, че всичко ще мине. Аз обикновено не си показвам чувствата, но този път трябваше да положа усилия, за да не отида при нея.

Кейн изглеждаше изненадан.

— Не си спомням принцът да е споменавал майката на Сара.

— Мисля, че двамата с Нейтън не бяхте в кабинета по това време — каза Ричардс. — Сара седеше сама. Нейтън беше отишъл да й донесе вода.

— Сара не е в умивалнята — извика Нейтън от вратата. — По дяволите, Ричардс, къде сте я изпратил?

Кейн се изправи.

— Нейтън, може би имаме проблем — гласът му беше изпълнен с тревога. — Сър Ричардс, кажете ни какви бяха точно думите на принца за майката на Сара.

Министърът избута стола си назад, за да може да се изправи. Той не знаеше каква опасност се задаваше, но тя се усещаше във въздуха.

— Уинстън пожела да узнае кой ни е казал за Грант. Принцът му каза, че жена му ни е казала името.

Нейтън и Кейн вече тичаха към вратата.

— Уинстън сигурно няма да се осмели да докосне дъщеря си или жена си — измърмори сър Ричардс, като се понесе след двамата. — Мислите ли, че Сара е отишла там? Чарлз — извика той през рамо, — бързо каретата ми!

Нейтън и Кейн вече бяха долу, когато сър Ричардс беше още на първия етаж.

— Нейтън, нали не мислиш, че Уинстън е способен да нарани жена си или дъщеря си?

Нейтън отвори вратата и изскочи на улицата.

— Не — извика той през рамо. — Уинстън няма да ги докосне. Той ще остави брат си да изпълни наказанието. Така действа този кучи син. По дяволите, Сара е взела каретата ни, Кейн. Господи, трябва да стигнем преди Хенри.

По улицата се зададе един файтон и Нейтън реши да се възползва от възможността. Той нямаше да чака каретата на министъра. Той изтича на улицата, приготви се за скок и сграбчи юздите на двата коня.

Той удари с рамо коня до себе си. Кейн направи същото и файтонът спря.

Кочияшът се развика. Пътникът, русокос млад мъж с очила, показа глава през прозореца, за да види за какво е цялата тази суматоха. Нейтън отвори вратата и, преди мъжът да разбере какво става, го изхвърли на пътя.

Кейн упъти кочияша, докато сър Ричардс помагаше на мъжа да се изправи. Министърът беше много любезен до момента, когато разбра, че ще изостане. Той грубо бутна мъжа и скочи отстрани на файтона, преди Кейн да е успял да затвори вратата.

Никой не каза нито дума по пътя към къщата на Уинчестър. Нейтън вътрешно се тресеше от страх. За пръв път в живота си той се опълчи срещу изолацията, която сам си налагаше. Той имаше нужда от нея и, мили Боже, ако нещо й се случеше, преди той да успее да й докаже, че е достоен, че може да я обича толкова, колкото тя заслужава да бъде обичана, той мислеше, че няма да може да го преживее.

През тези дълги и непоносими минути Нейтън се научи да се моли. Той се чувстваше като неверник, не можеше да си спомни нито една молитва от детските си дни и затова с простички думи се молеше за Божията милост.

 

 

Пътуването на Сара към къщата на майка й не беше толкова драматично. Тя не беше изпаднала в паника, защото знаеше, че има достатъчно време да стигне първа при нея. Баща й първо щеше да отиде при брат си. Това щеше да му отнеме поне двадесет минути. След това щяха да му бъдат необходими поне петнадесет минути, за да накара брат си да побеснее за неправдата, която му е била причинена. Като се вземе предвид, че Хенри сигурно щеше да бъде на върха на всекидневния си махмурлук, щеше да му отнеме време да освежи главата си и да се облече.

Освен това тя се успокояваше и от сигурността, че през това време Нейтън сигурно щеше да разбере, че тя не е в умивалнята. Тя знаеше, че той ще дойде след нея.

Не ме предавай. Тази прошепната от него заповед още веднъж прекъсна мислите й. Тя веднага се опита да се ядоса на това обидно поръчение. Как се осмеляваше да мисли, че тя ще го предаде? Как се осмеляваше…

Тя не можа да се ядоса, защото дълбоко в себе си се съмняваше, че има основания да бъде бясна. Беше ли го предала? Разбира се, че не, каза си тя. Простата истина беше, че Нейтън не я обича.

Но той беше показал своята загриженост. Поне това й беше показал. Тя си спомни как той разтри гърба й, когато тя се превиваше от болка по време на месечния й цикъл. Допирът му беше толкова нежен, толкова успокояващ.

Той беше и нежен любовник. Не, не й беше казвал нежни думи, докато се любеха. Но той беше мил, търпелив и тя нито веднъж не беше истински изплашена от него. Нито веднъж.

Но той не я обичаше.

Той беше прекарал дълги часове да я учи на толкова много дребни неща, които смяташе, че са й необходими, за да стане самостоятелна. Но може би я учеше на тези неща, защото не искаше да я пази? Докато тя считаше, че е нейно задължение да защитава тези, които обича, като майка й, например, задачата за собствената си сигурност тя възлагаше на мъжа си.

Като майка й…

Мили Боже, Нора беше права. Без да го осъзнава досега, Сара беше тръгнала по пътя на майка си. Тя беше решена да стане зависима от мъжа си. Ако Нейтън се беше оказал зъл и егоистичен мъж като баща й, щеше ли тя да се научи да се подчинява всеки път, когато той повиши тон?

Сара поклати глава. Не, тя никога нямаше да позволи на някой мъж да я тормози. Нейтън я беше накарал да осъзнае собствената си сила. Тя можеше да преживее сама и тя със сигурност можеше да се пребори за себе си.

Той искаше да я научи да се защитава, не защото не искаше да се грижи за нея. Той просто не искаше нещо да й се случи.

Той беше мил мъж.

Сара се разрева. Защо той не можеше да я обича?

Не ме предавай. Ако той не я обичаше, какво го интересуваше дали тя ще го предаде или не?

Сара беше толкова погълната от мислите си, че не усети кога каретата е спряла, докато кочияшът на Кейн не извика.

Тя го помоли да чака и се затича по стълбите.

Икономът, нов човек нает от баща й, каза, че майка й и сестра й са излезли за следобеда.

Сара не му повярва. Тя се мушна покрай прислужника и се затича по стълбите към спалните.

Икономът изсумтя от липсата й на маниери и се оттегли в задната част на къщата.

Спалните бяха празни. Първоначално Сара се успокои, но тогава разбра, че трябва да намери майка си, преди да го е направил някой Уинчестър. Тя прегледа поканите върху бюрото на майка си, но нито една от тях не й даде някаква представа къде може да е тя.

Тя реши да слезе долу и да изкопчи информацията от слугите. Поне един от тях трябваше да знае къде е майка й.

Сара току-що беше започнала да слиза по стълбите, когато входната врата се отвори. Тя помисли, че майка й се е прибрала и се забърза, но се спря по средата, когато видя чичо й Хенри да влиза в коридора.

Той веднага я видя. Презрителното изражение на лицето му накара стомахът й да се свие.

— Баща ми е отишъл направо при теб, нали? — извика тя с явно презрение. — Знаех, че ще го направи — добави тя. — Това е единственото нещо, което човек може да предвиди за него. Той си мисли, че е много умно да остави пияния си брат да изпълни наказанието, когато той е ядосан. Татко чака в Уайт, нали?

Очите на чичо й се свиха.

— На майка ти трябва да й отрежат езика за това, че се е обърнала срещу мъжа си. Това не е твоя работа, Сара. Махни се от пътя ми. Ще поговоря с майка ти.

Сара поклати глава.

— Няма да ти дам да говориш с нея — извика тя. — Нито сега, нито утре. Никога! Ако трябва, насила ще накарам майка да напусне Лондон. Едно приятно посещение при сестра й е точно това, което й трябва. Тя дори може да реши, че не иска да се връща. Господи, надявам се да направи така. Майка заслужава малко радост в живота. Ще се погрижа да я получи.

Хенри затвори с ритник вратата зад себе си. Той не смееше да удари Сара, защото си спомни за заплахата, която съпругът й изрече в кръчмата, когато дойде да вземе жена си.

— Върни се при кучия син, за когото си омъжена — извика той. — Виктория — продължи да крещи той. — Слез долу. Искам да поговоря с теб.

— Майка не е тук. Сега се махай. Става ми лошо, като те гледам.

Хенри се запъти към стълбите. Той се спря, когато видя поставката за чадъри в ъгъла. Той беше прекалено бесен, за да мисли за последствията. Тя трябваше да получи урок, помисли си той. Само един хубав удар и тя щеше да бъде излекувана от нахалството си.

Той посегна към бастуна с дръжка от слонова кост. Само един хубав удар…