Джоана Линдзи
Наследникът (28)

Глава 28

Сега, когато гостите бяха в Съмърс Глейд вече от няколко дни и Дънкан бе представен на всички тях, те не гледаха на него вече като на планинец. Два-три дни бяха достатъчни, за да го приемат като един от тях.

Това постави началото на едно явление, което той откри по-късно същия ден. Ставаше все по-трудно да преминава от салон в салон или дори през фоайето, без да бъде спрян от гости, които желаеха да поговорят с него. Установи, че му харесваше много повече, когато беше „непознатият“ и повечето избягваха да се приближават до него.

Същото продължи и вечерта. Беше се надявал да се добере по-скоро до балната зала, тъй като се надяваше да намери там Сабрина и да опита да поправи грешката, която бе допуснал днес на терасата. Но танците интересуваха далеч не всички гости, така че мнозина от тях бяха все още из другите салони. И смятаха, че е съвсем в реда на нещата да го замъкнат в дневната, за да разреши някакъв спор или в друг салон, за да чуе дискусия, която според тях не трябвало да пропуска в никакъв случай.

Дънкан не искаше да бъде груб и невъзпитан, затова се добра до балната зала много по-късно, отколкото му се искаше. Но се оказа, че това съвсем не е краят на изпитанията му.

Веднага откри Сабрина, която стоеше в другия край. Той мина покрай Офелия, без да я забележи, макар тя самата да не го пропусна. Помежду им обаче имаше доста хора, всеки един, от които бе твърдо решен да го спре, за да му каже нещо. Когато най-сетне стигна до Сабрина, беше изгубил търпение и я поздрави с леко сприхав тон.

Но с характерната си прозорливост тя разбра веднага за какво става дума и се засмя.

— Не си свикнал да бъдеш толкова популярен, нали?

— Абсолютно точно. В планината не говорим само за да чуем собствения си глас, както правят тези англичани. Говорим, когато действително има проблем.

— Разбирам — отговори тя, все така усмихнато. — Значи разговорите, които сме провеждали двамата, трябва да са били отегчителни за теб, тъй като бяха доста фриволни.

Младият мъж се изчерви до корените на косата си и промълви смутено:

— Не съм искал дори да намекна…

— Дънкан, престани — смъмри го меко тя. — Досега трябваше да си се научил да разпознаваш кога се шегувам.

Шотландецът въздъхна. Трябваше да се досети. Но беше очаквал много по-голяма резервираност от нейна страна след случилото се помежду им на терасата, евентуално дори гняв. Но сега, като се замисли, установи, че му е почти невъзможно да си представи Сабрина ядосана, истински ядосана, с пламнал поглед, да повишава глас… Заслужаваше си човек да види едни изпълнени с гореща страст виолетови очи…

Отмести поглед, за да не й даде възможност да види какво му причиняват собствените му мисли. За нещастие той попадна на Офелия и този път улови усмивката, която тя му изпрати, като тръгна към него.

Даде си сметка, че като стои със Сабрина, дава повод на русокосата красавица, която я познаваше добре, да се присъедини към тях. Затова побърза да тръгне в друга посока.

— Ще се върна — успя да прошепне той преди това.

Но мина повече от час, преди да успее да се добере отново до Сабрина. Осъзна, че няма да се получи нищо, ако се опитва да бяга от Офелия, тъй като щеше да бъде всеки ден в къщата. Явно се налагаше да й каже, че не желае да има нищо общо с нея, тъй като тя очевидно не разбираше от намеци.

— Струва ми се, че ти дължа няколко извинения — каза той на Сабрина, като се приближи до нея край масата с храни и напитки.

— Само няколко? — повдигна тя вежди. — Аз се сещам поне за седем.

Точната цифра и сериозното й изражение го накараха да помисли, че този път не се шегува.

— О, какво още съм направил?

— Ами, първо, все още не си ме поканил на танц. Второ, би трябвало да се извиниш, задето смяташ, че трябва да се извиниш, след като няма причина за извинения. Трето, не би трябвало да изглеждаш толкова изненадан, когато някой се шегува с теб, тъй като той може да си помисли, че имаш нужда от урок в изкуството на глупостта и да си отиде оттук с това впечатление.

И точно, защото тя продължаваше да го гледа все така сериозно, смехът му изригна като вулкан. Не че в момента го интересуваше дали привлича хорските погледи. За пореден път тя бе успяла да го накара да се почувства в свои води, да тушира повече или по-малко смущаващите преживявания от деня, все едно, че никога не бяха се случвали.

— В най-скоро време ще те питам и за другите четири неща, за които би трябвало да се извиня.

— О, добре, обичам да разполагам с допълнително време, когато трябва да бъде изобретателна. Мога да бъда наистина, ама наистина доста глупава понякога.

Дънкан й се усмихна и натърти:

— Но аз въпреки всичко трябва да ти се извиня, задето те оставих да се справяш сама днес, когато трябваше лично да те откарам до вас, за да се преоблечеш със сухи дрехи. Няма извинение за подобна несъобразителност. Върнах се в балната зала и когато се сетих, теб вече те нямаше.

— Кой е глупакът сега? Все пак не трябваше да се връщам до Лондон, за да се преоблека. От лесно по-лесно е да намеря собствения си дом, когато живея на другия ъгъл, така да се каже. За това ли беше разстроен днес? — Тъй като той вдигна въпросително вежди, тя поясни: — Лелите ми споменаха, че са го усетили.

— О, и за още много други неща. Чувствам се доста напрегнат, тъй като и двамата ми дядовци се надяват да си намеря съпруга, преди края на празненствата. Не искам да разочаровам нито тях, нито себе си, като взема прибързано решение. Не ме интересува дали ще разочаровам Невил, но по този въпрос той е на същото мнение като Арчи, а за него вече не ми е безразлично. Настояването на Арчи е глупаво, но я кажи такова нещо на един стар, твърдоглав шотландец.

— Доста неприятна ситуация. — Сабрина сви замислено устни. — Може би, ако не се опитваш толкова усилено да вземеш това твърде важно за теб решение, ще ти бъде по-лесно.

— А слънцето днес успя да пробие, както забелязвам — отвърна младият мъж.

Тъй като в действителност бе валяло през повечето време, девойката го смъмри:

— Не бъди такъв скептик, защото в действителност всичко се развива прекрасно. Открила съм, че ако не се притеснявам до смърт заради някакъв проблем, отговорът ми идва някак от само себе си. Невинаги, разбира се, тогава би било прекалено просто, но достатъчно често, за да се старая да не се тревожа, в случай че се появи проблем. Някои сложни ситуации имат свойството да се решават от само себе си, без никаква намеса от наша страна. Де да можеше винаги да е така — добави с усмивка тя.

— Малко си млада, за да бъдеш толкова философски настроена.

— Така ли мислиш? — възкликна Сабрина, ококорила наивно очи. — След като току-що ти изложих детинската си логика, която повечето хора забравят, като пораснат?

Дънкан се засмя. Това момиче бе истинско съкровище. И тази вечер изглеждаше особено прекрасна в семплата си синя рокля и искрящи от смях очи. Беше споменала на шега да танцуват, но той наистина желаеше да танцува с нея и сега осъзна защо. Искаше да я докосва.

Младият мъж въздъхна. Трябваше да сложи край на тези мисли. Тя не се интересуваше от него по този начин, нито веднъж не го бе погледнала с друго, освен с приятелско чувство. Гледаше на него наистина като на приятел. Чудесен приятел щеше да й бъде, ако й се нахвърляше при всяка възможност.

Щеше да я изплаши, ако не започнеше да контролира внезапното привличане, което бе започнал да изпитва към нея. Колкото и да му се искаше да открадне още една-две целувки, предпочиташе да има приятелството й, което особено ценеше.

Но все пак можеше да танцува с нея. Тя нямаше да си помисли нищо лошо и вероятно дори очакваше да я покани. Един танц и след това щеше да се върне към задачата да си търси съпруга.