Джоана Линдзи
Наследникът (14)

Глава 14

— Къде е тя? Трябва да призная, че очаквах с нетърпение срещата с това най-красиво момиче в цяла Англия, което си намерил за момчето?

Невил настръхна, когато едрият шотландец нахлу в трапезарията, където вечеряше сам. Икономът, който се появи секунда по-късно, хвърли измъчен поглед към своя господар, задето не бе успял да влезе пръв и да го предупреди за новодошлия.

— Арчибалд? — предположи маркизът.

— А ти кого очакваше?

— Определено не теб — отвърна не особено любезно лордът. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Шотландецът издърпа един стол точно срещу своя домакин и погледна към иконома, сякаш очакваше да му сервира, след като вече бе влязъл в трапезарията. После се обърна към Невил:

— Нали не си мислил, че ще оставя единствено на теб подготовката на сватбата, след като се налага двамата да се оженят час по-скоро?

— Дънкан не спомена, че ще идваш.

Арчибалд се засмя.

— Може би защото не знаеше за това. Момчето не е лесно. Реши ли нещо, следва го неотстъпно, до самия му край. Това по принцип не е лошо качество, но на моите стари кости им идва малко в повече. Щеше да изгуби търпение, ако бях тръгнал с него. Затова реших да го следвам в по-бавно темпо, без да му казвам. Нетърпението го изпълва с досада, а ти със сигурност не би искал да пристигне тук още по-изнервен… отколкото беше вече.

Последните думи бяха добавени със самодоволен тон. Това не убягна на Невил и той едвам се сдържа да не изскърца със зъби.

— Да, той наистина пристигна много зле настроен. Интересно защо.

Новодошлият изсумтя.

— Не вини мен за това, човече! Не аз бях на мнение, че той ще се чувства по-стабилен, ако расте само в един дом. Вие двамата с майка му го решихте. Това, между другото, е много добро решение и аз го приех с радост, но поне можеше да идваш да го виждаш от време на време, за да му дадеш възможност да те опознае.

— След като едва не умрях при първото си пътуване дотам?

— О, вие англичаните сте толкова кекави, малко студ е достатъчен да ви уплаши до смърт — отвърна с отвращение Арчи, спомнил си за въпросния случай, когато неговият сват бе опитал да се добере до високопланинската част на Шотландия. — Но ако той не ти е казал, ще ти кажа аз. Това, което го ядоса най-много, е, че изобщо не те познава, а сега го отделяш от дома му и очакваш от него да живее сред непознати.

— Няма да бъдем дълго непознати за него.

— Ядоса се и защото не е бил предупреден за очакванията ти да се пресели тук.

Маркизът се изчерви леко, неспособен да обори това обвинение, но все пак изрече неубедително в своя защита:

— Елизабет трябваше да му го каже.

— Да, и най-вероятно щеше да го направи, ако бе останала жива достатъчно дълго. Бедното момиче.

— Ти самият можеше да му го кажеш още отдавна — добави Невил. — Защо не го направи?

Арчи повдигна вежди.

— Как да му кажа, като се надявах да умреш, преди да е навършил пълнолетие и така изобщо да не се налага да научава всичко това?

Този път бузите на маркиза почервеняха силно, но по-скоро от гняв, отколкото от обида.

— Много съжалявам, че ще те разочаровам, но той пак щеше да стане следващият маркиз, независимо от момента на моята смърт.

— Все трябва да имаш някакви роднини, поне някой далечен, отдавна забравен братовчед?

— Бях единствено дете — отвърна сковано Невил. — Баща ми е бил единствено дете. Дядо ми имал две сестри, но те умрели още като деца. Предишните поколения също оставяли само по един жив наследник. Дънкан е единственият ми наследник и все още не разбирам защо настояваш да не бъде и твой наследник.

— Значи няма да имаш нищо против той да живее по цяла година в Шотландия? — възкликна с престорена изненада Арчи. — О, трябваше да го кажеш…

— Разбира се, че не може да стои там постоянно — прекъсна го нетърпеливо сватът му. — Той ще има задължения тук, които…

— Така си и мислех! — прекъсна го на свой ред шотландецът. — Но ти знаеш много добре, че през по-голямата част от годината не е разумно да се пътува из високопланинската част на Шотландия, дори за тези, които живеят там. Но си съгласен момчето да го прави? Или намекваш, че задълженията му тук са по-важни от задълженията в Шотландия? Или пък предлагаш да се прибира вкъщи, в единствения дом, който познава, само по за няколко седмици в годината, през нашето кратко лято?

— Не. Това, което си мисля, е, че нямаш достатъчно доверие в момчето, а то би могло да се справи само с цяла империя. Все пак във вените му тече кръвта на рода Такъри. За разлика от теб, аз не се съмнявам в способностите му.

— Това момче може да направи всичко, което реши — почти извика Арчи. — Просто не искам да се разкъса, да се съсипе от пътуване насам-натам, както ти, изглежда, си склонен да го оставиш да направи.

— Очевидно не можем да се споразумеем, относно това, на което той е способен, или по-точно — относно това, което ти си готов да го оставиш да покаже. Започваш да ми напомняш за глупавите писма, които си изпращахме. Няма да се изненадам ни най-малко, ако в крайна сметка не се съгласиш и си навредиш, само и само да бъдеш контра.

Събеседникът му се засмя.

— При нас в планините не отглеждат глупаци.

— Позволявам си да не се съглася. Глупаците не се отглеждат, те се раждат, и могат да се родят навсякъде. Фактът, че седиш в собствения ми дом и спориш по този повод е достатъчно доказателство за това.

— Значи ме наричаш „глупак“? — засмя се ехидно шотландецът. — На мен обаче ми се струва, че изобличаваш себе си като такъв.

— Върви си, Мактавиш — изрече рязко Невил.

— Ще остана, докато момчето се ожени, така че колкото по-бързо уредиш този въпрос, толкова по-скоро ще се отървеш от мен. И така, за кога е планирана сватбата?

Маркизът се отказа от мисълта да се отърве от неканения си гост, тъй като не по-зле от самия Арчибалд си даваше сметка, че Дънкан няма да бъде доволен, ако бъде отказано гостоприемство на другия му дядо.

— Знам колкото и ти, тъй като засега той не си е намерил годеница, за която да поиска да се ожени.

Арчи скочи от стола с типичната си шотландска темпераментност.

— Значи се отказа от нея? Но той обеща поне да се запознае с момичето, преди да…

— Запозна се.

Гостът присви очи и се втренчи в лицето на своя събеседник. Заключението, което се налагаше, не му допадна.

— Значи не е била толкова хубава, колкото твърдеше?

— О, определено е най-красивата девойка, която съм виждал.

Шотландецът се отпусна с въздишка на мястото си, истински разочарован.

— Надявах се момчето да не позволи гневът да застане на пътя на собственото му щастие, но очевидно има нужда от малко повече време, за да се приспособи към наложените му промени.

— Това няма нищо общо с отказа му да се ожени за момичето. И аз бих постъпил по същия начин. Тя грозно го обиди. Оказа се, че не е нищо повече от една красива обвивка, с ум колкото на канарче, а ние определено не искаме това за момчето.

Арчи издаде някакви нечленоразделни звуци, след което добави:

— И коя е следващата кандидатка в твоя списък с булки? Или не си правил проучвания за друго момиче, освен за това?

— Има още няколко възможности, но аз няма да допусна отново същата грешка да им направя предложение, преди да съм се срещнал с тях.

— В такъв случай сигурно вече си направил нужното, за да уредиш среща с тях?

Невил се взря за момент в тавана. Предпочиташе да завърти очи за по-голям ефект, но напоследък от това получаваше главоболие.

После заобяснява спокойно, сякаш говореше с дете:

— Той се отказа от първото момиче едва днес следобед. Още не съм имал време да преглътна мисълта за всичкото загубено по нея време, камо ли да кроя планове как да уредя срещи с другите, без да разбера…

— Ти явно живееш прекалено затворено, човече, иначе щеше да знаеш, че най-лесният начин да събереш хората е, като организираш празненство. Направи го по-голямо и се погрижи да поканиш всичките си кандидатки. Тогава момчето ще може само да си свърши работата и да реши коя от тях иска.

Маркизът за малко не се изсмя. Празненство? Нима, след като днес следобед бе изритал от дома си внушителен брой представители на висшето общество, сега трябваше да ги кани обратно?

— Тази идея не ми се струва особено добра…

— О, сега спориш единствено за да не се съгласиш с мен, но аз го знам много добре. Празненството е единственият начин да ги събереш всичките заедно, така че момчето да има достатъчно голям избор. Ако не знаеш как да организираш празненство, покани някоя от вашите дами, за да ти покаже.

Лицето на Невил пламна отново.

— Не е минало чак толкова много време от последното ми домакинство на такова събитие.

Сватът му не беше толкова сдържан. Когато му беше смешно, той се смееше, и този случай не беше изключение. Сега маркизът наистина изскърца със зъби и си спомни с носталгия, когато бе допустимо да се отървеш от неприятеля си с някой организиран призори дуел.

— Наистина знам как да се справя с това, много ти благодаря за доверието — добави обидено той.

— В такъв случай защо не започнеш да разпращаш поканите? Никога не оставяй за утре това, което можеш да свършиш днес.

— Ако нямаш нищо против първо ще приключа с вечерята си.

— Като стана дума за вечеря, що за домакин си, човече, след като не ми предлагаш от така хубаво ухаещото говеждо, което ядеш? — заяви с въздишка Арчи, като се взираше нещастно в съдържанието на чинията на своя сват. — Надявам се да се държиш по-добре с гостите си.

Обидата не подейства. Невил посочи към вратата зад гърба на своя посетител и отговори, този път с усмивка:

— Кухнята е там.

Шотландецът едва не се задави от смях.

— Май все пак ще се окажеш достоен съперник, Такъри. Времето ще покаже, но засега не можем да си позволим да губим повече време след този неуспех с първото момиче. Кажи сега къде криеш внука ми. Или може би си изпратил и него да се храни в кухнята?

— Предполагам, че си ближе някъде раните от ухапването на онази усойница. Тя направо го е унижила, поне така ме информираха. Много те моля, освободи ме от присъствието си и иди да го намериш. Вероятно точно ти, би го ободрил най-добре сега, въпреки че аз лично не мога да си представя по-неприятно нещо.

Арчибалд се изкиска и се запъти незабавно към вратата.

— Ще свикнеш с мен, англичанино… — провикна се от прага той. — Но всъщност нямаш и друг избор, нали така?