Чарлс Мун Бенет
Адмирал Морган (2)

На борда на „Адски огън“

През цялото време, докато сваляха и приготвяха лодката, оръдията на неприятеля, както и нашите не бяха в бездействие. Когато се отделихме от „Скитник“, първият от преследвачите ни не беше на повече от двеста метра от него.

Морето беше неспокойно и имаше вероятност нашата черупка да бъде погълната от вълните, които сега я подхвърляха като кокосова запушалка по върховете си. За щастие, Големия Дикстън беше изкусен гребец и умело отбягваше високите вълни. А аз бях така отчаян от раздялата с баща ми, че опасността от удавяне съвсем не ме тревожеше. Може би бурното море беше причината да не забележат нашето бягство, защото освен единствената граната, която падна неприятно близко, след като току-що бяхме напуснали „Скитник“, никой не ни обърна по-нататък внимание.

Дикстън, виждайки отчаянието ми, веднага намери начин да ме залиса.

— Кураж, момчето ми — обърна се към мене той. — Баща ти по-вероятно ще бъде пленник, отколкото убит, и пак ще го освободиш, ако не се оставиш на произвола на вълните.

Това беше една нова идея, която успя да ме пробуди. Ако наистина баща ми щеше да бъде пленен от испанците, през цялото време, докато аз бях свободен, все щеше да има надежда да го освободя. Затова аз упорито се залових за работа — да изхвърлям водата, която нахлуваше в лодката, и за около пет минути бях така зает, че почти забравих опасността.

Когато в следващия момент съзрях „Скитник“, открих, че беше притиснат между два от испанските галеони. Английският флаг беше смъкнат и на негово място бяха издигнати испанските цветове.

Дикстън, който също беше забелязал това, заби яростно лопати във водата и загреба с всички сили, сякаш да даде израз на накърнените си чувства. Но преди да направи още десетина удара, долових слаб вик от лявата ни страна и като обърнах глава, забелязах един плувец едва-едва да удря по повърхността на вълните.

„Бързо, Дик — извиках аз (името на Големия Дикстън обикновено се съкращаваше на Дик, когато някой се обръщаше към него), — бързо! Виждам един плувец нататък.“

Дик не отговори, но отправи лодката към посоченото място и скоро измъкнахме едно мокро, безпомощно тяло. Поставихме човека с лицето надолу на дъното на лодката и побързахме да изгребем насъбраната се през това време вода.

— Та това е свирачът Джим! — възкликнах аз, когато свършихме с изгребването. — Виж, инструментът още виси на рамото му. Няма да може да свири повече на него…

— Ще се оправи за много кратко време — каза Дикстън, — но ще се разочарова страшно, когато види какво се е случило с гъдулката му. Той обича този инструмент повече, отколкото някои хора обичат себе си.

Малко успяхме да сторим за съвземането на Джим. Дикстън желаеше да изпълни обещанието пред баща ми и първата му работа сега беше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между нас и испанските галеони. Моята работа да изпразвам лодката също не можеше да се остави за повече от няколко минути. Ето защо трябваше да оставим Джим сам да се съвземе.

Скоро той изпъшка и изпусна едно проклятие. След това започна да размахва ръце, като че ли още плуваше, за да се спаси; и най-после, с едно последно усилие, седна в лодката и сне гъдулката от рамото си.

— А, развалена, развалена — въздъхна жално, забравяйки очевидно колко близко е бил самият той до смъртта.

Дикстън се опита да му обясни това, но добродушният човечец не можеше да го разбере и продължи оплакванията си.

— Къде ще намеря друг такъв инструмент? Баща ми и дядо ми са свирили на него. Носил съм го със себе си двадесет години по море и суша. Как да се помиря без него сега?

— По-добре почакай, докато стигнем до суша, Джим — посъветвах го аз. — Тогава ще имаш достатъчно време да се тревожиш за гъдулката си. Може и да успееш да я поправиш, но доколкото виждам, няма да имаш възможност да свириш вече на нея, освен може би на татко Нептун — на дъното на морето.

— Спри да говориш така — скара ми се Дикстън. — Няма да потънем, обещавам ти. А ти, гъдуларю, престани да оплакваш гъдулката си и помогни на момчето да изхвърли водата.

Даже когато взе тенекията от ръцете ми и започна да изпразва лодката, той пак поглеждаше от време на време любимата си гъдулка с такова съжаление, че не можеше да не му съчувствам.

С настъпването на нощта испанските кораби, заедно с придружаващия ги „Скитник“, изчезнаха от хоризонта и не мога да ви опиша колко самотен се почувствах. Баща ми и аз винаги сме били незаменими приятели и изведнъж да се намеря сред бурното море, в една отворена лодка, без да зная дали той е още жив… Даже и да не беше убит, той беше затворник в испански ръце, а на всеки беше твърде ясно как те третираха английските моряци, попаднали под тяхна власт.

Пак добре, че собственото ми опасно положение ме предпазваше от постоянната мисъл за бащината съдба. Зората ни завари сами сред морето, след като бяхме работили усилено цяла нощ. Огледахме хоризонта наоколо, но никаква следа от земя, нито кораб не срещнаха жадните ни погледи. Продължихме усилията си да плаваме, докато слънцето се изкачваше все по-високо, накрая застана право над главите ни и горещината стана непоносима. Страданията ни се пооблекчиха донякъде от стихването на морето, което ни даде възможност да си починем от работата и да се нахраним. Но горещината беше твърде силна, за да ни позволи да спим, и ние легнахме, задушавайки се, на дъното, молехме се за нощта и прохладата й.

Дикстън нареди да караулим поред през нощта. Той щеше да бъде пръв, Джим втори, а аз последен. Обаче след като Дикстън бе сменен от Джим, Джим не можел да устои на самотата, а още повече на страданията, които беше претърпял, и нежното клатушкане го бе приспало отново. Така никой не успя да ни предупреди за идването на „Адски огън“, докато с първите лъчи на изгряващото слънце не се изправи черен над нас…

Дикстън се беше пробудил пръв и уплашеният му глас ни стресна. Ние скочихме, за да видим, както казах, един мрачен неприятелски кораб, надвесен над нас. Гледаха ни половин дузина лица, които поради нашата изненада изглеждаха даже още по-грозни, отколкото бяха в действителност.

— Ще ви спуснем въже — чу се глас отгоре. — Почакайте една минута.

Нямаше какво друго да се прави и след като въжето беше спуснато, Дикстън се изкачи пръв, аз и Джим го последвахме.

На борда намерихме седем или осем свирепи на вид личности, които ни посрещнаха с насочени към нас щикове.

— Няма защо да се страхувате от нас — поясни Дикстън. — Обезоръжени сме и сме само трима.

Един от моряците изръмжа:

— Не мислете, че се страхуваме от вас, но предпочитаме да не рискуваме. Знаете ли колко бяхме, когато пленихме този кораб? Шестима в една отворена лодка, а той носеше цял куп испанци на борда си. Сложете настрана оръжието си всички, освен Червения Пит, и изтеглете лодката на борда. А вие, приятели, елате с мене. Не сваляй поглед от тях, Пит, и гледай да не ни изиграят някой номер.

Подчинихме се на тези заповеди, защото той очевидно заемаше някоя длъжност на кораба, а нямаше и смисъл да се противим. Държанието на този човек не беше неприязнено и отначало помислих, че сме попаднали на някой английски търговски кораб. Дикстън ме осветли относно истинския характер на хората, в чиито ръце бяхме попаднали, с единствената прошепната дума „буканиери“, когато ни водеха надолу.

Буканиери! Припомних си веднага разговора, който бях чул между баща ми и капитан Барет. „Скотовъдци, превърнали се в моряци“ — беше презрителното описание, дадено от баща ми, но капитан Барет беше дал много по-благоприятни сведения за тях. Спомням си, беше казал, че буканиерите действат като част от английския флот. В такъв случай ние трябваше да се радваме, че сме попаднали на един от техните кораби.

Водачът ни отведе в бедно обзаведена кабина и ни каза да седнем. Тогава ни попита как се е случило да попаднем сред морето в тази лодка и Дикстън му даде исканите сведения ясно и кратко.

Докато Дикстън говореше, аз разглеждах буканиера. Той беше висок, строен мъж с просто, грубо облекло, което оставяше открити косматите му гърди и дългите ръце и нозе. Те бяха придобили тъмнокафяв цвят от постоянно излагане на слънце и въздух, както и лицето му. Очите му бяха тъмни и страшни наглед, веждите му — рязко очертани, косата му — катраненочерна и разрошена. Това, което ме порази най-силно, беше безстрашното му изражение и решителността, която се излъчваше от него.

Той изглеждаше доста доволен от разказа на Дикстън, но каза, че ще трябва да докладва всичко на капитана си, който още не беше станал. Докато правеше доклада си, ние трябваше да останем в кабината, където обеща да ни прати в най-скоро време храна и сухи дрехи. С това обещание той и Червения Пит ни напуснаха, като заключиха кабината след себе си.

Дикстън и аз седнахме мълчаливо, а Джим се възползва от случая да прегледа инструмента си най-щателно може би за десети път и най-после извести със сияещо лице, че гъдулката не е напълно развалена.

— Никога вече няма да бъде точно същата, както преди — каза той не много радостно, — но при все това ще остане до края на живота ми при мене, ако още един път не я осакатя. Как съжалявам, че лъкът ми не е тука, за да я накарам пак да проговори.

И той любовно задрънка с пръсти по струните.

Буканиерът удържа думата си, защото не чакахме дълго за сухо облекло и топла храна. Изглеждаше, че да паднеш в ръцете на буканиерите беше по-добре, отколкото да паднеш под властта на испанците.

Не бях така сигурен в това, когато попаднахме на кораба. Много от моряците стояха наоколо — никога очите ми не бяха виждали хора с по-дивашки вид. Шкиперът беше висок, месест човек, огромен и необикновено силен, облечен почти по същия начин, както и хората му — широк панталон, стигащ до половината на голите му крака, пъстра риза, отворена отпред на гърдите, на кръста увит пояс, в който бяха затъкнати два пищова и един дълъг, остър нож. Въпреки че лицето му не можеше да се опише като приятно наглед отчасти поради неговата отпуснатост и отчасти поради една грозна, извита драскотина, все пак нямаше нищо особено страшно в него и аз се почувствах в безопасност.

— Добре, слушатели мои! — възкликна той след дълго мълчание. — Помощникът ми Харви разправя, че сте избягали от испанско нападение. Разкажете ми историята пак — така, че да я разбера най-добре.

Дикстън стори това и тогава шкиперът на буканиерите, който се радваше на неподходящото име капитан Нежни, започна да ни задава въпроси поотделно. Отговорите ни скоро го убедиха, че историята е вярна, и когато научи кой е моят баща, той започна да се отнася към мене с по-голямо внимание, което ми припомни, че буканиерите бяха под контрола на генерал-губернатора на Ямайка. Той изглеждаше главно заинтересуван от посоката, в която бяха отпътували испанците с плячката си. След като ни изслуша, съобщи, че курсът на „Адски огън“ ще бъде направо към Ямайка.

— Тези испански кучета стават твърде решителни — заяви той.

С едно предупреждение към хората си да не ни закачат, капитан Нежни се оттегли, като ни остави обградени от целия екипаж на кораба.

Очевидно капитанът знаеше обичайното отношение към новаците, попаднали в ръцете на буканиерите, затова предупреди хората си да не ме закачат, което ме спаси от неприятност. Но Големия Дикстън и гъдуларят Джим нямаха същия късмет и буканиерите решиха да ги поразучат.

Дикстън беше първата жертва на техните забележки и действия. Грубите намеци относно ръста му Дикстън прие с глупава усмивка на уста, но аз забелязах блясъка в очите му, който ми подсказваше, че неговите мъчители щяха да сторят добре, ако не престъпят известна граница. Като откриха, че словесните им подигравки имаха малък ефект, буканиерите преминаха към действия, като започнаха да го щипят и мушкат от всички страни. Известно време Дикстън понасяше, като се надяваше да избегне разгневяването на буканиерите. Обаче неговото търпение се изпари, когато двама от грубияните започнаха да го бодат с добре изострените си ножчета. С рев на ранен бик Дикстън се хвърли върху мъчителите си, хвана по един за врата с всяка ръка и удари главите им с всички сили.

Единият падна веднага на палубата като съсечен. Другият замаяно се олюля, докато успее да се хване за едно въже, за да не падне. А останалите буканиери престанаха да закачат Дикстън и подигравките им се отправиха към смаяния му мъчител. В негово лице аз видях нашия познат от сутринта, Червения Пит, който беше получил този прякор вероятно заради червената си коса. Когато Пит най-после застана отново здраво на краката си, по лицето му се четеше голяма злоба.

— Ти, пачавра такава! — каза той презрително през стиснати зъби на Дикстън. — Счупи ми черепа!

Това печално изявление беше посрещнато с гръмък смях от неговите приятели, което увеличи гнева му.

— Сега ще ти изкарам гръцмуля — извика той и грозният нож светна в ръката му.

— Няма ли за мене оръжие? — попита Дикстън, отстъпвайки назад.

Преди той да получи отговор или оръжие, Червения Пит беше вече при него с вдигнат за удар нож.

Атаката беше така внезапна и страшна, че Дикстън по чудо не падна. Ножът се спусна веднъж и когато пак се издигна, беше облян в кръв. Преди да се спусне още веднъж, ръката на Дикстън беше вече докопала китката на нападателя.

Последва едно късо изпитване на силите. Макар и ранен, Дикстън беше далеч по-силен от Пит. Назад, назад, назад притискаше китката на буканиера, докато ръката му се отвори и ножът падна безопасен на палубата. Но Дикстън не престана да наляга. Той притискаше назад ръката на Пит, докато лицето на буканиера се сгърчи от болка. Последва внезапно изпращяване точно както съчка се чупи под нечий крак в гората. Чак тогава Дикстън престана да натиска и счупената ръка на Пит увисна безпомощно на рамото му.

Дикстън не можа дълго да се наслаждава на победата си. Едно голямо петно кръв беше вече изцапало ризата му отпред. Той се олюля и направи отчаяно усилие да се задържи на крака. Беше твърде много за него. Коленете му се подвиха и той падна в безсъзнание.

В миг бях при него, полупобъркан от уплаха. Бях в ужас отчасти и за себе си, защото, ако умреше Дикстън, изгубвах един силен защитник. В моите момчешки очи той беше истински герой.

Разкъсвайки ризата му, открих голяма и грозна рана на лявото му рамо. Преди да съм опитал да спра кръвта, Харви, помощникът, ме отблъсна грубо настрана.

— Ей сега ще закърня този приятел — каза. — Той е твърде добър борец, за да го загубим, затова ще го прегледам и ще го взема в собствената си кабина.

Като видях как изкусно бе превързана ръката на моя спътник, страховете за съдбата му изчезнаха напълно. Дик не дойде в съзнание, преди да го отнесат долу, но аз знаех и без уверенията на Харви, че нямаше никаква опасност. Всъщност буканиерът ми каза, че приятелят ми ще бъде отново добре след по-малко от една седмица.

Джим беше останал тих наблюдател на случилото се. Сега дойде негов ред да бъде измъчван. Счупената ръка на Пит беше стегната между две дъсчици, след което буканиерите се насъбраха около нещастния Джим.

Един от тях хвана скъсаната му гъдулка, което накара Джим да скочи с проклятие и да го попита дали ще смее да я пипне още веднъж.

Неговата закана беше посрещната с груби викове и подигравателни аплодисменти.

— Подкарай нещо на старата си гъдулка — извика един.

— Да — съгласи се друг. — И ако твоята музика не ни се хареса, ще ти счупим гъдулката в главата.

Лицето на Джим побеля.

— Няма лък — извика той. — И едната струна е скъсана, не виждате ли?

— Къде е гъдулката на стария Бил Лоримър? — попита Харви.

— Кой му взе гъдулката, след като го чукнаха?

— Аз, приятели. Долу е, ей сега ще я донеса.

Ниският човек, който беше отговорил, се спусна долу и след малко се върна с една счупена гъдулка и лък.

— Седнах на гъдулката миналата вечер — каза човечецът, за да обясни състоянието на инструмента, — но струните и лъкът са здрави.

— Дай ги на този свирач — заповяда Харви. — Сега, моето момче — продължи той към Джим, — ти имаш инструмента, който принадлежеше на най-добрия свирач във флота на буканиерите. Той би ни свирил тук днес, ако не го беше ударил един куршум преди две седмици. Побързай и нагласи гъдулката си, така че да видим дали можеш да заместиш Бил Лоримър.

Като видя, че няма къде да върви, Джим взе една от струните на счупената гъдулка, за да смени скъсаната на своята.

— Хайде, по-бързо — извика един от буканиерите, когато Джим започна да настройва гъдулката си.

Джим продължи настройването невъзмутимо.

— Как искате да свиря с ненастроена гъдулка? — попита гневно той, когато буканиерите продължиха да му подвикват.

Най-после беше готов. Той постави лъка несигурно върху струните, сякаш се двоумеше какво да свири. Сетне, сякаш с мигновено просветление, започна. Пръстите му заиграха радостно от струна на струна, лъкът бързо се задвижи напред и назад. Както някога, той пак засвири веселото ирландско хоро, което беше въодушевило така много хората на „Скитник“, когато испанците го бяха нападнали.

Това беше твърде много за буканиерите. Как може да се чупи гъдулката на един човек, който свири така хубаво. Краката им затропаха в такта на музиката, телата им се залюляха. Харви ме грабна неочаквано през кръста и започна да играе напред и назад с мене и да се върти така, че главата ми се замая. Примерът му бе последван от повечето от другарите му и много скоро Джим беше обграден от танцуващи двойки, а останалите пригласяха на веселата музика с грубите си гласове.

Играта беше в пълния си разгар, когато се появи капитан Нежни. Отначало той остана със скръстени ръце, наблюдавайки хората си, докато един от тях не пусна партньора си и като прегърна капитана, го покани да се присъедини. Той прие и се понесе като ураган, силният му глас прогърмя, подел песента на гъдулката.

Когато хората се измориха от играта и запъхтени налягаха на пода, Джим престана да свири, но веднага всички пожелаха да продължи. И Джим поде една нежна мелодия, която никак не подхождаше на грубите им лица. Очите ми се просълзиха. Буканиерите престанаха да шумят и се заслушаха благоговейно в сладките тонове, изтръгвани от лъка на Джим.

— Донеси малко ром, Харви! — проговори капитан Нежни, когато музиката спря. — Това е случай за тост.

И когато всеки стоеше с пълна чаша, той застана до Джим.

— Братя — каза той, — пийте за нашия нов другар, гъдуларя Джим. Тука и сега ние го назначаваме за шеф на гъдуларите на целия буканиерски флот!

Тостът беше изпит сред бурни ръкопляскания.