Чарлс Мун Бенет
Адмирал Морган (16)

Как влязох в града

Лежах тихо, докато Мигел (така се казваше новият ми приятел) разтриваше изтръпналите си крайници. Щом почувства, че кръвта започна да се движи в тях, му дадох знак да ме последва.

На ръце и колене пропълзяхме предпазливо, без да ни забележат играещите пазачи. Щом се отдалечихме, оставих Мигел, като му поръчах да си съблече испанските дрехи, и отидох да търся убити буканиери, за да им взема облеклото.

Скоро той беше преоблечен и му казах да ме следва смело, където и да отида.

— Но не отговаряй, ако някой от братята те пита нещо — предупредих го. — Ако се наложи, ще говоря аз.

Първата ми работа беше да намеря Дикстън и да му разкажа за намеренията си. След това с приятелите, които щяха да ме придружат, щях да се опитам да вляза в Панама.

Дикстън, верен както винаги, въпреки че знаеше колко рискована е тази авантюра, веднага се съгласи да ме последва.

Подканяни от Дикстън, Мигел и аз побързахме.

— Колкото повече се бави около лагера, толкова е по-голяма възможността да открият, че е испанец. Чакайте ни ей там, зад онази горичка — и той посочи няколкото дървета на километър от нас.

По пътя научих от Мигел всичко за баща си. За щастие, още не бил измъчван от испанците и все още бил бодър и не падал духом.

— Вашето писмо, сеньор, го зарадва толкова, колкото би го зарадвала вестта за свободата — заяви Мигел.

Ние не си губихме времето, докато чакахме да дойде Дикстън. Имаше достатъчно убити испанци наоколо и взехме техните дрехи, шлемове и оръжия, за да ги дадем на приятелите си, като дойдат.

Дикстън и групата му пристигнаха след половин час. Тя се състоеше от Джим, Поли, останалите хора от „Скитник“ и Алджи, когото се помъчих да убедя да остане, но той настоя да дойде с нас.

Само двама не можеха да говорят гладко испански. Първо помислихме да ги оставим, но после решихме да се преструват на неми. Може би щеше да има нужда от повече хора, ако се сбиехме някъде.

— Няма да има нужда да говорят — каза Дикстън. — Овържете им главите дебело и казвайте, че са ударени по време на битката.

Като пътувахме към Панама, към нас се присъединиха истински испанци, които бяха избягали от горите и сега се връщаха в Панама, за да помагат при защитата. Те жадно ни разпитваха за приключенията ни по време на битката и също така оживено ни разправяха за собствените си героични дела, къде и как са се крили по време на бягството. Измислихме правдоподобна история за себе си, но повечето слушахме, да не би да възбудим подозрение у тях с някоя казана не на място дума.

Все по-близо беше Панама. Сърцето ми биеше все по-силно и все по-силно се изопваха нервите ми.

Но нямаше нищо опасно. Събираха се изгнаници от всички страни и всеки беше добре дошъл в града, който имаше нужда от повече защитници. Въпреки голямото поражение гражданите на Панама нямаха намерение лесно да се предадат.

Отначало се присъединихме към работниците — да теглим оръдия към позициите и да стягаме укрепленията. Плувнахме в пот, едва ни държаха нозете. Дълго време не ни се отдаваше случай да избягаме. Един нисък испанец с орлов нос подскачаше навсякъде и не оставяше никого да си поеме дъх.

Сигурно бе минало повече от час, преди да успеем да избягаме от зоркия поглед на нашия надзирател. След като входът беше укрепен добре, той постави отпред пост и раздели хората на групи, които да копаят в различните части на града. Мигел, Дикстън и аз се паднахме в една група. По някакъв начин успяхме да се отцепим от испанците и свихме в странична уличка. Скоро към нас се присъединиха и останалите ни приятели. Починахме си няколко минути, преди да решим какво да правим по-нататък.

— Тъмницата, в която лежи баща ви, е в подножието на голямата катедрала — каза Мигел. — Двама души пазят затворниците: моят баща и един човек, когото наричаме Педро Косматия.

Видях как Дикстън се вцепени, когато чу името на испанеца, с когото се беше борил. Ако онзи грубиянин го видеше, веднага щеше да го познае и без съмнение щеше да си отмъсти. Попитах:

— Кой ще бъде на пост този път?

— Знам ли, сеньор? Идването на буканиерите обърка всичко. Но мисля, че баща ми, защото е вече стар. Педро навярно вчера е застанал начело на някоя войскова част.

— Както и да е, нека продължим към тъмницата — казах. — Ти, Мигел, ако пожелаеш, ще отидеш да видиш кой е на пост и колко души има с него. След това ще решим какво да правим.

Мигел обеща да стори това и спокойно продължихме пътя си към катедралата. Когато стигнахме, започнахме да се правим, че уж работим, уж отбелязваме мястото за нови окопи.

Докато се преструвахме, не можех да не погледна към красивата и величествена постройка и да не се възхитя. Тя наистина заслужаваше името „чудо на новия свят.“

Мислите ми бяха прекъснати от група хора, които излизаха от главната врата на катедралата, носейки обковани със стомана сандъци, които поставиха пред вратата. Скоро докараха около двадесет мулета и сандъците бяха натоварени върху издръжливите им гърбове.

Преди да натоварят цялото съкровище, Мигел се завърна и изглеждаше много щастлив.

— Само баща ми е останал — каза той. — Педро и другите пазачи са били повикани да помагат при защитата на града.

Промъкнахме се в каменното здание, бързо затваряйки масивната врата зад себе си. Озовахме се в нисък коридор. Мигел ни поведе. Следвайки го на пръсти, скоро спряхме пред една врата.

— Баща ми е седнал вътре — прошепна Мигел. — Можете да го видите през ключалката.

Той беше там, седнал на висок стол и облегнал се на масата. Старецът спеше дълбоко, с отворена уста, чувахме дори хъркането му.

Прошепнах на Дикстън да бъде готов и тихо отворих вратата. Другарят ми влезе на пръсти, нетърпелив да хване пазача колкото може по-бързо и безшумно. Но предпазливостта ни не сполучи. Изведнъж старецът скочи, сякаш стреснат от кошмар, и като ни видя, нададе див вик за помощ. Стори ми се, че този вик се чу из целия град.

Нямаше време за губене. С един скок Дикстън се озова при стареца и голямата му ръка прекъсна звука. В същото време Поли хвана ръцете му и ги завърза отзад. Старецът беше не само завързан, но и устата му беше добре запушена.

— Чудя се дали е чул някой… — казах и в отговор на думите ми отекнаха тичащи стъпки в коридора.

Дикстън и аз едновременно се хвърлихме към вратата, но тичащият испански войник беше вече хванат от другарите ни. В същото време се оказа, че Мигел е изчезнал.

Войникът беше въведен в стаята на ключаря и здраво завързан. Дикстън откачи от един гвоздей на стената връзка големи ключове. Личеше си, че три от тях скоро са употребявани.

Като излязохме от стаята, Мигел се появи отново и ни заведе пред помещението, където лежаха английските затворници. Подаде ми фенер и ми позволи да вляза.

Вътре имаше четирима души, лежащи неподвижно върху влажния под. Коленичих бързо пред всеки един, но баща ми не беше между тях.

— Странно — каза Мигел. — Той беше тук преди два дни.

— Педро Косматия го изведе вчера — обясни един от затворниците. — Той мразеше сър Елиъс, защото никога не успя да го обезкуражи.

Като оставихме нещастниците под грижите на нашите приятели, аз, Мигел, Дикстън и Алджи се отправихме към втората тъмница. Щом отворихме вратата, лъхна страшна миризма, но аз не забелязвах това, надявайки се да намеря баща си. Тук намерихме още хора от „Скитник“, но нито следа от баща ми.

— Бързо, Мигел — казах. — Води ни в третата тъмница.

— Уви, сеньор — отвърна той и гласът му ме вледени като смъртен дъх, — всичките английски затворници бяха в тези две тъмници.

Сърцето ми спря да бие и за момент силите ме напуснаха. Сякаш някъде отдалече долетя гласът на Дикстън.

— Има и трети ключ, който изглежда е употребяван напоследък. За къде е той?

— Може би за тъмницата на смъртта — каза Мигел, — въпреки че не помня някой да е бил затварян там. Тя е дълбоко долу и е отвратителна. Но може би…

— Заведете ме там — прекъснах го. — Трябва да се уверим.

В най-отдалечения край на тъмницата забелязах смътна фигура. Тя беше изправена срещу стената и като я погледнах по-отблизо, открих, че е мъж, слаб и изпит, гол и закован с железни халки о стената. Бледо хлътнало лице се обърна към мене, очите му блеснаха под светлината на фенера. Тогава нададох силен вик и се хвърлих да обвия с ръце този жалък, изсмукан човек.

Бях намерил баща си.

Колко дълго съм го прегръщал, не мога да кажа. Изпарили се бяха всички мисли за опасност, всички спомени за пътуването ми по реката, мисълта, че всеки момент оръдията на Панама могат да зареват срещу напредващите буканиери.

— Не бива да губим време — каза Дикстън. — Трябва веднага да намерим някое скривалище.

Мигел още веднъж ни помогна.

— Има един проход от тук до катедралата. Там ще можете да се скриете, докато падне Панама. Ето ви ключа за вратата в другия край — каза той, като ми го подаде.

След това с едно дълго ръкостискане, което изказа взаимната ни благодарност, ние се разделихме завинаги.

Групата ни влезе в ниския тъмен вход и тръгна тихо напред. В другия край открихме здрава дървена врата. Отключихме полека да не би да има някой отвън. Скоро се изкачихме по каменна стълба, която ни изведе в центъра на катедралата, където се лееше светлина през разноцветните стъкла.

Тъкмо бяхме започнали да се отдалечаваме от центъра, чувствайки нищожеството си при вида на огромните колони, подпиращи високия свод, когато двадесетина войници внезапно влязоха през задната врата.

— Това е Педро Косматия — прошепна Дикстън. — Бързо да се прикрием.

Но преди да се скрием, бяхме забелязани и един залп ни поздрави въпреки светостта на мястото. За щастие, в бързината си нападателите ни не се бяха прицелили добре и никой не беше ранен. Докато Поли и Джим се погрижат да оставят на безопасно място баща ми и останалите затворници, другите коленичиха и отговориха на огъня така добре, че един от испанците се простря мъртъв на пода, а други двама, куцайки, подириха заслон.

— Мъчно ми е — каза баща ми, — че след всички усилия, които сте положили заради мен, ще трябва да свършим така.

— Не се отчайвайте, сър Хю — извика Дикстън, който се беше оттеглил зад прикритието заедно с другарите си. — Далече е още краят…

И той напълни пушката си, надявайки се да се прицели добре. Всички знаехме какво ни очаква, защото положението ни беше наистина безнадеждно, ако…

Тази недоизказана надежда получи отговор в момента, когато пушката на Дикстън изгърмя и една самодоволна усмивка озари устните му, когато старият му приятел Педро падна. Внезапно последваха шест топовни гърмежа. После пушечни залпове, които забиха непрекъснато като барабан. До ушите ни долетяха виковете на нападащите буканиери.