Антон Павлович Чехов
Степ (7) (История на едно пътуване)

Глава 7

И на следващата нощ каруцарите спираха на почивка и вариха каша. Но този път от самото начало във всичко се чувстваше някаква неопределена тъга. Беше задушно; всички пиха много и все не можеха да утолят жаждата си. Луната изгря пурпурна и навъсена, досущ като болна; звездите също се въсеха, мъглата беше по-гъста, далечината по-мътна. Природата сякаш предчувстваше нещо и се измъчваше.

Край огъня вече ги нямаше вчерашното оживление и разговори. Всички се отегчаваха и говореха вяло и неохотно. Пантелей само въздишаше, оплакваше се, че го болят краката, и току отваряше приказка за върлата смърт.

Димов лежеше по корем, мълчеше и дъвчеше сламка; лицето му беше злобно, уморено и гнусливо, сякаш сламката миришеше на лошо… Вася се оплакваше, че го върти челюстта, и предвещаваше лошо време; Емелян не размахваше ръце, а седеше неподвижно и мрачно гледаше огъня. Измъчваше се и Егорушка. Бавното пътуване го беше уморило, а от дневния пек го болеше глава.

Когато кашата се свари, Димов от скука започна да се заяжда с другарите си.

— Пльоснал се, буцата му недна, и пръв се вре с лъжицата! — каза той, като гледаше злобно Емелян. — Лакомия! Все гледа пръв да се намести до котела. Като е бил певец, та си мисли, че е хванал Господ за брадата! Колко такива певци като теб просят милостиня по друмищата!

— Какво си ме заял? — сопна му се Емелян, като също го гледаше злобно.

— Това да не се вреш пръв до котела. Не се мисли за Бог знае какво!

— Глупак с глупак! — просъска Емелян.

Знаейки от опит с какво най-често свършват подобни разговори, Пантелей и Вася се намесиха и взеха да убеждават Димов да не се заяжда без повод.

— Певец… — не мирясваше пакостникът и презрително се усмихваше. — То тъй всеки може да пее. Седи си на черковните стъпала и пей: „Подарете, за Бога!“ Знам ви!

Емелян премълча. Но мълчанието му раздразни Димов. Той с още по-голяма омраза погледна някогашния черковен певец и рече:

— Не ми се ще да си цапам ръцете, инак щях да ти дам да разбереш за какво да се мислиш!

Какво си ме заял, мазепа такъв! — избухна Емелян. — Аз закачам ли те?

— Как ме нарече? — попита Димов, изправи се и очите му се наляха с кръв. — Как? Аз ли съм мазепа? А? На ти тогава! Върви я търси!

Димов грабна лъжицата от ръцете на Емелян и я запокити далеч встрани. Кирюха, Вася и Стьопка скочиха и се завтекоха да я търсят, а Емелян умоляващо и въпросително се вторачи в Пантелей. Лицето му изведнъж се смали, сбръчка се, замига и някогашният певец заплака като дете.

Егорушка, който отдавна вече мразеше Димов, почувства как изведнъж стана непоносимо задушно, как топлината на огъня пърли лицето му; поиска му се по-скоро да изтича към кервана в тъмнината, но злите скучаещи очи на пакостника го притегляха. Обзет от страстно желание да му каже нещо крайно обидно, той пристъпи към Димов и проговори, като се задъхваше:

— Ти си най-лош от всички! Не мога да те търпя! — след това трябваше да бяга към кервана, но не можеше да мръдне от мястото си и продължи: — На оня свят ще гориш в ада! Ще се оплача на Иван Иванич! Не смей да обиждаш Емелян!

— Я па тоя! — подсмихна се Димов. — Свинче такова, млякото още не е изсъхнало на устата му, а се вре да ме поучава. Ами ако ти издърпам ухото?

Егорушка почувства, че се задавя; и — това никога не беше му се случвало преди — изведнъж затрепери като лист, затропа с крака и пронизително закрещя:

— Бийте го! Бийте го!

От очите му потекоха сълзи; засрами се и като се полюшваше, хукна към кервана. Какво впечатление бе направил викът му, не видя. Лежеше върху един денк, плачеше, тупаше с ръце и крака и шепнеше:

— Мамо! Мамо!

И тези хора, и сенките край огъня, и тъмните денкове, и далечната мълния, която току проблясваше на хоризонта — всичко сега му се стори отблъскващо и страшно. Той се ужасяваше и отчаяно се питаше как и защо бе попаднал в това непознато място, в компанията на тия страшни мъже? Къде са сега вуйчо му, отец Христофор и Дениска? Защо се забавиха толкова? Дали не са го забравили? При мисълта, че е забравен и захвърлен на произвола на съдбата, му стана студено и толкова страшно, че на няколко пъти понечи да скочи от денка и да хукне, без да се оглежда назад по пътя, но споменът за тъмните, мрачни кръстове, които непременно ще му се изпречат на пътя, и проблясващата далеч мълния го спираха… И само когато шепнеше: „Мамо! Мамо!“ — сякаш му ставаше по-леко…

Сигурно и каруцарите ги беше страх. След като Егорушка избяга от огъня, те дълго мълчаха, после полугласно и глухо заговориха за нещо, което идва, и че трябва по-скоро да се приготвят и да бягат от него… Вечеряха набързо, угасиха огъня и мълчаливо започнаха да впрягат. По суетнята и резките им фрази се виждаше, че очакват някакво нещастие.

Преди да потеглят, Димов се приближи до Пантелей и тихо попита:

— Как го викат?

— Егорий… — отвърна Пантелей.

Димов стъпи с единия крак на колелото, хвана се за въжето, с което беше завързан денкът, и се изправи. Лицето му беше бледо, уморено и сериозно, но вече не изразяваше злоба.

— Ера! — тихо каза той. — На, бий ме!

Егорушка го погледна учудено; в това време проблесна мълния.

— Хайде, бий ме! — повтори Димов.

И без да дочака Егорушка да го бие или да говори с него, скочи долу и рече:

— Мъка ми е!

После, като тежко пристъпваше от крак на крак и присвиваше рамене, лениво се потътри покрай кервана и готов да заплаче от досада, повтори:

— Мъка ми е! Господи! А ти не се докачай, Емеля — подхвърли той, минавайки покрай Емелян. — Ех, загубен, безжалостен живот!

Надясно светна мълния и като отразена в огледало тутакси светна в далечината.

— Егорий, дръж! — викна Пантелей, като подаваше отдолу нещо голямо и тъмно.

— Какво е това? — попита Егорушка.

— Рогозка! Да се покриеш, ако завали.

Егорушка се приповдигна и се огледа. Далечината забележимо бе почерняла и често-често мигаше с бледа светлина като с клепачи. Чернотата й като тежест се бе наклонила надясно.

— Дядо, буря ли ще има? — попита Егорушка.

— Ах, нозе мои, болни, измръзнали! — бъбреше Пантелей, без да го чува, и потропваше с крака.

Наляво, сякаш някой драсна по небето с кибритена клечка, проблесна бледа, фосфоресцираща ивица и угасна. Чу се как някъде много далеч някой премина по ламаринен покрив. Навярно вървеше бос, защото желязото избоботи глухо.

— Ще вали като из ведро! — викна Кирюха.

Между далечината и хоризонта отдясно примигна толкова ярка мълния, че освети част от степта и мястото, дето ясното небе граничеше с чернотата. Страшният облак надвисваше бавно, като плътна маса; по края му висяха големи черни парцали; точно такива парцали, затискайки се един друг, се трупаха отдясно и отляво на хоризонта. Окъсаният, раздърпан вид на облака му придаваше някакъв пиян, лудешки израз. Ясно и отривисто протътна гръм. Егорушка се прекръсти и започна бързо да облича палтото си.

— Мъка ми е! — долетя откъм предните каруци викът на Димов и по гласа му можеше да се съди, че пак започва да злобее. — Мъка ми е!

Отведнъж изви вятър, толкова силен, че едва не отнесе бохчичката и рогозката на Егорушка; рогозката трепна, метна се и заудря по денка и по лицето му. Свирещият вятър се понесе по степта, завъртя се вихър и вдигна с тревата такъв шум, че не се чуваше нито гърмът, нито скърцането на колелетата. Духаше откъм черния облак и носеше със себе си валма прах и мирис на дъжд и мокра земя. Лунната светлина се замъгли, стана някак по-мръсна, звездите още повече се навъсиха и се виждаше как по пътя бързаха назад облаци прах и техните сенки. Сега навярно вихрите, които се въртяха и повличаха от земята прах, суха трева и пера, се възземаха чак до небето; навярно около най-черния облак летяха тръните вихрогони и как ли ги беше страх! Но през праха, който слепваше очите, не се виждаше нищо освен блясъка на мълниите.

Егорушка, който мислеше, че начаса ще плисне дъжд, застана на колене и се покри с рогозката.

— Пантеле-ей! — извика някой отпред. — А… а… ва!

— Не се чува! — отвърна високо и напевно Пантелей.

— А… а… ва! Аря… а!

Сърдито затътна гръм, понесе се по небето от дясно на ляво, после назад и замря около предните каруци.

— Боже, Боже, Боже, Господи Саваот — прошепна Егорушка, като се кръстеше, — изпълни небето и земята със славата си…

Чернотата в небето раззина паст и дъхна бял огън; начаса пак затътна гръм; едва заглъхна, и блесна такава широка мълния, че през дупките на рогозката Егорушка видя изведнъж целия голям път чак до далечината, всички каруцари и дори жилетката на Кирюха. Черните парцали отляво вече се издигаха нагоре и един от тях, груб, тромав, подобен на лапа с пръсти, се протягаше към луната. Егорушка реши да стисне силно очи, да не обръща внимание на нищо и да чака всичко да свърши.

Дъждът, кой знае защо, още не започваше. С надеждата, че облакът може би ще ги отмине, Егорушка надникна изпод рогозката. Беше страшно тъмно. Не видя нито Пантелей, нито денка, нито себе си; изви очи към мястото, дето доскоро беше луната, но там чернееше също такава тъмнина, както и в каруцата. А мълниите в тази тъмнина изглеждаха по-бели и ослепителни и го заболяваха очите.

— Пантелей! — извика Егорушка.

Никой не му отговори. Но ето че най-сетне вятърът за последен път дръпна рогозката и избяга нанякъде. Дочу се равен, спокоен шум. Голяма студена капка падна на коляното на Егорушка, друга запълзя по ръката му. Той забеляза, че коленете му не са покрити, и искаше да пооправи рогозката, но в това време нещо се посипа и зачука по пътя, после по тковете, по денка. Беше дъждът. Дъждът и рогозката сякаш се разбраха, задърдориха за нещо бързо, весело и противно като две свраки.

Егорушка стоеше на колене или по-точно седеше върху ботушите си. Когато дъждът зачука по рогозката, той се издаде с цяло тяло напред, за да закрие коленете си, които моментално се намокриха; успя да ги покрие, ала затова пък след по-малко от минута рязко, неприятно му примокри отзад, под гърба и на прасците. Върна се в предишната поза, откри коленете си на дъжда и започна да мисли какво да стори, как да оправи в тъмнината невидимата рогозка. Но ръцете му бяха вече мокри, в ръкавите и зад яката течеше вода, плешките му мръзнеха. И той реши да не прави нищо, а да седи неподвижно и да чака, докато всичко свърши.

— Боже, Боже, Боже… — шепнеше той.

Изведнъж току над главата му небето се разтроши със страшен, оглушителен трясък; Егорушка се сви и затаи дъх в очакване по тила и гърба му да се посипят парчета. Очите му неволно се отвориха и той забеляза как върху пръстите му, върху мокрите ръкави и струйките, стичащи се от рогозката на денка, и долу на земята, пламна и примигна четири-пет пъти ослепително остра светлина. Разнесе се нов удар, също тъй силен и ужасен. Небето вече не гърмеше, не тътнеше, а издаваше сухи пукащи звуци, сякаш пращеше сухо дърво.

„Тррах! Тах! Тах! Тах!“ — отчетливо отсичаше гръмотевицата, носеше се по небето, спъваше се и някъде край предните каруци или далеч зад тях се сгромолясваше със злобно, отсечено „Трра!“…

Преди малко мълниите бяха само страшни, а при такъв гръм те му се струваха зловещи. Магическата им светлина проникваше през затворените клепки и по цялото му тяло се разливаше студ. Какво да стори, та да не ги вижда? Егорушка реши да се обърне с лице назад. Предпазливо, сякаш се страхуваше, че някой го наблюдава, застана на ръце и крака и като плъзгаше длани по мокрия денк, се обърна назад.

„Трах! Тах! Тах! — понесе се над главата му, падна под каруцата и се пръсна: — Рра!“

Очите му пак несъзнателно се отвориха и той видя нова опасност: зад каруцата вървяха трима грамадни великани с дълги пики. Върху остриетата на пиките им блесна мълния и релефно освети фигурите им. Това бяха грамадни хора със закрити лица, наведени глави и тромава походка. Изглеждаха печални и потиснати, потънали в размисъл. Може би не вървяха за лошо зад кервана, но все пак във вида им имаше нещо ужасно.

Егорушка бързо се обърна напред и цял разтреперан, закрещя:

— Пантелей! Дядо!

„Трах! Тах! Тах!“ — отвърна му небето.

Отвори очи, за да погледне тук ли са каруцарите. На две места блесна мълния и освети пътя чак до хоризонта, целия керван и всички каруцари. По пътя течаха ручейчета и подскачаха мехури. Пантелей крачеше до каруцата, високата му шапка и раменете му бяха покрити с малка рогозка; фигурата му не изразяваше нито страх, нито безпокойство, сякаш беше оглушал от гърма и ослепял от мълниите.

— Дядо, великани! — викна му през плач Егорушка.

Но дядото не го чу. По-нататък вървеше Емелян. Той бе покрит с голяма рогозка от глава до пети и сега имаше формата на триъгълник. Вася, непокрит с нищо, крачеше също тъй вдървено, както обикновено, като високо повдигаше крака и не свиваше колене. В блясъка на мълнията изглеждаше, че керванът не се движи и каруцарите са застинали, че вдигнатият крак на Вася се е вцепенил…

Егорушка пак повика дядото. Като не получи отговор, седна неподвижно и престана да чака кога всичко ще свърши. Беше убеден, че на минутата ще го тресне гръм, че очите му неволно ще се отворят и ще види страшните великани. И вече не се кръстеше, не викаше дядото, не мислеше за майка си и само мръзнеше от студ и от сигурността, че бурята никога няма да свърши.

Но изведнъж се дочуха гласове.

— Егорий, ама ти да не си заспал? — извика отдолу Пантелей. — Слез! Оглуша ли бе, глупчо!…

— Това се казва буря! — обади се някакъв непознат бас и изохка тъй, сякаш бе изпил пълна чаша ракия.

Егорушка отвори очи. Долу до каруцата стояха Пантелей, триъгълникът Емелян и великаните. Те сега бяха много по-ниски и като се вгледа в тях, Егорушка откри, че са обикновени селяни, не с пики, а с железни вили на раменете. Между Пантелей и триъгълника светеше прозорец на ниска къща. Значи керванът бе спрял в някакво село. Егорушка смъкна рогозката, взе бохчичката си и побърза да слезе от каруцата. Сега, когато наблизо говореха хора и светеше прозорец, вече не се страхуваше, макар че гръмотевицата тътнеше както преди и мълнии цепеха небето надлъж и нашир.

— Бурята е хубава, разбира се… — мърмореше Пантелей. — Слава Богу… Нозете ми се понамокриха от дъждеца, ама нищо… Слезе ли, Егорий? Хайде, върви в къщата… Влизай…

— Боже, Боже, Боже… — изхриптя Емелян. — Не може да не е треснало някъде… Вие тукашни ли сте? — попита той великаните.

— Не, от Глиново… Глиновци сме. Работим на господарите Платерови.

— Вършеете ли?

— Както се случи. Засега още прибираме пшеницата. Ама какви светкавици, какво чудо! Отдавна не е имало такава буря…

Егорушка влезе в къщата. Посрещна го съсухрена гърбава бабичка с остра брада. Държеше в ръце лоена свещ, примижаваше и провлечено въздишаше.

— Такава буря изпрати Господ! — бъбреше тя. — А нашите нощуват в степта, ще се напатят, горките! Събличай се, мило, събличай се…

Като трепереше от студ и гнусливо се свиваше, Егорушка смъкна прогизналото си палто, после широко разтвори ръце и крака и дълго не помръдна. И най-малкото движение предизвикваше у него неприятното усещане за мокрота и студ. Ръкавите и гърбът на ризата му бяха мокри, панталоните бяха залепнали за краката му, от главата му се стичаше вода…

— Какво си се разкрачил, момче? — каза бабичката. — Ела да седнеш!

Егорушка се приближи с широки крачки до масата и седна на пейката до нечия глава. Главата се раздвижи, пусна струя въздух през носа, подъвка и се успокои. От главата на долу по пейката се разполагаше някаква грамада, покрита с овчи кожух. Беше спяща жена.

Бабичката излезе с въздишка и скоро се върна с пъпеш и диня.

— Хапни, мило! Нямам с какво друго да те нагостя… — каза тя, като се прозина, после порови и в масата и извади дълъг остър нож, досущ като ония, с които разбойниците колят търговци по ханищата. — Хапни, мило!

Треперейки като в треска, Егорушка изяде резен пъпеш с черен хляб, после резен диня и от това му стана още по-студено.

— Нашите нощуват в степта… — въздишаше бабичката, докато той ядеше. — Напаст божия… Не беше лошо да запаля свещица пред иконата, ама не знам де я е дянала Степанида. Хапни, мило, хапни…

Бабичката се прозина и извила назад дясната си ръка, се почеса по лявото рамо.

— Трябва да е към два часа — рече тя. — Скоро ще се става. А нашите нощуват в степта… Сигур всички са се изпонамокрили…

— Бабо — каза Егорушка, — искам да спя.

— Лягай, мило, лягай… — въздъхна бабичката, като се прозяваше. — Господи Исусе Христе! Хем спя, хем чувам, че някой чука. Събудих се, гледам Бог пратил буря… Трябваше да запаля свещица, ама не намерих.

Като разговаряше сама със себе си, тя смъкна от пейката някакви парцали, навярно постелята си, свали от гвоздея край печката два кожуха и започна да постила за Егорушка.

— Пък бурята не стихва — мърмореше тя. — Може да се запали нещо за едното чудо. Нашите нощуват в степта… Лягай, мило, спи… Бог да те пази, чедо… Няма да прибирам пъпеша, може, като станеш, да си хапнеш.

Въздишките и прозевките на бабичката, равномерното дишане на спящата жена, здрачът в стаята и шумът на дъжда зад прозореца предразполагаха към сън. На Егорушка му беше неудобно да се съблича пред бабичката. Свали само ботушите, легна и се покри с овчия кожух.

— Легна ли момчето? — чу се след минута шепотът на Пантелей.

— Легна! — шепнешком отвърна бабичката. — Напаст, напаст божия! Гърми ли, гърми и край няма…

— Сега ще премине… — просъска Пантелей и седна. — Поутихна… Момчетата отидоха по къщите, а двамина останаха при конете… Останаха… Няма как… Да не ги откраднат… Ще постоя малко и ще ида да ги сменя… Няма как, ще ги откраднат…

Пантелей и бабичката седяха един до друг до нозете на Егорушка и разговаряха със съскащ шепот, прекъсвайки думите си с въздишки и прозевки. А Егорушка все не можеше да се стопли. Беше покрит с топъл тежък кожух, но цялото му тяло се тресеше, ръцете и краката му се гърчеха, вътрешностите му трепереха… Съблече се под кожуха, ала и това не помогна. Треската ставаше все по-силна и по-силна.

Пантелей отиде да смени момчетата и пак се върна, а Егорушка все още не спеше и трепереше с цялото си тяло. Нещо притискаше главата и гърдите му, потискаше го и той не знаеше какво е то: дали шепотът на старците, или тежката миризма на овча кожа? От динята и пъпеша, които беше ял, усещаше в устата си неприятен метален вкус. На всичко отгоре го хапеха и бълхи.

— Дядо, студено ми е! — каза той и не позна гласа си.

— Спи, чедо, спи! — въздъхна бабичката.

Тит с тънките си крачета се приближи до постелята му и замахна с ръце, после израсна до тавана и се превърна в мелница. Отец Христофор, не такъв, какъвто седеше в кабриолета, а с пълно църковно одеяние и с китка в ръка, обиколи мелницата, поръси я със светена вода и тя престана да маха. Разбирайки, че всичко му се привижда, Егорушка отвори очи.

— Дядо! — повика той. — Дай ми вода!

Никой не се обади. На Егорушка му стана непоносимо задушно и неудобно да лежи. Стана, облече се и излезе от къщата. Беше съмнало. Небето беше облачно, но вече не валеше. Като трепереше и се загръщаше в мокрото си палто, мина през калния двор, вслуша се в тишината; пред очите му се изпречи оборче с тръстикова, наполовина отворена вратичка. Надникна вътре, влезе и седна на тезека в тъмния ъгъл.

В натежалата му глава мислите се объркваха, в устата му беше сухо и му се гадеше от металния вкус. Погледна шапката си, поправи пауновото перо и си спомни как беше ходил с майка си да купуват тази шапка. Пъхна ръка в джоба си и измъкна от там бучка кафяв лепкав маджун. Как бе попаднал в джоба му? Помисли, помириса го: мирише на мед. Аха, това е еврейската курабия. Как се е размекнала, горката!

Егорушка огледа палтото си. То беше сиво, с големи костени копчета, ушито като редингот. Като нова и скъпа вещ вкъщи то висеше не в антрето, а в спалнята, до мамините рокли; позволяваха му да го облича само в празник. Погледа го и му дожаля за него, спомни си, че те и двамата с палтото са захвърлени на произвола на съдбата, че вече няма да се върнат у дома, и така зарида, че едва не падна от тезека.

Голямо бяло куче, измокрено от дъжда, с парцали вълна по муцуната, подобни на хартийки за навиване на коса, влезе в обора и любопитно се вторачи в Егорушка. Очевидно си мислеше: да залае ли или не? Като реши, че не е необходимо да лае, предпазливо се приближи до него, изяде маджуна и излезе.

— Хората на Варламов! — извика някой на улицата.

Като се наплака, Егорушка излезе от обора и заобикаляйки една локва, се помъкна към улицата. Тъкмо пред портите на пътя бяха спрели каруците. Мокрите каруцари с мръсни крака, уморени и сънени, като есенни мухи обикаляха наоколо или седяха по тковете. Погледа ги и си помисли: „Колко скучно и неприятно е да си селянин!“ Приближи се до Пантелей и седна до него на ока.

— Дядо, студено ми е! — каза той, като трепереше и пъхаше ръцете си в ръкавите.

— Нищо, скоро ще пристигнем — прозина се Пантелей. — Няма нищо, ще се стоплиш.

Керванът тръгна рано, защото не беше горещо. Егорушка лежеше върху един денк и трепереше от студ, макар че слънцето се показа на небето и изсуши дрехите му, денка и земята. Едва затвори очи, и пак видя Тит и мелницата. Чувствайки, че му прилошава и цялото му тяло се сковава, той се силеше да прогони тези образи, но едва изчезнали, върху него с рев се нахвърляше пакостникът Димов с почервенели очи и вдигнати юмруци или се чуваше жалбата му: „Мъка ми е!“ Минаваше яхналият казашко жребче Варламов, пристъпваше със своята усмивка и с голямата дропла щастливият Константин. И колко неприятни, непоносими и отегчителни бяха всичките тия хора!

Веднъж — беше надвечер — той вдигна глава, за да поиска вода. Керванът стоеше на голям мост, прехвърлен през широка река. Долу над реката тъмнееше дим, а през него се виждаше параход, който влачеше на буксир един шлеп. Отвъд реката пъстрееше грамадна планина, осеяна с къщи и черкви; в подножието й край товарните вагони се движеше локомотив…

Дотогава Егорушка не беше виждал нито параходи, нито локомотиви, нито широки реки. Сега като ги зърна, той не се изплаши, не се учуди; на лицето му не се изписа дори нищо подобно на любопитство. Само почувства, че му се гади, и побърза да се навали с гърди върху края на денка. Започна да повръща. Пантелей, който видя това, изохка и поклати глава.

— Разболя се нашето момче! — рече той. — Трябва да си е простудило корема… момчето… В чужд край… Лоша работа!