Антон Павлович Чехов
Степ (4) (История на едно пътуване)

Глава 4

Но кой е най-сетне този неуловим, тайнствен Варламов, за когото толкова много се говори, когото Соломон презира и който е нужен дори на красивата графиня? Седнал на капрата до Дениска, полусъненият Егорушка мислеше тъкмо за този човек. Никога не беше го виждал, но много често бе слушал за него и доста пъти го бе рисувал във въображението си. Знаеше, че Варламов има няколко десетки хиляди хектари земя, стотина хиляди овце и много, много пари; за начина му на живот и професията му знаеше само, че винаги „обикаля по тия места“ и че винаги го търсят.

Много бе слушал вкъщи и за графиня Драницка. Тя също имала няколко хиляди хектара, много овце, конезавод и много пари, но не „обикаляше“, а живееше в богатото си имение, за което познати и Иван Иванич, който неведнъж бе посещавал графинята по работа, разправяха много чудесии: разправяха например, че в гостната на графинята, дето висят портретите на всички полски крале, имало голям часовник във формата на скала, на скалата стоял изправен на задните си крака златен кон с брилянтови очи, а на коня седял златен ездач, който, колчем часовникът пробиел, размахвал сабята си наляво и надясно. Разправяха също така, че два пъти в годината графинята давала балове, на които канели дворяните и чиновниците от цялата губерния и идвал дори Варламов; всички гости пиели чай от сребърни самовари, ядели необикновени неща (например зиме на Коледа поднасяли малини и ягоди) и танцували под звуците на музика, която свирела ден и нощ…

„И колко е красива!“ — мислеше Егорушка, като си спомняше лицето и усмивката й.

Навярно и Кузмичов мислеше за графинята, защото, когато кабриолетът измина две версти, каза:

— Ама как я обира този Казимир Михайлич, здраве му кажи! Преди три години, когато, нали си спомняте, купих вълна от нея, той само от моята покупка лапна три хиляди.

— То от поляк друго не може и да се очаква — рече отец Христофор.

— А тя нехае за това. Дето се вика, млада и глупава. Главата й пълна с бръмбари!

На Егорушка, кой знае защо, му се искаше да мисли само за Варламов и за графинята, особено за нея. Съненият му мозък съвсем се отказа от обикновените мисли, замъгляваше се и задържаше само приказните, фантастични образи, на които това им е хубавото, че някак от само себе си, без каквото и да било усилие от страна на мислещия, изникват в мозъка и сами — стига само хубавичко да разтърсиш глава — изчезват безследно; пък и всичко, което го заобикаляше, не предразполагаше към обикновени мисли. Надясно тъмнееха хълмове, които сякаш закриваха нещо незнайно и страшно, наляво цялото небе над хоризонта бе заляно от пурпурно зарево и беше трудно да се разбере дали някъде бушуваше пожар, или луната се канеше да изгрее. Далечината се виждаше, както и през деня, но нежната й лилава окраска, забулена от вечерната мъгла, вече бе изчезнала и цялата степ се криеше в мъглата както децата на Мойсей Мойсеич под юргана.

В юлските вечери и нощи вече не кряскат пъдпъдъци и дърдавци, не пеят по долчинките из горите славеи, не мирише на цветя, но степта все още е прекрасна и изпълнена с живот. Щом слънцето залезе и мъгла обвие земята, тя забравя дневната тъга, прощава всичко и леко въздъхва с широката си гръд. Сякаш от това, че тревата не вижда в мрачината старостта си, в нея се вдига весела млада врява, каквато липсва през деня; цвъртене, подсвиркване, стържене, степни басове, тенори и дисканти — всичко се смесва в непрекъснат монотонен шум, който предразполага към спомени и тъга. Еднообразното цвъртене приспива като люлчина песен; пътуваш и чувстваш, че заспиваш, но ето че отнякъде долита рязък тревожен крясък на незаспала птица или се разнася неопределен звук, наподобяващ глас, нещо като учудено „Аа!“, и дрямката напуска клепките ти. А случва се, минаваш край някоя долчинка, дето има храсти, и чуваш как птицата, която степните жители наричат спяща, кряска на някого: „Спя! Спя! Спя!“, а друга се киска или избухва в истеричен плач — това е кукумявка. За кого кряскат и кой ги чува в тази равнина, Бог знае, но в крясъците им има много тъга и жалба… Мирише на сено, на изсушена трева и на закъснели цветя, но мирисът е плътен, премаляващо сладък и нежен.

През мъглата се вижда всичко, но трудно се различават цветовете и очертанията на предметите. Всичко ти изглежда някак друго, не такова, каквото е. Пътуваш и изведнъж виждаш, че пред теб, досами пътя, стои силует, подобен на монах; не помръдва, чака и държи нещо в ръце… Дали не е разбойник? Фигурата се приближава, расте, ето, изравнява се с кабриолета и виждаш, че не е човек, а самотен храст или голям камък. Такива неподвижни, причакващи някого фигури стоят по хълмовете, крият се зад могилите, надничат от буренака и всички те приличат на хора и будят подозрение.

А когато изгрее луната, нощта става бледа и тъмна. Мъглата изведнъж изчезва. Въздухът е прозрачен, свеж и топъл, навсякъде се вижда добре и дори можеш да различиш край пътя отделните стръкове бурени. Недалеч се виждат черепи и камъни. Подозрителните фигури, подобни на монаси, на светлия фон на нощта изглеждат по-черни и гледат по-мрачно. Все по-често и по-често сред монотонното цвъртене сепва неподвижния въздух нечие учудено „Аа!“ и се чува крясък на незаспала или бълнуваща птица. Широки сенки се движат по равнината като облаци по небето, а в загадъчната далечина, ако дълго се вглеждаш в нея, се издигат и се трупат един през друг неясни, странни образи… Някак зловещо е. А погледнеш ли бледозеленото, обсипано със звезди небе, на което няма ни облаче, ни петно, разбираш защо топлият въздух е неподвижен, защо природата е нащрек и се бои да помръдне: страхува се, жал й е да загуби дори един миг от живота си. За необятната глъбина и безграничност на небето можем да съдим само край морето или нощем в степта, когато свети луната. То е страшно, красиво и гальовно, гледа морно и те примамва, а от ласката му ти се завива свят.

Пътуваш час, два… На пътя ти се изпречва мълчалива бабичка могила или каменна фигура, издялана Бог знае от кого и кога, безшумно прелита над земята нощна птица и лека-полека ти идват на ум степни легенди, разкази на случайно срещнати хора, приказки на бавачката, родена в степта, и всичко онова, което сам си успял да видиш и да проумееш в душата си. И тогава в цвъртенето на насекомите, в подозрителните фигури и могили, в синьото небе, в лунната светлина, в полета на нощната птица, във всичко, което виждаш и чуваш, започваш да долавяш тържеството на красотата, младостта, разцвета на силите и страстната жажда за живот; душата ти откликва на прекрасния суров роден край и ти се иска да летиш над степта заедно с нощната птица. И от тържеството на красотата, от премногото щастие чувстваш напрежение и тъга, сякаш степта съзнава, че е самотна, че богатството и вдъхновението й погиват всуе за света, от никого невъзпети и никому ненужни, и през радостния шум чуваш тъжовния й безнадежден зов: искам певец! Певец!

— Тпру! Здрасти, Пантелей. Наред ли е всичко?

— Слава Богу, Иван Иванич.

— Момчета, да сте виждали Варламов?

— Не, не сме го виждали.

Егорушка се събуди и отвори очи. Кабриолетът бе спрял. Далеч напред по пътя се точеше керван, около който сновяха хора. Всички каруци, пълни с големи денкове вълна, изглеждаха много високи и пухкави, а конете — малки и късокраки.

— Та ние значи сега ще идем при молоканина! — високо говореше Кузмичов. — Чифутинът разправяше, че Варламов нощувал при него. В такъв случай прощавайте, братлета! Сбогом!

— Сбогом, Иван Иванич! — отвърнаха няколко гласа.

— Вижте какво, момчета — забързано каза Кузмичов. — Да бяхте взели със себе си моя момчурляк. Защо само да се мотае с нас? Пантелей, сложи го на някой денк в каруцата си и да пътува лека-полека, а ние ще ви настигнем. Хайде, Егор! Върви, няма нищо!…

Егорушка слезе от капрата. Няколко чифта ръце го подхванаха, вдигнаха го високо нагоре и той се озова на нещо голямо, меко и леко навлажнено от роса. Сега му се струваше, че небето е по-близо до него, а земята далеч.

— Ей, вземи си палтенцето! — викна някъде далеч изотдолу Дениска.

Палтото и бохчичката, подхвърлени отдолу, паднаха до Егорушка. Не желаейки да мисли за нищо, той бързешком пъхна бохчичката под главата си, покри се с палтото, изпружи крака и като потръпваше от росата, се засмя от удоволствие.

„Да спя, да спя, да спя…“ — мислеше си той.

— Да не го закачате, дяволи! — чу се отдолу гласът на Дениска.

— Прощавайте, братлета. Сбогом! — викна Кузмичов. — Разчитам на вас!

— Не се тревожете, Иван Иванич!

Дениска подвикна на конете, кабриолетът изскърца и се понесе, но вече не по пътя, а някъде встрани. Минута-две беше тихо, сякаш керванът беше заспал, и се чуваше само как далеч лека-полека заглъхваше дрънченето на кофата, привързана за задницата на кабриолета. Но ето че пред обоза някой извика:

— Кирюха, каарай!

Заскрибуца най-предната каруца, след нея втора, трета… Егорушка почувства как каруцата, в която лежеше, се разклати и също заскрибуца. Керванът тръгна. Егорушка стисна в ръка въжето, с което беше превързан денкът, пак се засмя от удоволствие, нагласи курабията в джоба си и се унесе в сън тъй, както обикновено се унасяше у дома в леглото си…

Когато се събуди, слънцето вече изгряваше; една могила го затулваше, а то в желанието си да плисне светлина върху света напрегнато блещеше лъчи на всички страни и заливаше хоризонта със злато. На Егорушка му се стори, че то не беше на мястото си, тъй като вчера бе изгряло зад гърба му, а днес много по-наляво… Пък и цялата местност не приличаше на вчерашната. Вече нямаше хълмове, а навсякъде, накъдето и да погледнеш, се ширеше безкрайна кафява навъсена равнина; тук-там из нея се издигаха могилки и летяха вчерашните полски врани. Далеч напред белееха камбанариите и къщите на някакво село; поради неделята малорусите си седяха по домовете, печаха и готвеха. Това се виждаше по дима, който излизаше от всички комини и като сива, прозрачна пелена висеше над селото. В пролуките между къщите и зад черквата се синееше реката, а зад нея далечината тънеше в мъгла. Но нищо не приличаше тъй малко на вчерашното, както пътят. Нещо необикновено широко, мощно и богатирско се разстилаше по степта вместо път; това беше сива ивица, добре отъпкана и покрита с прах като всички пътища, но широка няколко десетки метри. Просторността й събуди недоумение у Егорушка и му навя приказни мисли. Кой пътува по него? На кого е необходим такъв простор? Да се чудиш и маеш. Човек може да си помисли, че в Русия още не са се свършили грамадните хора с широк разкрач като Иля Муромец или Славея Разбойник и не са измрели още богатирските коне. Егорушка погледна към пътя и си представи шест високи, препускащи редом колесници като ония, които бе виждал в картинките във вероучението; тия колесници са впрегнати в шесторка диви, бесни коне и с високите си колела вдигат облаци прах чак до небето, а конете ги управляват хора, които можеш само да сънуваш или да обрисуваш във въображението си. Ала колко щяха да подхождат на степта и пътя тия фигури, ако съществуваха!

От дясната страна на пътя по цялата му дължина се издигаха телеграфни стълбове с по две жици. Те ставаха все по-малки и по-малки и край селото изчезваха зад къщите и зеленината, а после пак се показваха в лилавата далечина като съвсем малки тънички пръчици, подобни на забучени в земята моливи. По жиците бяха накацали ястреби, червеноноги ветрушки и врани и равнодушно наблюдаваха движещия се керван.

Егорушка лежеше в последната каруца и затова можеше да вижда целия керван. Каруците бяха около двадесет и на всеки три се падаше по един каруцар. До последната каруца, дето беше Егорушка, вървеше белобрад старец, също тъй изпосталял и нисък като отец Христофор, но загорялото му лице беше кафяво, строго и замислено. Твърде възможно бе този старец да не е нито строг, нито замислен, но червените клепачи и дългият остър нос придаваха на лицето му онзи строг, сух израз, присъщ на хората, свикнали да мислят винаги за нещо сериозно и насаме. Той като отец Христофор носеше широкопол цилиндър, но не господарски, а плъстен и кафяв, наподобяващ по-скоро пресечен конус, отколкото цилиндър. Ходеше бос. Навярно по навик, придобит през студените зими, когато сигурно неведнъж бе мръзнал край кервана, той вървешком се потупваше по бедрата и топуркаше с крака. Като забеляза, че Егорушка се е събудил, се повзря в него и каза, свивайки се като от студ:

— А, събуди ли се, юначе? Ти синче ли си на Иван Иванич?

— Не, племенник…

— На Иван Иванич ли? Пък аз свалих ботушите и джапам бос. Краката ми са болни, измръзнали, а без ботуши е по-рахат. По-рахат, юначе… Без ботуши, викам… Значи си му племенник? А той е добър човек, дума да няма. Господ здраве да му дава… Бива си го… За Иван Иванич казвам. Отиде при молоканина… О, Господи помилуй!

И приказката на стареца беше такава, сякаш беше много студено, говореше с паузи и не отваряше уста, както трябва; лабиалните съгласни изговаряше лошо, със заекване, сякаш му замръзваха устните. Като се обръщаше към Егорушка, той нито веднъж не се усмихна и изглеждаше строг.

През две каруци по-нататък вървеше с камшик в ръка човек с дълго червеникаво палто, с каскет и ботуши с изкривени кончови. Не беше стар, а към четиридесетгодишен. Когато той се озърна, Егорушка видя удължено червено лице с рядка козя брадичка и с гъбеста буца под дясното око. Освен тази много грозна буца той имаше още един особен белег, който рязко биеше на очи: в лявата си ръка държеше камшика, а с дясната махаше тъй, сякаш дирижираше невидим хор; от време на време пъхаше камшика под мишница и тогава дирижираше с двете ръце и нещо си мърмореше под нос.

Каруцарят пред него имаше дълга, праволинейна фигура със силно полегати рамене и плосък като дъска гръб. Ходеше изправен, сякаш маршируваше или бе глътнал бастун, ръцете му не се люшкаха, а висяха като прави пръчки, пристъпваше някак вдървено, като войничетата за игра; почти не сгъваше колене и се стараеше да прави колкото е възможно по-широки крачки; докато старецът или притежателят на гъбестата буца правеха по две крачки, той успяваше да направи само една и затова изглеждаше, че върви най-бавно от всички и изостава. Лицето му беше овързано с парцал и на главата му стърчеше нещо като калугерска шапка; беше облечен с къса украинска чумарка, цялата в кръпки, и със сини шалвари, а на краката си носеше цървули.

От онези, които бяха по-напред, Егорушка не се заинтересува. Той легна по корем, разчовърка дупчица в денка и като нямаше какво да прави, започна да усуква нишки от вълната. Старецът, който вървеше долу, не излезе толкова строг и сериозен, колкото изглеждаше. Като подхвана разговор, той вече не го прекъсваше.

— Та къде отиваш? — попита той, като потропваше с крака.

— Да се уча — отвърна Егорушка.

— Да се учиш? Аха… Е, да ти помага Света Богородица. Тъй. Един ум е добре, а два — още по-добре. Някому Бог дава един ум, другиму два, някому и три… Някому и три, тъй си е… Единият ум, с какъвто си се родил, другият от учението, а третият от добър живот. Та казвам аз, братле, харно е да има човек три ума. На него не само да живее, ами и да умира му е по-лесно. Да умира… Пък всички на тоя свят сме пътници.

Старецът се почеса по челото, вдигна зачервените си очи към Егорушка и продължи:

— И Максим Николаич, един богат човек от Славяносербск, лани също закара момчето си да учи. Не знам как се справя с науките, ама инак момчето е добро, бива си го… Господ здраве да им дава, чудесни господа. Та и той го закара да се учи… В Славяносербск няма такова училище, дето значи да може да изкара науките. Няма… А инак градът е хубав… Обикновено училище, за по-простите, има, ама за голямо учение няма… Няма, тъй си е. Как те викат?

— Егорушка.

— Значи Егорий… На светия великомъченик Егорий Победоносец, дето го празнуват на двадесет и трети април. А аз съм кръстен на свети Пантелей… От Холодови съм. Пантелей Захаров Холодов… Родом съм, може да си чувал, от Тим, Курска губерния. Братята ми станаха граждани и захванаха занаяти в града, а аз съм селянин… Селянин си останах. Преди седем години си ходих… У дома значи. И на село бях, и в града… В Тим бях, викам… Тогава, сполай на Бога, всички бяха живи и здрави, а сега не знам… Може някой и да е умрял… А им е време вече за умирачка, че всички са стари, има и по-стари от мен. Умирачката не е страшна, и тя е добро, сал, то се знае, да не си идеш без покаяние. Няма по-голямо зло от върла смърт. На върлата дяволът се радва. А искаш ли с покаяние да умреш, та в божите чертози да те пуснат, моли се на Варвара Великомъченица. Тя е застъпница. Тя, тъй си е… Затуй Бог в небесата таквоз положение й е отредил, щото значи всеки с пълно право да може да я моли за покаяние.

Пантелей мърмореше и очевидно не го беше грижа чува ли го Егорушка или не. Бъбреше вяло, под носа си, без да повишава или понижава глас, но за кратко време успя да разкаже много неща. Всичко, за което разправяше, беше все откъслеци, твърде слабо свързани един с друг и съвсем безинтересни за Егорушка. Може би говореше само за да може на сутринта след прекараната в мълчание нощ да провери гласно мислите си: още ли е с всичкия си? Като свърши за покаянието, пак заговори за някой си Максим Николаич от Славяносербск:

— Да, откара момчето: откара го, тъй беше…

Един от каруцарите, които вървяха далеч напред, скочи от мястото си, побягна встрани и зашиба с камшик по земята. Той беше едър широкоплещест мъж, около тридесетгодишен, рус, къдрокос и очевидно много силен и здрав. Ако се съдеше по движенията на раменете му и на камшика, по стръвността, която изразяваше позата му, той биеше нещо живо. Към него притича друг каруцар, нисичък и набит, с широка черна брада, облечен с жилетка и извадена от панталоните риза. Той избухна в басов кашлящ смях и закрещя:

— Братлета, Димов уби змия! Бога ми!

Има хора, за ума на които може вярно да се съди по гласа и смеха им. Чернобрадият спадаше тъкмо към тия щастливци: в гласа и смеха му се чувстваше отчайваща глупост. Като спря да шиба, русокосият Димов вдигна с камшика от земята и със смях запокити към каруците нещо подобно на въже.

— Не е змия, ами смок — извика някой.

Човекът с вдървената походка и овързаното лице бързо закрачи към убитата змия, погледна я и плесна с пръчкообразните си ръце.

— Злосторник! — закрещя той с глух ридаещ глас. — Защо уби смочето? Какво ти е сторило, проклетнико? Глей го ти, уби смочето. Ами ако теб те убият така?

— Смок не трябва да се убива, тъй си е… — апатично забъбри Пантелей. — Не трябва… Туй не е усойница. Макар и да е змия на вид, тя е твар тиха, невинна… Обича човека… Той де, смокът…

Димов и чернобрадият вероятно се засрамиха, защото се изсмяха високо и без да отвръщат на ропота, лениво се помъкнаха към каруците си. Когато последната каруца се изравни с мястото, дето лежеше убитият смок, човекът с овързаното лице, който се бе навел над смока, се обърна към Пантелей и го запита плачливо:

— Дядо, ама защо той уби смочето?

Очите му, както сега можа да види Егорушка, бяха малки, мътни, лицето — сиво, болнаво и то, някак мътно, а брадата му беше червена и изглеждаше подпухнала.

— Дядо, ама защо го уби? — повтори той, крачейки редом с Пантелей.

— Глупав човек, сърбят го ръцете, затуй го и уби — отвърна старецът. — А смок не трябва да се убива. Тъй си е… Димов, то се знае, е калпазанин, ще убие всичко, каквото му попадне, а Кирюха не се застъпи. Трябваше да се застъпи, а той — ха, ха, ха, хо, хо, хо… А ти, Вася, не се ядосвай… Защо ще се ядосваш? Убили са го, Бог да ги съди… Димов е калпазанин, а Кирюха с глупавия си ум… Нищо… Глупави хора, неразбрани, остави ги. На, Емелян никога няма да посегне на каквото не трябва. Никога, тъй си е… Щото е човек образован, а те са глупави… Емелян де… Той няма да посегне.

Като чу името си, каруцарят с червеникавото палто и с гъбестата буца, който дирижираше невидим хор, се спря, изчака Пантелей и Вася да се изравнят с него и тръгна редом с тях.

— За какво става дума? — попита той с пресипнал, задавен глас.

— Ами Вася се ядосва — каза Пантелей. — Та му разправям туй-онуй, да не се ядосва значи… Ех, нозе мои, болни, измръзнали! Еех! Засърбяха ме зарад неделята, празника Господен!

— От ходенето е — отбеляза Вася.

— Не, момко, не… Не е от ходенето. Когато ходя, някак ми е по-леко, ама като легна и се затопля — мале мила. По-рахат ми е да ходя.

Емелян с червеникавото палто застана между Пантелей и Вася и замаха с ръка, сякаш те се гласяха да пеят. Като помаха малко, отпусна ръка и безнадеждно изохка.

— Глас нямам! — каза той. — Жива мъка. Цяла нощ и цяла сутрин ми е в главата тройното „Господи помилуй“, дето го пяхме на венчавката у Мариновски; в главата и в гърлото ми е… Да си речеш, колко му е да го изпея, а не мога! Глас нямам!

Той помълча минута, замислен за нещо, и продължи:

— Петнадесет години пях в църковния хор, да го речем, в цялата Луганска фабрика глас като моя нямаше, ама, дявол го взел, откак се изкъпах преди три години в Донец, оттогаз нито една нота не мога да взема чисто. Простудих си гърлото. Пък аз без глас съм като работник без ръце.

— Тъй си е — съгласи се Пантелей.

— Мисля го и тъй, и инак и си викам, че съм пропаднал човек, и туйто.

В това време Вася случайно видя Егорушка. Очите му светнаха и станаха още по-малки.

— И господарчето пътува с нас! — рече той и прикри носа си с ръкав, като да се засрами. — Какъв важен файтонджия! Остани с нас, ще пътуваш с кервана да караме вълна.

Мисълта, че господарчето е същевременно и файтонджия, навярно му се стори много любопитна и остроумна, защото той високо захихика и продължи да я развива. Емелян също погледна нагоре към Егорушка, но бегло и студено. Той беше зает със своите мисли и ако не беше Вася, не би забелязал присъствието на Егорушка. Не минаха и пет минути, и той отново замаха с ръка, после, описвайки на спътниците си красотата на венчалното „Господи помилуй“, за което си бе спомнил през нощта, пъхна камшика под мишница и замаха с две ръце.

На верста от селото обозът се спря край кладенец с геранило. Като пускаше в кладенеца кофата си, чернобрадият Кирюха се навали с корем върху дървената обшивка и пъхна в тъмната дупка рошавата си глава, раменете и част от гърдите, тъй че Егорушка виждаше само късите му крака, които едва докосваха земята; видял далеч на дъното отражението на главата си, той се зарадва и избухна в глупав дебелашки смях, а кладенчовото ехо му отвърна със същото; когато се надигна, беше червен като рак. Пръв дотича да пие Димов. Пиеше през смях, често отделяше устни от кофата и разправяше на Кирюха нещо смешно, после се обърна и високо, та цял свят да го чуе, изтърси няколко мръсни думи. Егорушка не разбираше значението им, но добре знаеше, че са лоши. Знаеше за мълчаливото отвращение, което изпитваха към тях близките и познатите му, сам, без да знае защо, споделяше това отвращение и бе свикнал да мисли, че само пияните и невъздържаните хора имат привилегията да произнасят високо тези думи. Спомни си за убиването на смока, вслуша се в смеха на Димов и изпита нещо като омраза към този човек. И като че напук Димов в това време видя Егорушка, който бе слязъл от каруцата и отиваше към кладенеца; той се изсмя високо и се провикна:

— Братлета, старецът тая нощ родил мъжко!

Кирюха се закашля от дебелашкия си смях. Засмя се и още някой, а Егорушка се изчерви и окончателно реши, че Димов е много лош човек.

Русокос, с къдрава глава, без шапка и с разкопчана на гърдите риза, Димов изглеждаше красив и необикновено силен; във всяко негово движение личеше пакостникът и бабаитът, който си знае цената. Той вдигаше рамене, слагаше ръце на хълбоците си, говореше и се смееше по-високо от всички и имаше такъв вид, сякаш се готвеше да вдигне с една ръка нещо много тежко и да учуди с това целия свят. Палавият му присмехулен поглед се плъзгаше по пътя, по кервана и по небето, без да се спира на нищо, и сякаш търсеше кого да убие от нямане какво да прави или на какво да се подиграе. Очевидно от никого не се страхуваше, нищо не го притесняваше и навярно съвсем не го интересуваше мнението на Егорушка… А Егорушка вече отдън душа мразеше русата му глава, чистото му лице и силата му, с отвращение и страх слушаше смеха му и се чудеше с каква лоша дума да му отмъсти.

Пантелей също се приближи към кофата. Извади от джоба си зелено кандило, изтри го с парцалче, гребна с него от кофата и пи, после гребна още веднъж, зави чашката в парцалчето и я сложи обратно в джоба си.

— Дядо, защо пиеш от кандило? — учуди се Егорушка.

— Един пие от кофата, друг от кандило — уклончиво отвърна старецът. — Всеки по своему… Ти пиеш от кофата, е, пий си със здраве…

— Душице моя, хубавице — изведнъж гальовно заговори Вася и в гласа му затрептяха сълзи. — Душице моя!

Очите му бяха устремени надалеч, блестяха, усмихваха се и лицето му имаше същия израз както преди, когато гледаше Егорушка.

— За кого говориш? — попита Кирюха.

— Кумичка Лисичка… Легнала на гръб и играе като кученце…

Всички се загледаха в далечината и затърсиха с очи лисицата, но нищо не откриха. Единствено Вася виждаше нещо с мътните си сиви очички и се възхищаваше. Зрението му, както по-късно се убеди Егорушка, беше изключително остро. Виждаше толкова добре, че кафявата пустинна степ за него винаги беше пълна с живот и съдържание. Стигаше да се вгледа в далечината, за да види лисица, заек, голяма дропла или някое друго животно, което гледа да е по-далеч от хората. Няма нищо необикновено в това да видиш бягащ заек или летяща дропла — виждал го е всеки, който пътува през степта, — но не всекиму е дадено да вижда дивите животни, когато са си „у дома“, когато не бягат, не се крият и не се озъртат тревожно. А Вася виждаше играещи лисици, зайци, миещи се с лапички, големи дропли, разтварящи криле, малки дропли, чукащи с човките си. Благодарение на тази острота на зрението освен света, който виждаха всички, Вася имаше и друг свят, негов собствен, недостъпен за никого и навярно много хубав, защото, когато гледаше и се възхищаваше, беше трудно да не му завидиш.

Когато керванът продължи пътя си, в черквата зазвъниха за литургия.