Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Степь, 1888 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Атанас Далчев, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009)
Издание:
Антон Павлович Чехов. Дамата с кученцето (сборник). Издателство „Труд“
История
- — Добавяне
Глава 6
Керванът престоя до реката целия ден и тръгна на залез слънце.
Егорушка пак лежеше върху един денк, каруцата тихо скрибуцаше и се поклащаше, долу вървеше Пантелей, потропваше с крака, тупаше се по бедрата и мърмореше; във въздуха както вчера цвъртеше степната музика.
Егорушка лежеше на гръб и сложил ръце под главата си, гледаше нагоре към небето. Видя как се запали вечерната заря и как после тя гаснеше, ангелите пазители, застилайки хоризонта със златните си криле, се готвеха да нощуват; денят бе минал благополучно, настъпи тиха, благополучна нощ и те можеха спокойно да си седят у дома на небето… Видя как лека-полека небето потъмня и над земята се спусна мъгла, как заблещукаха една след друга звездите.
Когато дълго, без да откъсваш очи, гледаш дълбокото небе, мислите и душата ти, кой знае защо, се съединяват в усещане на самотата. Започваш да се чувстваш непоправимо самотен и всичко онова, което по-рано си смятал за близко и родно, става безкрайно далечно и се обезценява. Звездите, гледащи от небето вече хиляди години, самото неразгадано небе и мъглата, равнодушни към краткия човешки живот, когато оставаш насаме с тях и се мъчиш да проумееш смисъла им, потискат душата с мълчанието си; идва ти на ум за онази самота, която очаква всекиго от нас в гроба, и същността на живота ти изглежда отчайваща, ужасна…
Егорушка мислеше за баба си, която спи сега на гробището под вишневите дървета; спомни си как лежеше в ковчега с медни петачета на очите, как после я покриха с капака и я спуснаха в гроба; припомни си и глухото чукане на буците пръст по капака… Представи си баба си в тесния и тъмен ковчег, изоставена от всички и безпомощна. Въображението му рисуваше как баба му изведнъж се събужда и без да разбира къде е, чука по капака, вика за помощ и накрая премаляла от ужас, пак умира. Представи си мъртви майка си, отец Христофор, графиня Драницка, Соломон. Но колкото и да се силеше да види самия себе си в тъмния гроб, далеч от дома, изоставен, безпомощен и мъртъв, това не му се удаваше; лично за себе си той не допускаше възможността да умре и вярваше, че никога няма да умре…
А Пантелей, на когото му беше време да умира, вървеше долу и правеше проверка на мислите си.
— Дума да няма… добри господа… — мърмореше той. — Заведоха момчето да се учи, а как я кара там, не сме чули… В Славяносербск, викам, няма такова училище, дето да събереш много ум… Няма, тъй е… А момчето е добро, бива си го… Ще порасте, ще помага на баща си. Ти, Егорий, сега си мъничък, ама като порастеш, ще храниш баща и майка Тъй е отредил Бог… Почитай баща си и майка си… И аз имах дечица, ама изгоряха… И жена ми изгоря, и дечицата ми. Тъй е, в нощта срещу Богоявление къщата се запалила… Мен тогаз ме нямаше у дома, ходих в Орел… В Орел… Маря изскочила на улицата, ама се сетила, че децата спят в къщата, побягнала обратно и изгоряла с дечицата… Да… На другия ден само костите им намерили.
Към полунощ каруцарите и Егорушка пак седяха около малък огън. Докато се разгори буренът, Кирюха и Вася отидоха за вода нейде в долчинката; изчезнаха в тъмнината, но през цялото време се чуваше как дрънкат кофите и разговарят; значи долчинката не беше далеч. Светлината от огъня лежеше на земята като голямо мигащо петно; макар че луната светеше, зад това червено петно всичко изглеждаше непроницаемо черно. Огънят заслепяваше каруцарите и те виждаха само част от големия път; в тъмнината каруците с денковете и конете се очертаваха едва забележимо като могили с неопределена форма. На двадесетина крачки от огъня, там, дето се срещат пътят и полето, стърчеше изкривен дървен кръст. Още когато огънят не гореше и се виждаше недалеч, Егорушка забеляза също такъв стар изкривен кръст от другата страна на големия път.
Кирюха и Вася донесоха вода, напълниха котела и го закрепиха над огъня. С нащърбената лъжица в ръце Стьопка зае мястото си в дима край котела и замислено загледан във водата, зачака да се появи пяна. Пантелей и Емелян седяха един до друг, мълчаха и мислеха за нещо. Димов лежеше по корем, подпрял глава с юмруци, и гледаше към огъня; сянката от Стьопка скачаше по него и красивото му лице ту се скриваше в тъмнината, ту изведнъж проблясваше… Малко по-настрана щъкаха Кирюха и Вася и събираха бурени и клечки. Пъхнал ръце в джобовете си, Егорушка стоеше до Пантелей и гледаше как огънят поглъща тревата.
Всички си почиваха, мислеха за нещо, бегло поглеждаха към кръста, по който играеха червени петна. В един самотен гроб има нещо тъжно, мечтателно и твърде поетично… Чува се как той мълчи, и в това мълчание се чувства присъствието на душата на непознатия човек, който лежи под кръста. Добре ли й е на тази душа в степта? Не тъгува ли в лунна нощ? А степта край гроба изглежда тъжна, усамотена и замислена, тревата е по-печална и скакалците сякаш цвъртят по-сдържано… И няма минувач, който да не помене самотната душа и да не се озърта към гроба, докато той не остане далеч назад и не се скрие в мъглата…
— Дядо, защо е тук този кръст? — попита Егорушка.
Пантелей погледна към кръста, после към Димов и попита:
— Микола, туй не беше ли онова място, дето косачите убили търговците?
Димов неохотно се приповдигна на лакът, погледна към пътя и отвърна:
— Същото е…
Настъпи мълчание. В ръцете на Кирюха запука суха трева, той я смачка на топка и я пъхна под котела. Огънят пламна още по-ярко; черен дим обви Стьопка и в тъмнината по пътя около каруците пробяга сянката на кръста.
— Да, убили ги… — без желание подзе Димов. — Двама търговци, баща и син, тръгнали да продават икони. Спрели наблизо, в хана, дето сега го държи Игнат Фомин. Старецът си пийнал повечко и взел да се хвали, че носи много пари. Търговците, знайно е, обичат да се хвалят, не ти е работа… Не може да се стърпи да не се изтипоса пред нашего брата, че е много нещо. А по туй време в хана нощували косачи. Е, чули те как се хвали търговецът, и си наумили нещо.
— О, Господи… Света Богородице! — въздъхна Пантелей.
— На другия ден, щом се развиделило — продължи Димов, — търговците се приготвили за път, а косачите се присламчили към тях. „Да вървим заедно, ваша милост. По-весело е, па и по-малко страх ще берем, че тука мястото е глухо…“ Търговците, за да не очукат иконите, вървели пеша, а на косачите туй им трябвало…
Димов застана на колене и се протегна.
— Та — продължи той, като се прозина — всичко било мирно и тихо, ала щом търговците стигнали до туй място, косачите ги връхлетели с косите. Синът бил як, измъкнал косата на едного и хайде с нея по тях… Е, то се знае, ония ги надвили, щото били осем души. Накълцали търговците тъй, че никой да не ги познае; свършили си работата и ги смъкнали от пътя, бащата на една страна, сина на друга. Срещу тоя кръст от другата страна има още един… Запазен ли е — не знам… Оттука не се вижда.
— Запазен е — каза Кирюха.
— Разправят, че после намерили малко пари.
— Малко — потвърди Пантелей. — Стотина рубли.
— Да, а троица от тях после умрели, щото търговецът ги бил посякъл… Кръвта им изтекла. На единия търговецът бил отсякъл ръката, разправят, че към четири версти тичал без ръка и го намерили току до Куриково на една баирчинка. Клекнал бил, отпуснал глава на коленете, като да се бил замислил, а като се повзрели — не диша, бил свършил…
— По кървавата диря го намерили… — каза Пантелей.
Всички погледнаха към кръста и пак настъпи тишина. Отнякъде, навярно от долчинката, долетя тъжен крясък на птица: „Спя! Спя! Спя!…“
— Много лоши хора има на тоя свят — рече Емелян.
— Много ами! — потвърди Пантелей и се примъкна по-близо до огъня с такъв вид, сякаш го бе дострашало. — Много — продължи той полугласно. — Колко съм ги виждал такива, ти да си жив… Зли люде… Светци и праведници съм виждал много, а грешните чет нямат… Спаси и помилуй, Света Богородице… Помня еднъж, преди тридесетина години, а може и повече да са, карах един търговец от Моршанск. Голям търговец беше, личен и с много пари… Търговецът де… Харен човек, дума да няма… Та, значи, пътувахме ние с него и отседнахме за нощувка в един хан. А в Русия хановете не са като тукашните, там дворовете са покрити като сайванти или, да речем, като плевните в заможните стопанства. Само че плевните са по-високи. Та отседнахме, дотук всичко, както му е редът. Търговецът в стая, аз при конете, както се полага. Та ето, братлета, помолих се аз Богу преди лягане и тръгнах да се поразходя из двора. Пък то една нощ, тъмно като в рог, очите да ти извадят, няма да видиш. Поразкарах се малко, колкото, да речем, от тук до каруците, и виждам — мъждее светлинка. Каква ще да е пък тая? Уж и стопаните отдавна бяха си легнали и освен нас с търговеца други пътници нямаше… Отде ще да е тая светлина? Съмнение ме налегна… Промъквам се по-наблизо… към светлинката… Господи помилуй и спаси, Света Богородице… Гледам, току над земята прозорче с решетка… В къщата… Легнах на земята и погледнах; като погледнах, тръпки ме побиха…
Като се стараеше да не вдига шум, Кирюха пъхна в огъня наръч бурени. Старецът изчака буренът да престане да пука и съска и продължи:
— Що да видя, подземие, бая голямо, тъмно и мрачно… На една бъчва свети фенер. Насред подземието се възправили десетина души с червени ризи, запретнали ръкави и точат едни дълги ножища… Охо! Значи сме попаднали на шайка разбойници… Ами сега? Тичам аз при търговеца, събуждам го тихичко и му викам: „Ти, викам, търговецо, недей изумява, ама сме загазили… Попаднали сме в разбойническо свърталище.“ Той пребледня и ми дума: „Ами сега, Пантелей, какво ще правим? У мен има много сирашки пари… За душата ми, вика, воля божия, не ме е страх да умра, ама ме е страх, вика, че сиромашките пари ще идат зян…“ Ха сега де! Портите затворени, не мож излезе ни с кола, ни пеша. Да беше ограда, че да се прекачиш през нея, пък то дворът покрит!… „Е, викам му, търговецо, ти не изумявай, а се моли Богу. Може пък Господ да се смили над сираците. Стой тука, викам, и не се издавай, пък аз през туй време може да измисля нещо…“ Харно… Помолих се Богу и Бог ме научи какво да сторя… Покатерих се на кабриолета и тихичко, тихичко, та никой да не ме чуе, взех да късам сламата над стряхата, направих дупка и се измъкнах навън. Тъй… После рипнах от покрива и си плюх на петите. Тичах, тичах, душата ми излезе. Може да съм пробягал пет версти, без да спирам, че и повече… Сполай на Бога, гледам — пред мен някакво село. Дотичах до една къща, взех да чукам на прозореца. „Хора православни, викам, тъй и тъй, не оставяйте християнската душа да иде мърцина…“ Събудих всички… Насъбраха се селяни и тръгнаха с мен… Кой с въже, кой с кол, кой с вила… Изкъртихме вратата на хана и — хоп — в подземието. А разбойниците вече наточили ножовете и се приготвили да заколят търговеца. Селяните ги изловиха до един, свързаха ги и ги поведоха при началството. Търговецът от радост им даде триста рубли, а на мене пет френски жълтици и си записа името ми да ме поменува. Разправят, че после в подземието намерили сума ти човешки кости. Аха… Те значи грабели народа, а после заравяли всички, та да не остават следи… Е, после в Моршанск палачите им видяха сметката.
Пантелей завърши разказа си и огледа слушателите си. Те мълчаха и го гледаха. Водата вече кипеше и Стьопка обираше пяната.
— Маста готова ли е? — шепнешком го попита Кирюха.
— Почакай мъничко… Сега…
Стьопка, без да откъсва очи от Пантелей, сякаш се страхуваше да не почне да разказва без него, затича към каруците; скоро се върна с малка дървена паничка и започна да разбърква в нея свинска маса.
— Друг път пътувам пак с един търговец… — продължи Пантелей полугласно както преди и без да мига.
— Викаха го, като сега си спомням, Пьотър Григорич. Харен човек беше… търговецът де… Отседнахме също тъй в един хан… Той в стая, аз при конете… Стопаните, мъж и жена, люде уж добри, приветливи, ратаите и те ужким стока, ама, братлета, сън не ме лови, предугаждам нещо лошаво! Предугаждам, и толкоз. И портите незаключени, и пълно с народ, а нещо все ме е страх, не ме свърта на едно място. Всички отдавна изпозаспали, късна доба, скоро ще трябва да ставаме, а аз лежа в покритата кола и не склопвам очи, като кукумявка. Не щете ли, братлета, чувам: „Туп! Туп! Туп!“ Някой се промъква към колата. Подавам глава и що да видя — една жена по риза, боса… „Що щеш тука, жено, викам?“ А тя цялата трепери, пребеляла като мъртвец. „Ставай, вика, добри човече… Лошо… Стопаните ви кроят капан… Искат да погубят твоя търговец. Сама, вика, ги чух, като си шушукаха…“ Е, не току тъй ме болеше сърцето! „Ами ти коя си?“ — питам я. „Аз, вика, съм готвачката им…“ Харно… Излизам аз от колата и отивам при търговеца. Събуждам го и му викам: „Тъй и тъй, викам, Пьотър Григорич, лошо ни се пише… Ще успееш да се наспиш, ваша милост, а сега, докато е време, се обличай и по живо, по здраво да се измитаме от тук…“ Тъкмо взе да се облича, вратата се отвори и на ти… що да видя — майко Богородице! — влизат при нас в стаята стопанинът и стопанката и тримата ратаи… Значи и тях подкустрили… Демек търговецът има много пари, ще ги поделим… И петимата с по един дълъг нож в ръцете… Всеки с нож значи… Стопанинът заключил вратата и вика: „Молете се на Бога, пътници… Ако вземете да пискате, вика, няма да ви оставим и да се помолите…“ Къде ти ще викаш! От страх гърлата ни пресъхнали, не ни е до викане… Търговецът взе да плаче и вика: „Хора православни! Вие, вика, сте намислили да ме убиете, щото сте се полакомили за парите ми. Тъй да бъде, не съм първият, не съм последният; много са нашего брата търговците, дето са ги изклали по ханищата. Ама защо, вика, братлета православни, ще убивате моя кочияш? Защо зарад мойте пари и той да плати с главата си?“ И тъй жално го казва! А стопанинът: „Ако го оставим жив, вика, той пръв ще ни издаде. Все тая е, вика, един ли ще убием, двама ли… На оня свят наведнъж ще отговаряме… Молете се Богу, и толкоз, без повече приказки!“ Коленичихме ние с търговеца един до друг, заплакахме и се замолихме Богу. Той си спомня за дечицата си, а аз по онова време бях още млад, живееше ми се… Гледаме иконите, молим се, ами тъй жално, че и сега ми се къса сърцето… А стопанката, жена му де, ни гледа и вика: „Вие, вика, добри хора, не ни споменавайте с лошо на оня свят и се молете на Бога за нас, щото, вика, от немотия го правим.“ Молихме се, молихме, плакахме, плакахме и Бог ни чу. Смили се значи… Тъкмо когато стопанинът хвана търговеца за брадата, та да му пререже гръкляна, не щеш ли, някой като изтропа от двора по прозорчето! Всички се сепнахме, а стопанинът отпусна ръце… Потропа някой по прозорчето, па като се провикна: „Пьотър Григорич, вика, тука ли си? Стягай се, тръгваме!“ Виждат стопаните, че някой вика търговеца, уплашиха се и си плюха на петите… А ние — хоп — на двора, запрегнахме — и дим да ни няма…
— Кой тропаше на прозорчето? — попита Димов.
— На прозорчето ли? Сигур някой светец или ангел… Инак кой друг… Като излязохме от двора, навън нямаше жива душа… Божа работа!
Пантелей разказа още туй-онуй и във всичките му разкази играеха еднаква роля „дългите ножове“ и еднакво се долавяше измислица. Дали беше чул тези разкази от някой друг, или сам отколе ги беше измислил и после, когато паметта му беше отслабнала, бе объркал преживяното с измислицата и бе престанал да различава едното от другото? Всичко е възможно, но странното е, че и сега, и през целия път, колчем му се случеше да разкаже нещо, той отдаваше явно предпочитание на измислиците и никога не говореше за онова, което бе преживял. Сега Егорушка приемаше всичко за чиста монета и вярваше на всяка дума, по-късно му се виждаше странно, че един човек, пропътувал през живота си цяла Русия, врял и кипял, човек, на когото са изгорели жената и децата, обезценяваше богатия си живот дотам, че всеки път, седнал край огъня, или мълчеше, или разправяше небивалици.
Докато ядяха кашата, всички мълчаха и мислеха за това, което току-що бяха чули. Животът е страшен и чудесен и затуй, какъвто и страшен разказ да разправиш в Русия, както и да го украсяваш с разбойнически свърталища, дълги ножове и ужасии, той винаги ще се откликне в душата на слушателя като преживелица и може би само твърде грамотен човек ще погледне недоверчиво, ала и той ще си премълчи. Кръстът край пътя, тъмните денкове, просторът и съдбата на хората, събрани край огъня — всички тези неща сами по себе си бяха тъй чудесни и страшни, че пред тях фантастичността на небивалицата или приказката бледнееше и се сливаше с живота.
Всички ядяха от котела, само Пантелей седеше настрана и ядеше каша от дървена паничка. Лъжицата му не беше като на всички, а кипарисова и с кръстче. Като го гледаше, Егорушка си спомни за кандилото и тихо попита Стьопка:
— Защо дядото седи отделно?
— Той е староверец[1] — отвърнаха шепнешком Стьопка и Вася, като гледаха така, сякаш говореха за някаква слабост или таен порок.
Всички мълчаха и мислеха. След страшните разкази не им се говореше за обикновени неща. Изведнъж сред тишината Вася се изправи, вперил мътните си очи в една точка и наострил уши.
— Какво има? — попита го Димов.
— Иде някакъв човек — отвърна Вася.
— Къде го виждаш?
— Ей го! Едва-едва се белее.
Там, дето гледаше Вася, не се виждаше нищо освен тъмнина; всички се вслушаха, но не се чуха стъпки.
— По друма ли върви? — попита Димов.
— Не, през полето… Иде насам.
Измина минута в мълчание.
— Може по степта да се разхожда търговецът, дето е погребан тук — рече Димов.
Всички извиха очи към кръста, спогледаха се и изведнъж се разсмяха; досрамя ги, че са се уплашили.
— Защо ще се разхожда? — каза Пантелей. — Само тия, дето земята не ги приема, ходят по нощите. А търговците какво… Търговците са приели мъченически венец…
Но ето че се дочуха стъпки. Някой вървеше забързано.
— Носи нещо — рече Вася.
Вече се чуваше как под краката на вървящия шумолеше тревата и попукваше буренът, но зад светлината на огъня не се виждаше никой. Най-после стъпките се чуха наблизо, някой се прокашля; мигащата светлина сякаш се разреди, от очите падна завеса и каруцарите изведнъж видяха пред себе си някакъв човек.
Огънят ли блесна така, или заради това че всички искаха да видят най-напред лицето на този човек, но излезе някак странно, че всички от пръв поглед видяха не лицето, не дрехите, а усмивката му. Тя беше необикновено добра, широка и мека като на разбудено дете, една от онези заразителни усмивки, на които е трудно да не отвърнеш също с усмивка. Когато го разгледаха, непознатият се оказа към тридесетгодишен, некрасив и с нищо незабележителен. Беше висок малорусин, дългонос, дългорък и дългокрак; изобщо всичко в него изглеждаше дълго и единствено шията му беше толкова къса, че го правеше попрегърбен. Беше облечен с чиста бяла риза с везана яка, с бели шалвари и нови ботуши и в сравнение с каруцарите изглеждаше същинско конте. Държеше в ръце нещо голямо, бяло и на пръв поглед странно, а иззад рамото му се показваше също дълго дуло на пушка.
Като се озова от тъмнината в светлия кръг, той се спря като закован и известно време гледаше каруцарите така, сякаш искаше да каже: „Вижте каква усмивка имам!“ После пристъпи към огъня, усмихна се още по-светло и рече:
— Да ви е сладко, братлета!
— Заповядай! — отвърна за всички Пантелей.
Непознатият сложи до огъня това, което държеше в ръце — беше една убита дропла, — и още веднъж поздрави.
Всички пристъпиха до дроплата и взеха да я разглеждат.
— Бива си я птицата! С какво я уби? — попита Димов.
— С големи сачми… С малки не може, няма да те пусне да припариш… Купете я, братлета! Ще ви я дам за двадесет копейки.
— Че защо ни е? Тя е хубава печена, а да я сварим, сигур ще е жилава — не мож я вкуси…
— Тю да му се не види! Да бях я занесъл на господата в стопанството, половин рубла щяха да ми дадат, ама е далеч — петнадесет версти!
Непознатият седна, свали пушката и я остави до себе си. Изглеждаше сънен, морен, усмихваше се, примижаваше от огъня и очевидно мислеше за нещо приятно. Дадоха му лъжица. Той започна да яде.
— Ами ти кой си? — попита го Димов.
Непознатият не чу въпроса: не отвърна и дори не погледна към Димов. Навярно този усмихнат човек не усещаше и вкуса на кашата, защото дъвчеше някак механично, лениво, поднасяше до устата си ту препълнена, ту празна лъжица. Не беше пиян, но в главата му кипеше нещо безразсъдно.
— Тебе питам, кой си? — повтори Димов.
— Аз ли? — трепна непознатият. — Константин Звоник от Ровное. На четири версти от тук.
И в желанието си отведнъж да покаже, че не е селянин като всички, а по-богат, Константин побърза да добави:
— Имаме пчелин и храним прасета.
— При баща си ли живееш или отделно?
— Не, сега сам живея. Отделих се. Тоя месец по Петровден се ожених. Женен съм вече!… Днес е осемнадесетият ден откак се венчах.
— Добре си сторил! — рече Пантелей. — Хубаво е да имаш жена… Туй Бог го е благословил…
— Оставил млада жена да спи самичка, а той се шляе из степта! — засмя се Кирюха. — Акъллия!
Константин, сякаш го бяха ощипали по най-чувствителното място, трепна, засмя се, пламна…
— Господи, че тя не си е вкъщи! — каза той, бързо извади лъжицата от устата си и огледа всички радостно и учудено. — Няма я! Отиде за два дни при майка си! Бога ми, отиде, пък аз като неженен…
Той махна с ръка и завъртя глава; искаше да продължи да мисли, но радостта, която осветяваше лицето му, му пречеше. Смени позата, сякаш не му беше сгодно да седи, засмя се и пак махна с ръка. Срам го беше да издава пред чужди хора приятните си мисли, но в същото време неудържимо му се искаше да сподели радостта си.
— Отиде в Демидово при майка си! — рече той, като се изчерви и премести пушката. — Утре ще се върне… Каза, че до обед ще се прибере.
— А на теб мъчно ли ти е? — попита Димов.
— Господи, че как иначе! Вчера, дето се вика, съм се оженил, а тя замина… А? Ух, каква лудетина е, Господ да ме убие! От харна по-харна, пък такава веселушка и певица, огън жена! Кога съм с нея, изумявам, а без нея съм като бездомник, скитам като улав из степта. От обед съм тръгнал, направо да си умреш на мъка.
Константин разтърка очи, погледна към огъня и се засмя.
— Обичаш я значи… — рече Пантелей.
— От харна по-харна — повтори Константин, без да го слуша, — пък такваз стопанка, умна и разумна, такваз на село в цяла губерния не можеш намери. Замина… Пък й е мъчно, знам я аз! Знам я, тая сврака! Каза, че утре до обед ще се върне… Бе то е цяла история! — почти викна Константин, изведнъж повиши глас и смени позата: — Сега ме обича и тъгува, а пък не щеше да ме вземе!
— Ама ти яж! — рече Кирюха.
— Не щеше да ме вземе! — продължи Константин, без да го слуша. — Три години се мъчих с нея! Видях я на панаира в Калачик, обикнах я до смърт, направо да се обесиш… Аз в Ровное, тя в Демидово, двадесет и пет версти ни делят, как да трая? Пращам сватове у тях, а тя: не го ща! Ах, сврако такава! Подхващах я и тъй, и инак, че обици, че курабийки, че десет кила мед — не ща! Ха сега де! То, да си кажа правичката, мигар съм й прилика? Тя е млада, гиздосия, огън, пък аз съм стар за нея, скоро ще направя тридесет, пък съм и един хубавец, брадата ми — четина, лицето — на плашило. Къде ще се меря с нея? Само дето сме заможни, ама и те, Вахраменкови, не падат по-долу. Три чифта волове и двамина ратаи имат. Обикнах я, братлета, и луд полудях по нея… Не спя, не ям, в главата ми такива мисли и такава мъгла, че да пази Господ! Искам да я видя, а тя чак в Демидово… И какво мислите? Бог да ме убие, ако лъжа, три пъти в седмицата пешком ходех дотам, да я зърна макар с едно око. Зарязах работата! Дотам я бях докарал, че даже за ратай в Демидово исках да се главя, само и само да съм по-близо до нея. Поболях се! Майка ми вика знахарка, баща ми на десет пъти щеше да ме пердаши. Мъчих се три години, па си рекох: пусто да опустее дано, ще ида в града и ще стана файтонджия… Като съм роден без късмет! На Великден отидох в Демидово да я мярна за последен път…
Константин отметна глава и се заля в такъв ситен весел смях, сякаш току-що много хитро беше метнал някого.
— Гледам, тя с момците край реката — продължи той. — Хвана ме яд… Повиках я настрана и комай цял час й хортувах… Обикна ме! Три години не щеше да ме знае, ама за тия приказки ме обикна!…
— За какви приказки? — попита Димов.
— За какви ли? Че не помня… Мож ли си ги спомни? Тогаз ги редях, без дъх да си поема: та-та-та-та! А сега думица не мога да обеля… И ми пристана… Замина сега, свраката, при майка си, пък аз скитосвам из степта. Не мога да си седя вкъщи. Не ме свърта!
Константин тромаво освободи свитите си крака, просна се на земята и подпря главата си с ръце, после се надигна и пак седна. Всички сега прекрасно разбираха, че той е влюбен и щастлив човек, щастлив до болка; усмивката, очите и всяко негово движение изразяваха мъчително щастие. Не можеше да си намери място и не знаеше как да седне и какво да прави, за да не изнемогва от изобилие на приятни мисли. Като изля пред чуждите хора душата си, най-после седна спокойно, загледа се в огъня и се замисли.
При вида на този щастлив човек на всички им стана тъжно и също им се прииска да са щастливи. Всички се замислиха. Димов се надигна, тихо обиколи огъня и по походката, по движенията на плещите му се виждаше, че се измъчва и тъгува. Той постоя, погледа Константин и седна.
А огънят загасваше. Светлината вече не трептеше, а червеното петно се смали, помръкна… И колкото повече догаряше огънят, толкова по-ясна ставаше лунната нощ. Сега се виждаше пътят с целия му простор, денковете, оковете на каруците, хрупащите коне; от другата страна неясно се очертаваше вторият кръст…
Димов подпря бузата си с ръка и тихо запя някаква жална песен. Константин сънено се усмихна и му заприглася с тънък гласец. Попяха има-няма минута и затихнаха… Емелян трепна, раздвижи лакти и замърда пръсти.
— Братлета! — умолително подзе той. — Хайде да изпеем нещо църковно!
Очите му се насълзиха.
— Братлета! — повтори той, притиснал ръка към гърдите си. — Да изпеем нещо църковно!
— Аз не зная — рече Константин.
Всички се отказаха; тогава Емелян запя сам. Замаха с две ръце, закима, отвори уста, но от нея се изтръгна само хрипливо беззвучно дихание. Той пееше с ръце, с глава, с очи и дори с буцата си, пееше страстно и с болка и колкото повече напрягаше гърди, за да изтръгне от тях поне една нота, толкова по-беззвучно ставаше дишането му…
И на Егорушка като на всички му стана тъжно. Отиде до своята каруца, покатери се на един денк и легна. Гледаше небето и мислеше за щастливия Константин и жена му. Защо се женят хората? Защо съществуват жените на този свят? Задаваше си неясни въпроси и мислеше, че на един мъж навярно му е добре, ако край него постоянно се намира някоя ласкава, весела и красива жена. Кой знае защо, си спомни за графиня Драницка и си помисли, че с такава жена навярно е много приятно да живееш; той самият с удоволствие би се оженил за нея, ако не го беше толкова срам. Спомни си веждите й, зениците, каляската, часовника с конника… Тихата топла нощ се спускаше над него и му шепнеше нещо на ухото, а той имаше чувството, че онази красива жена се навежда към него, гледа го с усмивка и иска да го целуне…
От огъня бяха останали само две малки червени очи, които все повече се смаляваха. Каруцарите и Константин седяха край тях, тъмни, неподвижни, и изглеждаше, че сега са много повече, отколкото преди. Двата кръста се виждаха еднакво ясно и далеч-далеч, някъде на големия път, светеше червена светлинка — и там сигурно някой вареше каша.
— „Нашата майчица Русия е най-лична на света!“ — запя изведнъж оглушително високо Кирюха, задави се и млъкна. Степното ехо подхвана гласа му, понесе го и на човек можеше да му се стори, че по степта на тежки колела се понесе самата глупост.
— Време е да тръгваме! — рече Пантелей. — Ставайте, момчета.
Докато впрягаха, Константин обикаляше около каруците и хвалеше жена си.
— Прощавайте, братлета! — извика той, когато керванът тръгна. — Сполай ви за гостоприемството! Ще ида при оня огън. Не ме свърта!
И той скоро изчезна в мъглата и дълго се чуваше как върви натам, дето светеше светлинката, за да разправи на чуждите хора за щастието си.
Когато на другия ден Егорушка се събуди, беше ранно утро; слънцето още не бе изгряло. Керванът бе спрял. Някакъв човек с бяла фуражка и костюм от евтин сив плат, възседнал казашко жребче, разговаряше за нещо с Димов и Кирюха пред първата каруца. Напред, на около две версти от кервана, белееха дълги ниски хамбари и къщички с керемидени покриви; около къщичките не се виждаха нито дворове, нито дървета.
— Дядо, кое е това село? — попита Егорушка.
— Това, юначе, е арменско село — отвърна Пантелей. — Тук живеят арменци. Хубав народ… арменците де.
Човекът в сиво свърши разговора с Димов и Кирюха, дръпна юздата на жребчето си и погледна към селото.
— Ама че работа! — въздъхна Пантелей, като също гледаше към къщите и се свиваше от утринния хлад. — Изпратил е човек в селото за някакви книжа, а оня не идва… Да беше пратил Стьопка!
— Дядо, ами кой е този? — попита Егорушка.
— Варламов.
Боже мой! Егорушка бързо рипна, застана на колене и погледна към бялата фуражка. В този нисък невзрачен човечец, обут с големи ботуши, яхнал некрасивото конче и разговарящ с мъжете по такова време, когато всички порядъчни хора спят, беше трудно да познаеш тайнствения неуловим Варламов, когото всички търсят, който винаги „обикаля“ и има много повече пари от графиня Драницка.
— Дума да няма, харен човек… — разправяше Пантелей, загледан към селото. — Господ здраве да му дава, чудесен господин… Варламов, Семьон Александрич… На такива хора, братко, се крепи светът. Тъй си е… Петлите още не пропели, а той вече е на крак… Друг щеше да си спи или да дрънка у дома с гостите, а той цял ден из степта… Обикаля… Тоя няма да изпусне работата… Нее! Юнак е той…
Варламов не откъсваше очи от селото и говореше нещо; жребчето нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
— Семьон Александрич — извика Пантелей, като свали шапка, — позволете Стьопка да иде! Емелян, викни да пратят Стьопка!
Но ето че най-после откъм селото се показа конник. Силно наклонен настрана и помахвайки с нагайка над главата си като същински казак — сякаш искаше да учуди всички със смелата си езда, той с бързината на птица полетя към кервана.
— Това трябва да е конният му пазач — рече Пантелей. — Той има към стотина пазачи, а може и повече да са.
Като се изравни с първата каруца, конникът рязко дръпна юздата на коня, свали шапка и подаде на Варламов някаква книжка. Варламов измъкна от нея няколко листчета, прочете ги и викна:
— Ами къде е бележката от Иванчук?
Конникът взе книжката, огледа листчетата и вдигна рамене; задърдори нещо, навярно се оправдаваше и искаше разрешение да отиде още веднъж до селото. Жребчето изведнъж се раздвижи тъй, сякаш Варламов бе станал по-тежък. Раздвижи се и Варламов.
— Махай се! — сърдито викна той и замахна към конника с нагайката.
После обърна коня назад и като разглеждаше бележките в книжката, тръгна бавно покрай кервана. Когато се приближи до последната каруца, Егорушка напрегна зрението си, за да го види по-добре. Варламов беше вече стар. Лицето му, обикновено, руско, загоряло лице с малка сива брадичка, беше червено, мокро от росата и покрито със сини жилчици; върху него бе изписана същата делова сухост, както върху лицето на Иван Иванич, същият делови фанатизъм. Но все пак каква разлика се долавяше между него и Иван Иванич! На лицето на вуйчо Кузмичов наред с деловата сухост винаги се четяха загриженост и страх, че няма да намери Варламов, че ще закъснее, че ще пропусне добра цена; нищо такова, присъщо на малките и зависими хора, не се забелязваше нито по лицето, нито във фигурата на Варламов. Този човек сам определяше цените, никого не търсеше и от никого не зависеше; колкото и обикновена да бе външността му, във всичко, дори в начина, по който държеше нагайката, се чувстваха съзнание за сила и обичайна власт над степта.
Като минаваше покрай Егорушка, той не го погледна; само жребчето го удостои с вниманието си и го изгледа с големите си глупави очи, но погледът му беше равнодушен. Пантелей се поклони на Варламов; той го забеляза и без да откъсва очи от листчетата, каза, като неправилно произнасяше „р“:
— Здгавей, стагче!
Разговорът на Варламов с конника и замахването с нагайката очевидно бяха направили на целия керван потискащо впечатление. Лицата на всички бяха сериозни. Конникът, обезкуражен от гнева на силния човек, стоеше до предната каруца гологлав, отпуснал поводите, мълчеше и сякаш не вярваше, че денят е започнал толкова зле за него.
— Сприхав старец… — мърмореше Пантелей. — Сприхав, страшна работа! А инак е харен човек… Няма да те обиди напразно… Дума да няма…
Като прегледа книжата, Варламов пъхна книжката в джоба си; жребчето, сякаш разбрало мислите му, без да изчаква заповед, трепна и се понесе по широкия път.