Антон Павлович Чехов
Скучна история (5) (Из записките на един стар човек)

Глава 5

Случват се страшни нощи с гръмотевици, светкавици, дъжд и вятър, които народът нарича врабчови^[1]. Такава врабчова нощ имах и аз в личния си живот…

Събуждам се след полунощ и изведнъж скачам от леглото. Кой знае защо, ми се струва, че ей сега внезапно ще умра. Защо? В тялото ми няма абсолютно никакво усещане за близък край, но душата ми я измъчва такъв ужас, сякаш неочаквано съм видял грамаден зловещ пожар.

Запалвам бързо лампата, пия вода направо от шишето и бързам към отворения прозорец. Времето вън е великолепно. Мирише на сено и на още нещо много хубаво. Виждат се острите колове на оградата, сънливите хилави дръвчета край прозореца, пътят, тъмният горски пояс; на небето спокойна, много светла луна и нито един облак. Тихо е, не трепва нито лист. Струва ми се, че всичко ме гледа и дебне как ще умра…

Страшно е. Затварям прозореца и тичам към леглото. Пипам пулса си и като не го намирам на ръката, търся го в слепите очи, после под брадата и пак на ръката и всичко е студено, хлъзгаво от пот. Дишането ми става все по-често и по-често, тялото ми трепери, всичките ми вътрешности са в движение, струва ми се, че върху лицето и голото ми теме се стели паяжина.

Какво да правя? Да извикам домашните си? Не, не трябва. Не ми е ясно какво ще правят жена ми и Лиза, когато дойдат при мен.

Крия главата си под възглавницата, затварям очи и чакам, чакам… Студено ми е на гърба, сякаш той хлътва навътре, а имам чувството, че смъртта ще се промъкне отзад, скришом…

„Киви-киви!“, дочува се изведнъж писък в нощната тишина и аз не зная къде: в гърдите ми или навън?

„Киви-киви!“

Боже мой, колко е страшно! Да бях пийнал още вода, но тъй ме е страх да отворя очи и да вдигна глава. Ужасът ми е инстинктивен, животински и никак не мога да разбера защо ме е страх: дали защото искам да живея, или пък ме очаква нова, още неизпитана болка?

Горе, над тавана като че ли някой стене или се смее… Ослушвам се. След малко по стълбата се чуват стъпки. Някой бързо слиза надолу, после пак се качва. След минута стъпките пак се чуват долу; някой спира пред вратата ми и се ослушва.

— Кой е? — викам аз.

Вратата се открехва, отварям смело очи и виждам жена си. Лицето й е бледо, а очите — насълзени.

— Не спиш ли, Николай Степанич? — пита тя.

— Какво има?

— За Бога, върви да видиш Лиза. Нещо става с нея…

— Добре… с удоволствие… — мънкам аз, много доволен, че не съм сам. — Добре… Ей сега.

Тръгвам след жена си, слушам я, като ми говори, но нищо не разбирам от вълнение. По стъпалата на стълбата подскачат светли петна от свещта й, трепкат дългите ни сенки, краката ми се спъват в полите на халата, задъхвам се и ми се струва, че нещо ме гони и иска да ме хване отзад. „Ей сега ще умра тук на тая стълба, мисля аз. Ей сега…“ Но ето, минахме стълбата, тъмния коридор с италианския прозорец и влизаме в стаята на Лиза. Тя седи на леглото си само по нощница, спуснала босите си крака, и стене.

— Ах, Боже мой… ах, Боже мой! — бърбори тя и свива очи от свещта. — Не мога, не мога…

— Лиза, детето ми — казвам. — Какво ти е?

Като ме вижда, тя извиква и се хвърля на шията ми.

— Татко мой добричък… — ридае тя, — татко мой хубав… Сладкият ми, миличкият… Не зная какво ми е… Тежко ми е!

Прегръща ме, целува ме и шепне гальовни думи, каквито бях чувал от нея, когато беше дете.

— Успокой се, детето ми, успокой се — казвам. — Недей да плачеш. И на мен ми е тежко.

Мъча се да я завия, жена ми й дава вода и двамата се въртим край леглото й; с рамото си аз блъскам нейното рамо и в този момент си спомням как едно време заедно къпехме децата си.

— Та помогни й де, помогни й! — моли ме жена ми. — Направи нещо!

Но какво мога да направя!? Нищо не мога. Нещо му тежи на момичето, но аз нищо не разбирам, не зная и мога само да мънкам:

— Нищо, нищо… Ще мине… Спи, спи…

Сякаш нарочно в нашия двор неочаквано се чува кучешко виене, отначало тихо и нерешително, сетне високо, на два гласа. Никога не съм придавал значение на такива неща, като кучешко виене или крясък на кукумявка, но сега сърцето ми мъчително се свива и бързам да си обясня това виене.

„Глупости…, мисля си. Влияние на един организъм върху друг. Силното ми нервно напрежение се е предало на жена ми, на Лиза, на кучето, толкоз… С това се обясняват предчувствията, предвижданията…“

Когато след малко се връщам в стаята си, за да напиша рецепта на Лиза, вече не мисля, че ще умра скоро, но просто ми е тежко, притеснено на душата, дори съжалявам, че не умрях ненадейно. Дълго стоя посред стаята неподвижно и мисля какво да предпиша на Лиза, но стенанията отвъд тавана стихват и решавам нищо да не предписвам, само продължавам да стоя…

Мъртва тишина, такава тишина, че както казва един писател, чак ушите пищят. Времето тече бавно, ивиците лунна светлина върху перваза на прозореца не мръдват, сякаш са замръзнали… Има още много време, докато се съмне.

Но ето, портичката на градината изскърцва, някой се промъква и като откъсва клонче от хилавите дръвчета, почуква внимателно на прозореца.

— Николай Степанич! — чувам шепот. — Николай Степанич!

Отварям прозореца и ми се струва, че сънувам: под прозореца, притисната до стената, стои жена с черна рокля, силно осветена от луната, и ме гледа с широко отворени очи. Лицето й бледо, строго и фантастично от луната, сякаш мраморно, брадичката й трепери.

— Аз съм… — казва тя. — Аз… Катя!

На лунна светлина всички женски очи изглеждат големи и черни, хората — по-високи и бледи и затова вероятно не я познах веднага.

— Какво ти е?

— Прощавайте — казва тя. — Изведнъж, не зная защо, ми стана непоносимо тежко… Не издържах и тръгнах за вас… Прозорецът ви светеше и… и реших да почукам… Извинете… Ах, да знаехте колко ми беше тежко! Какво правите?

— Нищо… Безсъние…

— Някакво предчувствие имах. Впрочем дребна работа.

Веждите й се повдигат, очите блестят от сълзи и цялото й лице се озарява като от светлина от познатия ми, отдавна невиждан израз на доверчивост.

— Николай Степанич! — казва тя с молба и протяга двете си ръце. — Скъпи мой, моля ви… умолявам… Ако държите на приятелството и уважението ми към вас, приемете молбата ми?

— Какво има?

— Вземете моите пари!

— Виж ти какво измислила! За какво ми са твоите пари?

— Ще отидете някъде да се лекувате… Вие имате нужда да се лекувате. Ще ги вземете ли? Нали? Нали, приятелю?

Взира се жадно в лицето ми и повтаря:

— Нали? Ще ги вземете ли?

— Не, мила, няма да ги взема… — казвам. — Благодаря.

Тя се обръща гърбом към мен и свежда глава. Вероятно съм й отказал с тон, който не допуска по-нататъшни разговори за парите.

— Върви да спиш — казвам. — Утре ще се видим.

— Значи не ме смятате за своя приятелка? — пита тя натъжено.

— Не съм казал това. Но парите ти сега за мен са ненужни.

— Извинете… — снишава тя гласа си с цяла октава. — Разбирам ви… Да вземете назаем от такъв човек, като мен… от артистка в оставка… Впрочем сбогом…

И си отива тъй бързо, че дори не успявам да й кажа сбогом.