Антон Павлович Чехов
Скучна история (3) (Из записките на един стар човек)

Глава 3

Както винаги тя лежи на турския диван или на отоманката и чете нещо. Като ме вижда, вдига лениво глава, сяда и ми протяга ръка.

— А ти все лежиш — казвам след кратко мълчание, като си отдъхвам. — Това не е здравословно. Да беше се заловила за нещо!

— А?

— Да беше се заловила, казвам, за нещо.

— За какво? Жената може да бъде само обикновена работничка или актриса.

— Че какво? Щом не можеш да станеш работничка, стани актриса.

Мълчи.

— Да беше се омъжила — казвам й полушеговито.

— Няма за кого. Пък и защо.

— Така не може да се живее.

— Без мъж ли? Голяма работа! Мъже колкото щеш, само да иска човек.

— Това, Катя, е грозно.

— Кое е грозно?

— Ей това, което каза сега.

Като забелязва, че ми става криво, и за да изглади лошото впечатление, Катя казва:

— Да минем оттатък. Елате тук. Ето тук.

Отвежда ме в малка, много уютна стаичка и като посочва бюрото, казва:

— Ето… Приготвих я за вас. Тук ще работите. Идвайте всеки ден и си носете работа. Там у вас много ви пречат. Ще работите ли тук? Искате ли?

За да не я наскърбя с отказа си, отговарям й, че ще работя при нея и че стаята много ми харесва. После двамата сядаме в уютната стаичка и разговаряме.

Топлината, уютната обстановка и присъствието на симпатичен човек сега пораждат у мен не чувство на удоволствие както преди, а силна потребност да се оплаквам и да недоволствам. Кой знае защо, струва ми се, че ако пороптая и се пооплача, ще ми олекне.

— Лошо, мила! — започвам с въздишка. — Много лошо…

— Какво има?

— Ето за какво става дума, момичето ми. Най-хубавото и свято право на кралете е правото да помилват. И аз винаги съм се чувствал крал, тъй като безгранично съм се ползвал от това право. Никога не съм осъждал, бил съм снизходителен, прощавал съм с удоволствие наляво и надясно. Когато другите протестираха и се възмущаваха, аз само съветвах и убеждавах. През целия си живот гледах само да съм поносим за семейството, студентите, колегите, за слугите. И това ми държане към хората, зная, възпитаваше всички, на които се случваше да бъдат около мен. Но сега вече не съм крал. В мен става нещо, което подхожда само на робите: в главата ми ден и нощ се въртят зли мисли, а в душата ми са свили гнездо чувства, каквито не съм познавал по-рано. И мразя, и презирам, и негодувам, и се възмущавам, дори се боя. Станал съм прекалено строг, взискателен, раздразнителен, нелюбезен, подозрителен. Дори онова, което преди ми даваше повод само да кажа някой и друг каламбур и добродушно да се посмея, сега поражда у мен тежко чувство. Измени се и логиката ми: преди презирах само парите, сега изпитвам лошо чувство не към парите, а към богатите, сякаш те са виновни; преди мразех насилието и произвола, а сега мразя хората, които упражняват насилието, сякаш само те са виновни, а не всички ние, които не умеем да се възпитаваме взаимно. Какво значи това? Ако новите мисли и новите чувства са продукт на променилите се убеждения, тогава откъде е дошла тази промяна? Нима светът е станал по-лош, аз — по-добър или по-рано съм бил сляп и равнодушен? Ако пък тази промяна е продукт на общия упадък на физическите и умствените сили — нали съм болен и всеки ден губя от теглото си, — положението ми е плачевно: ще рече, новите ми мисли са ненормални, нездрави, трябва да се срамувам от тях и да ги смятам за нищожни…

— Болестта няма нищо общо с това — прекъсва ме Катя. — Просто са се отворили очите ви; това е всичко. Видели сте онова, което преди, кой знае защо, не сте искали да забележите. Според мен преди всичко трябва окончателно да скъсате със семейството си и да се махнете.

— Приказваш глупости.

— Вие вече не ги обичате, защо трябва да си кривите душата? И нима това е семейство? Нищожества! Да рекат да умрат днес, утре вече никой няма да забележи отсъствието им.

Катя презира жена ми и дъщеря ми също тъй силно, както те я мразят. Едва ли в наше време може да се говори за право на хората да се презират взаимно. Но ако застанем на Катиното гледище и признаем съществуването на такова право, все пак ще видим, че тя има същото право да презира жена ми и Лиза, както те — да я мразят.

— Нищожества! — повтаря тя. — Обядвахте ли днес? Как не са забравили да ви извикат за обяд? Как досега още помнят за съществуването ви?

— Катя — казвам строго, — моля те да млъкнеш.

— Да не мислите, че ми е приятно да говоря за тях? Бих се радвала, ако хич не ги знаех. Послушайте ме: захвърлете всичко и заминете. Отидете в чужбина. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Що за глупости! Ами университета?

— И университета също. Защо ви е? Все едно, никаква полза. Тридесет години вече преподавате, а къде са учениците ви? Колко от тях са забележителни учени? Я ги пребройте! А за размножаването на лекари, които експлоатират невежеството и трупат хилядарки, не е необходим талантлив и добър човек. Вие сте излишен.

— Боже мой, колко си груба! — ужасявам се аз. — Колко си груба! Млъкни, инак ще си отида! Не умея да отвръщам на грубостите ти!

Влиза прислужницата и ни кани на чай. Край самовара разговорът ни, слава Богу, се променя. След като вече се пооплаках, ми се иска да си позволя друга своя старческа слабост — спомените. Разказвам на Катя за миналото си и за голямо учудване й съобщавам такива подробности, които дори не съм подозирал, че са оцелели в паметта ми. А тя ме слуша с умиление, с гордост, затаила дъх. Особено обичам да й разказвам как някога следвах в семинарията и мечтаех да постъпя в университета.

— Понякога се разхождам из нашата семинарска градина… — разказвам аз. — Вятърът донесе от някоя далечна кръчма стържене на хармоника и песен или профучи край семинарската ограда тройка със звънчета и това вече е достатъчно чувството за щастие да изпълни изведнъж не само гърдите, но дори корема, краката, ръцете… Слушаш хармониката или стихващите звънчета и си представяш, че си лекар, и си рисуваш картини — от хубави по-хубави. И ето, както виждаш, мечтите ми се сбъднаха. Получих повече, отколкото смеех да мечтая. Тридесет години бях любим професор, имах чудесни колеги, ползвах се с почетна известност. Обичах, ожених се по голяма любов, имах деца. С една дума, ако погледна назад, целият живот ми се вижда една красива, талантливо направена композиция. Сега ми остава само да не разваля финала. За това е нужно да се умре човешки. Ако смъртта наистина е опасност, трябва да се посрещне така, както подобава на един учител, учен и гражданин на християнска държава: бодро и със спокойна душа. Но аз развалям финала. Аз се давя, тичам при теб за помощ, а ти: дави се, така трябва.

Но ето в антрето се чува звънец. Двамата с Катя знаем кой е, и казваме:

— Това трябва да е Михаил Фьодорович.

И наистина след малко влиза мой колега, филолог, Михаил Фьодорович, висок, добре сложен, около петдесетгодишен, с гъсти побелели коси, черни вежди и бръснат. Добър човек и прекрасен другар. Произхожда от стар, талантлив дворянски род с щастлива съдба, играл видна роля в историята на нашата литература и просвета. Самият той е умен, талантлив, много образован, но не е лишен от странности. До известна степен всички ние сме странни и своенравни, но неговите странности са нещо изключително и не безопасно за познатите му. Сред тях познавам немалко, които поради странностите му изобщо не виждат многобройните му достойнства.

Като влиза при нас, той бавно сваля ръкавиците си и казва с кадифен бас:

— Здравейте. Чай ли пиете? Много уместно. Адски е студено.

После сяда на масата, взема си чаша и тутакси заговорва. Най-характерното в начина му на говорене е постоянният шеговит тон, някаква смес от философия и шегобийство както у Шекспировите гробари. Винаги говори за сериозни неща, но никога не говори сериозно. Мислите му са винаги резки, нападателни, но благодарение на мекия, равен и шеговит тон някак така се получава, че резкостта и нападателността не дразнят ухото и скоро свикваш с тях. Всяка вечер донася пет-шест случки из университетския живот и обикновено, щом седне на масата, започва с тях.

— Ох, Господи! — въздъхва и мърда присмехулно черните си вежди. — Такива комични хора има по света!

— Защо? — пита Катя.

— Излизам днес от лекции и срещам на стълбата този стар идиот, нашия NN… Върви, както винаги проточил напред конската си брадичка, и търси на кого да се оплаче от мигрената, от жена си и от студентите, които не искат да посещават лекциите му. Е, мисля си, видя ме — свършено е с мен, спукана ми е работата…

И тъй нататък в този дух. Или пък ще започне:

— Вчера бях на откритата лекция на нашия ZZ. Чудя се как тая наша алма-матер, да ми прости Господ, се решава да показва пред публика такива дръвници и патентовани тъпаци, като този ZZ. Та той е глупак от европейски мащаб! Повярвайте, друг такъв със свещ да търсиш из цяла Европа, няма да намериш! Чете, можете ли да си представите, като че смуче бонбон: сю-сю-сю… Уплашил се, не може да разчете ръкописа си, „великите“ му мисли едва-едва се движат със скоростта на яхнал велосипед архимандрит, а главно — изобщо не можеш да разбереш какво иска да каже. Да пукнеш от скука. Тая скука може да се сравни само със скуката на годишния акт, когато в аулата се произнася традиционната реч, да опустее дано.

И веднага рязка промяна в разговора:

— Преди три години, Николай Степанович помни, ми се падна да чета тая реч. Горещо, задушно, мундирът ме стяга под мишниците — истинско мъчение! Чета половин час, един час, час и половина, два часа… „Е, мисля си, слава Богу, останаха още само десет страници“. А накрая имаше едни четири страници, които изобщо можех да не чета и смятах да ги пропусна. „Значи, останаха, мисля си, само шест“. Но, представете си, хвърлям един поглед отпреде си и виждам: на първия ред седят един до друг някакъв генерал с лента и владиката. Горките, вдървили са се от скука, блещят очи, за да не заспят, и все пак се мъчат да покажат, че слушат с внимание, разбират какво им се чете, и им харесва. „Добре, мисля си, щом ви харесва, тогава на ви!“ Напук взех и прочетох ония четири страници.

Когато говори, се усмихват само очите и веждите му както изобщо при ироничните хора. В тоя момент в погледа му няма нито омраза, нито злоба, но той става остър и в него проблясва онази особена лисича хитрост, която понякога може да се забележи само у твърде наблюдателни хора. Ако трябва да говоря още за очите, бях забелязал още една особеност в тях. Когато поема от Катя чашата или изслушва забележката й, или пък я изпраща с поглед, щом излезе за малко от стаята, в очите му забелязвам нещо кротко, молещо, чисто…

Прислужницата прибира самовара и слага на масата голямо парче сирене, плодове и бутилка кримско шампанско, доста лошо вино, което Катя беше обикнала, когато живееше в Крим. Михаил Фьодорович взема от етажерката две колоди карти и почва да реди пасианс. Както той уверява, някои пасианси изискват голяма съобразителност и внимание, но въпреки това, докато ги реди, не престава да се забавлява с приказки. Катя внимателно следи картите и повече с мимика, отколкото с думи, му помага. През цялата вечер тя изпива не повече от две чаши вино, аз изпивам четвърт водна чаша; останалата част от бутилката се пада на Михаил Фьодорович, който може да пие много и никога не се напива.

През пасианса ние решаваме различни въпроси, предимно от най-висш порядък, при това най-много си изпаща онова, което най-много обичаме, тоест науката.

— Науката, слава Богу, е изживяла времето си — казва Михаил Фьодорович с паузи. — Песента й е изпята. Да, уважаеми. Човечеството вече почва да чувства потребност да я замени с нещо друго. Израснала върху почвата на предразсъдъци, откърмена с предразсъдъци, сега тя представлява същата квинтесенция от предразсъдъци, както нейните изживели времето си баби: алхимията, метафизиката и философията. И всъщност какво е дала тя на хората? Че между учените европейци и китайците, които нямат никаква наука, разликата е съвсем нищожна, чисто външна. Китайците не са познавали науката, но какво са загубили?

— И мухите нямат хабер от наука — казвам аз, — но какво от това?

— Напразно се сърдите, Николай Степанич. Това го приказвам тук, между нас… Аз съм по-предпазлив, отколкото си мислите, и не бих взел да говоря това навсякъде, пази Боже! Сред масите съществува предразсъдък, че науката и изкуствата стоят по-високо от земеделието, търговията, по-високо от занаятите. Нашата секта се храни от тоя предразсъдък и не ние ще го унищожаваме. Пази Боже!

Докато редят пасианса, си изпаща и младежта.

— Издребня днес нашата младеж — въздъхва Михаил Фьодорович. — Не става дума за идеали и за нещо в тоя дух, но поне да умееха да мислят и да работят, както трябва! Та именно: „Печално гледам аз на нашто поколение“^[1].

— Да, ужасно издребняха — съгласява се Катя. — Кажете, през последните пет-десет години имали ли сте поне един изключителен случай?

— Не зная как е при другите професори, но сред своите не мога да си спомня.

— Виждала съм през живота си много студенти и ваши млади учени, много актьори… И знаете ли? Нито веднъж нямах щастието да срещна не само герой или талант, но просто дори интересен човек. Всичко безцветно, бездарно, надуто от претенции…

Всеки път тия разговори за издребняването на хората ми действат така, сякаш, без да искам, съм подслушал неприятен разговор за дъщеря си. Обидно ми е, че обвиненията са безразборни и се градят върху такива отдавна изтъркани общи неща, върху такива страхотии, като издребняване, липса на идеали или позоваване на прекрасното минало. Всяко обвинение, дори да е казано в дамско общество, трябва да бъде формулирано възможно най-точно, инак не е обвинение, а празно злословие, недостойно за почтени хора.

Аз съм старец, работя вече тридесет години, но не забелязвам нито издребняване, нито липса на идеали и не намирам, че сега е по-лошо от преди. Моят портиер, Николай, чийто опит в дадения случай има своето значение, казва, че сегашните студенти не са по-добри или по-лоши от предишните.

Ако ме попитаха какво не ми харесва в сегашните ми ученици, бих отговорил на това не веднага и не с много думи, но твърде точно. Зная недостатъците им и няма нужда да прибягвам към общи мъгливи разсъждения. Не ми харесва, че пушат, употребяват спиртни напитки и късно се женят; че са безгрижни и често дотам равнодушни, че търпят край себе си гладуващи и не плащат вноските си в дружеството за подпомагане на бедните студенти. Не знаят новите езици и неправилно се изразяват на руски; вчера мой колега — хигиенист, ми се оплака, че трябва да преподава двойно повече, тъй като студентите не знаят добре физиката и изобщо не са запознати с метеорологията. С удоволствие се поддават на влиянието на съвременните писатели, дори не на най-добрите, а са равнодушни към такива класици, като например Шекспир, Марк Аврелий, Епиктет или Паскал, и в това неумение да отличат голямото от дребното най-силно изпъква житейската им непрактичност. Всички трудни въпроси, които имат повече или по-малко обществен характер (например преселническият), решават с подписки, а не чрез научно изследване и опит, макар че последното средство е напълно на тяхно разположение и най-вече отговаря на целите им. Те на драго сърце стават ординатори, асистенти, лаборанти, екстернанти^[2] и са готови да останат на тия места до четиридесет години, макар че самостоятелността, чувството за свобода и личната инициатива в науката не са по-малко нужни, отколкото например в изкуството или търговията. Имам ученици и слушатели, но нямам помощници и приемници и затова ги обичам и изпадам в умиление, но не се гордея с тях. И т.н., и т.н.

Подобни недостатъци, колкото и да са много, могат да породят песимистично или бунтарско настроение само в малодушен и страхлив човек. Всички те имат случаен, преходен характер и се намират в пълна зависимост от жизнените условия; достатъчни са някакви си десет години, за да изчезнат или да отстъпят място на други, нови недостатъци, без които не може да се мине, и те пак ще плашат малодушните. Студентските грехове често ми дотягат, но това дотягане не е нищо в сравнение с радостта, която изпитвам вече тридесет години, когато разговарям с учениците си, преподавам им, вниквам в отношенията им и ги сравнявам с хора от друга среда.

Михаил Фьодорович злослови, Катя слуша и двамата не забелязват в каква дълбока пропаст ги увлича лека-полека това на вид невинно развлечение, като осъждане на ближните. Не усещат как обикновеният разговор постепенно преминава в присмехулство и подигравка и как двамата започват да прибягват дори към клевети.

— Да се пръснеш от смях с някои хора — казва Михаил Фьодорович. — Вчера отивам при нашия Егор Петрович и заварвам там един слуга на науката от вашите медици, третокурсник, струва ми се. Лицето му такова едно… в добролюбовски стил, с чело на мъдрец. Заприказвахме. „Та такива неща, казвам, млади момко. Четох, казвам, че някакъв немец — забравих името му — добил от човешкия мозък нов алкалоид — идиотин“. И какво мислите? Повярва и на лицето му се изписа уважение, един вид: ето какво могат нашите! А пък онзиден отивам на театър. Сядам. Точно пред мене седят някакви двама: единият „от насите“, като че юрист, другият чорлав — медик. Медикът пиян като файтонджия. На сцената — нула внимание. Дреме си човекът, чак клюма. Но щом някой актьор започне да произнася високо монолога или просто повиши гласа си, нашият медик се сепва, бута съседа си в хълбока и пита: „Какво казва? Нещо бла-а-родно?“ „Благородно“, отговаря тоя „от насите“. „Брраво!, реве медикът. Бла-а-родно. Браво!“ Той, виждате ли, пияният му дръвник, дошъл на театър не заради изкуството, а заради благородството. Благородство му дотрябвало!

А Катя слуша и се смее. Смехът й е някак странен: вдишванията се редуват бързо и ритмично с издишванията — сякаш свири на хармоника — и при това се смеят само ноздрите й. А аз падам духом и не зная какво да говоря. Ядосан, избухвам, скачам от мястото си и викам:

— Млъкнете най-сетне! Какво сте седнали тук като две келяви жаби и тровите въздуха с дишането си? Стига!

И без да дочакам кога ще престанат да злословят, решавам да си тръгна. А и време е вече: десет минава.

— А аз ще остана още малко — казва Михаил Фьодорович. — Може ли, Екатерина Владимировна?

— Може — отговаря тя.

— Bene^[3]. В такъв случай нека донесат още една бутилка.

Двамата ме изпращат със свещи в антрето и докато си обличам шубата, Михаил Фьодорович казва:

— Напоследък ужасно сте отслабнали и сте се състарили, Николай Степанович. Какво ви е? Да не сте болен?

— Да, малко съм болен.

— И не се лекува… — мрачно добавя Катя.

— Защо не се лекувате? Как може така? Който сам се пази, мили приятелю, и Господ го пази. Поздравете вашите и ме извинете, че не идвам. Тия дни, преди да замина за чужбина, ще дойда да се сбогувам. Непременно! Идущата седмица заминавам.

Излизам от Катя раздразнен, изплашен от разговорите за болестта ми и недоволен от себе си. Питам се: всъщност дали да не се полекувам при някой колега? И веднага си представям как колегата ще ме изслуша, ще се отдръпне мълчаливо до прозореца, ще помисли, после ще се обърне към мене и като се мъчи да не прочета на лицето му истината, ще каже с равнодушен тон: „Засега не виждам нищо особено, но все пак, колега, бих ви посъветвал да оставите занятията…“ И това ще ме лиши от последната надежда.

Кой не живее с надежди? Сега, когато сам си слагам диагноза и се лекувам, понякога се надявам, че ме лъже невежеството ми, че греша и за белтъчините, и за захарта, които показват изследванията, и за сърцето, и за отоците, които два пъти вече откривам сутрин; когато с усърдието на ипохондрик препрочитам учебниците по терапия и всеки ден меня лекарствата, все ми се струва, че ще напипам нещо утешително. Всичко това е безсмислено.

Дали небето е покрито с облаци, или луната и звездите светят на него, всеки път, когато се връщам, гледам го и мисля, че скоро смъртта ще ме грабне. Може би в тоя момент мислите трябва да бъдат дълбоки като небето, светли, поразителни… Но не! Мисля за себе си, за жена си, за Лиза, за Хнекер, за студентите, изобщо за хората; мисля злобно, дребнаво, хитрувам пред себе си и мирогледът ми в тоя момент може да се изрази с думите, които прочутият Аракчеев^[4] е казал в едно свое интимно писмо: „Всичко хубаво на тоя свят не може да бъде без лошо и винаги лошото е повече от хубавото“. Тоест всичко е противно, няма защо да се живее, а ония шестдесет и две години, които са вече изживени, трябва да се смятат за изгубени. Улавям се, че мисля така, и се мъча да се убедя, че това е случайно, временно и не е пуснало корени в мен, но веднага ми минава мисълта: „Щом е тъй, защо всяка вечер нещо те тегли към тия две келяви жаби?“ И се заричам повече да не ходя при Катя, макар да зная, че още утре пак ще отида.

Дърпам звънеца на вратата и сетне, когато се изкачвам по стълбата, чувствам, че вече нямам семейство и желание да си го възвърна. Ясно е, че новите, аракчеевски мисли не са случайни и временни, а са завладели цялото ми същество. С болна съвест, мрачен, отпуснат, едва се дотътрям до леглото, сякаш съм натежал с хиляда кила, лягам и скоро заспивам.

А после — безсъние…