Айзък Азимов
Звезди като прах (12)

ГЛАВА XII
Монархът се появява

Монархът на Лингейн обмисляше напрегнато чутото, ала на лицето му не се виждаше нито една бръчка.

— И ти си чакал четирийсет и осем часа, за да ми го кажеш? — попита той.

— Нямаше причина да докладвам по-рано — отвърна дръзко Рицет. — Ако ви затрупвам с всякакви подобни проблеми, животът ще стане непосилно бреме за вас. Казвам ви го сега, защото не бяхме в състояние да разгадаем какво се крие зад всичко това. Несъмнено има нещо подозрително, а в положението, в което се намираме, трябва да избягваме всякакви подозрителни ходове.

— Добре, повтори го пак. Искам да чуя всичко отново.

Монархът подпря крак на парапета на прозореца и се загледа замислено навън. Прозорецът сам по себе си вероятно беше едно от най-чудатите изобретения на лингейнската архитектура. Неголям по размери, той бе монтиран в дъното на дълбока ниша, която постепенно се стесняваше към него. Стъклото бе изключително чисто, невероятно здраво и изпъкнало навън, така че изпълняваше по-скоро ролята на огромна лупа, която събираше светлината от множество различни посоки и пресъздаваше миниатюрна панорама на околния свят.

От всеки прозорец на имението на Монарха посетителите можеха да се любуват на подобни гледки, обхващащи половината хоризонт, а също и небосвода — от зенита до надира. Малките изкривявания в картината по края само доразкрасяваха изображението на застиналия неподвижно под тях град и издигащите се над космодрума стратолети. С течение на времето човек така свикваше с тази гледка, че беше склонен да я смята за по-реална от онова, което се разкриваше навън. Чрез промяна в поляризацията на стъклата прозорците потъмняваха автоматично, когато слънцето заставаше в такова положение, че лъчите му се фокусираха вътре, повишавайки непоносимо температурата.

Без съмнение Лингейн с нейните уникални прозорци бе живо потвърждение на теорията, че архитектурата на една планета определя мястото, което заема в галактиката.

Също като тях и Лингейн беше малка, ала с просторна панорамна картина. Това беше планета-държава в галактика, в която отдавна бе замрял всякакъв политически и икономически възход. Докато повечето политически съюзи се състояха от многобройни звездни системи, Лингейн оставаше такава, каквато е била от векове — един-единствен обитаем свят. Но това не му пречеше да е богат. Всъщност друга перспектива планетата никога не беше имала.

Трудно е да се определи предварително кой от безбройните светове ще стане пресечна точка за множество космически маршрути и дори ще се превърне в център на икономически интереси. Особено значение тук имат степента на развитие на тази част от галактиката, близостта на други обитаеми планети, редът, по който са били колонизирани, както и индустриалното им развитие.

Лингейн отрано бе открила своята стойност и това се бе оказало повратен момент в нейната история. Ала заемането на стратегическа позиция е нищо, ако не съумееш да се възползваш от нея. Планетата бе окупирала няколко малки астероида, които нито имаха някакви залежи, нито бяха в състояние да предоставят удобна територия за заселване, но можеха значително да подпомогнат търговския монопол на Лингейн. Върху тези разхвърляни из Космоса камъни бяха построени сервизни станции, където можеше да се намери всичко, от което се нуждаеха корабите — от резервни части за хиператомните двигатели до най-нашумелите книгофилми. Постепенно те се превърнаха във важни търговски центрове. Кожи, метали, зърно, месо, дърва от всички краища на кралствата се стичаха натам, докато от вътрешността идеха машини, уреди, лекарства и най-различни промишлени стоки.

Така че подобно на прозорците си и Лингейн, макар и малка, гледаше към цялата галактика. И въпреки че беше планета-единак, тя се справяше добре.

— Започни отначало, Рицет — заръча Монархът, без да откъсва поглед от прозореца. — Къде за пръв път пощенският кораб е срещнал този крайцер?

— На по-малко от сто милиона мили от Лингейн. Точните координати нямат особено значение. Оттогава не го изпускаме от очи. Още при засичането е установено, че тиранийският кораб се е носел в орбита около нашата планета.

— Сякаш няма никакво намерение да се приземява, а по-скоро чака нещо, а?

— Да.

— И няма ли начин да разберем какво чакат?

— Никакъв, опасявам се. Никой друг не ги е забелязал. Проверихме внимателно.

— Добре — кимна Монархът. — Да оставим този въпрос замалко. Значи, спрели са пощенския кораб, което е нарушение на Спогодбата за движението на пощенските съдове, подписана на Тирани.

— Съмнявам се това да са тиранийци. Неуверените им действия говорят, че по-скоро са избягали престъпници, хора извън закона.

— Говориш за хората от екипажа? Може би точно това искат да си помислим. Но както разбирам, единственото им желание е било да изпратят посланието до мен.

— Точно така, лично за Монарха.

— И нищо друго?

— Нищо друго.

— Нито за миг не са влизали в пощенския кораб?

— Всички разговори са се водели чрез видеовръзката. Изстреляли са пощенската капсула от близо две мили разстояние и нашият кораб я е уловил в мрежите си.

— Съобщението само звуково ли е или има и образ?

— С образ. Това е най-интересното. Говорещият е млад мъж с аристократична осанка, каквото и да означава това.

Монархът неволно стисна юмрук.

— Така ли? Не са ли направили фотоотпечатък на лицето? Това е грешка.

— За съжаление капитанът на пощенския кораб не е разбрал колко е важно. Ако наистина е важно! Сър, всичко това говори ли ви нещо?

Монархът остави въпроса без отговор.

— Това ли е посланието?

— Дословно. Много шум около една-единствена дума, която трябвало да ви предадем лично, но ние не го направихме веднага. Опасявахме се, че в капсулата може да има термоядрен заряд. Немалко изтъкнати личности са били премахвани по този начин.

— Да, и Монарси също — съгласи се владетелят. — Значи само тази дума — „Джилбрет“? Една-единствена дума. Джилбрет.

Макар външно да беше съвършено спокоен, Монархът усещаше нарастваща несигурност, а той никак не обичаше да живее в несигурност. Не обичаше каквото и да било, което да му напомня, че на този свят съществуват ограничения. Един Монарх не биваше да познава вкуса на ограниченията и на Лингейн за него единственото ограничение бяха природните закони.

Всъщност планетата не е била управлявана винаги от Монарси. В ранния период от съществуването й над нея са властвали династии от търговски принцове. Фамилиите, които първи създали извънпланетните сервизни служби, постепенно се превърнали в аристократи. Нито един от тях не притежавал обширни земи и не можел да се сравнява с Фермерите и Чифликчиите от съседните светове. Богатството им се състояло от оборотни капитали, с които можели да закупят същите тези Фермери и Чифликчии и някои от тях дори го правели.

Лингейн естествено не избягнала съдбата на други подобни планети, управлявани (или лишавани от управление) при подобни обстоятелства. Властта непрестанно преминавала от едни ръце в други. Някои били изпращани в изгнание. Планетата се задъхвала от интриги и дворцови преврати и докато Управата на Родиа била смятана за пример за политическа стабилност и образцова власт, започнали да определят Лингейн като средище на бунтове и размирици. „Непостоянен като Лингейн“ — казвали хората.

Развоят на събитията бил неизбежен. Докато съседните планети се съюзявали и обединявали в държави, с което растяла и силата им, гражданската война на Лингейн обхващала нови райони и заплашвала да опустоши напълно планетата. По-голямата част от населението искала да сложи край на този размирен период. Накрая хората решили да заменят плутокрацията с автокрация, макар че при тази замяна щели да изгубят малко от свободата си. Силата на мнозинството била концентрирана в ръцете на един, ала избраникът предпочитал да запази народа на своя страна в борбата с разбунтувалите се принцове.

И така, именно по време на монархията Лингейн увеличила богатствата и силата си. И когато тридесетина години по-късно тиранийците я подложили на яростни атаки, те били отблъснати. Флотът им не бил разбит, но все пак настъплението било спряно. Тиранийците не са забравили и до днес този горчив спомен. След като нападнали Лингейн, не успели да завладеят нито една друга планета.

Повечето от планетите от кралствата от мъглявината имат статут на васали на Тирани. Лингейн обаче получила правото да бъде асоциирана държава, с други думи — „съюзник“ на Тирани, и правата й се определяли стриктно от сключената впоследствие мирна спогодба.

Монархът обаче нито за миг не си правеше илюзии за истинското положение на нещата. Някои на планетата може би наистина вярваха, че са свободни, но той знаеше, че опасността е спряна на една ръка разстояние, и то само за времето на това поколение. Не повече.

Може би тъкмо в този момент врагът бе разтворил ръце, за да ги притисне в своята смазваща мечешка прегръдка. Не биваше в никакъв случай да му дават възможността, която толкова дълго бе чакал. Организацията, създадена от Монарха, макар и все още неефективна, представляваше удобен повод за всякакъв род наказателни операции от страна на тиранийците. И крайната им цел ще бъде само една — разгромяването на Лингейн.

Може би тъкмо този крайцер бе първото посягане за фаталната мечешка прегръдка?

— Поставихте ли охрана на кораба? — попита Монархът.

— Казах ви, че ги държим под око. Две наши фрегати — Рицет се усмихна накриво — ги следят с масаметрите си.

— И как преценявате случая?

— Не зная. Единственият Джилбрет, когото познавам и за когото се сещам, е Джилбрет фон Хинриад от Родиа. Срещали ли сте се някога с него?

— Видях го при последното си посещение на Родиа.

— И нищо не сте му казвали, надявам се.

— Разбира се.

— Просто си помислих — продължи Рицет — да не сте проявили непредпазливост тогава, а след това тиранийците да са решили да използват този Джилбрет, за да ви примамят в капан и да ви накарат да се издадете.

— Съмнявам се. Но моментът е твърде подозрителен. Повече от година отсъствах от Лингейн. Пристигнах едва миналата седмица и след няколко дни отново потеглям на път. Странно е, че това послание ме намира точно сега, когато съм тук.

— Не мислите, че е съвпадение, нали?

— Не вярвам да е съвпадение. Има само един начин да разберем. Смятам да посетя този кораб. Сам.

— Невъзможно, сър. — Рицет го погледна изненадан. Точно над дясната вежда имаше малък неравен белег, който сега се бе зачервил.

— Забраняваш ли ми? — попита със сух глас Монархът.

И тъй като в края на краищата той бе пълноправният Монарх, Рицет сведе глава и отвърна:

— Както пожелаете, сър.

На борда на „Безжалостни“ очакването ставаше все по-непоносимо. Вече два дни се носеха в постоянна орбита.

Джилбрет следеше напрегнато приборите за управление.

— Как мислиш, движат ли се? — запита разтревожено той.

Байрън извърна глава. Тъкмо се бръснеше, използвайки крайно предпазливо тиранийската ерозивна паста.

— Не — рече той, — не се движат. А и защо им е? Следят ни и ще продължават да ни следят.

Той се съсредоточи върху трудната област над горната устна и се намръщи, когато почувства киселия вкус на пастата на върха на езика си. Виждал бе тиранийците да боравят почти виртуозно с нея. Без съмнение това бе най-бързият измислен способ за бръснене, ако от него се ползваше човек с опит. Залепнала отгоре, пастата отделяше космите от брадата, без да наранява кожата. Единственото, което усещаше, беше лекичък натиск.

И въпреки това не се чувстваше напълно спокоен. Общоизвестен факт — или може би само слух — беше, че случаите на рак на лицето са значително по-чести при тиранийците, отколкото при всички останали културни групи, и някои твърдяха, че причината е в ерозивната паста. За пръв път в живота си Байрън съжали, че не беше подложил кожата на лицето си на пълна депилация. В някои райони на галактиката това се смяташе за напълно естествено. Но тази мисъл му се струваше отвратителна. Депилацията беше трайно решение. Никой не знаеше кога отново ще излязат на мода мустаците или бакенбардите.

Байрън тъкмо разглеждаше лицето си в огледалото, опитвайки се да си представи как ще изглежда с бакенбарди, спускащи се почти до брадичката, когато Артемизия се обади от вратата:

— Мислех, че отиваш да спиш.

— Спах — отвърна той. — После се събудих. — Погледна я и се усмихна.

Тя го потупа по бузата, сетне го погали нежно с пръсти.

— Колко е гладка! Изглеждаш на не повече от осемнадесет.

Той стисна ръката й и я допря до устните си.

— Не се лъжи по външния ми вид.

— Още ли ни следят? — запита тя.

— Още. Досадно е, нали, да седим тук и да чакаме!

— Не го намирам за много досадно.

— Защото гледаш по друг начин на всичко, Арта.

— А защо не ги подминем и не кацнем направо на Лингейн?

— Мислехме за това. Не смятам, че сме готови за подобен риск. Ще чакаме, докато намалеят запасите ни от храна.

— Казах ти, че се движат — намеси се Джилбрет.

Байрън пресече каютата и застана пред видеопанела. След това погледна към масаметъра.

— Май си прав — рече той на Джилбрет и свери данните по компютъра. — Не, двата кораба не са се преместили спрямо нас. Промяната в масаметъра идва от третия кораб, който се е присъединил съм тях. Намира се на пет хиляди мили разстояние, около 46 градуса ро и 192 градуса тета от линията, свързваща нашия кораб с планетата, ако правилно съм определил всичко. И знаете ли — той спря за миг, докато довърши с изчисленията, — този кораб се приближава към нас. Как мислиш, Джилбрет, би ли могъл да се свържеш с тях?

— Ще опитам.

— Добре. Но без образ. Първо да поговорим с тях и да видим какво са намислили.

Джилбрет боравеше удивително добре с радиовръзката. Очевидно притежаваше природна дарба за подобни неща. Да се свържеш със строго определена точка в пространството с помощта на сравнително тесния радиолъч беше доста трудна задача, за която останалите прибори почти не можеха да помогнат. Джилбрет знаеше приблизително каква е дистанцията между кораба и планетата, но отклонението беше в диапазон плюс-минус сто мили. Знаеше и другите две отклонения, които също вероятно се различават с по няколко градуса от действителните си стойности.

С други думи, корабът можеше да се намира където и да е в район от десет кубически мили. Разполагайки с тези данни, операторът трябваше да насочи съвсем точно радиолъч, който в най-широката си част едва надхвърляше половин миля. Известно бе, че опитен радиооператор е в състояние да почувства по трептенето на индикаторите колко се отклонява лъчът от целта. От научна гледна точка подобно твърдение изглеждаше най-малкото нелепо, но в подобни моменти човек си мислеше, че друго обяснение просто не съществува.

След не повече от десет минути стрелките на циферблата потрепнаха и „Безжалостни“ можеше не само да приема, но и да предава съобщения.

След още десет минути преговори Байрън се облегна назад и каза:

— Ще изпратят човек на борда.

— Трябва ли да им позволим? — запита Артемизия.

— Защо не? Сам човек, при това невъоръжен.

— Но ако корабът им се приближи твърде много до нашия?

— Намираме се на тиранийски крайцер, Арта. Превъзхождаме ги най-малко три пъти в огнева мощ, дори ако срещу нас е най-добрият лингейнски кораб. Действията им са ограничени от тиранийско-лингейнската спогодба, а на борда разполагаме с едрокалибрени бластери.

— Можеш ли да боравиш с тези бластери? — запита Артемизия. — Не знаех, че можеш.

На Байрън никак не му се щеше да полива с хладен душ възторга в гласа й, но трябваше да отвърне:

— За съжаление не мога. Поне засега. Но на лингейнския кораб едва ли го предполагат.

След близо половин час на видеопанела се появи изображение на кораб. Беше сравнително малък съд, с четири странични крила, вероятно за да бъде използван и за полети в стратосферата.

Веднага щом се появи в телескопа, Джилбрет извика радостно:

— Това е яхтата на Монарха! Сигурен съм — на лицето му грееше усмивка. — Казах ви, че ще е достатъчно само да споменем моето име, за да привлечем вниманието му.

Измина известно време, необходимо за убиване на скоростта и синхронизиране на движението на двата лингейнски кораба. Най-сетне яхтата увисна неподвижно в средата на видеопанела.

— Готови ли сте да приемете посещение на борда? — запитаха ги от комуникатора.

— Готови сме! — отвърна Байрън. — Само един човек.

Все едно, че пред тях се развиваше змия. Изстреляно с харпун, въжето от плътна метална мрежа полетя от лингейнския кораб право към тях. Масивният магнитен цилиндър, завързан в края му, бързо нарастваше на видеопанела.

Звукът от удара изкънтя глухо във вътрешността на кораба. Магнитната котва прилепна за корпуса, а въжето зад нея не се изпъна, нито увисна, както би станало, ако имаше притегляне, а запази формата, която бе заело по време на полета, и само бавно се поклащаше от инерцията.

Направляван от опитна ръка, лингейнският кораб се отдръпна назад, докато въжето се изпъна. Беше толкова тънко и фино, че почти се губеше на фона на ослепителното лингейнско слънце.

Байрън завъртя обектива на телескопа и корабът отсреща придоби гигантски размери, а в другия край на въжето вече се виждаше човешка фигура, която се придвижваше към тях, придръпвайки се с ръце.

Това не беше обичайният начин за прехвърляне от един кораб на друг. Най-често двата кораба извършваха серия от маневри, за да застанат непосредствено един до друг, а между шлюзовете им се разгъваше подвижен ръкав. В така създадения тунел през Космоса хората свободно се движеха между двата съда, без да се налага да обличат нещо повече от онова, което носеха на борда. Естествено при този начин на скачване се изискваше взаимно доверие.

При въженото свързване човек трябваше да разчита изцяло на скафандъра си. Приближаващият се към тях лингеец бе облечен в масивен метален скафандър, чиито съчленения изискваха доста усилия, за да се движат. Дори от подобно разстояние Байрън виждаше съвсем ясно резките механични потрепвания на ставите, докато преминаваха от едно гнездо в следващото.

Изключително важно беше скоростта на двата кораба в пространството да бъде еднаква. Достатъчна бе лека промяна в посоката на полета и въжето щеше да се скъса, изпращайки привързания за него човек на пътешествие, от което връщане назад нямаше.

Лингеецът се движеше бързо и уверено. Едва когато наближи достатъчно, видяха, че не се прехвърляше от ръка на ръка. Всеки път, когато захващаше въжето, той политаше рязко напред в пространството, а после протягаше другата ръка, за да се улови отново.

Все едно, че прескачаше от клон на клон. Космонавтът беше като блестящ металически гибон.

— Ами ако пропусне въжето? — попита Артемизия.

— Изглежда доста обигран — рече Байрън. — Ако наистина изпусне въжето, скафандърът му ще блести достатъчно ярко на слънцето и ще можем да го открием.

Лингеецът беше съвсем близо до кораба. Още малко и излезе извън пределите на видеопанела. След няколко секунди се чу тропот по корпуса на кораба.

Байрън дръпна ръчката, която включваше сигналните светлини на външния въздушен шлюз. След миг, сякаш в отговор на настойчивото чукане отвън, външният люк се премести встрани. Нещо изтрополи зад стената на пилотската кабина. Люкът се затвори, стената на кабината се плъзна и посетителят влезе в помещението.

Скафандърът му беше покрит със скреж, той покриваше дори лицевото стъкло на шлема и превръщаше човека в снежнобяла статуя. От него лъхна хлад. Байрън засили отоплението и от вентилационните шахти повя горещ въздух. Ледът по скафандъра се стопи почти мигновено.

Лингеецът вдигна плътните си ръкавици и задърпа нетърпеливо закопчалките на шлема, сякаш се задушаваше от снежната слепота. Скафандърът се разхерметизира с тихо свистене и повеят на въздуха разроши косите му.

— Ваше превъзходителство! — възкликна Джилбрет. Сетне се извърна триумфиращо към Байрън и добави: — Това е самият Монарх!

Байрън гледаше втрещено посетителя, след това изрече с дрезгав глас:

— Джонти!