Христо Пощаков
Жестокият двубой (4)

ВОСЪЧНА КУКЛА

Господин Пихлер се събуди с подута от болка глава. Отдавна беше разбрал, че организмът му не издържа дори на слабо-алкохолни питиета, ала напук на собствените му принципи, събитията от предишния ден го бяха принудили да удави мъката си в жълтата течност на бирата. Болката, която изпитваше, сякаш се стараеше да го накара да забрави за вчерашното поражение и за самото съществуване на Борг, но не успяваше. Месарят сигурно вече тъпчеше с крачищата си улиците на града и продължаваше да го осмърдява с мирис на остра пот, постоянна излъчвана от масивното му тяло. А единственият избраник на съдбата, способен да сложи край на това дебелашко присъствие беше той, Херман. Ах, този мръсен месар! Защо не изчезнеше заедно с болката от махмурлука? Кога най-сетне щеше да се разправи с него?

Херман с усилие се надигна от леглото си, запъти се към шкафчето в дъното на стаята, бръкна в него и извади туба с лекарство против главобол, после тръгна към банята. Там, потопената в чаша вода таблетка изпусна мехурчета разтвори се без остатък и бе изпита на малки глътки. Той видя в огледалото не само противната си, но и небръсната физиономия, реши да я приведе в по-слабо противен вид и посегна към пяната за бръснене.

Обратният път го отведе до хладилника, който се оказа празен. Напоследък обтегнатите отношения с госпожица Берта го бяха лишили от поднасяне на закуска, а не беше пазарувал от седмица. Един от обичайните за случая изрази се изниза през зъбите му, после нуждата го застави да тръгне натам, на където диктуваше празния му стомах.

Не след дълго, излезе от близката закусвалня и реши да направи покупки.

Пред входа на магазина за хранителни стоки едва не се сблъска с Борг, който твърде любезно му отстъпи да мине пред него.

— Винаги след вас, господин Пихлер — каза с уважение.

Болката в главата, предстоящите покупки, пращящият от здраве месар, всичко това безкрайно го обърка, но успя да смутолеви:

— Благодаря, господин Борг! След като зная, че сте свободен от задължения, не сте ли подранили с посещението на магазина?

— Утре ще ходя на лов, та реших да свърша тази работа по-раничко. Подготовката за лова изисква оправянето на още доста неща.

— Не знаех, че сте ловджия — изумено заяви Херман.

— Най-добрият в квартала, смея да заявя! — похвали се Борг. — Тези, които практикуват лов, отдавна го знаят!

— Далече ли ходите? — от немай къде запита верният му зложелател.

— На трийсетина километра от тук, около вилдбрюкенските тресавища. Малко е опасно, но гъмжи от патици. Всъщност за човек с моя опит няма нищо страшно.

— За каква опасност говорите? — попита Хермон, докато буташе количката между рафтовете с продукти.

— За тресавищата, естествено. Ако някой пропадне в тях, няма измъкване — убедително произнесе месарят. — Но тази опасност е за новаци, не се отнася за мене — допълни с чувство на превъзходство.

— Имало ли е досега нещастни случаи — лицето на Херман издаваше повишен интерес.

— Два-три, за последните години. Патиците са опасно нещо, господин Пихлер, ала приготвени по подходящ начин на фурна, с добавка на някои специални сосове, заслужават риска. Ако ловът излезе успешен, в което не се съмнявам, ще ви поканя да опитате нещо изключително — готвенето на патици е мой собствен патент. Вече стигнахме касата, заповядайте! Винаги пред мен, уважаеми!

Херман плати покупките, натика ги в пластмасовата торба и нервно ги понесе. Предстоящата възможност съвсем не беше за пренебрегване, трябваше незабавно да действува — колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Довиждане, господин Пихлер, ще се постарая да изпълня обещанието! — раздели се с него неканения придружител.

— Успех, господин Борг — измънка кривокракия злобар и си каза: „Този път няма да се измъкнеш!“.

През следващите часове разви трескава дейност. Разходи се до съюза на пчеларите, купи половин килограм восък, после се шмугна в парка, откри малко блато с пищна водна растителност, напълни няколко плика с нея и се завърна в къщи. Взе пластмасов леген от банята, изсипа зелената маса в него, след това наля кофа гореща вода и потопи восъка в нея. Оставаше му да измъкне от бюрото си нова снимка на Борг, да се вторачи в дебелата му физиономия и да призове музата на онова деликатно изкуство, което съвсем не познаваше.

Херман извади от кофата размекнатото парче восък, положи го върху разстлания върху бюрото вестник и започна да моделира това, което трябваше да се превърне в умалено копие на Борг.

Восъчната фигура се оформяше мъчително, несвикналите му пръсти се бореха с формите й. След едночасова битка осъзна с ужас, че изрода в ръцете му твърде слабо наподобява човешка фигура, а търсенето на сходство с месаря, можеше да доведе до пълно отчаяние. Но Херман нямаше намерение да се предава и бързо се сети за студента-художник, който живееше в съседната къща и неуспешно се опитваше да продава картините си пред входа на кварталния парк.

Страдащият от излишък на косми млад индивид се оказа на предполагаемото място и с голяма доза подозрителност прие бързата поръчка. това не му попречи светкавично да прибере аванса за изработката й.

След няколко часа, Херман доволен стисна в ръце готовото произведение на изкуството. Въпреки усилията, добросъвестно положени от студента, приликата с Борг беше частична, но на пръв поглед задоволяваше нуждите — веднага ставаше ясно, че восъчната кукла изобразява доста дебел мъж. Най-сетне това, което трябваше да замени гадния дебел Борг, се намираше в ръцете му и не можеше да избяга от восъка.

Херман зарадван се прибра в стаята си, потопи краката на фигурата в легена със събрания жабуняк и отново изрече страшното заклинание:

— Екел, мекел, текел!

Зелената маса изпълняваше ролята на тресавище в него потъваше въплъщението на Борг. Когато главата на омразния дебел тип най-сетне се скри под жабуняка, Херман въздъхна с облекчение. „Подобието ражда подобие“ — повтори на ум основния принцип на индуктивната магия и почти се почувствува щастлив от добре извършената работа.

На следващия ден, той се излежава до късно. По някое време реши да излезе навън да се поразтъпче, евентуално да закуси и да изпие някакво ободряващо питие.

Докато чакаше да сервират кафето и сандвича, купи от някакво вестникопродавче новия брой на „Градски новини“ и погледна заглавната страница. Вниманието му бе привлечено от цветна снимка на мъртвец, чието лице удивително напомняше за вчерашното восъчно произведение на изкуството, но подчертаваше слабата прилика с истинския облик на Борг. Над снимката с едри букви бе написано: „Намерен труп на възраст 1500 години“, а текста под нея гласеше:

„Експресна информация

Тази сутрин, в старите торфени находища край Вилдбрюке бе изкопан напълно запазен труп на мъж на средна възраст. Съдейки по останките от дрехи и намерените монети, възрастта на направената находка се оценява от експертите на около 1500 години. Невероятно добрата консрвация на трупа се дължи на киселата среда на торфа и на бактерицидните му свойства. Предполага се, че в случая се касае за умишлено убийство, във връзка с родово отмъщение, типично за средновековието. Находката доказва, че дори след петнадесет века, извършеното престъпление може да бъде разкрито. Очаквайте нови резултати от полицейското следствие в следващия ни брой.“

— Какво четете, господин Пихлер? — стресна го до болка познат глас, от който едва не подскочи.

Пред него стоеше самият Борг, облечен в ловджийски дрехи, а на главата му се мъдреше шапка, украсена с перо от пуяк. Преметнал през рамо калъфа с пушката, притежателят й пъчеше дебелия си корем, под който провесени на широкия кожен колан, висяха като обесени две патици.

— Ннне сссте ли на лллов? — запелтечи Херман.

— Бях и се върнах, това нещо се върши наранина. Ловувахме с моя приятел Фриц, използувахме неговата кола и кучета, а той току-що ме остави наблизо — да пийна кафе, пък и хората да ме видят. Какво може да кажете, господин Пихлер? Нищо друго, освен, че месарят Борг е голям ловец. Освен това възнамерява да сготви убитите патици и да покани господин Пихлер на гости — така, както му обеща. А сега ще ми направите ли място да мина? Не е лошо докато си пия кафенцето да си побъбря с вас — с такъв начетен човек, винаги е приятно!

Докато траеше тирадата на Борг, Херман усещаше спазми в коремната област — силни и неприятни, с напъни за повръщане. До него весел и жизнерадостен, месарят продължаваше да бръщолеви глупостите си, небрежно поставил убитите патици върху масичката, но с явна цел да бъдат видени от колкото се маже, повече съкварталци.

„Има ли справедливост? — крещеше съзнанието на Херман и само си отговаряше: — Няма, няма! А трябва да има! — виеше то отново, но срещаше само стъклените погледи на убитите патици“.

— Кафенцето е добро — отбеляза Борг и шумно сръбна от него. — Истинско удоволствие е да го пиеш в такава изискана компания!