Христо Пощаков
Жестокият двубой (2)

ТЕЛЕНАТА РЪКАВИЦА

Когато Херман влезе в блесналото от чистота помещение, месарят с точни удари разфасоваше последната партида котлети, предназначени за витрината на хладилния шкаф. Херман неволно се втренчи в тежкия сатър, който се стоварваше вcрху червената маса, в непосредствена близост до лявата ръка на Борг. Тя беше облечена в телена ръкавица, ала опасното съжителство неволно го подтикна да се запита: „Какво ще стане с пръстите на ръката, ако сатърът се вреже в тях? Наистина, телената плетка предпазва, но до каква степен?“. Отговорите на тези въпроси будеха основателно любопитство и заслужаваха да бъдат проверени.

— Добър ден, господин Пихлер — както му се стори насмешливо поздрави месарят и добави: — Изчакайте минутка, вие сте най-ранния ми клиент!

„Не съм взел отпуск, за да ти слушам глупостите, дебела свиня такава!“ — помисли Херман, но изобрази нещо като усмивка.

— Вършете си работата, не се притеснявайте! — продължи мазно на глас. — Пристигнах при вас с друга цел, предполагам, че няма да имате нищо против. Решил съм да ви снимам за спомен, съставям серията „Забележителни личности в нашия квартал“, малка моя прищявка. Разбира се, ако снимката излезе добра, ще дам копие и на вас.

Борг едва не изпусна сатъра от изненада, но премести тавата до транжираното трупче и започна да нарежда нарязаните котлети. Всички в квартала знаеха, че точните удари на месаря се справят с тях по-добре от всяка машина.

Херман приближи визьора на фотоапарата до окото си, издебна подходящия момент и натисна спусъка. „Да беше пушка с оптически мерник!“ — мина му през главата със съжаление, но веднага добави:

— Готово, господин Борг. Приятна работа!

Докато месарят свари да отвърне, той вече се измъкваше през вратата на магазина, доволен от извършената работа. След три дни, Херман постави една от готовите снимки пред себе си, подложи под нея дъската за рязане на месо и с точно движение стовари върху гланцираната повърхност сатърчето, станало негово притежание по наследство. Беше необходимо до произнесе подходящо заклинание и той го направи. Огледа получения срез и остана доволен — минаваше през пръстите на добре заснетата телена ръкавица. Според използуваната справочна литература, резултатът щеше да се появи още на следващия ден. Беше изпълнил замисъла перфектно. Можеше да вечеря, да погледа телевизия като всеки нормален човек и да си легне.

Събуди се, зареден с нетърпение. Да провери ли още от сутринта? Не, в никакъв случай! Както се казва бързата работа — срам за майстора.

В края на късния следобед, най-сетне се реши. За всеки случай, взе неповредена снимка в ръката си и се запъти към месарницата.

По дяволите! Здрав и невредим, Борг се намираше на обичайното си място. Прибираше ножовете и сатъра, по всичко личеше, че се кани да затваря. А трябваше да се намира в която и да е болница, само не тук!

По стар навик, месарят го изгледа кръвнишки, но забеляза снимката, размахана като бяло знаме и придоби приветлив вид.

— А, вече я носите — отбеляза дотолкова благосклонно, доколкото бе способен. — Момент, сега ще я разгледам.

Той свали телената си ръкавица, избърса ръце с влажна кърпа и посегна да я вземе. В този момент, Херман едва не подскочи от изненада: на лявата ръка на месаря липсваха почти целия показалец и част от средния пръст. Но нямаше следи от рани, заоблените крайчета изглеждаха съвсем добре зараснали. Нима беше възможно толкова бързо?

— А, това ли гледате — рече Борг небрежно. — Отрязах ги преди двайсетина години — сам си бях виновен, не послушах съветите на баща си. След това си поръчах телена ръкавица — протеза, малко „след дъжд — качулка“, но карай да върви — оттогава нямам проблеми. Няма ли да си купите нещо?Ще направя изключение, въпреки че затварях. Обещавам, най-доброто ще бъде за вас!

— Благодаря, няма нужда — измънка Херман и ядосано му обърна гръб, след това изпратен от учудения му поглед, бързо избяга от мястото на първото си поражение.

Навън, при по-голяма тишина и по-внимателно вслушване, редките минувачи можеха да дочуят типично за змиите съскане, примесено със скърцане на зъби.

— Ще го унищожа, тоя дебелак, ще го направя — процеждаха се през тях думи пълни с отрова. — Няма да имам спокойствие, докато не го ликвидирам!

От дясното око на Херман се отрони сълза, плъзна се в полумрака по бузата му, капна под яката на ризата и въпреки, че задимя и проби дупка, той не й обърна внимание. Беше увлечен в мисли за нова, несравнимо по-жестока разплата.