Христо Пощаков
Жестокият двубой (3)

СТРЕЛАТА

Гадният дебел Борг трябваше да бъде унищожен на всяка цена. Наистина, откакто Херман направи злополучната снимка, той промени отношението си към него. Стана значително по-учтив и му подбираше най-привлекателните късове месо, но като факт, това нямаше значение: не беше в състояние да го спаси от изпълнението на предвидената присъда.

Новата идея, която го осени, изглеждаше непоклатима в сигурността си, тя сякаш крещеше да бъде реализирана незабавно.

Херман припряно напусна жилището. Навън, набързо остави след себе си няколко пресечки и задъхан нахълта в универсалния магазин, разположен в съседство с кварталния парк. Не след дълго, отново се появи на улицата, понесъл солиден пакет. Вътрешността му съдържаше спортен лък, комплект стрели и мишена от неизвестен, но подходящ за целта материал. Покупките чувствително намалиха съдържанието на портфейла му, ала обратния път го компенсира с повишено настроение — лъкът несъмнено бе полезна вещ, призована да свърши добра работа и при други случаи, свързани с ликвидацията на някого.

Наетата от него стая не беше от най-големите и не се намираше в престижен квартал, но шестметровата й дължина създаваше известни предпоставки за провеждане на необходимата тренировка.

Той свали от стената старата репродукция на кьолнската катедрала, използува забития вече пирон и тържествено окачи на същото място закупената мишена. След това огледа с наслаждение извършената работа, повдигна лъка, постави стрела в жлеба на ръкохватката му, отстъпи няколко крачки и опъна тетивата.

Първата стрела грациозно профуча край целта и се заби в мазилката на стената. Втората последва примера й, а третата реши да не нарушава резултата на двете предишни.

— Какво правите, господин Пихлер?! — смутено извика хазайката — госпожица Берта, която неусетно, привлечена от странните удари, бе надникнала през открехната врата на стаята и ужасена бе втренчила поглед в току-що направените дупки, които сякаш се зъбеха върху гладката зелена повърхност.

— Тренирам — изръмжа той и веднага помисли: „Ще дойде и твоя ред, вещице, дето си пъхаш носа навсякъде!“.

— Но господин Пихлер! Вие ми повреждате имуществото! — изхленчи хазайката. — Боядисах стените преди месец!

— Ще заплатя всички щети, оставете ме на спокойствие! — просъска Херман и я изгледа с бялото на очите си.

Видимо уплашена, госпожица Берта побърза да изчезне, докато той мърмореше твърде нецензурни думи. След като изчерпи репертуара си в тази деликатна област на словото, Херман се сети, че е постъпил глупаво — не, не по отношение на хазайката, а спрямо себе си.

„Идиот такъв — каза си, — за какво купи тоя проклет лък, като не знаеш да боравиш с него? Една единствена стрела е напълно достатъчна!“.

Той смъкна мишената от стената и ядосано я захвърли на пода. После порови в бюрото си, измъкна непокътната снимка на месаря и я положи върху мишената. Пресегна се, взе една от стрелите, опря я в ненавистното изображение и яростно я натисна. Със слабо пукане, стрелата хлътна в гърдите на Борг.

— Екел, мекел, текел! — произнесе Херман най-страшното заклинание, което беше научил. Стопроцентовият инфаркт на месаря беше осигурен, а това трябваше да стане незабавно.

Треперещ от нетърпение да узнае силата на магията, Херман напусна жилището си, с намерение да установи нейното действие на място. След не повече от десетина минути прекрачи прага на месарницата.

— А, господин Пихлер! — посрещна го Борг възторжено с цъфтяща усмивка върху тлъстото си лице — по всичко личеше, че е зарадван от посещението, без признаци за напускане на белия свят, който нахлуваше през прозорците. — Ако обичате, запознайте се с братовчеда Бирбаух, ще ме замества за двайсетина дни — добави той и продължи: — Жена ми замина на гости в провинцията, дъщерите са на море с приятели, а аз, нали разбирате, и аз съм човек, та също реших да си почина.

„Човек ли? Свиня такава! Защо не си починеш навеки! Стоиш жив и здрав срещу мене, а мутрата ти се хили насреща ми!“ — някак си успя да прикрие жестокото разочарование и процеди през зъби:

— Добре сте го намислили, господин Борг, много добре!

— Всъщност вие сте добър човек, господин Пихлер. Почти обедно време е, и двамата сме свободни от задължения, защо да не пием по бира?Каня ви на добре изстудена, отлична марка. Ако приемете, трябва само да изкачим няколко стъпала до горния етаж. Ето тук, през вътрешната стълба.

„Мътните да те вземат!“ — стенеше душата на Херман, но кривите му крака го повлякоха след месаря. Инстинктивно усещаше, че там, горе, го очаква обяснението за втория катастрофален провал.

„Просташки вкус — оцени той обстановката, след като се настани в хола на сравнително скромното жилище. — И такива като този продължават да мърсят вътрешността на иначе почтени сгради! Хем ги заливат със свинщината си, хем не напускат този свят!“.

— Заповядайте, господин Пихлер! — сепна го Борг, който носеше две запотени бири. — Сега ще донеса халбите и ще налея, а дотогава разгледайте нещо специално — така да се каже, фамилна ценност. Представяте ли се? Снимки от преди стотина години в семеен албум, останал от моя прадядо!

Херман разсеяно прелисти протритите картонени листа, с прикрепени към тях ожулени снимки. Във вътрешността на изпъстреното с винетки пожълтяло поле се мъдреха противни физиономии с омачкано облекло — изглеждаха тъпи и самодоволни. Но какво беше това? От овехтялата снимка, като че ли го гледаше самият Борг! Сякаш надничаше през времето и се хилеше по същия начин. Беше ли възможно? Херман не повярва на очите си и отново се втренчи в нея.

— Не е фалшификация, господин Пихлер, не се чудете! — обади се месарят, който вече пълнеше халбите. — Няма грешка, снимката е автентична. Това е моят прадядо — приличаме си като две капки вода. Навремето заминал за Америка да търси злато и знаете ли как загинал? Съвсем геройски, така да се каже. Не от какво да е, а от индианска стрела. Изглежда последната индианска стрела в Америка го уцелила право в сърцето! Случило се е много отдавна, но продължаваме да се гордеем с него — съгласете се, че смъртта му е необикновена! Но какво става с вас, господин Пихлер, защо пребледняхте?Дори халбата в ръката ви трепери, да донеса ли чаша вода?

— Нищо ми няма — прохриптя Херман. — Долейте ми бира!

Месарят изпълни желанието му, произнесе наздравица и пожела изпиване до дъно. После отново напълни халбата и призова към същото действие. След няколко „изпиване до дъно“, коремът на Херман се поду като балон, но усети в себе си сили, най-после да се надигне от мястото си. Краката му се подчиниха на неимоверната концентрация на волята и независимо, че се олюляваха, успяха да го изправят във вертикално положение.

— Приятен обед, господин Пихлер — рече Борг за довиждане. — Елате отново на гости, винаги е приятно да поприказвам с добър и културен мъж като вас. Как казахте, че се нарича серията от снимки, която съставяте? „Забележителни личности в нашия квартал“, доколкото си спомням. Но този, който се е сетил за такова нещо е не по-малко забележителен — да го знаете, ако нямате нищо против! Затова винаги сте добре дошъл в моя дом, така е!

Херман го изгледа с мътен поглед, измуча нещо и се изсипа по стълбата.

— Щщще ти вввидя сссметката, сссвиня такава! — профъфли по пътя към дома си. — ссскоро шъ ссстане!

— Не само, че поврежда стените, ами пиянствува по никое време! — промърмори госпожица Берта, която наблюдаваше действията му зад открехнатата врата на кухнята. — Ще трябва да се отърва от него! — заключи тя.

Той някак си се добра до стаята си, тръшна вратата след себе си и без да се съблича, се строполи върху леглата.

— Шшшъ му вввидя сметката — изстена преди да заспи.