Стивън Кинг
За писането: Мемоари на занаята (8)

1

Когато сме в лятната ни къща в Западен Мейн (къщата много прилича на онази, в която се завръща Майк Нунън в „Торба с кости“), всеки ден се разхождам по шест километра и половина, освен ако не вали като из ведро. Пет километра водят по черен път, който се извива през гората, а останалите километър и половина се точат по шосе № 5, асфалтирана двулентова магистрала между Бетъл и Фрайбург.

Третата седмица на юни 1999 година донесе на жена ми и на мен голяма радост: трите ни деца, междувременно пораснали и разпилели се из цялата страна, ни дойдоха на гости. За първи път от почти шест месеца се събирахме цялото семейство под един покрив. Като венец на всичко с нас беше и внучето ни тримесечно бебе, което доволно се залисваше с един балон, който бяхме вързали около глезена му.

На 19 юни закарах най-малкия ни син до летището на Портланд, защото трябваше да пътува обратно за Ню Йорк. Върнах се вкъщи, подремнах малко и се отправих на всекидневната си разходка. Вечерта щяхме да ходим цялото семейство в близкия Норк Конуей в Ню Хампшър, за да гледаме „Дъщерята на генерала“. Мислех си, (е имам достатъчно време за разходката, преди да потеглим всички заедно.

Трябва да съм тръгнал към четири часа следобед. Малко преди да изляза на магистралата (в Западен Мейн наричат всички шосета с бяла линия по средата магистрали), се скрих зад едно дърво, за да уринирам. Щяха да изминат два месеца, преди отново да съм в състояние да пикая прав.

Когато стигнах магистралата, тръгнах по банкета на север, в посока срещу движението. Задмина ме една кола, която също пътуваше на север. След около километър жената, шофираща колата, забелязала един светлосин ван „Додж“, който карал на юг. Той се люшкал от единия банкет до другия, сякаш шофьорът е загубил контрол. Жената се обърнала към спътника си и казала: „Зад нас по шосето вървеше Стивън Кинг. Дано този тип в доджа не го блъсне“.

Обикновено в онази част на шосе № 5, по която се разхождам, видимостта е добра, но има една малка стръмна отсечка, откъдето пешеходецът, вървящ в северна посока, не вижда какво идва насреща му. Бях прехвърлил три четвърти от този хълм, когато Брайън Смит, собственикът и шофьор на доджа изскочи на билото. Той не караше по пътя, а по банкета. От моята страна. Трябваше ми част от секундата, за да го регистрирам. Точно толкова време, колкото умът ми да бъде прорязан като светкавица от мисълта: „Боже мой, ще ме прегази училищен автобус.“ понечих да се хвърля наляво. И тук в паметта ми има дупка. Когато идвам на себе си, съм проснат на земята и гледам задницата на фургон, килнат настрана. Виждам я съвсем ясно и отчетливо пред себе си, повече като снимка, отколкото като спомен. Около задните фарове се извива прах. Табелката с регистрационния номер и задното стъкло са мръсни. Установявам всичко това, без да осъзнавам, че съм претърпял злополука. Просто моментална снимка. Не мога да мисля, главата ми е празна.

Тук отново се появява дупка в паметта ми, после много внимателно избърсвам с лявата ръка кръвта от очите си. Когато що-годе съм в състояние да виждам, се оглеждам и откривам мъж, седнал върху един камък наблизо. В скута си държи тояжка. Това е Брайън Смит, четирийсет и две годишен, човекът, който ме е блъснал с вана си. Смит има внушителен списък с пътно-транспортни нарушения, само катастрофите, в които е замесен, са десетина.

В онзи следобед, когато съдбите ни се пресякоха, Смит не гледал пътя, защото ротвайлерът му скочил от дъното на фургона върху задната седалка, където имало хладилна чанта с месо. Ротвайлерът се казва Куршум (у дома Свит има още едно куче от същата порода на име Пистолет). Куршум започнал да души капака на хладилната чанта. Смит се обърнал и се опитал да го избута. Тъкмо с това бил зает, когато превалил билото на хълма. И когато ме блъсна. По-късно Смит разказал на приятелите, че си е помислил, че е прегазил „малка сърна“, докато не видял на седалката до себе си изцапаните ми с кръв очила. Изхвърчали са от лицето ми, докато съм се опитвал да се махна от пътя на Смит. Рамките бяха извити и изкривени, но стъклата се бяха запазили цели. Същите стъкла нося и сега, докато пиша тези редове.

2

Смит забелязва, че съм дошъл в съзнание и ми съобщава, че помощта е на път. Той говори спокойно, едва ли не весело. Така, като седи на камъка с тояжката в скута, изглежда облекчен, все едно иска да каже: „Не извадихме ли и двамата дяволски късмет?“ По-късно разказва на следователя, че заедно с Куршум е напуснал къмпинга, където живее, защото искал да „купи от магазина няколко шоколадчета «Марс»“. Когато няколко седмици по-късно научавам тези подробности, осъзнавам, че за малко не ме е убил човек, сякаш излязъл от страниците на някой мой роман. Каква ирония.

„Помощта е на път“, мисля си. Това е добре, защото най-вероятно съм претърпял сериозна злополука. Лежа в канавката, цялото ми лице е в кръв, а десният крак ме боли. Поглеждам надолу и онова, което виждам, изобщо не ми харесва: десният ми хълбок се е изметнал косо напред, сякаш цялата долна половина на тялото ми се е усукала с половин оборот надясно. Отново поглеждам мъжа с тояжката и проговарям:

— Моля ви, кажете ми, че е само разместен.

— Не-е-е — отговаря той — гласът, също като лицето му, е жизнерадостен, но в него се долавя слаба заинтересованост. Все едно гледа всичко това по телевизията, дъвчейки „Марс“. — Според мен е счупен на пет, може би дори на шест места.

— Съжалявам — казвам, кой знае защо, и отново се отнасям. Нямам чувството, че губя съзнание, а като че ли филмовата лента на спомените ми е накъсаната тук-там.

Когато се свестявам, край пътя е спряла оранжево-бяла кола със синя светлина и запален мотор. Фелдшерът от „Бърза помощ“, името му е Пол Филбраун, коленичи до мен. Прави нещо. Сигурно ми разрязва джинсите, мисля си, макар може би да съм разбрал това по-късно.

Питам го дали ще ми даде една цигара, а той се смее и казва, че едва ли. Питам го дали ще умра, а той отвръща, че не — трябвало само бързо да ме откарат в болница. Коя предпочитам — тази в Норуей-Саут Перис или онази в Бриджтън? Отговарям му, че искам да ме отведат в „Нордън Кимбърланд Хоспитал“ в Бриджтън, защото преди двайсет и две години там се е родил най-малкият ми син — онзи, когото току-що бях закарал на летището. Още веднъж го питам дали ще умра и той отново отрича. После се интересува дали мога да раздвижа пръстите на десния си крак. Аз ги размърдвам и се сещам за едно старо детско стихче, което майка ми ми беше декламирала понякога: „Малкото прасенце отиде на пазар, малкото прасенце си остана вкъщи.“ трябваше да си остана вкъщи, разходката не беше добра идея. После ми хрумва, че понякога парализираните само си мислят, че мърдат, докато всъщност не е така.

— Раздвижих ли си пръстите? — питам Пол Филбраун. Той потвърждава: „Да, при това доста енергично“. — Закълнете се в Бог — настоявам аз и ми се струва, че наистина се заклева. Отново започвам да губя съзнание. Филбраун се надвесва над мен и пита бавно и високо дали жена ми е в голямата къща край езерото. Не мога да си спомня. Не си спомням къде изобщо се намират членовете на семейството ми, но успявам да съобщя телефонния номер на голямата къща, както и на вилата в далечния край на езерото, където понякога живее дъщеря ми. По дяволите, бих могъл да му кажа дори номера на социалната си осигуровка, ако ми го беше поискал. Помня всички номера. Само че всичко останало ми се губи.

Пристигат нови хора. Някъде пращи полицейска радиостанция. Слагат ме на носилка. Боли и аз крещя. После ме пъхат в линейката и радиостанцията ехти още по-силно. Вратите се затварят и някой отпред казва: „Давай с пълна газ“. Сетне потегляме.

Пол Филбраун сяда до мен. В ръката си държи ножица и ми казва, че се налага да среже пръстена от средния пръст на дясната ми ръка — това е брачната халка, която Таби ми е подарила през 1983, дванайсет години след сватбата ни. Опитвам се да обясня на Филбраун, че го нося на дясната ръка, защото истинската брачна халка е на средния пръст на лявата — тогава бях купил двойния комплект за 15,95 долара от „Дейс Джевълърс“ в Бангор. С други думи, оригиналният пръстен бе струвал само осем долара, но вършеше работа.

От устата ми излиза само някакво ломотене, навярно Пол Филбраун не разбира нищо, докато отстранява от дясната ми ръка втората, по-скъпа брачна халка. След около два месеца му се обаждам, за да му благодаря; междувременно знам, че той навярно ми е спасил живота, като ми е оказал първа помощ на място, а после ме е закарал в болницата със 180 километра в час по закърпени и неравни черни пътища.

Филбраум ме уверява, че за него е било истинско удоволствие и добавя, че може би някаква висша сила е бдяла над мен. „Вече двайсет години се занимавам с това — казва ми той по телефона, — но като видях как лежите в канавката и какви рани имате от удара, не ми се вярваше, че ще издържите до болницата. Имате късмет, че още сте между живите“.

Раните от удара са такива, че лекарите в „Нордън Кимбърланд Хоспитъл“ не се решават да ме лекуват там; поръчват хеликоптер, който ме откарва в Медицинския център в Луистън. После идват жена ми, по-големият ми син и дъщеря ми. На децата разрешават само да ме зърнат, съпругата ми може да остане по-дълго. Лекарите са й съобщили, че съм потрошен целия, но ще прескоча трапа. Долната половина на тялото ми е покрита. Тя не бива да вижда така интересно изкривения ми надясно хълбок, но може да ми избърше кръвта от лицето и да извади стъкълцата от косата ми.

От сблъсъка с предното стъкло на Брайън Смит имам на главата си дълга зееща рана. Само около пет сантиметра по-наляво, и съм щял да се ударя в стоманената подпора откъм страната на шофьора. Тогава най-вероятно съм щял да загина или да изпадна в кома, превръщайки се в зеленчук на два крака. Ако пък съм паднал върху някой от камъните, разхвърляни по земята зад банкета на шосе № 5, навярно също съм щял да умра или да остана завинаги инвалид. Но съм имал щастие: въпреки че съм прелетял пет метра във въздуха, блъснат от вана, съм се приземил точно до камъните.

— Сигурно в последния момент сте отскочили малко наляво — каза ми д-р Дейвид Браун по-късно. — Иначе сега нямаше да водим този разговор.

Санитарният хеликоптер се приземява на паркинга на „Нордън Кимбърленд Хоспитъл“ и ме извозват до него. Небето е много ясно и много синьо. Двигателите на хеликоптера бучат силно. Някой вика в ухото ми:

— Някога летял ли си с хеликоптер, Стивън? — Гласът звучи весело, сякаш човекът се радва за мен. Искам да отговоря, че да, летял съм дори два пъти, но не мога. Изведнъж ми става трудно да дишам.

Натоварват ме в хеликоптера. Виждам ярка ивица синьо небе, когато се издигаме; няма нито едно облаче. Прекрасно е. От радиото звучат още гласове. Това ме е следобедът за чуване на гласове, както изглежда. Междувременно дишам все по-трудно. Опитвам се да привлека внимание и една глава, обърната наопаки, се появява в зрителното ми поле.

— Имам чувството, че се давя — прошепвам.

Някой проверява нещо, а някой друг казва:

— Белите му дробове колабират.

Разопаковат нещо с шумолене, после някой изрича високо в ухото ми, за да надвика шума от мотора.

— Налага се да те интубираме, Стивън. Ще те заболи малко, като от убождане. Дръж се.

От опит (натрупан като дребосък с възпалени уши) знаех, че боли ужасно, когато някой от медицинския персонал обещава, че само леко ще щипе. Но съвсем не е толкова лошо, колкото се опасявам, може би защото съм натъпкан с обезболяващи или защото отново съм пред припадък. Усещам нещо като удар с къс и остър предмет в гърдите високо горе вдясно. После нещо тревожно изсвистява в гърдите ми, все едно се открива теч. А може и наистина да е така. Миг по-късно обичайното вдишване и издишване, което ме е съпровождало цял живот (без да го осъзнавам, слава Богу) е заменено от неприятен звук: шлюп-шлюп-шлюп. Вдишаният въздух е много студен, но все пак е въздух, въздух е и аз го вдишвам. Не искам да умирам. Обичам жена си, децата си, следобедните си разходки край езерото. Обичам работата си; у дома на бюрото ме очаква книга за творческото писане, почти готова. Не искам да умирам и докато лежа в хеликоптера и гледам ясносиньото лятно небе навън, осъзнавам, че съм пред прага на смъртта. Съвсем скоро някой ще ме извади оттук, по един или друг начин; нищо не зависи от мен. Не мога да сторя друго, освен да лежа, да се взирам в небето и да слушам тънкото си, пробито дишане: шлюп-шлюп-шлюп.

След десет минути се приземяваме на бетонната площадка на Медицинския център. Имам чувството, че се намираме на дъното на бетонен кладенец. Синьото небе потъмнява, шумът от перките на двигателите се усилва и ечи, сякаш великани пляскат с ръце.

Изваждат ме от хеликоптера, все още дишайки на големи, пробити глътки. Някой се блъска в носилката, аз изкрещявам.

— Извинявай, извинявай, Стивън, всичко е наред — казва някой. Когато човекът е много пострадал, всички му говорят на малко име, всеки ти е приятел.

— Кажете на Таби, че много я обичам — шепна аз, докато ме вдигат и ме извозват бързо по някакъв бетонен наклон.

Изведнъж ми се доплаква.

— Ще й го кажеш сам — отговаря някой.

Вкарват ме през една врата; над главата ми прелитат климатични инсталации и светлини. Викат имена по високоговорители. В замъгленото ми съзнание се мярва мисълта, че само допреди час съм се разхождал и съм имал намерение да набера малко ягоди от една полянка над езерото Кейзър. Нямаше да се бавя; нали трябваше да си бъда вкъщи до пет и половина, защото искахме всички заедно да отидем на кино. „Дъщерята на генерала“ с Джон Траволта. Траволта участваше и във филма по първия ми роман, „Кери“. Играеше лошия. Колко отдавна беше.

— Кога? — питам аз. — Кога мога да й го кажа?

— Скоро — отвръща гласът и аз пак пропадам. Този път от филмовата лента на паметта ми е отрязан не къс, а цяла буца; има някакви светлини, бегли объркани впечатления от лица, операционни зали и заплашително надвиснали рентгенови апарати; после халюцинации, предизвикани от морфина, кънтящи гласове и ръце, които се приближават и навлажняват изсъхналите ми устни с тампон с вкус на мента. Но над всичко владее тъмнината.

3

Оценката на Брайън Смит за раните ми се оказа твърде скромна. Подбедрицата ми беше счупена поне на девет места. Хирургът ортопед, който ме сглоби наново, чудесният Дейвид Браун, каза, че участъкът под дясното ми коляно приличал на „чорап, натъпкан с топчета“. Размерът на пораженията, нанесени на подбедрицата ми, наложи два дълбоки разреза — наричат се медиална и латерална фасциотомия, — за да не се намали предизвиканият от раздробената пищялна кост натиск и да се освободи притокът на кръв към подбедрицата. Без тези фасциотомии (или ако бяха закъснели да ги направят) кракът ми най-вероятно трябваше да бъде ампутиран. Дясното коляно беше почти разделено почти по средата; медицинският термин за това счупване е „вътреставна фрактура с раздробяване на тибията“. Освен това имах фрактура на ацетабулума на дясното бедро (това ще рече: тежка деформация на бедрената шийка) и открита междутрохантерна бедрена фрактура в същата област. Гръбнакът ми беше счупен на осем места. Имах четири счупени ребра. Дясната ми ключица беше останала цяла, но плътта отгоре — одрана. Раната на главата беше зашита с двайсет или трийсет шева.

М-да, бих казал, че като цяло оценката на Брайън Смит се оказа скромна.

4

Като водач на моторно превозно средство, поведението на господин Смит бе разгледано от голям състав съдебни заседатели, който повдигна срещу него обвинение по две пункта: създаване на опасна пътна ситуация (доста сериозно обвинение) и причиняване на тежка телесна повреда (много сериозно обвинение, предполагащо затвор). След съответното проучване на случая окръжният прокурор, който се занимава с такива дела в моето кътче на света, обяви Смит за виновен по по-дребното провинение — създаване на опасна пътна ситуация. Беше осъден на шест месеца затвор (условно) и за една година лишаване от шофьорска книжка. След това ще му бъде дадена още една година изпитателен срок с ограничение на правото да управлява други превозни средства като например снегорини или всъдеходи. Напълно е възможно по силата на правото и закона Брайън Смит да се озове отново на пътя през есента или зимата на 2001 година.

5

Дейвид Браун закърпи крака ми на пет маратонови хирургически процедури, след които се чувствах слаб, измършавял и на края на търпението си. Все пак благодарение на операциите имаше реални изгледи някога отново да проходя. Към крака ми беше прикрепено голямо скеле от стомана и въглеродни фибри, което носеше названието вътрешен фиксатор. Осем големи стоманени шиша, наречени „щифтове на Шанц“, излизаха от фиксатора и пробиваха костите над и под коляното ми. Пет по-тънки стоманени игли стърчаха лъчеобразно от коляното. Изглеждаха така, сякаш някое дете бе нарисувало слънчеви лъчи. Самото коляно бе обездвижено. Три пъти на ден медицински сестри изваждаха по-малките игли и по-големите шишове и промиваха дупките с водороден перокис. Никога дотогава не бях потапял крака си в керосин и не го бях подпалвал, но ако това някога се случи, сигурен съм, че усещането ще е същото като след тази всекидневна грижа за щифтовете.

Влязох в болницата на 19 юни. На 25-ти същия месец станах за първи път, направих с олюляване три крачки към болничното шкафче, коленичих в болничната си пижама върху него и наведох глава, мъчейки се напразно да сдържа сълзите си. Внушаваш си, че си имал късмет, направо невероятен късмет и обикновено това върши работа, защото е вярно. Но понякога нищо не помага. И тогава плачеш.

Един-два дни след тези първи стъпки започна физиотерапията. На първия сеанс успях да направя десет крачки в коридора, залитайки напред с помощта на проходилка. По същото време още една пациентка се учеше да ходи, съсухрена осемдесетгодишна старица на име Алис, която се възстановяваше след инсулт. Насърчавахме се взаимно, когато успявахме да си поемем достатъчно въздух. На третия ден в коридора казах на Алис, че й се виждат гащите.

— Пък на теб ти се подава задникът, сладурче — изхриптя тя и продължи да върви.

До Четвърти юли вече бях в състояние да седя в инвалидната количка достатъчно дълго, така че ме избутаха навън по рампата зад болницата, за да погледам фойерверките. Беше невероятно горещо, улиците бяха пълни с хора, които похапваха лакомства, пиеха бира и лимонада и гледаха небето. Таби стоеше до мен, държеше ми ръката, а небето се озаряваше в червено и зелено, синьо и жълто. Временно Таби се бе настанила в един апартамент срещу болницата и всяка сутрин ми носеше яйца на очи и чай. Явно имах нужда от храна. Когато през 1997 година се върнах от един мотокрос през австралийската пустиня, тежах сто и осем килограма. В деня, в който ме изписаха от Медицинския център на Мейн, бях станал осемдесет и два.

След триседмичен престой в болницата на 5 юли се върнах у дома в Бангор. Всеки ден спазвах рехабилитационната си програма, която се състоеше от разтягане, навеждане и ходене с патерици. Мъчех се да бъда смел и да не губя надежда. На 4 август се върнах в Медицинския център за нова операция. Когато вкара инжекционната игла в ръката ми, анестезиологът каза:

— Сега ще се почувстваш така, все едно си изпил няколко коктейла, Стивън.

Исках да му обясня, че ще бъде страхотно, защото от единайсет години не съм близвал нито коктейл, нито друг алкохол, обаче преди да успея да си отворя устата, вече бях се отнесъл. Щом се събудих, щифтовете на Шанц бяха отстранени от крака ми. Отново можех да свивам коляното си. Д-р Браун обяви възстановяването ми за „протичащо според очакванията“ и ме прати вкъщи да продължа с рехабилитацията и физиотерапията. (на когото се е налагало да прави лечебна физкултура знае, че това е евфемизъм за инквизиция). Но междувременно се случи и нещо друго. На 24 юли, пет седмици след сблъсъка с доджа на Брайън Смит, отново прописах.

6

Всъщност започнах да пиша „За писането“ през ноември и декември 1997 година и въпреки че обикновено са ми нужни не повече от три месеца за първата чернова на една книга, година и половина по-късно тази все още бе готова само на половина. Истината е, че през февруари или март 1998 година я бях изоставил, защото не знаех как или дали изобщо да я продължа. Писането на романи винаги ми бе доставяло огромно удоволствие, обаче всяка дума от този „наръчник“ беше същинско мъчение. След „Сблъсък“, „За писането“ беше първата книга, която оставях недовършена настрана и я прибирах в чекмеджето за по-продължително време.

През юни 1999 година реших, че до края на лятото ще завърша проклетата книга за писането, пък нека Сюзан Молдоу и Нан Греъм от Скрибнър да преценят дали е добра или не, мислех си. Подготвен за най-лошото, изчетох ръкописа и установих, че общо взето ми харесва. И сега като че ли остатъкът от пътя, който трябваше да измина до края се очертаваше по-ясно. Животоописанието, в което се опитвам да изложа някои ситуации и обстоятелства, превърнали ме в писателя, който съм днес, вече беше готово; бях описал и техниките, поне онези, които на мен ми се струваха важни. Липсваше само основната част „За писането“, в която възнамерявах да отговоря по възможност на всички въпроси, които са ми били задавани по време на семинари и лекции, но също и на онези въпроси, които аз бях желал да ми зададат… въпросите за езика.

В блажено неведение, че след по-малко от четирийсет и осем часа ще имам малка среща с Брайън Смит (да не забравяме и кучето Куршум), вечерта на 17 юни седнах на масата в трапезарията и набелязах всички въпроси и точки, които възнамерявах да засегна. На другия ден съчиних първите четири страници от главата „За писането“. До там бях стигнал, когато в края на юли реших отново да се заловя за работа… или поне да опитам.

Не исках да се захващам за работа. Имах силни болки, не можех да си прегъвам коляното и бях прикован към проходилката. Не си представях да седя дълго на бюрото, дори и в инвалидната количка. След около четирийсет минути премазаното ми бедро превърна седенето в мъчение; след час и четвърт положението стана нетърпимо. Към това се прибавяше и самата книга, която ме плашеше повече от всякога — как да пиша за диалози, за герои и за търсене на литературни агенти, когато най-важното нещо на света ми изглеждаше поредната доза обезболяващо лекарство?

Същевременно обаче имах чувството, че съм достигнал до точка, от която нататък не ми оставя друг избор. Често съм изпадал в ужасни ситуации, които съм преодолявал благодарение на писането или поне работата ми е помагала да забравя за малко проблемите си. Може би ще ми помогне и този път. Предвид ужасните болки и физическата ми непригодност тази надежда изглеждаше смешна, но вътрешният глас неуморно и неумолимо ми нашепваше думите от песента на Чембърс Брадърс „Днес времето настъпи“. Мога и да не се подчинявам на този глас, но ми е трудно да не му повярвам.

Накрая Таби беше тази, която произнесе решаващата дума, както често го е правила в трудни моменти от живота ми. Ще ми се да вярвам, че понякога и аз го правя за нея, защото съм убеден, че едно от нещата, на които се крепи бракът, е да помогнеш на другия да вземе важно решение в кризисна ситуация.

Обикновено жена ми ме упреква, че работя прекалено много — забави темпото и остави глупавия компютър да си почине, Стив. Когато онова юлско утро й казах, че искам да се върна към работата, очаквах една от нейните проповеди. Вместо това тя ме попита къде ще се настаня. Отговорих, че не знам, не съм мислил още.

Тя помисли и каза:

— Мога да ти сложа една маса в задния коридор, пред килера за провизии. Там има достатъчно контакти, за да включиш твоя Макинтош, малкия принтер и вентилатора.

Вентилаторът беше задължителен през онова безумно горещо лято, а в деня, в който реших да работя, температурата навън бе 35 градуса. В задния коридор не беше много по-прохладно.

На Таби й трябваха няколко часа, за да подреди работния ми кът, обаче в четири часа ме избута през кухнята и надолу по новопостроената рампа до задния коридор. Но пък ми беше приготвила чудно хубаво малко гнездо: лаптоп със свързан към нето принтер, настолна лампа, ръкописа (с бележките ми отпреди един месец, спретнато подредени отгоре), писалки, справочници. В единия рай на бюрото имаше поставена в рамка снимка на по-малкия ни син, която Таби беше направила в началото на лятото.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Прекрасно е — отвърнах аз и я прегърнах. И беше прекрасно. Също като нея.

Някогашната Табита Спрус от Олдтайн, Мейн, знае кога се преработвам, но знае също, че понякога само работата ме спасява. Тя ме настани пред масата, целуна ме по слепоочието и ме остави сам, за да проверя дали имам какво още да кажа. Наистина имах… но без нейното интуитивно разбиране, че времето е настъпило, не съм сигурен дали някой от нас щеше да го забележи.

Първият работен сеанс продължи час и четирийсет минути, най-дългият период, през който седях изправен, откакто ме връхлетя фургонът на Смит. Когато свърших, целият бях плувнал в пот и бях прекалено изтощен, за да се държа прав в инвалидната количка. Болките в бедрото бяха непоносими. Първите петстотин думи ми се отдадоха с родилни мъки — все едно никога в живота си не бях писал нищо. Сякаш всичките ми стари хитрини ме бяха изоставили. Напредвах дума след дума като старец, който прекосява река на зигзаг, като се хваща за мокрите камъни. В този първи ден нямах вдъхновение, а само упорита решителност и надеждата, че с времето ще става по-добре.

Таби ми донесе една пепси кола, студена, сладка и великолепна, и след като я изпих, се огледах и не можа да сдържа смеха си въпреки болките. Навремето бях написал „Кери“ и „Сейлъмс Лот“ в пералното помещение на една каравана под наем. Задният коридорна къщата ни в Бангор доста приличаше на него, затова имах усещането, че съм затворил кръга и започвам отначало.

В онзи следобед не се осъществи някакъв чудотворен прелом, ако не се смята обикновеното чудо, което придружава всеки опит да сътвориш нещо. Знам само, че след известно време думите потекоха по-бързо, сетне още по-бързо. Хълбокът още ме болеше, гърбът още ме болеше, кракът също, но тези болки отстъпваха на все по-заден план. Спечелих надмощие. Още не изпитвах радост, нито възбуда; тогава още не, но бях завладян от чувството, че съм създал нещо. Бях положил ново начало, а това не беше малко. Най-страшният момент винаги е преди да започнеш.

След това нещата могат да вървят само към по-добро.

7

При мен нещата оттогава вървят само към по-добро. След онзи задушен следобед в задния коридор оперираха крака ми нови два пъти, получих една доста сериозна инфекция и все още гълтам по стотина хапчета на ден, но вече ми махнаха вътрешния фиксатор и продължавам да пиша. В някои дни писането е истинско изтезание. В други — а те стават все повече, защото кракът ми заздравява а мозъкът отново се нагажда към стария начин на живот — пак изпитвам тази радостна възбуда, това чувство на триумф, когато намирам правилните думи и ги редя в правилната последователност. То е също като издигането на самолет: ти си на земята, на земята, на земята… и в следващия миг си горе, носиш се на вълшебно килимче и си господар на всичко долу. Щастлив съм, защото това е работата, за която съм създаден. Все още нямам много сили и успявам да напиша по-малко от половината на онова, което преди написвах за един ден, но ми стигнаха да довърша тази книга и съм благодарен. Писането не ми спаси живота — това направиха изкуството на д-р Дейвид Браун и нежните грижи на жена ми — обаче то продължава да има познатото въздействие: прави живота ми по-ярък и приятен.

Целта на писането не е да натрупаш пари, да спечелиш слава, жени или приятели. Всъщност целта му е единствено да направиш живота на онези, които четат книгите ти — а и твоя собствен — по-богат. Целта му е да си стъпиш на краката, да се справиш, да превъзмогнеш себе си. Да бъдеш щастлив. Щастлив. Част от тази книга — може би прекалено дълга — описва начина, по който аз се научих да го правя. Голяма част е за това как вие можете да го правите по-добре. Останалото — и може би най-хубавото — е повече или по-малко позволение: вие можете, вие имате право и ако притежавате достатъчно кураж да поставите началото, вие също ще успеете. Писането е магия, сокът на живота — подобно на всяко друго творчество. И този сок е безплатен. Така че пийте.

Пийте и се преизпълвайте.