Стивън Кинг
За писането: Мемоари на занаята (9)

Допълнение, част I:
Затворена врата, отворена врата

В началото на тази книга, когато описвах късата си кариера на спортен репортер в лисбънския „Уийкли Ентърпрайс“ (всъщност аз представлявах цялата спортна редакция), показах въз основа на един пример как протича процесът на редактиране. Естеството на материала — дописка за спортно събитие — изискваше краткост. Пасажът, който следва, е проза. Това е онзи суров текст, който пиша на затворена врата: голата история, само по чорапи и долно бельо. Препоръчвам ви да го проучите внимателно, преди да прочетете преработения вариант.

Случаят в хотела

Още от въртящата се врата Майк Енслин съзря Остърмайър, директора на хотел „Делфин“, потънал в едно от меките кресла във фоайето. Сърцето на Майк се сви леко. Може би все пак трябваше да взема със себе си проклетия адвокат, помисли си той. Е, вече беше твърде късно. И дори ако Остърмайър беше решил да издига нови пречки между Майк и стая № 1408, не беше толкова страшно; това само щеше да обогати историята, когато накрая я разкажеше.

Когато Майк се откъсна от въртящата се врата, Остърмайър го забеляза, стана и прекоси помещението, протегнал пухкавата си ръка. „Делфин“ се намираше на Шейсет и първа улица, веднага зад ъгъла на Пето авеню — малък, но изискан. Докато поемаше ръката на Остърмайър, като за целта прехвърли малкия си куфар от дясната в лявата ръка, покрай Майк минаха мъж и жена във вечерно облекло. Жената беше блондинка, облечена, разбира се, в черно, а нежният аромат на цветя на парфюма й като че ли обобщаваше цял Ню Йорк. В бара на мецанина някой свиреше на пианото „Нощ и ден“, сякаш за да подчертае обобщението.

— Господин Енслин. Добър вечер.

— Господин Остърмайър. Има ли проблем?

Остърмайър имаше измъчен вид. Огледа се за миг в интимното, елегантно фоайе, все едно търсеше помощ. Пред масата на портиера един мъж обсъждаше със съпругата си някакви билети за театър, докато портиерът наблюдаваше двамата с лека, търпелива усмивка. На рецепцията друг мъж със смачкана външност, каквато придобива само човек, летял дълги часове с бизнес класа, обсъждаше резервацията си с жена в елегантен черен костюм, който би могъл да мине и за вечерен тоалет. В хотел „Делфин“ всекидневието следваше обичайния си ход. Всеки получаваше помощ с изключение на нещастия господин Остърмайър, който бе попаднал в ноктите на писателя.

— Господин Остърмайър? — повтори Майк, изпитвайки леко съжаление към човека.

— Не — отвърна най-после Остърмайър. — Няма проблем. Но, господин Енслин… Може ли да поговорим за момент в офиса ми?

Аха, помисли си Майк. Иска да опита още веднъж.

При други обстоятелства навярно щеше да изпита раздразнение. Сега обаче остана спокоен. Това щеше да се отрази добре на главата за стая 1408, придавайки й онзи злокобен тон, за който читателите на книгите му явно бяха жадни — но и още нещо. Въпреки всички увъртания и недомлъвки досега Майк Енслин не беше сигурен; сега обаче беше. Остърмайър не се преструваше. Остърмайър наистина се страхуваше от стая 1408 и от това какво можеше да се случи на Майк там довечера.

— Разбира се, господин Остърмайър. Да си оставя ли куфара на рецепцията или да го взема със себе си?

— О, вземете го, защо не? — Остърмайър, любезният домакин, се пресегна да го поеме. Да, той все още се надяваше, че ще убеди Майк да не нощува в стаята. Иначе щеше да изпрати Майк на рецепцията… или сам да отнесе багажа му там. — Позволете…

— Благодаря, съвсем лек е — каза Майк. — Само една смяна на бельо и четка за зъби.

— Значи сте твърдо решен?

— Да — отговори Майк и издържа на погледа му. — Боя се, че е така.

За миг Майк си помисли, че Остърмайър ще се предаде. Той въздъхна — дребен закръглен мъж в тъмен редингот и грижливо вързана вратовръзка, — после отново изпъна рамене.

— Както желаете, господин Енслин. Последвайте ме, моля.

 

Във фоайето директорът на хотела имаше колеблив, потиснат, едва ли не съсипан вид. В облицования си с дъбова ламперия кабинет, по чиито стени бяха окачени фотографии на хотела („Делфин“ беше открит през октомври 1910 година — Майк може и да не се радваше на привилегията книгите му да бъдат дискутирани в списанията или вестниците на големите градове, но извършваше внимателно проучванията си), Остърмайър като че ли си възвърна самоувереността. Паркетът беше постлан с персийски килим. Два лампиона хвърляха мека жълтеникава светлина. Върху бюрото, до една кутия за пури, имаше настолна лампа със зелен абажур във формата на ромб. А до кутията за пури стояха последните три книги на Майк Енслин. Разбира се, всичките джобен формат; не бяха издадени с твърди корици. Но все едно. От своя страна и моят домакин е провел своето малко разследване, помисли си Майк.

Майк седна на един от столовете пред бюрото. Очакваше Остърмайър да се настани зад него, което щеше да му придаде известен авторитет, но Остърмайър го изненада. Той седна на другия стол от онази страна на бюрото, която най-вероятно беше предназначена за служителите, кръстоса крака и се наведе напред, прегъвайки облото си шкембе, за да достигне кутията с пури.

— Пура, господин Енслин? Не са кубински, но са доста добри.

— Благодаря, не пуша.

Остърмайър спря погледа си върху цигарата зад дясното ухо на Майк — затъкната наперено в едното ъгълче, както на времето някой духовит нюйоркски репортер би затъкнал следващата си папироса зад лентата на меката си шапка заедно с журналистическата си карта. Цигарата дотолкова се беше сраснала с него, че в първия момент Майк не разбра какво гледа Остърмайър. После се сети. Засмя се, измъкна я и я разгледа на свой ред, сетне отново погледна Остърмайър.

— Не съм палил цигара от девет години — каза той. — По-големият ми брат умря от рак на белите дробове. Малко след смъртта му отказах пушенето. А цигарата зад ухото… — Той сви рамене. — Отчасти превземка, отчасти суеверие, предполагам. Като тези, които някои поставят на бюрото си или окачват на стената в кутийка с надпис ДА СЕ СЧУПИ СТЪКЛОТО ПРИ СПЕШЕН СЛУЧАЙ. Понякога казвам, че ще я запаля, ако избухне ядрена война. Стая 1408 за пушачи ли е, господин Остърмайър? Само за случай, че избухне ядрена война?

— Всъщност, да.

— Е — каза Майк нетърпеливо, — една грижа по-малко, докато будувам тази нощ.

Господин Остърмайър отново въздъхна безрадостно, но тази въздишка нямаше безутешния характер на предишната във фоайето. Да, само заради стаята е, каза си Майк. Неговата стая. Дори следобед, когато Майк се бе появил с адвоката си Робъртсън, Остърмайър вече не изглеждаше толкова смутен, след като влязоха в кабинета му. Тогава Майк си беше помислил, че това се дължи отчасти на факта, че не привличат любопитни погледи, и отчасти защото Остърмайър се е предал. Сега вече му бе ясно. Дължеше се на стаята. И защо не? По стените имаше красиви фотографии, на пода — хубав килим и първокачествени пури, макар и не кубински, в кутията на бюрото. Несъмнено след октомври 1910 година тук бяха въртели бизнес много хотелски директори; по свой начин това помещение въплъщаваше Ню Йорк толкова, колкото русата дама в разголената си черна рокля, колкото аромата на парфюма й и неизказаното обещание за луксозен секс в малките часове на нощта — нюйоркски секс. Майк беше родом от Омаха, въпреки че от години не беше ходил там.

— Все още ли смятате, че не мога да ви избия тази идея от главата? — попита Остърмайър.

— Знам, че не можете — каза Майк и отново затъкна цигарата зад ухото си.

А сега следва преработеният вариант на този начален откъс, облечената история със сресана коса, може би дори с няколко пръски одеколон. След като тези промени са внесени в текста ми, аз съм готов да отворя вратата и да се изправя пред света.

Причините за повечето от тези поправки са ясни; когато сравнявате двата варианта, сигурен съм, че ще разберете по-голямата част и се надявам след по-внимателно взиране да се съгласите колко суров е първият, дори излязъл изпод ръката на така наречен „професионален писател“ като мен.

Повечето промени са съкращения, с цел да се ускори темпото на повествованието. Докато съкращавах, се придържах към правилото на Уилям Стрънк („Избягвайте излишните думи“) и се съобразявах с цитираната по-горе формула (втора чернова = първа чернова — 10%).

Номерирал съм някои промени, за да мога да ги обясня накратко:

1. Заглавието „Случаят в хотела“ очевидно не е толкова ефектно като „Булдозерът убиец“ или „Норма Джийн, кралицата на терминаторите“. Просто го маркирах на първата чернова, знаейки, че в процеса на работата ще ми хрумне по-добро. (Ако това не се случи, обикновено редакторът предлага свое и резултатът в повечето случаи е кошмарен.) На мен ми харесва „1408“, защото това е разказ за „тринайсети етаж“ и защото сборът на цифрите е 13.

2. Остърмайър е дълго и тромаво име. След като го замених с Олин (посредством опцията „Replace“), с един замах успях да съкратя разказа с петнайсетина реда. Освен това, когато завърших „1408“, вече знаех, че разказът най-вероятно ще бъде включен в аудиокнига, която щях да чета сам. Никак не ме привличаше идеята да седя в тясната звукозаписна кабина и да повтарям по цял ден „Остърмайър, Остърмайър, Остърмайър“. Затова промених името.

3. На това място мисля вместо читателя. Понеже повечето читатели са напълно способни да мислят сами, се почувствах длъжен да съкратя пасажа от пет на три реда.

4. Прекалено много режисьорски указания, очевидно се разтяга излишно, твърде много недодялана предистория. Зачерквам.

5. А, на това място включвам късметлийската хавайска риза. В първия вариант тя се появява чак на 30-та страница. Прекалено късно за един толкова важен реквизит, затова я изтеглих напред. Едно старо правило в театъра гласи: „Ако в първо действие върху полицата на камината има пистолет, той трябва да гръмне най-късно в трето действие“. Обратното също важи: щом късметлийската хавайска риза на главния герой играе роля в края на историята, трябва да се въведе по-рано. Иначе ще изглежда като deus ex machina.

6. В първия вариант четем: „Майк седна на един от столовете пред бюрото“. Е, ама наистина. Къде другаде да седне? Може би на земята? Едва ли, значи и това се маха. Това с кубинските пури също се задрасква. Не само че е клише, ами и лошите в долнопробните филми винаги казват: „Вземи си пура! Кубинска е!“ Ужас!

7. Информацията и ходът на мислите в първия и във втория вариант са идентични, но във втория са оголени до кокал. И ето на! Забелязахте ли коварното наречие, това „малко“? Смазах го най-безмилостно.

8. А ето едно, което оставих. Не само наречието, ами и междуметието: „Е — каза Майк натъртено“. Но в този случай умишлено не съкратих нищо, защото тук, изключението потвърждава правилото. „Натъртено“ може да остане, защото искам читателят да разбере, че Майк издевателства над горкия господин Олин. Не много, но все пак издевателства.

9. Този абзац не само разтяга прекомерно очевидното, но го и повтаря. Вън. Това, че някой се чувства добре на любимото си място, според мен хвърля светлина върху характера на Олин, затова добавих изречението.

Двоумях се дали да не включа готовия текст на „1408“ в тази книга, но това щеше да влезе в противоречие с намерението ми поне веднъж в живота си да бъда кратък. Ако искате да чуете цялата история, ще я намерите в аудиокнигата „Кръв и думи“ заедно с още два кратки разказа. Откъс от нея може да прочетете на сайта на „Саймън и Шустър“ http://www.SimonSays.com. И не забравяйте, че за нашата цел не е нужно да четете разказа до края. Тук става дума за поддържане на мотора в изправност, а не за увеселителна разходка.