Ан Стюарт
Лунен танц (7)

Глава 6

Сатърс Хед беше стара сграда, несиметрично разположена, отделните крила бяха строени по различно време и без предварителен план. Допълнителните постройки в двора бяха в плачевно състояние и само над конюшните покривът беше здрав и стабилен. Стаите и на Фелън, и на Валериън бяха на втория етаж на главната сграда и от тях се виждаше ивицата земя, която се вдаваше навътре в морето. Валериън беше разтворил широко прозореца, за да се наслади на гледката и на летния здрач.

— Къде е любимото ти домашно животинче? — запита той, когато Фелън влезе в стаята му, без да си направи труд да почука. — Според Ханигън, тя върви по петите ти още от сутринта. Мислиш ли, че постъпваш разумно?

— Изглежда доста дълго носиш рокли, Валериън? — безгрижно отбеляза Фелън и се запъти към перваза на прозореца. Седна на него и се загледа в прекрасната гледка, която се разкриваше оттам. Мракът значително се беше сгъстил, вятърът се беше засилил, а вълните бяха станали по-големи и по-силни. — Говориш като ревнива любовница.

— Не съвсем — каза Валериън и избухна в смях. — Въпреки че отчасти си прав. Доста дълго вече нося рокли.

Той с отвращение ритна дългите поли на роклята си.

— Как прекара времето си с твоята интелигентна приятелка, братко? Сигурно не ти беше лесно?

Фелън внимаваше да не изрази съчувствие в гласа си. Валериън не беше в настроение и нямаше да понесе ненавременната проява на чувства.

— Може и така да се каже. Само да не беше така нежна и любвеобилна. Сгушва се в мен като котенце, а аз едва се сдържам да не я катурна върху най-близката мебел.

— Жените се държат така помежду си, дават израз на своята привързаност. И запазват физическите прояви на своята привързаност за онези, които наистина ги заслужават — каза Фелън.

— Говориш ми за поведението на жените? — настръхна Валериън, но гневът му явно беше престорен и шеговит. — Ти, който винаги си мразил жените?!

— Аз ни най-малко не мразя жените. Просто не съм ревностен женкар и развратник като нашия покоен баща. Запазвам любовта си за онези, които нямат кой знае какви претенции и предпочитания и знаят какво ги очаква. И за онези, които знаят какво няма да получат от мен, пък ако ще да минат и хиляда години.

— Кажи ми, Фелън, какво няма да получат от теб жените, пък било то и след хиляда години?

Фелън се обърна и погледна брат си, който явно беше кандидат за нехранимайко. Валериън се беше излегнал на леглото и беше изпружил дългите си крака, здравите му глезени изглеждаха доста смешно под купа подплати и дантели.

— Много неща — каза той. — И между тях — любов, доверие, деца и титлата ми.

— Това означава, че нямаш намерение да се ожениш.

— Никога няма да се оженя — каза Фелън категорично. — Имам си причини за това решение. Една от тях е, че не съм открил нищо, което да ме убеди, че в брака е възможно щастие. — Той се облегна на стената и попита: — А ти?

— Ти си ужасен циник, Фелън. Наистина, признавам, че родителите ти не са особено подходящ пример за щастлив брак и за семейна топлина, но моята майка е достатъчно щастлива с нейния фермер — отговори Валериън, в гласа му се долавяше желание да защити и себе си, и майка си. — Предполагам, че и в брака може да се живее достатъчно добре.

— Ако имаш желание да се ожениш за фермерка. Софи не е за теб, Вал. Бих искал да мога да твърдя обратното…

— Знам го.

Усмивката на Валериън беше горчива, но изразяваше съгласието му с братовите думи.

— Ако не беше толкова богата и осигурена…

— И ако не беше от такъв добър произход — добави Валериън. — И ако аз не бях копеле, и ако не бях заподозрян в убийство, и ако не носех поли… Има ужасно много „ако“, братко мой. Прекалено много, и едва ли ще успея да се преборя с всички.

— Значи, си помъдрял и си взел правилното решение? Значи, ще стоиш по-далече от изкушението? — попита го Фелън, но прекрасно знаеше какъв ще бъде отговорът. — Ела с мен на континента. Там ще бъдеш в безопасност, докато аз мисля как да те измъкна от кашата.

— Аз ще направя точно това, което би направил и ти при подобни обстоятелства — отговори Валериън. — Ще отида на езда с нея утре сутринта.

— Вал, Вал — каза брат му уж подигравателно, но в гласа се долавяше и отчаяние. — Никога ли няма да поумнееш?

— Съмнявам се, че някога ще поумнея достатъчно. — Валериън скочи от леглото и закрачи из стаята. — Какво ново успя да научиш за новия член на нашето домакинство? Имаш ли някаква представа защо е облечена като момче?

— Направо я запитах от кого се крие. Отговори ми с непресторена изненада. Съмнявам се дали ще успея да изтръгна от нея някакъв верен отговор, освен ако не настоявам и не употребя сила. А не съм готов за това.

— И защо не? Поне единият от нас трябва да прекарва приятно и полезно времето си.

— Не сме тук, за да се забавляваме.

— Това доста облекчава мозъка ми. Вече започвах да се чудя — каза Валериън, спрял се пред един от прозорците — защо, всъщност, сме тук? И не се опитвай отново да ме убеждаваш да напусна страната. Омръзна ми да бягам. По-далече от тук не отивам. Но ти никога нищо не ми обясняваш. Защо, по дяволите, спряхме точно в Хемптън Реджис? Само защото Ханигън ни посъветва да го направим? Защо не останахме по-близо до дома, където можехме да правим нещо, вместо само да се мотаем безцелно и бездейно?

— Ако мислиш, че това принудително чакане ме забавлява, си много далеч от истината — каза Фелън горчиво. — Аз просто те изведох от Йоркшир, преди лудата ми майка и горещият ти темперамент да са те довели до бесилката. Извадихме късмет. Знаеше за това отдалечено и подходящо за целта място. Ако зависеше от мен, отдавна да съм напуснал тази проклета страна.

— Тогава заминавай! — гневно му отвърна Валериън. — Казах ти, че мога и сам да се грижа за себе си. Нямам нужда от твоята защита!

— Казваш това, без да мислиш. — Фелън с усилие се сдържаше да не избухне. — Щом отказваш да напуснеш Англия, то Хемптън Реджис си има своите предимства и без да слагаме в сметката твоето любовно приключение. Главното е, че е морски град. Веднага щом ти дойде акъла, можем да хванем кораба за Франция, още със следващия прилив. Друго предимство е, че семейството на Ханигън е разпръснато навсякъде из областта. Ние може никога да не ги видим, но те са наоколо и се грижат за нас. Ако някой дойде и започне да разпитва за Валериън Ромни, ще чуем навреме и ще успеем да избягаме. И ще потеглим към континента и към живота на необузданото веселие — кисело заключи той.

— Успокой се, сърце мое — каза Валериън. — Ще вземеш ли със себе си и нашия нов прислужник, ако се наложи да заминем?

— Не.

— Не? Ти ме учудваш, Фелън. Защо не?

— Защото, също като твоята любима интелектуалка, детето е невинно. Не знам защо е предприела този абсурден маскарад, но е истина, че тя няма нужда от евентуално съблазняване и последващо изоставяне.

— Няма да стане нужда да я изоставиш, Фелън — меко му възрази Валериън.

— Тя ще остане тук. Хората на Ханигън ще се грижат за нея, ако стане нужда. Но засега, аз също оставам тук. Неохотно, без да искам това, мога да добавя. Предполагам, че и тук сме в безопасност, предрешени като провинциален благородник и неговата съпруга — каза Фелън, все със същата горчивина в гласа. — Ти можеш да продължаваш да се измъчваш с твоята интелектуалка, а аз ще се измъчвам с новия прислужник. И можем само да се надяваме, че никой няма да ни намери тук.

— Кой мислиш, че го е убил, Фелън?

На този въпрос Фелън не искаше да отговори.

— Някой странстващ крадец — категорично отговори той. — Или някой луд слуга.

— Не, не е слуга — каза Валериън. — И не е крадец. — Техните очи, които толкова си приличаха, се срещнаха и дълго, дълго се гледаха, докато най-после помежду им се възцари безмълвно съгласие.

— Може и да грешим — каза най-накрая Фелън.

— Дори да не грешим, знаеш, че няма да ти позволя да предприемеш нищо по въпроса — отговори Валериън. — И без това съм й причинил достатъчно вреда…

— Но не трябва да заплащаш за това с живота си. И вредата, и болката й бяха нанесени от нашия баща, не от теб. Ти не си го молил за своето съществуване, но и не трябва да се отказваш от него, за да угодиш на една луда жена — твърдо отвърна Фелън. — Освен това, може и да грешим. Все пак, може да се окаже, че не майка ми го е убила.

Сега, след като думите бяха изречени на глас, неизказаното подозрение престана да съществува между двамата. Фелън трябваше да почувства облекчение, че най-после е изказал на глас мислите, които отдавна се бяха загнездили в главата му. Но вместо това той се почувства дори още по-разтревожен.

Валериън не отговори веднага и думите на Фелън увиснаха във въздуха между тях като тъмен облак.

— Може и да заминем — каза Валериън най-накрая. — Бих заминал за Франция или за Италия и бих прекарал остатъка от живота си там. Все пак, не съм аз този, който ще обърне гръб на наследството си. След смъртта на лорд Хари, аз вече не съм добре дошъл в Ромни Хол, дори и подозрението за убийството да падне от мен. Всъщност, нищо не ме задържа в Англия.

— Нищо, освен любовта ти към страната. Аз съм този, който предпочита да живее в чужбина и да се скита по света. Може би трябва да направя фалшиво признание, че аз съм извършил престъплението. По този начин ти поне ще можеш да се завърнеш у дома…

— Не бих ти позволил да направиш това заради мен — разярено му отвърна Валериън.

— И аз няма да ти позволя да се жертваш заради майка ми. И ето ни пак там, откъдето тръгнахме. Чакане, надежда за някакво друго разрешение.

— И ако не го намерим? — запита Валериън.

— Тогава ще заминем заедно.

Тонът на Фелън не допускаше възражения. Валериън беше единственият човек, за когото Фелън се тревожеше и чиято съдба му беше присърце, като се изключи Ханигън. Той нямаше да го изостави в този момент.

— Ти си много упорит човек, Фелън.

— Това е семейна черта.

Не можеше да се сбърка почукването на Ханигън, нито липсата на колебание, с която той отвори вратата, преди да е чул съгласието им. Той влезе в стаята и бързо затвори вратата, за да не може ничие нахално око да надникне вътре.

— Ще трябва да направим нещо по отношение на твоята изгора — каза Ханигън.

— Коя изгора? — запита Валериън, като тежко се отпусна на един стол.

— Новата. Не мога да я наричам Джулиън, след като е ясно като бял ден, че тя не е кръстена с това име. Тя задава въпроси.

— Въпроси? — повтори Фелън.

— За вас, Ваше благородие. Изглежда е много любопитна откъде идвате, какво ви е довело тук, откога сте женени. Бих могъл да си помисля, че е влюбена във вас.

Фелън откри, че за него все още е възможно да се усмихва.

— И какво те възпира да си го помислиш?

— Прекалено е умна, за да се влюби сега. Тя се грижи за себе си, и то доста добре, и не би се подвела по хубавата ви външност. Ако ставаше въпрос за младия господин, бих хранил известни съмнения. Той има такова красиво лице, че може да завърти главата и на най-умната жена. Но тя, изглежда се е влюбила във вас, или аз вече нищо не разбирам. Тя ви наблюдава, а нейните кафяви очи излъчват интелигентност. И това не е всичко — мрачно добави той.

— Осведоми ни, Ханигън — бавно рече Фелън, в очакване на най-лошото.

— Току-що я заварих точно пред вратата. Мисля, че е подслушвала разговора между двама ви.

— Съвсем разумно предположение — каза Фелън. — Но не мисля, че е чула нещо поучително и полезно.

— Може би е чула, а може би — не. Няма смисъл да подценяваме момичето. Не бих се изненадал, ако разбера, че тя знае какво се крие под полите на мистър Валериън.

— Ханигън, ти ме изненадваш! — запротестира Валериън, гласът му преливаше от насмешка.

— Може да се досеща, а може и да не се досеща — каза Ханигън, все още напълно сериозен. — Мисля, че трябва да се отървем от нея.

— И как предлагаш да го направим, Ханигън? Да я ударим по главата и да я хвърлим в морето, така, както са правили бандите по това крайбрежие преди петдесет и повече години? — небрежно подметна Валериън.

— Това въобще не е смешно, млади господарю — строго му отговори Ханигън. — Аз съм роден тук. Трябва да ви кажа, че в онези банди нямаше нищо смешно, нищо, с което човек може да се пошегува. Те платиха за престъпленията си, платиха скъпо и прескъпо. Тук няма да се види вече нещо подобно.

— Това е добре — прошепна Фелън. — И така, какво предлагаш да правя с момичето? Да я изпратя на Пинуърт? Не мисля, че той ще ми благодари, след като открие истинската й самоличност.

— Така, както аз виждам нещата, вие имате две възможности, Ваше благородие. Или да я оставите да върви по пътя си и може би да се върне там, откъдето е дошла, или да я вземете в леглото си. Независимо кой от тези два пътя ще изберете, тя вече няма да представлява заплаха за вас.

— Ханигън, ти продължаваш да ме изненадваш! — каза Фелън с гръмогласен смях. — Колко малко познаваш жените! Най-опасното нещо на света е да вземеш романтична, влюбена в теб жена за партньорка в леглото. Тя ще си въобрази, че си влюбен в нея, ще започне да иска най-различни неща, а после, когато разбере, че любовта й е несподелена, ще побеснее. По-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да я взема в леглото си.

— Нима? — намеси се Валериън, който лудо се забавляваше от думите на брат си. — Щом се чувстваш толкова силен, аз ще бъда повече от щастлив да ти направя тази услуга. Задачата ще бъде доста неприятна, но мисля, че ще се справя някак си.

— Не си толкова голям, че да не мога да те победя — каза Фелън. В гласа му се долавяха опасни нотки. — Никой, освен мен, няма дори да я докосне. Освен това, какво ще каже твоята прекрасна интелектуалка?

— В случай, че не си забелязал, тя си мисли, че аз съм жена — ядосано му се тросна Валериън.

— Винаги можеш да я осведомиш по въпроса.

— Нима наистина предлагаш да го направя? — запита Валериън.

— Не — призна си Фелън. — Засега мисля, че трябва да продължаваме така. Ти — в рокли, нашият нов слуга — в панталони. Междувременно, какво ще правим с нашия любопитен приятел?

— Мисля си, че ще успееш да измислиш нещо, което да отвлече вниманието й, Фелън. Особено като се има предвид, че тя си пада по теб — последните думи Валериън подчерта особено старателно.

— Въпрос на мнение. Аз пък мисля, че тя се интересува много повече от портмонето ми, отколкото от мен. Сигурен съм, че мога да измисля нещо, което да я разтревожи повече от това, кой и какъв си ти. Мисля, че ефектът ще бъде моментален, дори и тя да подозира каква е истината. Къде е тя, Ханигън?

— Изпратих я в кухнята да помогне на Дулси да обелят картофите. Наредих й да нахрани и напои конете, след като свърши работата си в кухнята. Мисля, че ще я намерите в конюшните.

— Отлично — прошепна Фелън, изведнъж обзет от неописуема веселост. — Докато аз се занимавам с нея, ти, Ханигън, претърси стаята й и виж дали ще откриеш нещо интересно. Ще видя какво можем да направим с нея.

— Да не си променил мнението си относно съвета на Ханигън, братко? — запита го Валериън.

— Не точно това. Има и други начини да отвлечеш вниманието на жена.

— Да, но те не са толкова приятни.

— Развратник — бавно изрече тази единствена дума Фелън, като че ли да подчертае нейното значение, и излезе от стаята, за да намери набелязаната си жертва.

Тя беше излязла от кухнята, което беше добре дошло за него. Дулси беше жена, която изпитваше майчински чувства към всички. Нямаше да разбере неговата тактика и веднага щеше да му каже. Той искаше да остане насаме с малката мис Инкогнито и спокойно да я подложи на терор, с който да си осигури нейното мълчание.

Тя не чу кога е влязъл в конюшните. Постройката беше малка и в нея имаше едва шест ясли, а само в четири от тях — коне. Тя стоеше в празната ясла до коня на брат му, галеше дългата му кафява муцуна и му шепнеше нежно в ухото. Фелън застана точно на входа и се заслуша в нежния й глас.

— Ти си красиво конче — тихо и монотонно редеше думите тя. — Гласът й беше нисък, гърлен и ужасно еротичен. Фелън изпита безумното желание тя да говори така на него. Тя продължи: — Но си малко големичък за една дама. Въпреки това, обзалагам се, че аз ще мога да те яздя. — Малките й, но силни ръце погалиха широкия гръб на коня, а Фелън почувства тръпки по собствения си тил. — Въпросът обаче е какво става между господаря и господарката? И защо красавица като мисис Рамзи си е пожелала такъв огромен кон като теб?

— Може би тя обича предизвикателствата — каза Фелън.

Тя имаше хладнокръвие в излишък, той вече беше забелязал това й качество и й се възхищаваше. Джулиет не подскочи, въпреки че беше повече от очевидно, че не е усетила присъствието му. Беше прекалено тъмно и той не успя да забележи дали лицето й не е пребледняло, но предполагаше, че ако е, би било единственият знак за нейната несигурност. Продължи просто да милва коня и да му шепне същите нежни, успокоителни думи.

— Може би — съгласи се тя. Обърна се и го погледна. Никакъв страх нямаше в огромните й кафяви очи. — И може би мисис Рамзи е по-силна, отколкото изглежда.

— Да, има такава вероятност, тя винаги съществува — съгласи се той и затвори вратата на конюшнята зад себе си. Мракът вътре стана непрогледен. Тръгна към нея. Беше тъмно и не можеше да види дали тя не се движи, но конят на Валериън реагира на внезапното напрежение, което усети в галещата го ръка, с тревожно изпръхтяване.

— Спокойно, моето момче — прошепна Фелън, като се приближи още повече.

Сега нямаше как да избяга, той беше препречил единствения й изход. Тя вдигна глава.

— На мен ли говорите, или на коня? — запита тя и предизвикателно добави: — Сър.

— На коня, очевидно.

— Защо да е очевидно?

Тя стоеше гордо и напето изправена пред него, раменете й бяха леко изтеглени назад, а брадичката й — решително вирната нагоре. Може би си мислеше, че изглежда като уличен хлапак, докато всъщност изглеждаше много привлекателна и неустоимо женствена.

Той се приближи още повече и тя отстъпи назад, гърбът й опря в грубата дървена стена. В малката постройка изобилстваха множество миризми — на коне, на дъбово дърво, на прясно сено и на море, на диви рози, растящи навън, и на дивата роза, която беше пред него.

— Защо ти не ми кажеш? — нежно, с опасни нотки в гласа я запита той.

— Аз… аз не знам за какво говорите.

Заекването й беше толкова слабо, че някой друг можеше и да не го забележи. Но Фелън беше много чувствителен към всичко, свързано с нея — усещаше биенето на сърцето й, учестяването на пулса й, туптенето на вратната й вена, видя капчиците пот, оросили челото й, чу как нервно и дълбоко си пое въздух. Искаше да поеме дъха й в устата си, да я целуне. Не можеше да си спомни някога преди да е пожелавал да целуне жена. Обикновено не той беше този, който поемаше инициативата. Но сега искаше да поеме тази предизвикателна уста в своята и да опита вкуса й.

— Подслушвал си на вратата — каза той, вместо да продължи подхванатата тема. — Ханигън те е хванал да надничаш в стаята на господарката. Чудя се дали си открил нещо интересно.

— Не съм подслушвал! — запротестира тя и ако вече не беше убеден, че умее прекрасно да лъже, може би щеше да й повярва. — Не знам какво ви е казал Ханигън, но аз просто минавах край вратата и ми се стори, че някой споменава името ми…

— Това няма да мине. Твоята стая е в задната част на къщата, зад кухнята. Нямаш работа на горния етаж.

Тя опита друга лъжа.

— Ами… бях любопитен. Не можете да обвините едно момче за това, нали? Аз съм нов тук. Откъде мога да знам дали вие заслужавате повече доверие от сър Невил? Разумно е да разбера колкото мога повече за новия си господар, нали?

— Да, не мога да обвиня едно момче за това — нежно каза той и се приближи още малко. Сега между тях имаше само няколко сантиметра, той дори чуваше биенето на сърцето й. — Само се чудех какви ли интересни новини си научил.

— Никакви — гласът й беше пълен с толкова искрено възмущение, че той почти й повярва. Почти. — Вратите са толкова дебели и плътни, а и вие, и господарката говорехте много тихо. Няма нищо лошо в една малка проява на любопитство, нали?

— Нищо лошо няма в любопитството — съгласи се той. — Но мисля, че те предупредих.

— Предупредили сте ме?

— Да не бъркаш и да не смесваш акцентите, на които говориш. А когато станеш нервен, гласът става направо женски.

На лицето й се изписа истинска, неподправена паника, която не можеше да се сбърка с нищо друго.

— Гласът ми все още мутира.

— Не мисля, че промените се дължат на мутирането на гласа ти — каза той с ирония. — Какво е истинското ти име? Джулия?

— Не знам какво…

— Спести ми това — каза той, като пристъпи още една крачка и сложи двете си ръце на стената до главата й, като по този начин я хвана в капан. — Прекрасно знаеш за какво говоря.

Погледна го в лицето, предизвикателна до последно, но това трая само миг.

— Проклет да си! — каза тя.

И направи сериозната грешка да сложи ръцете си на гръдния му кош и да направи безполезен опит да го отблъсне. Това беше достатъчно, за да го накара да загуби самоконтрола, който постигаше с цената на неимоверни усилия. Той хвана китките й, смъкна ръцете й долу и притисна тялото й в своето. Нейната сила беше нищо в сравнение с неговата, а сега той беше неумолим.

— Време е за малко честност, Джулия — тихо каза той. — Маскарадът свърши. Не си губи времето да ме убеждаваш, че си момче. Защото не си.

Тя се опита да се отскубне, но той нямаше намерение да й позволи да му се изплъзне.

— И така, кажи ми, моето момиче — каза той, а в гласа му имаше студенина и заплаха, — коя си ти?

— Пусни ме да си отида — каза тя.

Това беше молба, искрена и изразена толкова скромно, че изненадваше със своята простота. Той веднага я пусна и отстъпи назад, въпреки че тялото му се съпротивляваше и искаше друго. Видя как тя политна и се облегна пребледняла на стената зад гърба си, трепереше, не можеше да сдържи чувствата, които я вълнуваха в този момент. За жалост, страстта не беше сред тези чувства.

Нейната реакция даде незабавен и точен отговор на въпроса му. Тя бягаше от някой мъж. Мъж, който я беше наранил така, както само един мъж може да го направи. Искаше му се да проклина, да прокълне онзи неизвестен мъж и самия себе си, защото и той искаше да направи същото с нея.

— Добре — каза той, след като успя да овладее своите собствени силни чувства и реакциите на тялото си. — Обясни ми сега.

— Аз съм никоя — каза тя. — Ако ме оставиш да си отида…

— Не мисля, че мога да го направя. Мисля, че знаеш прекалено много за нас. Не мога да те оставя да се навърташ наоколо и да разказваш на хората неща, които те не бива да чуват.

— Но нима не искаш да си отида оттук, от този край? Все пак, аз те излъгах — лъжа те от самото начало.

Тя бързо губеше завидното си до този момент самообладание.

— Може и да си правила опити да ме излъжеш — каза той, — но никога не си успявала. Аз съм много опитен и виждам ясно нещата. Винаги усещам измамата. Нима не те изненада фактът, че не те оставяхме да вършиш черната работа? Да не говорим, че хората ни проявяваха завидна скромност в твое присъствие? Ако беше помислила малко, всичко щеше веднага да ти стане ясно. Щом си решила да поддържаш този абсурден маскарад, трябва да мислиш през цялото време.

— Не е абсурден! — запротестира тя. — Вече шест седмици успявам да заблуждавам хората и ти си първият, който прозря маскировката ми. Трябваше да се досетя — горчиво добави тя. — Ти имаш дяволски очи, също като тези на съпругата ти. Остави ме да си отида. Наистина не знам нищо, което може да навреди на теб или на домакинството ти. Ще се преместя в Плимут, може би, и…

— Имаше намерение да ме ограбиш, нали? — запита той. — Мислеше да преровиш джобовете ми и да си купиш билет за следващия кораб, който ще напусне бреговете на Англия. Мисля, че е настъпило времето да отговаряш на въпросите ми, скъпа Джулия. От кого бягаш и защо?

— Джулиет — тихо каза тя, предавайки се. Той направи грешката да се засмее.

— Трябваше да се досетя! У Шекспир има достатъчно жени, преоблечени като мъже, които си въобразяват, че могат да заблудят хората, въпреки че не мога да се сетя Джулиет да е предприемала такъв маскарад. Оказва се, че имаш романтична жилка.

— Никак не е смешно — гневно изсъска тя. — Пусни ме, или ще кажа на органите на правосъдието.

— Ще им кажеш какво?

— Че криеш нещо.

— Какво?

Той продължаваше да пита, настояваше за отговор, но внимаваше да не я докосва, въпреки че копнееше да го направи.

— Не знам — каза тя, а в гласа й се долавяше огромно разочарование. — Но то е свързано със съпругата ти и с твоя доверен слуга.

Фелън силно се изсмя.

— Такава гръмогласна титла за човек, скромен като Ханигън! Е, той няма да бъде дълбоко наранен от думите ти. Аз ще му спестя твоето мнение за него. Все пак, ти ще трябва да се погаждаш с него през следващите няколко седмици.

— Ще си замина оттук! — извика тя и се опита да се шмугне покрай него.

Той хвана тесните й рамене с големите си силни ръце и се учуди колко крехки, колко нежни са те.

— Никъде няма да ходиш — каза той. — Не и докато аз не реша да те пусна.

— Не можеш да ме задържиш тук.

— Не ставай смешна. Разбира се, че мога. С помощта на моя доверен слуга, разбира се. Без да споменаваме неговото многобройно семейство. Не можеш да направиш и десет крачки из тази област, ако аз не ти разреша. Приеми съдбата си, Джулиет. Оставаш тук.

— Защо?

Само за миг той остана загледан в нея. Беше объркан.

— Защо? — повтори той. — Защото ме забавляваш, а аз ужасно се отегчавам.

— Ако ме докоснеш, ще извадя сърцето ти — каза тя толкова разпалено, че той почти й повярва.

— Джулиет — прошепна той, — аз вече те докосвам.

И той раздвижи пръстите си и погали кожата под бялата батистена риза, а после и голата й шия. Тя потрепери. И нещо друго се прибавяше към чисто животинския й ужас, нещо, което тя не успяваше да скрие. Може би не се досещаше какво е, но то съществуваше — дълбоко вътре в нея, там, където другият мъж не беше успял да достигне и да я нарани.

— Моля те — каза тя отново и това беше достатъчно, за да пречупи волята му и да накара сърцето му да омекне. Но дали той притежаваше сърце?

Той се наведе и докосна мекото й вратле с устните си, много нежно, галейки нежната й кожа, чувствайки паниката, която пулсираше във вените й. Ароматът на кожата й беше дяволски приятен. Той искаше да плъзне ръцете си под проклетата риза и да я разкъса. Искаше да я събори в дъхавото сено и да се наслади на всеки сантиметър от кожата й.

Но кожата й беше студена и той знаеше, че тя се страхува. Вдигна глава и я погледна. Обмисляше дали да й даде някакви обещания. Реши да не го прави. Обеща само едно нещо на себе си и се надяваше, че ще спази даденото обещание. Обеща си никога да не я наранява, но не можеше да гарантира, че ще успее да го направи. Не беше сигурен, че ще успее да свали ръцете си от тялото й, независимо от това, колко силен беше нейният страх. По някаква необяснима и за самия него причина той я желаеше. Изпитваше неистов, неразумен копнеж по нея, който беше по-силен от всички сластни чувства, които беше изпитвал през изпълнения си с приключения живот.

Пусна я и двете му ръце останаха безпомощни. Видя как малкото й стегнато лице се отпусна, обзето от облекчение.

— Върни се в къщата — каза той с измамно спокоен и нежен глас.

— Какво ще правиш с мен?

— Абсолютно нищо, засега. Ще обсъдя положението с моя… с моята съпруга. Ние двамата ще решим какво да правим с тебе.

— Мога да служа като нейна камериерка — предложи тя с внезапен ентусиазъм. — Дулси е другата единствена жена в домакинството. Мисля, че мисис Рамзи може и да приеме моята помощ.

— Ще й предам твоето предложение — с доста крива усмивка каза той. — Отивай да си лягаш.

— Рано е.

— Лягай си — рязко каза той. — Или аз ще те заведа до леглото ти.

Беше достатъчно умна, за да разпознае заплахата. Тя се шмугна покрай него и се измъкна от конюшнята, без нито веднъж да погледне назад.

Той гледаше след нея и се питаше дали тя ще направи опит веднага да си тръгне, или ще почака няколко дни. Ще трябва да предупреди Ханигън, въпреки че неговият доверен слуга сигурно вече знаеше какво е положението.

Тя няма да стигне далече, той не се съмняваше в това. А и предполагаше, че тя ще изчака ден-два, за да приспи подозренията му. Не можеше, обаче, да го заблуди.

Тя щеше да научи много неща за него. Щеше да му достави искрено удоволствие да я научи на някои неща за себе си, а и за света.