Ан Стюарт
Лунен танц (19)

Глава 18

„Дявол да го вземе — помисли си Фелън няколко часа по-късно, докато се обличаше — оказва се, че у мене имало и романтична жилка.“ Искаше да махне изцапания с кръв чаршаф от леглото и да го запрати в лицето на Марк-Дейвид Лемур. Този дребен червей не беше успял дори да обладае съпругата си. Беше успял единствено да я уплаши и нарани.

Разбира се, можеше да бъде и горд, и благодарен. Защото Фелън Ромни беше първият и единственият мъж, който някога беше притежавал Джулиет Макгауън. Вече имаше основание за изгарящото го чувство за собственост, което го обземаше винаги, щом си помислеше за нея. Нямаше намерение да задълбочава нещата, нито да търси причините за това чувство. То съществуваше. Тя му принадлежеше. Завинаги.

Задоволството, което изпитваше, имаше само един недостатък. Съзнанието, че той също й принадлежи — той, който никога не си беше позволявал да се привързва към някого, освен към по-младия си брат.

Докато се бръснеше, той си каза, че няма защо да се тревожи. Когато я отведе, ще има достатъчно време да изяснява чувствата си. Заедно щяха да посетят слънчевите места, така любими и на двамата. Той почти не дишаше, докато слизаше надолу по стълбите. Ханигън го пресрещна. Изражението на лицето му беше смешно.

— Ти пееш? — изненада се той. — Никога преди не съм те чувал да пееш, въпреки че сме заедно от години.

— Днес виждам света като през розови очила. Благосклонен съм към всичко и към всички — заяви Фелън и продължи да слиза по стълбите.

— Е, няма причини за веселото ти настроение.

Фелън спря на средата на стълбището. Обърна се и се втренчи в Ханигън. Почувства леден страх да пропълзява по вените му.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нея я няма. Тръгна със съпруга си при пукването на зората. Не можах да направя нищо, за да ги спра — каза Ханигън. И гласът, и изражението му бяха тъжни.

— Дявол да те вземе! — изруга Фелън и се втурна покрай него. — Защо не го спря…

— Тя пожела да тръгне с него — вметна Ханигън. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но е истина. Той не я насили ни най-малко.

Фелън вече препускаше надолу по стълбите.

— Тръгвам след тях — каза той, но Ханигън, който както винаги беше по-бърз от него, му препречи пътя.

— Тя пожела да тръгне — повтори той. — Ако не беше така, мислиш ли, че щях да я пусна? Тя беше спокойна и се усмихваше и, дявол да го вземе, носеше онези украсени с диаманти обеци, които уж бяха заключени в библиотеката. Радваше се, че ще се върне с него.

— Въобще не ме интересува! Кажи на Валериън, че съм заминал…

Ханигън здраво хвана ръката му. Беше готов да я счупи.

— Тя ти остави бележка. В библиотеката.

Фелън го изблъска. Искаше да му изкрещи, да му каже, че това не е възможно, да му каже колко е ядосан, да отрече фактите.

— Тръгвам след тях — спокойно каза той, в гласа му се съдържаше смъртна заплаха. — Пет пари не давам за онова, което пише в бележката й. Лемур я е накарал да я напише.

Лемур не беше при нея, когато тя я пишеше.

— Дявол да го вземе — ядосано извика Фелън, — не вярвам нито дума!

— Прочети бележката, момче. Ако след това все още искаш да тръгнеш след тях, аз ще дойда с теб.

В библиотеката царяха мрак и спокойствие, студ и леден страх. Чекмеджето на бюрото му зееше отворено, а обеците ги нямаше. През последните няколко дена той обмисляше дали да й ги върне, или не. Имаше такова намерение. Но, очевидно, тя вече ги беше взела.

Бележката лежеше в средата на бюрото. Никога преди той не беше виждал почерка й и сега се загледа в него. Не виждаше обаче думите. Вниманието му беше привлечено от чисто женските извивки и завъртулки. Помисли си, че почеркът издава същността й, че той е като истинската Джулиет — пряма и неустрашима.

Взе плика и счупи печата. „Пряма“, беше думата, която най-добре характеризираше Джулиет.

Господарю мой, заминавам със съпруга си. Много те моля, не прави опити да ни настигнеш. След като размислих, реших, че животът ми му принадлежи. Изглежда, че съм съвсем малодушна и отстъпчива. Край на приключенията. Не бих искала да прекарам живота си като любовница на убиец, след като мога да живея удобно и спокойно като уважаваната мисис Лемур. А и открих, въпреки че научих много през изминалата вълнуваща нощ, че предпочитам съпруг, който няма такива силни физически нужди. Не обичам силните преживявания. Желая ти всичко най-добро и щастливо бъдеще.

Оставам твоя предана, Джулиет Макгауън Лемур.

Нямаше представа колко дълго е останал там, застинал, втренчен в студените, учтиви фрази, невярващ на очите си. Трябва да е била принудена. Думите й трябва да са лъжа. Но Ханигън каза, че е била сама в библиотеката, докато ги е писала. Все пак, тя се оказа жена като останалите жени. Всички бяха еднакви. Не можеше да им се има доверие. Лейди Марджъри, единствената жена, която твърдеше, че го обича, беше способна дори на по-големи гадости. Да се отрича, че такава е истината, би било прибързано и глупаво. Би могъл да отрича само един поболял се глупак, човек, изцяло подвластен на чувствата си. А Фелън никога не се беше смятал нито за глупак, нито за роб на някакво си момиченце.

— Искате ли да оседлая коня ви?

Гласът на Ханигън си проби път през нерадостните му мисли. Той повдигна глава. Почувства как го обзема ледено спокойствие, как си отиват и болката, и съжалението, и съмнението. Обзе го странно, неземно спокойствие. Той смачка писмото в силната си ръка, а после го остави да падне на пода.

— Няма да имам нужда от него — каза той отегчено, което може би заблуди, а може би не успя да заблуди Ханигън. — Остави ли тя още някакво съобщение?

— За Валериън, господарю мой. Бележка, колкото да му каже „сбогом“.

Фелън изчисти въображаема прашинка от черния си жакет.

— Добре — бавно каза той, — това доста улеснява нещата, нали? Предполагах, че ще трябва да направим нещо безразсъдно, за да отстраним Лемур, но щом тя сама е пожелала да тръгне с него, още по-добре. Така всичко е много по-просто.

— Да, така е много по-просто, господарю мой.

— Донеси ми кафето, Ханигън — каза той, като махна небрежно с ръка. — Ще имам много работа. Ще заминем за Франция след няколко дена, затова трябва да приключим с делата си тук.

— Да, сър. Сигурен ли сте, че нямате нищо против?

— Да имам нещо против какво?

— Заминаването на момичето, господарю мой. Аз не мисля, че тя беше нещо специално за вас.

Фелън се усмихна горчиво.

— Не беше нищо специално, Ханигън.

Той тихо затвори вратата след себе си. Тя го беше направила на глупак със своята невинност, със своята маска. Беше направила и Лемур за посмешище. Без съмнение, този рогоносец беше ревнив, импотентен съпруг, но не беше олицетворение на злото, както си беше помислил той. Тя беше отмъстила на Лемур. Фелън нямаше право да мисли, че часовете, прекарани в неговото легло, означават нещо за нея.

Той се беше отървал от нея, от временната слабост, от временното силно чувство, което го беше завладяло. Този кратък епизод от живота му го убеждаваше, че, по всяка вероятност, е наследил лудостта на майка си. Тя си беше заминала и той трябваше да благодари на Бога за това. Беше се освободил от нея, благословена беше свободата му. Нямаше повече да мисли за нея.

И като си помисли това, той заби юмрука си в дъбовата врата с все сила.

 

 

Сутринта беше по-студена, отколкото се полагаше за сезона. Джулиет трепереше, въпреки че беше плътно загърната в пелерината си. Не се беше стопляла, откакто напусна криещата опасност закрила, която й даваха ръцете на Фелън. Съмняваше се, че без неговата прегръдка отново ще почувства топлина.

Когато се върна на пръсти в стаята си, видя, че Лемур я чака. Изражението на лицето му може би трябваше да я ужаси. Само че през последните няколко часа тя беше загубила способността си да се страхува. Вече нямаше значение какво може да й стори той. Тя беше вкусила от любовта. Споменът за това щеше да я поддържа жива чак до края на живота й.

Нито за миг не си помисли да изтича при Фелън за помощ или за закрила. Той щеше да има две възможности, между които да избира. Само две. Първата — да остави Лемур да си отиде невредим. Тогава той щеше да се върне с блюстителите на закона, които щяха да задават въпроси, и истината за Валериън щеше да излезе на бял свят. Втората — да убие съпруга й.

Джулиет не се съмняваше, че Лемур заслужава смъртта си, но не искаше той да умира заради нея. И не искаше неговата кръв да изцапа ръцете на Фелън.

Тя му беше дала неповторимо доказателство за своята любов. Може би той не го беше разбрал, но тя го знаеше. Удоволствие беше за нея да му даде любовта си, единствено този дар имаше значение. Мисълта за това я стопляше.

Беше плакала, докато пишеше бележката, но внимаваше нито една сълза да не капне върху листа, да не зацапа буквите. Беше й трудно, извънредно трудно да напише бележката. Като си спомни какви студени, лъжливи думи беше използвала, потрепера вътрешно. Беше взела обеците, за да е сигурна, че той ще си помисли най-лошото за нея. Не беше устояла и беше взела рисунката. Заслужаваше поне това. Тя щеше да й дава сили през задаващите се седмици, месеци, години… без Фелън.

Бушуваше вятър, денят беше мрачен като през октомври. Никак не приличаше на ден от средата на лятото, но беше в съзвучие с настроението на Джулиет. Тя яздеше мълчаливо, като за първи път съжали за умението си да язди по мъжки. След преживяването от миналата нощ, би предпочела да язди по дамски, настрани, поне няколко дена. При спомена за онова, което се беше случило, тя се усмихна. Споменът беше мъничко съкровище, което тя можеше да скъта дълбоко. Острият глас на Лемур я накара да се вкамени.

— Не прави грешката да си мислиш, че съм ти простил — каза той нежно, мазно. — Само защото си дошла доброволно с мен, не означава, че си платила за престъпленията си.

Тя го погледна, здраво стиснала юздите.

— Престъпленията си, Марк-Дейвид? Не знаех, че съм извършила престъпления.

— Първото е, че избяга от съпругата си — каза той. — Второто, че открадна диамантите ми…

— Моите диаманти — прекъсна го тя, но не защото много се интересуваше от темата. Никога не беше държала на бижутата. Гледаше на семейните диаманти като на средство, което ще й помогне да избяга. Обеците тежаха на ушите й и тя се изкушаваше да ги хвърли в морето.

— Вече не са твоите. Когато се омъжи за мен, аз станах господар на цялото ти имущество. Възпитанието ти никак не е достатъчно, казвал съм ти го и преди. Баща ти ти даваше прекалено много свобода. Въобще не го интересуваше дали спазваш, или не обществените правила.

— И ти не постигна по-голям успех.

— Не ме ядосвай, момиче. Аз ще постигна своята справедливост, но се съмнявам, че тя ще се хареса на теб.

— Дори да постигнеш най-лошото, на което си способен — студено му отвърна тя, — няма да ме засегнеш. Наистина, не ме е грижа.

— Не те е грижа за себе си, може би. Никога не те е интересувало собственото ти благополучие. Но мисля, че не би искала да възбудим обвинения срещу любовника ти и неговата съпруга, нали? Не би искала да ги видиш унизени, очернени, хвърлени в затвора…

— Ти обеща, че няма да ги закачаш — ядоса се тя.

Усмивката на Лемур би накарала дори един архидякон да се пръсне от гордост.

— И ти ми повярва. Аз, обаче, нито за миг не съм имал намерение да удържа на думата си. Все пак, Ромни много ме нарани с това, че ти е дал подслон и закрила. А и не съм сигурен дали не е подозирал, че ти си жена. Наистина, у теб няма нищо женско — дори когато си облечена в рокля. Но не обичам да прибързвам с изводите.

Тя остана мълчалива, хапеше устни. Те бяха меки и подути и тя знаеше, че настоятелните целувки на Фелън са ги направили такива.

— Той не се досети — каза тя. — Мислеше, че съм момче. Няма нужда да си отмъщаваш на човека. Остави го да си живее спокойно.

— Нима е възможно да откажа, след като ме молиш толкова сладко? — нежно каза Лемур. Обаче нито за миг не успя да я заблуди. — Отговори ми само на един въпрос. Къде беше тази сутрин, докато аз те чаках в стаята ти?

Поиска да му каже истината. Искаше да захвърли истината, нейното отмъщение, в лицето му, но единственият начин да предпази Фелън беше да излъже.

— В библиотеката — каза тя, а това не беше лъжа. — Търсех нещо, което мога да открадна.

И тя беше откраднала. Рисунката, която Фелън беше нарисувал на морския бряг, беше сгъната и пъхната под дрехата й, до сърцето.

— Нима си се надявала, че пак ще успееш да ми избягаш? Мислех, че си поумняла.

— Наистина. Бях се примирила, бях приела съдбата си — каза тя, като се надяваше, че гласът й издава примирение.

— Доволен съм да го чуя. И се надявам, че също така ще се примириш със съдбата на Фелън Ромни.

Тя задуши протестите си. И без това беше разкрила прекалено много от чувствата си. А Марк-Дейвид Лемур съвсем не беше глупав, това поне можеше да му се признае.

— Неговата съдба не ме интересува — каза тя, като пренебрежително сви рамене.

— Нима не го намираш за красив, скъпа моя съпруго? Такъв висок, тъмнокос. Повечето жени биха го намерили за ужасно привлекателен. Макар да се досещам, че брат му е още по-красив.

— Не ме интересуват красивите черти на мъжете — хладно отговори тя. — Нито пък на жените. Удоволствията на плътта са ми изцяло непонятни.

И тя се размърда на седлото, за да се намести така, че да не чувства болката между краката, която й беше останала от докосванията на Фелън.

— Радвам се, че така чувстваш нещата. На съпругите, които спазват благоприличието, не се полага да се радват на желанията на съпрузите си. Те просто им се подчиняват.

Лемур приближи коня си до нейния, кракът му докосна нейния. Тя се отдръпна. Не успя да овладее отвращението, което изпитваше. Той се протегна и сложи ръката си върху нейната, която беше облечена в ръкавица. Натисна я към твърдата кожа на седлото и тя изпита болка.

— Запазил съм стаи в един малък хан на няколко мили на север оттук. Мисля, че ще бъде мъдро да избягваме Хемптън Реджис. Ромни може да не посрещне заминаването ти така мъдро, както го приемаш ти, а аз още не съм имал време да уведомя властите за неговото местонахождение.

— Има ли някакво значение? — запита тя, като успешно придаде на гласа си незаинтересованост.

— Само за теб, любов моя — каза той, използвайки нежното обръщение, което от неговите уста звучеше като жестока подигравка. — Само за теб.

Яздиха безкрайно дълго. В късната утрин над тях се спусна студена мъгла, а пелерината, която Лемур й беше донесъл, беше без качулка. Дъждовните капки биеха по главата й и се спускаха под яката на жакета й. Тя се надяваше, че няма да достигнат до листа хартия, който беше пъхнат под ризата й. Той беше единственото, което й беше останало от Фелън. Ако го загубеше, щеше да загуби всичко, за което си заслужава да живее.

Стигнаха до хана късно следобед. Джулиет беше почти припаднала от студ и глад, тялото й беше кълбо от болка. Преди много мили тя беше загубила способността да благославя всяка малка, незначителна болка. Искаше да страда благородно, но се чувстваше ужасно изнервена и настроена за кавги. Изпитваше ужас. Ако Лемур имаше намерение да я изнасили, да я бие, дори да я убие, тя нямаше да може нищо да стори. Можеше само да се надява, че той ще приключи бързо с онова, което е намислил. А всъщност искаше вкусна храна, гореща вана и топло легло.

Ханът не беше лишен от посетители. Една възрастна дама също си беше поръчала отделна стая. Съдържателят трябваше да се погрижи и за двамата си нови, изтощени гости, особено след като Лемур беше толкова настоятелен. Веднага щом ги настани в частния салон, съдържателят изчезна, като остави Лемур да беснее.

— Не виждам защо някаква си възрастна дама да е по-достойна за внимание от нас — раздразнено каза той.

Джулиет стоеше до огъня и събличаше мократа пелерина от премръзналото си тяло. Не отговори. Но момичето, което сервираше, проговори — нещо, което беше извънредно необичайно.

— Защото е дама — каза то, като очевидно изпитваше уважение към дамите. — Досега тук не е отсядал човек с титла и затова мистър Окинс е толкова впечатлен. Това не означава, че не уважаваме и вас, сър — бързо добави тя, след като разбра, че гневът на Лемур дори се е засилил.

— Очевидно сме направили грешка, като сме избрали този второкласен хан — каза той. — Свикнал съм да отсядам на места, където дори кралските величия са обслужвани подобаващо. Сложи си отново пелерината, Джулиън. Ще намерим друг хан.

Тя почти припадна, като чу думите му. Нямаше смисъл да му показва колко е уморена и нещастна, той щеше да се зарадва да я види уязвена. Придърпа пелерината обратно на раменете си, потрепервайки под мократа вълна. Вратата рязко се отвори и съдържателят се втурна вътре, като многословно се извиняваше и всячески показваше почтителността си. И най-сетне, намери се едно-единствено нещо, което накара Лемур да промени намерението си. А то беше името на дамата — лейди Марджъри Ромни, от Ромни Хол, Йоркшир.

 

 

— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш с това, че сама е заминала? — прогърмя гласът на Валериън.

Фелън се страхуваше да срещне погледа му и си играеше с чашата кафе. Валериън усещаше как гневът у него се увеличава, надига се.

— Както ти казах — прошепна Фелън, — решила е да тръгне с Лемур. Нима можех да й попреча?

— Дяволите да те вземат!

Валериън гневно закрачи из стаята, а после се хвърли в коженото кресло.

— Тя се ужасяваше от това същество и имаше право. Не можеш да ме накараш да повярвам, че ни е напуснала заради това… това чудовище.

Дори да съжаляваше, че я е загубил, Фелън нямаше да покаже чувствата си пред по-малкия си брат.

— Аз не бих го нарекъл чудовище — спокойно възрази той. — Е, не е най-приятният джентълмен на света, но те са сключили законен брак. Очевидно е, че те двамата трябва да стигнат до някакво споразумение. Разбрах, че ти е оставила бележка. — Стараеше се да не показва любопитство.

— В която не се казва абсолютно нищо — продължаваше да вдига пара Валериън. — Просто ми благодари за всичко и ми желае доброто. А какво пише в твоята?

Усмивката на Фелън едва ли беше нещо повече от гримаса.

— Че предпочита да живее като уважавана съпруга, отколкото да свърже съдбата си с тази на предполагаеми убийци.

Валериън застина, но само за миг.

— Не вярвам. А ако си повярвал, ти самият си глупак. Какво си й направил, Фелън? — изиска отговор той. — С какво си я ужасил, че е предпочела този окаяник пред теб? Докосна ли я, или й причини болка по някакъв друг начин…? Нарани ли я, обиди ли я…?

Гласът му замлъкна, когато видя изражението на лицето на брат си.

— Трябва да ти напомня — уж небрежно подхвърли Фелън, но в тъмните му очи блестеше гняв, — че окото ти все още е синьо. Ще бъда повече от щастлив да насиня и другото.

— Дявол да го вземе, защо е заминала?

— Защо ти е толкова трудно да приемеш разумните й доводи? Щом е разбрала, че трябва да избира между законния си съпруг и двама братя, които вероятно са укриващи се убийци, тя е взела единственото разумно решение. А жените са много разумни същества, нали знаеш?

— Грешиш — категорично рече Валериън. — Джулиет не е такава.

— Нима я познаваш толкова добре? — каза Фелън с кадифен глас, в който се съдържаше и предупреждение, и заплаха.

— Очевидно съм успял да я опозная по-добре от теб. Аз не бях заслепен от страст.

— Аз също не изпитвах страст.

— Може и да си успявал да ме заблудиш. Но този път не. Та ти не сваляше очите си от нея! Познавам те, братко, по-добре, отколкото си мислиш. Тя те подлудяваше. Подозирам, че твоята студенина я е хвърлила в обятията на съпруга й.

Устните на Фелън се изкривиха в подигравателна усмивка — онази, към която Валериън винаги беше изпитвал особена омраза.

— Уверявам те, Валериън, нашата страстна среща в леглото далеч не беше студена.

Това се оказа последното камъче. Валериън се втурна из стаята, вбесен от самодоволната физиономия на Фелън. Той се просна на бюрото, като разпиля хартиите и тетрадките из цялата стая, хвана Фелън за яката на ризата и изсъска:

— Дяволите да те вземат, Фелън! Тя не беше от този сорт момичета.

Фелън просто стоеше и го гледаше в очите.

— Те всички са еднакви. И са точно от този сорт. Нима не си разбрал досега?

Валериън го удари. Ударът му не беше така силен като този, който беше получил от Фелън преди няколко дена, но беше достатъчно задоволителен. Изпрати Фелън на стола, който се намираше зад него, а самият Валериън по неволя го последва. Следващите няколко минути бяха доста забавни. Бяха изпълнени с мърморения, псувни и тежко дишане. Когато всичко приключи, Фелън се беше подпрял на стената, устната му беше сцепена и кървеше. Валериън беше проснат на пода до него и се опитваше да си поеме дъх.

— Ставаш все по-силен — каза Фелън задъхвайки се. — Мислех, че престоят ти в полите ще те направи по-слаб. Ако не си бях навехнал ръката, нямаше да се отървеш така лесно.

— И как си си навехнал ръката? — отново прояви любопитство Валериън.

— Не е твоя работа.

— Дявол да го вземе, Фелън, как ли си успял да си навехнеш ръката? Нищо чудно, че тя е избягала.

— Всъщност, идеята не беше моя. Макар че не е твоя работа, ще ти кажа. Тя сама дойде при мен.

Мъртва тишина изпълни стаята.

— Добре — най-сетне каза Валериън, — мислех, че можеш да свършиш работата по-добре. Никога преди жените не са се оплаквали. Може би истинската любов, която изпитваш, те е направила тромав.

Фелън го ритна силно.

— Истинската любов няма нищо общо с това — каза той мрачно. — Двамата заедно се наслаждавахме на нощта, която прекарахме заедно. Когато се събудих, нея я нямаше. Разбрах, че е заминала. По собствено желание. Толкова е просто.

— Не мисля така. Каза ли й, че я обичаш?

— Казах ти вече, любовта няма нищо общо с това.

— Тя се беше влюбила в теб.

— Май съм те ударил прекалено силно. Умът ти не е съвсем в ред.

— Можеш да отречеш всичко, което поискаш. През последните няколко седмици научих много неща за жените. В нейните очи се отразяваше ти.

— Тогава — Фелън започна да разсъждава на глас, — любовта към онази интелектуалка ти е разбъркала мозъка. Знаех си, че любовта превръща мъжа в идиот. И ти си доказателство в подкрепа на тази теория.

Валериън седна и невярващо се загледа в брат си.

— Значи, ти си легнал с нея, а после просто си я оставил да си отиде. А сега отричаш съществуването на любовта.

— Не отричам, че любовта съществува, макар и да не съм видял досега неопровержимо доказателство за нейното съществуване. Казвам само, че любовта няма нищо общо с онова, което се случи между Джулиет Лемур и мен.

— Това означава ли, че няма да предприемеш нещо, за да я върнеш?

Фелън присви очи.

— Точно това означава. Тя пожела да си замине. А се оказа, че съпругът й знае прекалено много неща за работите на семейство Ромни. Той не е глупав. Но беше толкова загрижен да си върне съпругата, че да не поогледа по-внимателно. Изглежда, тя винаги въздейства на мъжете по този начин. Само Господ знае защо мъжете забравят всичко, освен нея. Но ако те види отново, той ще се досети.

— Нима мислиш, че се тревожа за собствената си безопасност, отколкото за нейната? — противопостави се Валериън.

— Не ставай смешен. Разбира се, че тя е в безопасност. Ако не беше, нямаше да отиде с него. Но дори да не беше, ти трябва да се научиш да се грижиш преди всичко себе си. Вярно, че думите ми са жестоки, но са верни. Ако продължаваш да се раздаваш и да се жертваш, няма да доживееш до догодина — каза Фелън, отново станал циник.

— А може би не искам да живея така — изправи се Валериън и погледна надолу към брат си. — Може би е време да се връщаме в Йоркшир.

Студената присмехулност изчезна от лицето на Фелън. Той бързо и рязко се изправи.

— Не се превръщай в идиот. Ще те обесят. Мисля, че и ти прекрасно го разбираш. Не можеш да жертваш себе си заради една стара луда жена.

— Аз съм част от онова, което я накара да полудее. Тя беше принудена да живее с очевидното доказателство за изневярата на обичания от нея съпруг…

— Глупости — доста рязко и нетърпеливо го прекъсна Фелън. — Тя никога не го е обичала, никога не е очаквала вярност от него, а и беше луда още преди ти да се родиш. Просто попитай Ханигън.

Изненадан, Валериън се втренчи в него.

— Боже мой — каза той тихо. — Не съм си и помислял… — Гласът му неуверено заглъхна.

— Никога не си помислял какво?

— Че ти си потомък на точно тези двама родители.

— Да, техен потомък съм — студено потвърди предположенията му Фелън. — Мръсната кръв на семейството тече в моите вени, както и в тези на майка ми. Нима това те тревожи? Нима си мислиш, че ще вляза в стаята ти и ще те удуша, докато спиш? Може би моята ръка е била тази, която е забила ножа в сърцето на нашия баща?

— Не ставай смешен — каза Валериън. — Може и да си глупав, но не си луд.

— Глупав? — обиден, повтори Фелън. — Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Че само един глупак може да остави Джулиет да замине със съпруга си. И че само един селски идиот може да реши, че е наследил лудостта на майка си.

— Мило мое момче — уморено каза Фелън, — тази лудост се предава вече поколения наред. Ще бъда неоправдан оптимист, ако реша, че мога да избегна семейното проклятие. Но дори и аз да се измъкна, моите деца, без съмнение, ще бъдат белязани. Децата и без това са ужасно досадно бреме. Не искам да бъда баща на някое бедно малко маниаче.

— Фелън — настойчиво каза Валериън, но брат му протегна ръка. Валериън видя, че тя е подута и че по нея има кръв. Тези последици обаче не бяха причинени от удара, който той беше понесъл.

— Достатъчно — каза Фелън. — Можеш да проливаш сълзи над моята предопределена съдба, над моята глупост и над каквото друго искаш. Ако трябва да обесят някого за престъпление, което не е извършил, защо това да не бъда аз? Все пак, аз нямам намерение да имам деца. И си нямам дори интелектуалка, по която да копнея.

— Ти имаш Джулиет. Но трябва най-сетне да го проумееш.

— Джулиет замина със съпруга си — каза Фелън и се наведе, за да събере хартиите, които се бяха разпилели по време на борбата им. — Тя вероятно ще народи дузина деца, докато ние се върнем отново в Англия.

— А ще се върнем ли някога?

— Мисля, че да. Лейди Марджъри не е безсмъртна, а лорд Хари не беше човек, тачен от народа. Ще го забравят. След десет-петнайсет години може да се осмелим да се завърнем в родината. Ако дотогава не откриеш, че тази земя вече не те привлича и че у теб се е зародила привързаност към чуждестранните климати.

Валериън поклати глава.

— Никога. Тук е моят дом. Рано или късно, ще трябва… — Той прекъсна изречението по средата. — Какво има?

Фелън се взираше в разпръснатите страници на скицника си. Беше объркан, челото му беше набраздено от бръчки. А после вдигна очи и поклати глава.

— Нищо — каза той и затвори скицника, без да погледне повторно в него.

— Знаеш ли, Фелън, понякога си много досаден.

Фелън още веднъж отвори и затвори скицника.

— Знам — каза той разсеяно. — Знам.

 

 

— Трябва да си ужасно уморена, мила моя — каза нежно Лемур, но гласът му беше леден и накара Джулиет да потръпне от ужас. — Не ми разрешавай да те държа будна.

Джулиет се сгуши още повече в креслото. Минаваше девет. Тя беше изтощена — и физически, и душевно. Не беше мигнала през изминалата нощ, а днешната езда под проливния дъжд беше изсмукала малкото останали й сили. Знаеше какво я очаква на горния етаж. Лемур щеше да дойде при нея. Беше я научил да не изразява протеста си, беше я научил да не издава и най-малкия звук, когато изпитва болка.

Но сега не можеше да понесе самата мисъл за това. Искаше да прекара още една, само една нощ с Фелън. Утре щеше да бъде готова да посрещне съдбата си, но днес все още ясно си спомняше изминалата нощ.

— Всъщност, не съм уморена — каза тя, като потисна прозявката си.

Безцветните очи на Лемур изразиха изненадата му.

— Глупости. Имаш вид на човек, който всеки момент ще припадне. Хайде, качвай се горе и не ме чакай. Може да се забавя малко.

Лъч надежда я озари. Знаеше добре, че не бива да задава въпроси. Затова остана мълчалива и зачака той да поясни това, което имаше предвид.

— Изпратих картичката си на лейди Марджъри Ромни — каза й той, извънредно доволен от себе си. — Помислих си, че може би ще се зарадва да научи как живеят синът й и неговата съпруга.

— Нима мислиш да й разкажеш всичко! — извика Джулиет със страх.

— Разбира се. Нямам намерение да изтърва възможност, която никога повече няма да имам. Защо си толкова ужасена? Та ние сме само на двайсет и пет мили от Хемптън Реджис. Тя сигурно е тръгнала да им направи посещение. Чудя се само какво ли ще си помисли за теб.

— И защо трябва да си помисли нещо за мен? — запита тя едва чуто.

— Ами, защото аз имам намерение да й кажа, че ти си възлюбената на нейния син. Че си напуснала леглото на съпруга си, за да влезеш в неговото, и че си преспала с него под същия покрив, под който е била и съпругата му — изсъска Лемур. — Мислиш си, че не знам какво си правила през нощта?

На Джулиет й стана лошо. Нямаше да се отърве тази нощ.

— И защо мислиш, че това ще я заинтересува?

— О, не мисля така. Но името на семейството вече е опетнено от един скандал и не мисля, че тя ще допусне още един. А и може би не знае точно в коя къща живее синът й.

— Значи, ти имаш намерение да я изнудиш?

— Каква груба дума! Искам просто да се уверя, че нашето финансово състояние ще продължи да се подобрява.

— Значи, ще си мълчиш за семейство Ромни? Но срещу известна сума? — с надежда в гласа запита тя.

Лемур се усмихна. Острите му жълти зъби просветнаха като зъбите на акула.

— Не, няма да си мълча. Но ще убедя старата дама в противното и мисля, че това ще бъде напълно достатъчно. Ти си се омъжила за умен мъж, скъпа Джулиет. Дяволски умен мъж. Още не си го разбрала, нали така? Мислеше, че си обвързана с предсмъртното желание на баща си и че си намерила друг баща, който да се грижи за теб. Но аз те изненадах, нали? Аз си имам тайни кътчета, за които ти дори не подозираш.

— Ти ме изненада — едва чуто каза тя. — Ти би изненадал и баща ми, ако беше жив. Той си мислеше, че добре се е погрижил за мен.

— Не точно. Виждаш ли, аз му казах, че между нас вече има връзка, но че ти се срамуваш да говориш за това.

— Той не би повярвал на тези думи! — ядосана извика тя.

— Ти забравяш, че той беше на смъртното си ложе. Че беше почти в безсъзнание. Той все още не беше очарован от идеята да се омъжиш за мен, затова си позволих нещо повече. Казах му, че носиш моето дете.

— Ти си чудовище — прошепна тя.

Той присви очи.

— Отиди си легни и ме чакай, Джулиет. Моята среща с лейди Ромни няма да трае дълго. — Той се усмивка — лека, злобна усмивка. — Не си прави труда да се събличаш. Искам да се насладя на акта. Искам те в момчешки дрехи.

И Джулиет се изправи — спокойно и грациозно. Беше скрила острия кухненски нож в жакета си. Тръгна нагоре по стълбите.