Ан Стюарт
Лунен танц (22)

Глава 21

Отдавна копнееше да й даде тази целувка. Устата му се разтвори широко — влажна, топла и търсеща. Използваше езика си, зъбите си. Целувката му беше толкова дълбока и покоряваща, че на нея й се зави свят. В отговор тя го целуваше, притискаше се в ризата му с изненадваща сила, разтваряше устните си под натиска на неговите, отмяташе глава назад, за да го приеме по-добре — всичко го правеше неимоверно щастлив и го караше да изпитва огромно удоволствие. Той нададе стон, казваше си, че е копеле до мозъка на костите си, щом може да постъпи така с нея. Но знаеше, че е вече много късно и не може да спре.

Ръцете му я обгръщаха. Той чувстваше къде е закопчана и завързана роклята й. Беше много добре запознат с женските дрехи и знаеше как да развърже и тази рокля. Въпреки че ръцете му трепереха, можеше да се освободи от преградата само за няколко мига. Тя щеше да се смъкне от раменете й и да предложи тялото на нощната прохлада и на алчния му поглед.

Ако престанеше да я целува, може би щеше да устои на изкушението да я съблече. Но не можеше да спре. Ръцете му бяха сръчни, бързи, развързаха панделките, смъкнаха тънкия муселин надолу по раменете й, после по ръцете й. И изведнъж загубиха сръчността си и започнаха да треперят. Той пожела да се отдръпне.

Тя обаче нямаше намерение да му позволи да го направи. Притисна се в него. Устните й бяха влажни и готови за целувка. Роклята се беше смъкнала до кръста й. Отдолу носеше тънка копринена шемизета, подобна на онази, с която беше облечена и в хана. На лунната светлина той не можеше да види кафявите зърна, но можеше да се досети за очертанията и формата на гърдите й. Наведе се и обхвана гърдите й с уста, засмука ги през тънката материя. Езикът му закръжи около твърдите зърна. Тя отново нададе слаб вик и зарови ръцете си в косата му.

Той вече не можеше да разсъждава. Положи я на пясъка. Тя самата беше готова на това и не оказа никаква съпротива. Придърпа го към себе си. Пелерината беше разстлана под тях, правеше пясъка по-мек и го превръщаше в легло. Той се намести между краката й. Тя беше влажна и гореща, беше готова да го приеме.

Никога досега не беше правил любов с девственица. Трябваше да бъде нежен, да влезе бавно. Щеше да бъде трудно, защото всичко в твърдото му тяло крещеше да побърза. Обхвана лицето й с длани, целуна я по устата, по врата, по раменете. Смъкна шемизетата, защото искаше да вкуси от плътта й. Тя се задъха — може би от страстно желание, а може би от страх. Той се опита да се отдръпне.

Не, тя нямаше да го пусне. Повдигна бедрата си към него, притисна го, залюля го.

— Покажи ми, Валериън — прошепна тя. Взе ръката му и я пъхна между краката си — там, където беше влажна и гореща. — Каза ми, че ще бъде влажна и топла, готова да те поема. Покажи ми, Валериън. Научи ме.

Можеше да се насили да спре толкова, колкото можеше да накара сърцето си да спре да бие. Тя чакаше. Той не можеше да разочарова и двамата. Ръцете му бяха като схванати. Доста несръчно разкопча панталоните си, смъкна ги и освободи твърдата си мъжественост. Потъна между краката й, внимателно се подпря на ръце, за да не й тежи. Гърдите им бяха плътно притиснати — неговите твърди, а нейните нежни и меки и все още влажни от целувките му. Зърната й бяха набъбнали от желание и настръхнали от хладния нощен въздух. Съзнанието за тяхната твърдина го караше да губи разсъдък.

— Не искам да те нараня — каза той приглушено и отново се опита да се отдръпне.

— Нали ще боли само първия път — доста уверено каза тя. — Ще го понеса и аз, щом и ти ще можеш.

Той се засмя и започна да потъва в нейните горещи и влажни дълбини. Достигна до преградата и се запита по какъв ли начин да направи нещата по-лесни за нея. По какъв ли начин да запази изражението в очите й, замъглени от страстта. Пъхна ръката си между телата им, прокара пръсти по влажните косми и достигна до чувствителното връхче, което се криеше под тях. Тя се изви изненадана, но той продължи натиска и милувките и усети как тя затрепери, как задиша учестено. Вълнението й се усилваше все повече и повече, докато най-накрая беше обзета от силни сладостни тръпки. Точно в този момент той натисна леко преградата и мина отвъд нея. Нито един от двамата не обърна особено внимание на това, тъй като и двамата изпитваха огромно удоволствие.

— О, Валериън — задъхано прошепна тя, — беше чудесно. Беше по-хубаво дори от онова, което ми разказа.

— Да — съгласи се той, потискайки импулса си бързо и диво да се раздвижи в нея. Щеше да експлодира, усещаше го Искаше обаче да й даде време да свикне с него. Не искаше да се отпуска отгоре й като жалък, задоволен звяр.

— Още не сме свършили, нали? — нежно го запита тя, и повдигна бедрата си, обгърна го, придърпа го още по-надълбоко. — Има още, нали?

— Не искам да те нараня — каза той през стиснати зъби.

— Най-доброто вече мина — каза тя, явно отчитайки практическата страна на въпроса. — И то беше чудесно. Хайде, покажи ми и останалото.

Тогава той навлезе в нея със силно и уверено движение. Тя го посрещна радостно. Беше загубен. Надигна се, вълната го помете и той потъна в някакво тъмно, известно само на него място. Тя беше с него, обвиваше го с краката си и го люлееше. А той държеше бедрата й с големите си длани и се движеше — бързо, все по-бързо. Докато най-накрая застина в ръцете й, а семето му я изпълни. Любовта и желанието бяха задоволени.

Той се отпусна бездиханен отгоре й. Изпитваше силна загриженост, дали тя е добре. Погледна я. По бузите й имаше сълзи, очите й бяха затворени, а устните й трепереха.

Разбра, че се е държал като чудовище, като разгонен звяр, искаше да се самоубие. Да се хвърли в морето, да… Тя отвори очи и му се усмихна щастливо.

— Беше прекрасно — каза тя с дрезгав глас.

Прииска му се да изрече някаква шега, но нито една не му дойде наум.

— Да — отрони той, — беше прекрасно.

— Така ли е обикновено? — попита го тя. — Още когато ми говореше за него, ти каза, че било чудесно, но не ми описа всички вълнуващи и прелестни подробности.

— Не, обикновено не е така. Всъщност, никога досега не ми е било така хубаво.

Тя отново му се усмихна.

— Това е така, защото се обичаме.

Той се изправи, макар да не му се искаше да се отделя от тялото й.

— Софи…

Тя въобще нямаше намерение да се вслушва в здравия му разум.

— Господи — прошепна тя, — ти дори не си съблякъл роклята ми.

Тогава той я съблече, а след нея и шемизетата. Тя остана върху пелерината гола и красива. Кръвта тъмнееше върху белите й бедра, гърдите й бяха високи, пълни и съблазнителни.

— Отивам да плувам — каза тя. — А после искам да ми покажеш още неща.

И тя изтича до водата, преди той да успее да я спре. Гледаше след нея, изпитваше желание и чувство за вина. А после съблече онези от дрехите, които бяха останали на него, и я последва в студеното тъмно море.

Беше свикнал със студените води на графство Йорк. Студените води на Атлантика не му помогнаха особено — отново изгаряше от желание по нея. Желание, което нищо не можеше да охлади. Тя се хвърли в ръцете му — студена, мокра и усмихваща се, косата й беше полепнала по бялата й кожа.

— Не можем да го направим — каза той, когато тя плъзна тялото си по неговото. Устата й имаше вкуса на морето и го целуваше пламенно. — Не искам да те оставя с едно малко копеле така, както е била зарязана майка ми. Трябваше да внимавам повече, но знаех, че няма да имам друга възможност…

— Сега вече е прекалено късно — каза му тя весело. — Ти знаеш много неща за правенето на любов, но аз знам повече от теб за женското тяло. Най-удачното време за забременяване е между два месечни цикъла. Точно в този момент го направихме и ние. Предполагам, че след девет месеца ще бъдем двойка щастливи родители.

— Софи! — извика той.

— И то няма да бъде копеле. Ти ще се ожениш за мен и ще живеем щастливо цял живот.

Той стоеше във водата и я държеше. Краката й бяха здраво стегнати около кръста му, тя държеше лицето му в дланите си и се взираше в очите му.

— Чуваш ли ме? — запита тя, но въпросът й прозвуча като команда. Беше достатъчно силен да надвие шума на морето. — Ще живеем щастливо до края на дните си, дявол да го вземе.

Тогава той се предаде.

— Как бих могъл да се съпротивлявам още, Господи? — обърна се той към небесата.

И преди още тя да разбере какво прави, той отпусна малко ръцете си и я спусна право върху втвърдената си плът. Навлезе дълбоко в нея. Само след няколко мига тя стискаше здраво раменете му, забиваше ноктите си в гърба му, извиваше се в ръцете му, движеше се лудо нагоре-надолу. А той я следваше, разтваряше се в тялото й.

 

 

Той я занесе до къщата на ръце, обвита само в пелерината. На него бяха само панталоните му. Всички други дрехи бяха отнесени от вятъра. Тя беше гола, мокра и благословено щастлива.

Къщата беше тиха и спокойна. Всички си бяха легнали отдавна. Занесе я в спалнята си — стаята, където тя за първи път беше разбрала истината. Положи я на леглото и седна до нея. Тя се сгуши в топлото му силно тяло.

— Къде ще отидем? — запита го тя сънено.

Поне засега той не се опитваше да й противоречи.

— Ще оставя на Фелън да реши. Той е прекарал повече от половината си живот в чужбина, а аз за първи път излизам от Йоркшир.

— Аз обичам Йоркшир — каза Софи. — Моята леля Беатрис има ферма там, в залива Робин Худ. Винаги е твърдяла, че ще я завещае на мен.

— Ромни Хол е много близо до това място. Ако избягаш с мен, никога вече няма да видиш Йоркшир — предупреди я той.

— Е, предполагам, че и Франция е прекрасна — каза тя смело.

— Аз не мисля така — каза той, помилва я по мократа коса и я притисна до себе си. — Мисля, че ще те отведа далеч от всичко, което обичаш, и за това ти ще ме намразиш.

— Аз ще те намразя само ако заминеш без мен. Не можеш да ме съблазниш и да ме изоставиш, Валериън. Ние си принадлежим.

— Може и да ме намразиш — отвърна той, — но няма да ти позволя да си отидеш от мен.

— Мъдро решение — сънено промърмори тя и потърка бузата си в рамото му. — Кожата ти е толкова гладка и нежна.

— Не винаги е такава. Досега трябваше да бръсна гърдите си.

— Но вече няма да го правиш, нали? — внезапно разтревожена попита тя. — И няма да носиш рокли, нали?

— Само ако ти ме помолиш — прошепна той в ухото й.

Тя го удари, но не силно.

— Сигурна ли си, че ще можеш да забравиш мечтите си за една добра английска ферма? Мечтите си за млечни крави, консервиране и шкафове, пълни с чаршафи? — попита я той.

— Да, щом и ти ще можеш да забравиш мечтите си за овце и говеда — отговори тя. — Сигурна съм, че ще започна да обичам приключенията и чуждестранния климат. Мечтите бяха плод на недораслото ми въображение. Вероятно съм била ужасно отегчена.

— Ужасно — сухо се съгласи той.

— Докато съм с теб, ще бъда напълно щастлива. — Тя се притисна още по-силно в него. — Ти все още не си ми казал, дяволите да те вземат.

— Какво не съм ти казал?

— Че ме обичаш. Знаеш, че ме обичаш, нали? Аз вече не се съмнявам в това.

— Тогава защо изпитваш нужда да чуеш думите?

Тя се измъкна от ръцете му и го погледна.

— Не изпитвам нужда да чуя думите — доста остро му отвърна тя. — Ти имаш нужда да ги кажеш.

Той обхвана лицето й с длани и погледът му потъна в очите й. Красивото му лице беше мрачно.

— Не още — възрази той. — Първо ще трябва да заслужа честта да ги произнеса в твоето ухо.

— Валериън! — запротестира тя, но й попречи да каже каквото и да било, като притисна устата си в нейната. А после нямаше нужда от никакви думи.

 

 

— Събуди се, уличнице.

Гласът съскаше в ухото й. Джулиет се опита да се изтръгне от прегръдките на съня. Лежеше върху тънко одеяло, проснато направо на мръсния под. Лейди Марджъри беше изправена над нея, заплашителна в мрака. Очите й блестяха на лунната светлина, която се промъкваше през счупения прозорец.

— Какво…?

— Не задавай въпроси. Ще ти кажа онова, което трябва да знаеш. Барбе ме преследва. Тя ще ме предаде. Знам, че ще го направи. Ще се опитат да ме спрат, а аз не бих могла да го понеса. Трябва да побързаме. Преди да са се върнали.

— Кой? Защо трябва да побързаме?

— Не задавай въпроси — повтори старицата и изправи Джулиет на крака. Силата й беше направо нечовешка. — Те ще кажат на Фелън истината, а той няма да я разбере. Ще помисли, че съм постъпила лошо и няма да ми позволи да направя онова, което е необходимо. Хайде, тръгвай, не се бави.

— Къде отиваме?

— В Залива на Мъртвеца. Мисля за него вече няколко дни. Изглежда ми като място, което е съвсем логично да избера.

— Логично да го изберете за какво?

— За да те убия, мила моя. За какво друго?

 

 

Фелън седеше сам в мрака, заслушан в шумовете на нощта. Никой не би го обезпокоил. През последните три дни всички го бяха отбягвали. Никой не желаеше да изпита върху себе си избухливия му нрав. Дори Валериън.

Всичко това много допадаше на самия Фелън. Той не искаше да вижда никого, не искаше да разговаря с никого. Нищо не го интересуваше. Искаше единствено да се махне от това проклето място и никога повече да не се върне.

Никога преди не беше позволявал да го правят на глупак. Беше готов да й повярва, да й отдаде сърцето си. А тя беше избягала от него, беше го заменила за спокоен живот и сигурност. Той очакваше от нея да последва сърцето си. А може би тя точно това беше направила?

Никога преди не се беше съмнявал в това, какво иска, от какво има нужда, кой и какво представлява. А сега го беше объркало едно малко същество, което беше нещо средно между дете, момче и момиче. Беше преобърнало живота му, беше му причинило повече мъки дори от убийството на баща му.

И колкото повече се бореше с чувствата, толкова по-лошо ставаше. Седеше на стола, скръстил ръце на гърди, и се опитваше да събере малкото останал му здрав разум.

Чу завръщането на Валериън, чу шепота на гласове и ритмичното проскърцване на леглото на горния етаж. Малко след това чу цвиленето на коня на Валериън, който, очевидно, беше зарязан на двора. Собственикът му си имаше по-приятно занимание. Не стана да се погрижи за животното. Ханигън щеше да го направи.

Фелън го чу да тръгва на едно от честите си посещения в Хемптън Парва. Щеше да се върне призори, както винаги. Призори на техния последен ден в Англия.

Отвори широко прозореца и погледна нощното небе. Облаците около пълната луна се бяха сгъстили. Луната на влюбените, тя му се присмиваше, докато той прибираше книжата от бюрото си.

Скицникът му все още лежеше разтворен на бюрото. Дни наред той не беше направил опит да подреди рисунките, не искаше да вижда нейния образ. Но сега реши, че трябва да го види, за да приключи веднъж завинаги с нея. Дълго време разгръща скицника, преди да разбере, че точно тази рисунка липсва. Само един човек въобще я беше виждал, значи, само един човек можеше да я е взел. Когато Джулиет беше напуснала леглото и живота му, беше взела рисунката със себе си.

Тя го беше излъгала, а той беше толкова ядосан, че не можеше да разсъждава трезво. Не беше го зарязала заради по-удобния живот, който Лемур й предлагаше. Каквито и да бяха причините за решението й, тя не се беше съобразила със собствените си желания.

Щеше да тръгне след нея. Нещо, което трябваше да направи още преди три дни. Пет пари не даваше за нормите на поведение, приети в обществото, нито за това, как то ще погледне на жертвата, която Джулиет беше направила за него. Щеше да я намери и никога вече нямаше да й позволи да си отиде.

Изкачи стъпалата по две наведнъж и нахлу в стаята на Валериън, без да почука. Те спяха, брат му и онази малка интелектуалка, но се събудиха при грубото му влизане в стаята. Момичето нададе писък на изненада и се сгуши под завивките, а Валериън се приготви за поредния юмручен бой.

— Аз няма да замина — каза категорично Фелън.

— Много добре — каза Валериън. — Нито пък аз.

— Трябва да намеря Джулиет.

Ядът на Валериън моментално изчезна.

— Крайно време беше — съгласи се той.

— Да — отговори Фелън. — Крайно време е. — Той тръгна към вратата, но се спря и се обърна към брат си, който нежно шепнеше в ухото на момичето. — Между другото, братко…

— Какво?

— По-добре намери начин да се ожениш за момичето.

Валериън се засмя и дръпна завивките, изпод които се показаха руса коса и зачервено лице.

— Ще го направя. Ако първо не ме обесят.

 

 

Когато Фелън влезе в тъмната кухня, откри, че Ханигън го чака. На масата гореше само една свещ и тя осветяваше лицето му.

— Тази сутрин изглеждате много бодър, Ваше благородие — уморено каза той. — Нима вече сте успели да забравите момичето?

— Тръгвам след нея — отговори Фелън. — Няма да отплаваме утре. Може и въобще да не отплаваме. Време е вече да научим истината, Ханигън. Тя може би не е такава, каквато ни се иска, но трябва да я научим.

— Какво тръгвате да търсите? Истината или момичето?

— И двете. Първо ще потърся Джулиет. Те имат три дена преднина. Може би вече са стигнали до Чичестър.

— Лемур е в Съмърсет.

Фелън се взря изненадано в него.

— За какво говориш? Откъде, по дяволите, знаеш къде е?

— Знам всичко, каквото трябва. Той е в Съмърсет, на четири стъпки под земята. Аз самият го погребах.

Мъжът, който му беше като втори баща, изведнъж му се стори съвсем непознат.

— Ти ли го уби?

Ханигън поклати глава.

— Не, момче. Надявах се да не става нужда да ти го казвам. След като веднъж се отървахме от момичето, то вече не беше наша грижа. Но нещата се развиха прекалено бързо и излязоха от контрол. Наистина е имала много лош късмет, че Лемур я е завел точно в онзи хан.

— Тя ли го е убила? Не е тя, нали? Ех, трябваше да я последвам веднага.

— Не е тя, момче. Макар че не се знаеше на какво щяха да повярват хората, ако не бях помогнал на Барбе да се отърве от тялото.

Ужасът на Фелън стана още по-голям.

— Барбе? Но нали тя е в Йоркшир и се грижи за лейди Марджъри?

— Тя беше в Съмърсет, където се грижеше за лейди Марджъри. Вашата майка уби Лемур. Със същия нож, който използва срещу баща ви. А сега ще убие и момичето.

 

 

Беше студен и мъглив ден. Слънцето тъкмо изгряваше, когато двете слизаха по пътеката към Заливчето на Мъртвеца. Лейди Марджъри буташе Джулиет пред себе си с едната си ръка, а в другата стискаше ножа. Джулиет живееше под заплахата на смъртта вече три дни и беше започнала да свиква с нея. Въпреки всичко, не искаше да умре, макар да не беше сигурна защо е така.

Беше започнала да се надява — от мига, когато се събуди и видя до себе си мъртвото тяло на Лемур.

Жената зад нея се препъна в една скала и изпищя, а Джулиет реши, ако е възможно, да се отскубне от хватката й.

Обаче не успя. Лейди Марджъри дори не загуби равновесие.

— Като планинска коза съм — похвали се тя. — Никой няма да дойде да те спаси. Хич и не се надявай. Те всички са уплашени.

— Кои? — попита, Джулиет, останала без дъх.

Вече бяха стигнали на брега. Сега гледката беше различна, пълната луна все още се виждаше на хоризонта. Като че ли беше на друго място, а не там, където беше лежала до Фелън на пясъка. Сега това място миришеше на смърт.

— Ханигънови. Нито един от тях няма да дойде тук. Призраците на техните жертви населяват това място. Барбе ми обясни всичко. Те се навъртат наоколо, за да не забравят за престъпленията си, но не се приближават прекалено, защото се страхуват.

— Но това е смешно.

— Не, не е. Това място е място на смъртта. И ти ще умреш. Хайде!

И старицата започна да я влачи по пясъка. Джулиет се беше предала. Дори не се опитваше да спори вече. Кой може да спори с една луда жена? Сега те бяха навлезли във водата. Старицата я теглеше към призрачните останки на стария кораб.

Качи се на разбитата палуба и с една ръка придърпа и Джулиет горе. В другата стискаше ножа.

— Казват, че е лесно да удавиш някого — каза старата жена, задъхвайки се.

— Би било чудесно — промълви Джулиет объркана. Питаше се дали ще видят костите на умрелите.

— Не говоря за теб, мила моя. Преди да те бутна във водата, ще ти прережа гърлото. Кръвта ти ще привлече рибите. Така ще свършиш по-бързо.

При тези думи Джулиет потрепера от ужас. В какъв ден трябваше да умре, помисли си тя отчаяно. Слънцето щеше ярко да напече, а тя ще бъде мъртва.

Погледна към скалите. Горе, като призраци, бяха накацали Ханигънови. Нито един обаче нямаше да й се притече на помощ. Тя се отскубна от лейди Марджъри и побягна по палубата към далечния край на кораба.

— Помогнете ми! — извика тя, но хората не се помръднаха.

Кракът й се заклещи в една дупка на палубата. За да го измъкне, тя трябваше силно да го нарани.

— Страхуват се — каза лейди Марджъри със злобна усмивка. — Ако се опитат да ти помогнат, призраците ще излязат от морето и ще се нахвърлят отгоре им.

Джулиет я погледна с отвращение.

— Призраците ще излязат от морето и ще убият теб — отвърна й тя. — Те ще те завлекат в морето, където рибите ще те изядат.

Лейди Марджъри звънко се разсмя.

— Не ставай смешна, дете. Нима ме мислиш за луда?

Въпросът беше толкова абсурден, че Джулиет онемя.

— Няма да се оставя — успя да каже тя, — ще се боря.

— Няма къде да избягаш — самодоволно отбеляза старицата. — Може да се гмурнеш зад борда. Ако не се удариш в скалите, ще се удавиш. Тук има подводно течение, което ще те завлече навътре в морето. Дори тялото ти няма да бъде намерено.

— Ще избягам — твърдо рече Джулиет и започна да се катери по счупените мачти. — Ще избягам от теб и ще се върна при Фелън.

— Не! — ядосано извика лейди Марджъри. — Той е мой. Няма да ти го дам.

Джулиет се катереше все по-нагоре и по-нагоре, без да поглежда надолу. Лейди Марджъри не би могла да я последва с нож в ръка, а, ако го оставеше и започнеше да я преследва, щяха да разполагат с еднакви оръжия, въпреки че лудостта придаваше огромна сила на старицата. Когато се изкачи на върха, Джулиет съвсем ясно видя Ханигънови, които просто стояха и я наблюдаваха.

Лейди Марджъри се катереше след нея, но беше още много далеч. В далечината двама мъже заслизаха по пътеката. И Джулиет разбра, че единият от тях е Фелън.

— Не — отговори тя на старицата, — Фелън е мой.

Лейди Марджъри изпищя и изпусна ножа, който падна на палубата под тях.