Бренда Джойс
Скандална любов (8)

7

Херцогът пристигна в Лондон същия следобед и отиде право в резиденцията си на Кавендиш Скуеър номер едно. Клейбъроу Хаус заемаше цялото пространство между две съседни пресечки от северната страна и представляваше доста внушителна гледка. Беше построена от първия херцог Клейбъроу в началото на осемнадесети век и оттогава насам бе претърпяла няколко разширявания. Висока шест етажа, предната фасада откъм улицата имаше цели сто прозореца и три кули. С покрива сградата изглеждаше още по-грамадна заради трите гигантски триъгълни фронтона, които се извисяваха към небето. Върху всеки от тях беше изобразен гербът на Клейбъроу в огромни размери. Внушителна и красиво оформена каменна ограда отделяше къщата от улицата и прекъсваше единствено при каменната стълба, достатъчно широка да побере дузина гости в случай, че решаха да влязат наведнъж.

Херцогът беше изпратил неколцина от прислугата си в Лондон още снощи, след вечерята в Драгмор. Сред тях беше и Удуърд, който сега му отвори входната врата. Херцогът му направи знак да го последва и двамата се отправиха по покрития с шахматни мраморни плочи коридор към библиотеката, в която спокойно можеше да се събере половината Чапман Хол. Вътре херцогът отиде до писалището, извади от джоба си една от визитните си картички и бързо надраска нещо на нея. После я подаде на иконома.

— Изпрати веднага това на лейди Елизабет.

— Ще желаете ли нещо друго, Ваша светлост? Малко чай?

Херцогът кимна небрежно и забърза нагоре по стъпалата. Подът на неговия апартамент също беше застлан с мраморни плочи, само че в златисто и бяло. По времето на баща му стаята беше обзаведена като за кралска особа. След смъртта на Франсис синът му незабавно бе изнесъл мебелите, оставяйки само няколко, и то претапицирани. Вкусът на Франсис беше твърде екстравагантен и крещящ за него, но истинската причина за това бе, че Ейдриън не желаеше да запази нищо, което да му напомня за баща му. Спомените, оставени от покойния Франсис бездруго щяха да му стигнат за цял живот.

Сега подът беше покрит с персийски килими, които му осигуряваха топлина нощем, когато обичаше да ходи бос. Старинен фотьойл и канапе, претапицирани в тъмна виненочервена кожа, стояха пред камината, заедно с една китайска табуретка за крака от шестнадесети век, която херцогът използваше за да поставя книгите и документите си. Страстен любител на ориенталските антики, той беше избрал за едната стена масивен черен китайски скрин, инкрустиран със седеф и украсен с флорални мотиви в горната си част и с препускащи коне в долната. Останалата част от обзавеждането представляваше една малко еклектична сбирка от вещи, които беше взел изцяло от съображения за удобство и полезност. Единствената семейна реликва в стаята бе махагоновото писалище от осемнадесети век, което беше оставил, защото знаеше, че дядо му, седмият херцог Клейбъроу, починал няколко години преди раждането му, е бил изключително привързан към него.

Стаята се различаваше съществено от останалата част на къщата, но това бе неговото лично убежище и всичко вътре му харесваше. Сигурен бе, че Елизабет ще се възмути още в мига, в който я зърне, точно както се възмущаваше Изабел, която смяташе стаята за „ужасно зле обзаведена“, но не го беше грижа. Познаваше добре Елизабет и бе сигурен, че щом й каже, че няма да промени и сантиметър от покоите си, тя няма да възрази. Нещо повече, никога повече нямаше да повдигне този въпрос.

Камериерът му вече беше приготвил ваната. Банята, голяма колкото спалните в повечето провинциални имения, също бе с мраморни подове. След като получи чая си, херцогът се съблече и се потопи в грамадната разкошна вана.

Възнамеряваше да посети Елизабет, да й се извини за това, че я бе пренебрегвал толкова време, и да се осведоми за здравето й. Ала първоначалното му намерение не беше да се връща в Лондон днес, нито дори утре. Решил го бе едва снощи.

Поведението му снощи беше скандално. Нейното също, ала това не го оправдаваше. За Никол Шелтън отхвърлянето на общоприетите правила очевидно бе втора природа. След като на няколко пъти бе ставал свидетел на нейното крайно необичайно и доста шокиращо поведение, вече не се изненадваше, че преди години е предизвикала скандал. На устните му внезапно трепна неканена усмивка. Никой не можеше да обвини Никол, че е скучна. Скучна беше конвенционалността — затова той толкова мразеше досадните приеми, домашни визити и другите социални превземки, към които останалите от неговата класа бяха тъй силно привързани. Изведнъж му хрумна, че в крайна сметка двамата с Никол може би не са чак толкова различни.

Усмивката му тутакси се стопи.

Нелепата мисъл тутакси беше пропъдена.

Самия него го смятаха за доста затворен, неприязънта му към светския живот беше добре известна, но никога не бе предизвиквал скандал, а и поведението му определено не даваше храна на злите езици. Като изключим огромния му интерес към търговията, който не се считаше подходящ за който и да било благородник, херцогът със сигурност не бе склонен да въстава демонстративно срещу правилата.

Изведнъж осъзна, че горещата вана изобщо не го отпуска. Напротив, беше разтревожен и почти ядосан. Припомняше си словесната схватка с Никол снощи, а и физическата — как би могъл да я забрави, — и съвсем не бе сигурен дали е ядосан на Никол или на самия себе си. Едно единствено нещо изглеждаше ясно. Способността му да се контролира, неговата воля и самодисциплина далеч не бяха толкова железни, колкото бе смятат, не и когато се отнасяше до Никол Шелтън.

Още по-неспокоен, той рязко се надигна от ваната и водата се плъзна по голото му мъжествено тяло.

Реши, че времето ще го излекува. Сега тя беше в Драгмор, а той не смяташе да се връща в Чапман Хол преди копнежът му по нея да е стихнал. Досега бе напълно сигурен, че е човек, на когото може да се разчита във всяко едно отношение, ала се беше оказало, че по отношение на нея съвсем не е така. Нима у него все пак бе останало нещо от ужасяващия характер на Франсис?

Ръцете му, които бавно триеха тялото му с една дебела кърпа, изведнъж замръзнаха. Мисълта беше просто вледеняваща.

Не беше сигурен кога точно бе започнал да мрази баща си, защото изобщо не помнеше да е имало време, в което да не го е мразил. Още като съвсем малък бе осъзнал какво причинява Франсис на майка му и още на четири години си бе изпросил първия шамар с опита си да я защити. Беше го заболяло, ала болката бе нищо в сравнение със страха, който я последва. Страх не само за него самия, но и за майка му.

Защото когато видя да удрят детето й, Изабел се разяри и се нахвърли върху Франсис с намерението да издере лицето му с нокти. Все още замаян от удара, Ейдриън стана безпомощен свидетел на лекотата, с която баща му й попречи да стори това, и на жестокостта, с която я повали на пода. Сетне Франсис се изсмя, нарече я курва и излезе от стаята. Тогава Ейдриън пропълзя до майка си разплакан, но за негово облекчение тя се изправи, прегърна го и прошепна, че всичко е наред. Щом се увери, че Изабел е добре, той усети как го изпълва изгаряща омраза към баща му, която бе жива и до ден днешен. Изобщо не чу как майка му го заклева никога повече да не се намесва в споровете й с Франсис. С цялото си детско същество се молеше баща му да умре, молитва, останала неизпълнена още цели двадесет и две години.

Но аз не съм грубиян като Франсис, помисли си той. Никога в живота си не бе вдигал ръка срещу дете или жена. Не пиеше, не играеше комар. И със сигурност не изпитваше влечение към своя пол.

Като млад обаче и Франсис явно бе обичал жените, защото едва по-късно беше насочил предпочитанията си към младите мъже. Един джентълмен никога не би се нахвърлил върху Никол така, както бе сторил той снощи, но баща му несъмнено би го направил без капчица колебание.

Херцогът си припомни срещата си с нея при конюшнята на Чапман Хол и как я беше приковал към стената, след като тя го удари с камшика си. Не бе възнамерявал да я укротява толкова грубо, ала го беше сторил.

Страхуваше се от тази новооткрита страна на характера си, за чието съществуване досега не бе и подозирал. Нито една жена до този момент не я бе изваждала на показ и това беше още една причина да стои далеч от Никол Шелтън.

Той бе сгоден за Елизабет, която беше не само негова братовчедка, но и мила и приятна дама. Познаваше я от дете и за нищо на света не можеше да я нарани. За нищо на света нямаше да пренебрегне своя дълг и да опетни своята или нейната чест. Тогава защо снощи в Драгмор предизвика съдбата? Ако го бяха открили с Никол, щеше да бъде принуден да се ожени за нея и да развали годежа си с Елизабет. Очевидно, реши той, е било някаква моментна лудост.

За миг си представи Никол като своя жена. Това би било възможно най-лошата съпруга — дръзка, непокорна, предизвикваща непрекъснато гнева му. За разлика от Елизабет, която щеше да му посвети живота си и да му се подчинява във всичко. Защо изобщо ги сравняваше, когато за сравнение не можеше да става и дума?

И все пак Никол беше искала да се омъжи за него. Нищо, че сега явно бе решила да го разяри като някаква безумна и много безразсъдна форма на отмъщение. Внезапно той замръзна на мястото си.

Нима снощи му е устроила капан?

Никол не беше първата жена, която искаше да се омъжи за него, съвсем не. Херцогът бе напълно наясно, че всеки сезон е пълен с много млади дебютантки, решени да привлекат вниманието му и да го накарат да изостави Елизабет. Той, естествено, ги пренебрегваше изцяло.

Не можеше обаче да пренебрегва повече това, което се бе случило с Никол. Тя беше сметнала, че той я ухажва, докато Ейдриън всъщност планираше просто една малка авантюра. Обзеха го угризения. Беше я наранил. За пръв път откакто двамата бяха узнали истината един за друг се осмеляваше да си го признае. Съвсем ясно си спомняше шока й, когато й се извиняваше за погрешното си предположение, че е омъжена. А сега, след като се бе осмелил да си припомни тази среща, си спомняше съвсем ясно и болката и унижението в погледа й. След това се беше старал да отбягва мисълта за това какво й е причинил, но сега вече не можеше. Чувстваше се като пълен мерзавец.

Ала Никол се бе съвзела твърде бързо от удара, който несъзнателно й беше нанесъл. И снощи съвсем не се беше държала като наранена, покрусена госпожичка. Снощи тя беше съблазнителка, беше размахала красотата си като боен пряпорец, беше дръзнала да го предизвика на словесен двубой. Беше го омагьосала. Вместо да се прибере в стаята си, където щеше да е в безопасност, тя се бе излегнала на канапето в библиотеката в една безкрайно предизвикателна поза. И когато той се хвана на въдицата, нахвърли се върху нея и я сграбчи в прегръдките си, почти не му беше оказала съпротива. Броени мигове след това вече стенеше възбудено в обятията му.

Капан ли е било?

Херцогът метна кърпата на пода, отиде гол до дрешника и напълно автоматично навлече някакъв халат. Обзе го ярост. Никол Шелтън не бе първата жена, опитала с красотата си да сложи край на годежа му, но беше първата, на която той се бе поддал. Сега вече беше сигурен, че поведението й е било целенасочено, че се е стремяла да бъде компрометирана, да го хванат с нея. Защо иначе ще го чака в библиотеката? Защо, по дяволите?

 

 

По една случайност Елизабет пиеше чай точно с Изабел, когато пристигна съобщението от херцога. Тя пое картичката от ръката на иконома, разпознала начаса сребърния кръст.

— От Ейдриън е — промълви тя и дребното й лице се озари от усмивка, която го направи почти красиво.

Изабел също се усмихна. Елизабет бе още толкова млада и толкова непресторена.

— Е?

Елизабет обърна заблестелия си син поглед към вдовстващата херцогиня.

— Той се е върнал! — радостно извика тя. — Върнал се е и тази вечер ще дойде!

— Време беше — каза Изабел. — Не се вълнувай толкова, скъпа. Знаеш, че днес не се чувстваше особено добре.

Руменина обагри бузите на Елизабет.

— Как да не се вълнувам? Не съм го виждала повече от месец. И, моля те, Изабел, не говори така за Ейдриън. Друго би било, ако той отсъстваше заради непристойни похождения, но и двете знаем колко усърдно работи синът ти и колко сериозно се отнася към своите задължения. Щом аз не го упреквам, и ти не би трябвало да го упрекваш. — Думите бяха произнесени меко и тихо, защото Елизабет не бе способна да повиши глас на никого.

— Една майка има право да кори сина си — отвърна Изабел, като потупа малката й бяла ръка. — Но се радвам да видя, че цветът на лицето ти се възвръща. А сега мисля, че е време да си вървя.

Въпреки че Елизабет нямаше търпение да изтича горе и да оправи тоалета си, протестите й бяха искрени.

— Но ти току-що пристигна! Не можеш да си тръгнеш толкова бързо, а и аз наистина имам достатъчно време, преди да дойде той.

Изабел се усмихна и я целуна по бузата.

— Тръгвам, скъпа, така че тичай в стаята си и се преоблечи. Знам, че точно това ти се иска да направиш.

Елизабет се усмихна. Обичаше херцогинята като майка. Собствената й майка бе починала, когато тя бе още момиченце.

— Толкова се радвам, че те има. Ти наистина се превърна в майка за мен.

— А за мен ти винаги си била дъщерята, която не можах да имам — тихо отвърна Изабел, като я прегърна. Беше напълно искрена. От край време изпитваше особена привързаност към това момиче.

Засияла, Елизабет притисна картичката към гърдите си. Беше дребно, крехко момиче с бледа кожа и свиленоруса коса. Хората казваха, че е хубава, но Елизабет знаеше, че всъщност е по-скоро обикновена, че е прекалено бледа и слаба, че косата й е прекалено тънка. Освен това имаше на носа си лунички, които прикриваше с фин слой бяла пудра. Нямаше как да знае, че мнозина наистина я намират за хубава и че това няма нищо общо с външния й вид, а се дължи изцяло на нейната топлота и благ нрав.

Останала без дъх от вълнение, тя се качи тичешком в стаята си и повика камериерката. Час по-късно вече се бе преоблякла с пастелно зелена рокля, а косата й бе прибрана във висок кок. На шията й сияеше троен наниз от прекрасни перли с диамантен медальон — подарък от Ейдриън за осемнадесетия й рожден ден преди два месеца. Едва бе привършила с тоалета си, когато икономът й съобщи, че херцог Клейбъроу е пристигнал и я чака долу. Елизабет мигом излетя от стаята си.

Херцогът се изправи в мига, в който тя влезе в салона, усмихна се, пое ръката й и я целуна. Елизабет го познаваше откакто се помнеше. Той я бе люлял на коленете си, когато беше още бебе. Целият й живот бе преминал покрай него — от дните, когато едва проходила, се клатушкаше навсякъде по петите на своя дванадесетгодишен, строен и красив като млад бог братовчед, до времето, в което бе започнала да съзрява и да осъзнава своята женственост. Веднъж дори беше спасил живота й. Тогава осемгодишната Елизабет се бе подхлъзнала и бе паднала в едно езеро. Ейдриън беше отишъл да лови риба и тя както обикновено го бе последвала. Не бе изпитала никакъв страх в ледената прегръдка на водата, защото нейният герой беше там и тя знаеше, че ще я спаси. Не помнеше някога да е имало време, в което да не го е обичала.

— Толкова се радвам, че се върна — простичко каза тя, след като си размениха обичайните поздрави.

Херцогът приседна до нея на дивана.

— Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго време.

— Не се извинявай! Аз те разбирам, наистина.

Той я погледна изпитателно. Беше задъхана, но не изглеждаше болна, напротив, очите й искряха радостно, а бузите й бяха поруменели. И все пак беше отслабнала видимо.

— Майка ми каза, че не си добре.

Усмивката на Елизабет угасна.

— Добре съм, наистина. Вярно е, че бях малко изтощена, но, Ейдриън, приемите се редят един след друг и понякога се прибирам чак на зазоряване. Знаеш как е по време на сезона! Чудно ли е тогава, че съм изтощена?

Беше права. Майка му се държеше глупаво, въпреки че Изабел бе всичко друго, но не и глупава.

— Значи трябва да се прибираш по-рано, щом се изморяваш толкова лесно.

— Обещавам — каза тя и херцогът знаеше, че наистина ще го стори. Както знаеше, че би сторила всичко, което поиска от нея.

 

 

Никол и Джейн пристигнаха в Лондон след полунощ, защото бяха потеглили от Драгмор чак следобед. Реджина беше излязла с лейди Хендерсън и още не се бе прибрала. Домашната прислужница мисис Дойл им съобщи, че е отишла на бала у Баринггън. Двете жени предпочетоха да не я чакат и си легнаха.

Никол стана с изгрева, неспособна да измени на дългогодишния си навик и нетърпелива да види сестра си, която не беше виждала от месеци. До вчера в живота й имаше само мрачни облаци, ала днес от прозореца долиташе птича песен и Никол се чувстваше бодра и щастлива. За пръв път от години се радваше, че е в града и очакваше с трепет забавленията, които щеше да й предложи денят.

Освен това не спираше да я занимава въпросът дали ще го види.

Излезе да поязди, придружавана в името на благоприличието от един слуга. В този ранен утринен час, в който повечето представители на нейната класа тепърва си лягаха, Риджънтс Парк беше напълно пуст. В осем часа търпението й се изчерпа и тя влетя в спалнята на сестра си. Реджина лежеше свита на кълбо под завивките, потънала в здрав сън. Усмихната, Никол пристъпи на пръсти до леглото и дръпна рязко одеялото.

Реджина измърмори недоволно и закри очите си с ръка.

— Ставай, поспаланке — извика Никол, като издърпа възглавницата изпод тъмнорусата глава на сестра си и я замери с нея.

— Никол?

Никол приседна на леглото.

— Самата аз.

Реджина захвърли възглавницата на пода, напълно разбудена и слисана. После нададе радостен вик и прегърна силно сестра си.

— Какво търсиш тук? Не мога да повярвам!

— Почувствах се отегчена — отвърна Никол с усмивка. — Изглеждаш ужасно. Кога се прибра снощи?

Реджина се намръщи, но това с нищичко не накърни красотата на класическите й черти. Не, това осемнадесетгодишно момиче никога не изглеждаше ужасно.

— Призори. Балът у Баринггън беше страхотен. Всички, които претендират да са нещо, бяха там! О, трябваше да дойдеш по-рано!

Никол се вцепени. Сетне се наведе да вдигне възглавницата от пода, за да скрие изражението си.

— Всички ли? Кои всички?

— Поименно ли искаш да ти ги изреждам? — изсумтя Реджина. — Довечера навалицата ще бъде у Уилоуби. Идваш ли?

— Не бих го пропуснала за нищо на света — отговори Никол. Вече окончателно събудена, Реджина се надигна и се взря изпитателно в сестра си.

— Никол, изглеждаш ми променена. Какво става? Ти мразиш Лондон. Наистина ли смяташ да напуснеш усамотението си и да се впуснеш във вихъра на светския живот?

Никол се поколеба. Много й се искаше да се довери на сестра си, но се боеше. В края на краищата, какво можеше да й каже? Че херцог Клейбъроу е имал непочтени намерения спрямо нея? Че тя, глупачката, се е оставила целувките му да я покорят? Че сега той е в Лондон и че може би, само може би, това е причината Драгмор внезапно да стане толкова отегчителен? Че се пита дали ще го види тази вечер?

— До гуша ми дойде да имам за компания само овце и крави — каза накрая тя. Обичаше Реджина и й беше неприятно, че я лъже, но нямаше избор.

— Е, не те обвинявам! — извика Реджина. Винаги беше предпочитала куклите и дантелите пред ездата и катеренето по дървета. Едва ли имаше други две сестри, които да си приличат толкова малко. — Толкова се радвам, че си тук! — Тя импулсивно прегърна сестра си. — Само стой с мен — каза със сериозен тон. — Ще те запозная с всички и ще си прекараш страхотно!