Бренда Джойс
Скандална любов (14)

13

Елизабет се почувства по-добре едва в понеделник следобед. Вечерта след благотворителния пикник херцогът я беше завел на театър, но се наложи да напуснат представлението рано, за да може Елизабет да си почине. Остана два дни на легло. Макар че нямаше треска, изглежда изпитваше все по-силна болка и нямаше нито сили, нито желание да стане. Лекарят, когото повика Ейдриън, не можа да открие какво я измъчва и накрая каза на херцога, че годеницата му вероятно страда от слабо сърце, поради което трябва да си почива повече и да избягва напрежението.

— Но защо тогава казва, че тялото я боли? — попита херцогът, раздразнен от неспособността на лекаря да каже какво точно й има и как трябва да бъде лекувана.

— Не знам, вероятно е хванала и грип. Казвате, че за пръв път се чувства така зле, нали? — попита лекарят.

— Да — отвърна херцогът. Лекарят й предписа хапче за неразположението.

В понеделник следобед Елизабет започна да става, усмихваше се и се чувстваше по-добре. Във вторник отиде на пазар с прислужницата си. Изглежда лекарят беше прав, че е хванала грип и че има слабо сърце, което обясняваше защо се уморява толкова лесно. Херцогът се успокои.

Болестта на Елизабет не само го бе смутила, беше го и уплашила. Ейдриън бе свикнал да държи всичко под контрол, беше мъж с желязна воля и строга самодисциплина. Ако делата му не вървяха както трябва, той работеше неуморно за да преодолее трудностите. Работеше толкова, колкото се налагаше, влагайки върховно търпение и настойчивост. Вече много години управляваше именията и бе свикнал да разполага с неограничена власт. В този случай обаче, внезапно се бе почувствал безсилен. Не можеше да контролира здравето на годеницата си, но за щастие то се бе подобрило също така мистериозно, както се беше влошило.

Животът му сякаш внезапно се бе преобърнал с главата надолу. Нормалното му всекидневие включваше преди всичко усилен труд, но вече не беше така. И причината не беше само болестта на Елизабет, която не се поддаваше на обяснение. Причината беше и в Никол Шелтън, и в неговия силен интерес към нея. Това също не се поддаваше на обяснение и що се отнасяше до нея, той губеше контрол над себе си. А херцогът не беше свикнал да губи.

Имаше много неотложни дела, с които трябваше да се занимава в Лондон, но през малкото си свободно време посещаваше по два пъти на ден дома на Стафърд, за да проверява как е Елизабет. Щеше да бъде егоистично и нетактично от негова страна, ако не го правеше. Много по-нетактични обаче бяха нежеланите мисли, които му минаваха, като гледаше годеницата си.

Без да иска, той тайно правеше сравнение. Елизабет беше болнава, дребна и крехка. В съзнанието му изплуваше образът на Никол Шелтън. Тя не беше болнава, дребна и крехка, напротив. Беше здрава и жизнена. При едно от посещенията му Елизабет заспа докато седеше до нея, и точно тогава му хрумна, че не изпитва ни най-малко влечение към годеницата си и че никога не е изпитвал. Всъщност дори никога не я беше целувал, освен веднъж на осемнайсетия й рожден ден и то само защото знаеше, че тя го очаква. Но онова беше непорочна целувка.

А Никол Шелтън той не само бе целувал. Беше я докосвал интимно с устни, с ръце, с тяло.

Щеше да се ожени за Елизабет. Знаеше, че тя ще бъде образцова съпруга. Как ще се чувства с нея в леглото не беше сигурен. Всъщност досега изобщо не бе мислил за това, а и моментът бе крайно неподходящ за подобни разсъждения. Предполагаше обаче, че когато му дойде времето, ще се справи.

Той стоеше и гледаше младото й и невинно лице, докато тя спеше на дивана в дневната. В душата му покълна съмнение. За пръв път се питаше дали е честно да бъде сгоден за братовчедка си още от детинство. И този въпрос го измъчваше заради Никол Шелтън.

Внезапната й поява в живота му и в мислите му криеше опасност.

Изглежда беше изцяло обзет от нея. И положението ставаше все по-лошо.

Съжаляваше, че отиде оня ден на пикника, съжаляваше, че я избави от неловката ситуация. Ужасно му се искаше това да се е случило на някой друг. В същото време осъзнаваше, че се самозаблуждава.

Само ако…

Ужасен от мислите си, херцогът рязко ги пропъди. Животът бе нещо реално. Обстоятелствата пораждаха други обстоятелства, една действителност водеше към друга, фантазиите бяха за слабите, глупавите и за романтиците — не за човек като него.

Радвам се и изпитвам облекчение, че тя напусна Лондон, каза си той. Изглежда присъствието й пробуждаше у него страст, която не бе в състояние да контролира. А Ейдриън още от ранно детство бе свикнал да упражнява пълен контрол над себе си и се гордееше със самодисциплината си. Тя обаче не можеше да издържи това изпитание.

Във вторник вечерта Елизабет се почувства достатъчно добре, за да го придружи на събирането у граф Рейвънсфорд. То се провеждаше в тесен приятелски кръг и затова херцогът се изненада леко, когато видя, че двама от гостите са граф Драгмор и съпругата му. Те бяха последните хора, с които би желал да разговаря, но щеше да прояви крайна неучтивост, ако ги избягваше, затова преднамерено ги потърси още преди вечеря.

Представи им Елизабет и побъбри приятелски с тях. Докато говореха, Ейдриън долови, че графиня Драгмор тайно изучава Елизабет. Обзе го неприятното чувство, че тя може би знае за връзката му с дъщеря й много повече, отколкото беше редно. Бързо се отърси от това чувство, защото то му се стори глупаво или може би просто защото усещаше вина.

Когато вечерята приключи, Елизабет изглеждаше прекалено бледа. Преди мъжете да се оттеглят за портвайна и пурата си, той я отведе настрани и тихо я попита:

— Добре ли си, Елизабет?

Тя го дари с прелестната си усмивка, оная, която я правеше почти красива.

— Твърде много се тревожиш за мен, Ейдриън. Приличаш на някоя старомодна госпожица.

Херцогът се усмихна.

— Искаш ли да си тръгваме? Изглеждаш уморена.

Елизабет се поколеба.

— Не бих искала да изглеждам нетактична и да прекъсна такава приятна вечер.

— Ще обясня на домакина ни — заяви Ейдриън. Докато той говореше с графа, Елизабет се извини и отиде да се оправи в тоалетната. Ейдриън остана да я изчака в коридора. Беше сам, като изключим слугата, който държеше кожената наметка на годеницата му. В този миг обаче откъм салона се показа графиня Драгмор. Появата й, кой знае защо, го смути. А Джейн се насочи право към него.

— Ваша светлост — каза тя, като се спря пред него, — знам, че ще ви се стори необичайно, но може ли да поговорим?

Беше повече от необичайно, ала херцогът кимна. Чудеше се какво ли може да иска от него, но още повече го изненадваше нейната дързост и пренебрежение към приличието. Тя беше само с десетина години по-възрастна от него и все още бе удивително красива. Слугите обичаха да говорят и мъжът, който държеше наметката на Елизабет, макар да се правеше, че не ги вижда, бързо щеше да пусне клюката за херцог Клейбъроу и графиня Драгмор. Но в крайна сметка, щом Джейн не се притеснява от възможните слухове, той също няма да им обръща внимание. Хрумна му, че Никол може би е наследила това нейно пренебрежение към общоприетите порядки от майка си, за която знаеше, че някога е била актриса.

— Би ли ни оставил насаме за момент? — обърна се той към слугата.

Мъжът побърза да се оттегли.

— Благодаря — усмихна се нежно Джейн. — Съпругът ми и аз бихме искали да ви благодарим за онова, което направихте на пикника.

Лицето на херцога остана безизразно.

— Вие не само спасихте дъщеря ми от ужасно неловко положение, а и направихте всичко възможно отново да я приемат в обществото. Нямаме думи да ви изкажем благодарността си.

— Елизабет много я харесва. Това беше най-малкото, което можех да направя. — Как ще я приемат отново в обществото, като вече не е в Лондон, питаше се в същото време той.

— Никол също харесва годеницата ви. Радвам се, че тя вече се чувства по-добре.

Явно в Лондон нямаше никакви тайни.

— Благодаря ви. — Изражението на Ейдриън не се промени, но той беше сигурен, че Никол Шелтън не харесва годеницата му. Много би се изненадал, ако беше обратното.

В този момент Елизабет се появи и поздрави графинята.

— Чух разговора ви — добави тя. — Много се възхищавам на дъщеря ви, лейди Шелтън. Моля, предайте й моите поздрави и й кажете, че в най-скоро време ще я посетя.

— Ще й предам — усмихна се Джейн.

Херцогът се намръщи — Никол беше напуснала Лондон, нали?

— В провинцията ли се връщате, графиньо? — попита учтиво той.

— Не веднага. Никълъс отива в Драгмор след няколко дни, но аз трябва да остана. В края на краищата, не се случва често и двете ми дъщери да са в града, затова трябва да се възползвам от ситуацията и, разбира се, да ги придружавам при излизанията им в обществото.

— Разбирам — каза херцогът. Значи тя все пак не беше напуснала града.

Трябваше да е ядосан. Само преди няколко дни присъствието й в Лондон го беше вбесило. Но къде беше ядът му сега? Беше изчезнал.

Чудеше се дали нарочно го е излъгала, но инстинктът му подсказваше, че не е. Избягваше да си спомня за деня на пикника, но сега си го припомни. Нещо бе припламнало тогава между двама им, нещо, което се боеше да изследва по-отблизо, нещо повече от страст. Точно заради това нещо тя бе казала, че незабавно ще напусне Лондон. Точно заради това нещо той бе почувствал облекчение, че тя си тръгва. Но тя не си беше отишла.

Елизабет веднага забеляза промяната в настроението му и докато пътуваха към дома й с каретата на Клейбъроу, го попита:

— Разстроен ли си, Ейдриън? Аз ли те разсърдих с нещо? Искаше ли да останеш у Лангли?

Трудно му беше да се съсредоточи върху въпросите на годеницата си, защото мислеше за друго.

— Естествено, че не си направила нищо, с което да ме разсърдиш.

— Радвам се — каза Елизабет и се усмихна. — Веднага щом се почувствам по-добре, ще посетя лейди Шелтън.

Той замълча, обзет от бурни, хаотични, непонятни чувства, от които не можеше да избяга. Не искаше да ги разгадава. Не искаше дори да се опитва. За момент се почувства така, сякаш силна вълна го беше запратила в океана, където той се мяташе безпомощно и краката му не можеха да достигнат дъното. После моментното чувство отлетя.

Съзнанието му се проясни и в него се появиха два силни, ярки образа. Видя Никол на маскарада у Адърли, толкова предизвикателна в дръзкия си костюм на циганка. После я видя такава, каквато беше на пикника — вцепенена от унижение, опитваща се да го скрие, горда.

Не искаше годеницата му да посещава Никол Шелтън. И все пак не можеше да отнеме на Никол шанса, който сам й бе дал — шанса да бъде отново приета в обществото.

— Много мило от твоя страна, Елизабет — каза той.

Елизабет се усмихна щастливо. Херцогът не се усмихна.

 

 

В петък следобед семейство Шелтън пристигнаха в Мадингтън — домът на вдовстващата херцога Клейбъроу. Мадингтън принадлежеше на рода Клейбъроу повече от пет века и някога бе представлявал огромно имение, център на фамилните владения в Дарбишър. През годините обаче голяма част от земята беше разпродадена и сега бе останало само едно малко, прилично по-скоро на парк имение, състоящо се от около сто акра. Все още беше запазена първоначалната кула на къщата, строена по времето на норманите, но към нея през вековете бяха добавяни толкова пристройки, в толкова различни стилове, че човек трябваше да е експерт по архитектура, за да познае кога е строена всяка част.

Веднага след пристигането си Никол и Реджина бяха отведени в стаята, която щяха да споделят. Родителите им също бяха настанени в тяхната. Казаха им, че вечерята е в осем и ги попитаха дали желаят топла вана и чай. Момичетата отговориха утвърдително.

Реджина се стовари върху едно от покритите с балдахин легла, а Никол отиде до високите прозорци, гледащи към малка веранда, отвъд която се простираха обширни зелени ливади. Трепереше нервно, сърцето й се беше качило в гърлото. Чудеше се дали херцогът е вече тук. В средата на седмицата бе плъзнал слух, че Елизабет е много болна и е на легло. Тогава Никол реши, че те няма да дойдат и се разочарова. Знаеше, че е върховна глупост да иска да го види, при положение, че той щеше да бъде с годеницата си и нямаше да й обърне никакво внимание. Но чувствата й бяха заприличали на полудял, бясно препускащ кон, който тя не може да обуздае.

Елизабет обаче се беше оправила. Марта и Реджина бяха започнали да подозират, че Никол се е превърнала в ненаситна любителка на клюките заради внезапния й жив интерес към светските новини. А всъщност тя търсеше единствено информация за херцога. Знаеше, че през тази седмица той е извеждал Елизабет два пъти, така че нямаше причина да не дойдат в Мадингтън.

Никол въздъхна. Съзнаваше колко е глупава. Загледа се в една карета, теглена от шест бели коня, която затрополи по дългата алея, но всъщност не я интересуваше кой идва, щом това не бе неговата великолепна черна карета с блестящите три лъва на вратите.

— Какъв красив дом — въздъхна лениво Реджина. — Лейди Изабел е прочута с вкуса си.

Никол кимна, макар че почти не беше погледнала стаята. Стените бяха покрити със синьо-бели копринени тапети, диванът — с розова дамаска; леглата бяха застлани с планини от бяла дантела и отрупани със сини и бели възглавници. Персийски килим в черешов цвят покриваше по-голямата част от пода.

— Тя е прочута и с деловите си умения — отбеляза Никол. Още преди да се запознае с вдовстващата херцогиня беше слушала много за нея. Малко бяха жените, които дръзваха да се впуснат в делови начинания, и никоя от тях не беше аристократка. Изабел имаше репутация преди всичко на силна и умна жена и преди да се запознае с нея Никол бе очаквала да види някоя мъжкарана, а не жена с такава непреходна хубост и необичайна доброта.

— Прочута? Прословута е по-точната дума — отвърна Реджина. — Казват, че е кръстена на своя скандална предшественичка, която имала няколко съпрузи и била любовница на турски султан и на краля.

Никол се усмихна. Не вярваше на тези приказки.

— Турски султан? На кой крал? — попита тя сухо.

— Мисля, че е бил един от синовете на Уилям Завоевателя — каза Реджина. — Било е отдавна.

Нова карета изтрополи по пътя и Никол бързо се обърна към прозореца. Пак не беше той.

— Какво ще правиш, ако той дойде с Елизабет?

— Разбира се, че ще дойде с Елизабет — каза рязко Никол.

— Може и да не дойде с нея — каза Реджина, без да обръща внимание на тона на сестра си. — Може би е толкова запленен от теб, че…

— Реджина, моля те, престани! — извика отчаяно Никол. Ако продължаваше с глупавите си ученически фантазии, сестра й щеше да я побърка, а също и да разпали искриците надежда, които Никол бе твърдо решена да угаси. Не искаше да се надява. Надеждата бе прекалено болезнена.

— Но тя не ходи на лов — каза многозначително Реджина. — Тогава защо да идва?

Никол успя да се овладее.

— Ти също няма да идваш на лов утре. Нито пък мама. Нито пък татко, щом стана дума за това! — В началото на седмицата графът бе разтегнал мускул и му бяха наредили да се пази, а за езда и дума не можеше да става.

— Сигурно си права — каза Реджина. Прекъсна я почукване на вратата. Носеха им чая.

Благодарна, Никол пусна прислужницата да влезе. После продължи не особено дискретно да хвърля по едно око на алеята. Докато дойде време да слизат за вечеря, херцог Клейбъроу още не беше пристигнал. Изглежда, че Реджина бе права. Елизабет не се появи на вечерята. Но и херцога също го нямаше.