Бренда Джойс
Скандална любов (13)

12

Марта тръгна нагоре по стълбите към стаята на Никол. Не бе успяла да отиде на пикника, но естествено вече беше запозната в най-големи подробности със случилото се.

— Ще ми разкажеш ли? — започна тя, но тутакси млъкна, вторачена в малката камериерка Ани, която вземаше дрехи от голямата купчина върху леглото на Никол, сгъваше ги и ги слагаше в куфари. — Къде отиваш?

Никол отпрати Ани, като й каза, че ако иска, може да продължи по-късно, после се обърна към най-добрата си приятелка.

— Къде мислиш? Връщам се в Драгмор.

— Не можеш да си тръгнеш от Лондон точно сега!

— Защо не?

— Защото херцогът те прие, а скоро и другите ще започнат да те канят. Животът ти е на път да се преобърне. Не можеш да си тръгнеш!

Никол прехапа устни и извърна поглед. Знаеше, че трябва да си тръгне. Вчера си бяха казали сбогом. Всичко бе свършило. Нямаше друг избор.

Но тя вече не възприемаше Драгмор като убежище. Домът й внезапно бе изгубил предишното си очарование и й се струваше ужасно скучен и празен. Толкова силно се изкушаваше да остане, че и най-малкото окуражаване можеше да промени решението й. И все пак трябваше да си тръгне. Бяха си казали сбогом. Би било истинско самонаказание да остане в Лондон, при херцог Клейбъроу и неговата годеница.

— Всеки път, когато съм с него, сърцето ми се къса — каза тя тихо.

— О, Никол — промълви Марта и хвана ръката й. — Ако искаш да знаеш, мисля, че херцогът е много заинтригуван от теб и затова купи обяда ти. Но той е човек на честта и никога няма да изостави Елизабет. Всички знаят, че тя страда от някаква мистериозна слабост и че си е тръгнала от благотворителния пикник, защото се е изтощила прекалено много с приготовленията му. Снощи бяха заедно на театър, но не стояха дълго.

Никол обърна гръб на приятелката си и закрачи из стаята.

— Знам, Марта и затова не мога да остана. Да ти призная, истината е, че се страхувам от онова, което може би изпитвам към него. Не е редно да жадувам за него, щом той принадлежи на друга. Срамота е. — Тя се взря в Марта. Питаше се дали тя може да разбере какво точно има предвид.

Дори да се бе досетила за подтекста на думите й, Марта не го показа с нищо. Темата беше прекалено интимна дори за близки приятелки.

— Донякъде си права, че трябва да се върнеш в Драгмор, щом не можеш да превъзмогнеш чувствата си. От друга страна обаче сега му е времето отново да влезеш в обществото, а херцога рано или късно без друго ще го забравиш. Ако останеш, ще намериш някой друг. Сигурна съм.

— Не искам друг.

— Защо трябва да намира друг? — попита Реджина, която тихомълком се бе появила на прага. — И къде отива Никол?

— Трябваше да почукаш — смъмри я Марта.

Реджина се усмихна сладко.

— Защо? Има ли какво да крие сестра ми? — Тя затвори вратата и развълнувана се обърна към тях. — Какво стана вчера? Никол, трябваше да видиш как те гледаше херцог Клейбъроу!

Думите й пронизаха Никол като кинжал и я накараха да потръпне от копнеж, макар да знаеше, че всичко е безнадеждно. Въпросът обаче се изплъзна от устата й.

— Как ме гледаше?

— Сякаш си единствената жена на света.

— Моля те, Реджина. — Никол побърза да седне на дивана за опора. — Грешиш.

Реджина седна до нея.

— Ти също го харесваш, това е очевидно.

— Толкова ли е очевидно? — извика поруменяла Никол.

— За мен е очевидно — увери я Реджина. — Вярно ли е, че си го закарала до дома му с твоята карета?

— Да, вярно е. — Този път тя не се изчерви. Спомни си в най-големи подробности последната им среща. Винаги щеше да си я спомня.

— Елизабет е хубава — говореше й Реджина, — но не може да се сравнява с теб. Обзалагам се, че херцогът ще я изостави заради теб.

— Реджина! — сряза я остро Марта. — Не карай сестра си да мечтае напразно. Той няма да направи такова нещо.

— Ужасно си старомодна — извика Реджина. — За любовта няма невъзможни неща!

Никол се изправи и остави двете момичета да спорят помежду си. Знаеше, че Марта е права, а Реджина греши, но романтичката у нея тайно желаеше да е обратното. Не можеше да прогони от мислите си златистия му образ и спомена за вчерашната им раздяла. Сега беше сигурна, че той наистина е произнесъл името й, че това не е било плод на въображението й. Защо я беше повикал? Наистина ли я е гледал така, сякаш е единствената жена на света? Никол разтърка пулсиращите си слепоочия. Не трябваше да слуша Реджина. Тя изобщо не познаваше мъжете!

Марта отново се обърна към нея и прекъсна мислите й.

— Не бива да напускаш Лондон, Никол, умолявам те. Херцогът никога не остава за дълго в града и не се появява често на обществени места. Разбира се, пътищата ви ще се пресекат още един-два пъти, но не повече, уверявам те. Ако си тръгнеш сега, ще си останеш стара мома, забутана в провинцията. Не прави това със себе си.

Никол се взря в нея. Мислеше си как херцогът бе преобърнал живота й с главата надолу. Преди да го срещне у семейство Адърли тя се чувстваше щастлива. Не страдаше от този глупав, болезнен копнеж по онова, което не можеше да има. Харесваше си живота такъв, какъвто беше.

Но това време бе отминало. Дори да го бе срещнала само веднъж, нямаше да го забрави никога. Но те не се бяха срещали само веднъж и не се бяха просто запознати. Той имаше златно, мощно, блестящо излъчване, подобно на слънцето. И подобно на слънцето от него струеше неудържима жизнена сила. Беше разрушил безвъзвратно спокойствието и хармонията в живота й. Защото дори когато не го виждаше, Никол знаеше, че той съществува, усещаше го. Досущ като слънцето.

Вече не можеше да си представи живота си в Драгмор. Внезапно той беше започнал да й се струва непоносимо самотен. Никога досега не се беше чувствата самотна, а сега самотата я обгръщаше като черен плащ. Мразеше я.

— Не знам. Трябва да си помисля.

Реджина също я окуражаваше да остане, но Никол се опитваше да не слуша по-малката си сестра, която продължи да й намеква, че е възможно между нея и херцога да разцъфти любовно чувство. Колко наивна и млада бе Реджина, щом можеше да вярва в такива илюзии. Освен това Никол трябваше да признае пред себе си и още нещо, нещо, което не можеше да отрича повече. Колкото и да се опитваше, не можеше да намрази Елизабет. Не я познаваше добре, но и не беше нужно. Тя бе една от най-милите девойки, които бе срещала. Дори ако Реджина беше права, дори ако херцогът изоставеше Елизабет и избереше нея, Никол никога нямаше да си проста, че е причинила подобна болка на друга жена. Нямаше щастлив изход от тази ужасна ситуация, освен, разбира се, единственият възможен — да забрави херцог Клейбъроу.

Ако човек изобщо може да забрави слънцето.

* * *

Херцогът влезе във вестибюла на лондонския си дом с разрешена коса и зачервено от вятъра лице. Връщаше се от дълга сутрешна езда из парка и покрай Темза. Беше яздил като гонен от демони, бързо и безразсъдно, за да избяга от мислите си. Успя, защото съсредоточи цялото си внимание върху обуздаването на кобилата, която беше избрал — коварно и опасно животно.

Не беше закусвал и когато влезе в трапезарията, на масата го очакваха пушена сьомга и бяла риба. Не се изненада, че майка му е в стаята, защото беше видял отвън каретата й. Обикновено посещенията на Изабел го радваха, но не и днес, тъй като много добре знаеше защо е дошла. Настроението му се влоши още повече.

— Добро утро, мамо — каза той, целуна я по бузата и седна на мястото си.

Изабел отвърна на поздрава и му наля черен чай.

— Вчера събрахме хиляда петстотин двадесет и осем лири — каза тя с равен тон, но погледът й го пронизваше.

Ейдриън се облегна назад на стола.

— Включваш ли петстотинте лири, които дадох аз?

Тя го погледна остро.

— Да.

— Виждам, че нямаш търпение да се нахвърлиш върху мен. Давай.

— Не зная дали искам да се нахвърля върху теб — каза Изабел, без да откъсва очи от единствения си син. — Ужасих се, като я видях поставена в толкова неудобно положение и това, че ти й се притече на помощ, ме трогна. От друга страна…

Ейдриън повдигна вежди.

— Ейдриън, моля те, кажи ми, че между вас двамата няма нищо!

— Не мислиш ли, че това е неподходяща тема за разговор между майка и син? — попита рязко той.

— Тъй като баща ти е мъртъв, нямам друг избор.

— Човек винаги има избор, мамо.

— Е?

— Да кажем, че се опитах да защитя Никол Шелтън от всякакви бъдещи оскърбления.

Изабел положи ръце в скута си.

— Елизабет те обича, Ейдриън.

Той трепна.

— И аз я обичам. Винаги съм я обичал. Бях на кръщенето й. Държал съм я на коленете си. А откакто проходи тя ме следва навсякъде. Няма да разваля годежа си с нея, мамо.

Изабел знаеше, че той наистина мисли това, което казва и че може да му вярва. Но въпреки това не можеше да спре да се тревожи, защото прекалено добре знаеше, че сърцето следва свой собствен път, без да държи сметка за последиците. Ужасно се страхуваше, че може да види това да се случва между сина й и Никол Шелтън.

Господ й беше свидетел, че нямаше право да бъде съдница, защото някога сама се бе поддала на забранена страст, но с нея нещата бяха различни, Франсис беше жесток, неверен съпруг.

Думите на Ейдриън я откъснаха от мислите й.

— Тревожа се за Елизабет — казваше той. — Убеден съм, че си права — тя е болна. Отслабнала е още повече и се уморява още по-лесно, отколкото в началото на престоя ми в Лондон. Повикал съм лекар да я прегледа.

— О, радвам се — възкликна Изабел. — Тя знае ли?

Херцогът я погледна мрачно.

— Не само, че знае, но този път дори не протестира.

Майка и син се взряха един в друг, осъзнавайки смисъла на казаното. Досега Елизабет винаги бе твърдяла, че се чувства добре, но щом бе приела да я прегледа лекар, значи признаваше, че наистина нещо не е наред.

Внезапно Изабел си представи Никол Шелтън — толкова различна от Елизабет, колкото денят от нощта. О, тя разбираше влечението на Ейдриън към нея, защото Никол бе красива и интелигентна, здрава и жизнена — жена, която можеше да бъде достойна съпруга на енергичен и силен мъж като сина й. Ако не беше Елизабет, Изабел с цялото си сърце щеше да одобри подобна връзка, без да се интересува от скандала.

Съжали за поканата, която бе изпратила тази сутрин. Молеше се да не е допуснала ужасна грешка.

 

 

Граф и графиня Драгмор се върнаха в Лондон късно на следващия ден. Никол още не беше заминала. Разкъсваше се между мисълта да се върне в Драгмор, който сега я ужасяваше и желанието да остане в Лондон, където можеше да се надява единствено на случайни срещи с херцога. След вечеря Джейн покани Никол в стаята си, за да поговорят.

Никол често разговаряше с майка си, но не и вечер, и не в нейната стая. Очевидно Джейн искаше да обсъди с нея нещо важно. Тя се настани на червения диван пред камината и впери питащ поглед в майка си.

Джейн наля шери за двете и седна до нея.

— Скъпа, чух, че си стягаш багажа.

Никол пое питието от ръката й.

— Бях решила да се върна в Драгмор, но вече не съм толкова сигурна. — Тя вдигна поглед към майка си. Искаше й се да й довери всичко, но знаеше, че не може.

— Заради херцог Клейбъроу ли? — попита внимателно Джейн.

Никол с мъка сдържа слисаното си възклицание и смутено вдигна очи към нея.

— И аз чух за благотворителния пикник — каза Джейн, като се протегна и стисна ръката й.

— О, мамо! — В гърлото на Никол заседна буца. Тя бързо сведе очи и се загледа в скръстените си ръце.

— Можеш да споделиш с мен, скъпа.

— Не мога.

— Нищо, което ще ми кажеш не би ме шокирало, а освен това съм сигурна, че вече зная какво изпитваш.

Никол се осмели да вдигне поглед към майка си. Разбира се, Джейн щеше да се шокира ако разбереше какво се бе случило между дъщеря й и херцога. Никол нямаше никакво намерение да й казва, но това само увеличаваше терзанията й още повече.

— Може би и ти си изпитвала същите чувства към татко — успя да промълви с пресекнал глас. Когато произнесе тези думи тя се стресна — не от онова, което беше разкрила пред майка си, а от онова, което разкриваше пред самата себе си.

Джейн беше също толкова потресена, защото до този момент не беше сигурна колко са силни чувствата на дъщеря й към херцог Клейбъроу.

— Аз избягах от баща ти — каза тя. Никол трепна и разля малко от шерито си. — Той се съгласи да се ожени за мен, но аз бях сигурна, че го прави само защото ме е компрометирал. — Нямаше да разкрие истината на дъщеря си. Всъщност тя бе прелъстила графа, като се вмъкна в леглото му, когато той беше много пиян. — Обичах го толкова много, че не можех да понеса да му стана съпруга, ако и той не ме обича.

— Мисля, че те разбирам.

— Обичаш ли го? Защото аз обикнах баща ти още в мига, в който го видях за пръв път.

Никол се извърна и се загледа в огъня. Остана дълго мълчалива. Боеше се да проговори, боеше се от отговора си. Накрая каза:

— Той не ме обича. Обича Елизабет, която е мила и добра. И аз я харесвам, макар че отначало я мразех. Той просто… ме желае.

Джейн се намръщи.

— Любовта между двама души е рядък и ценен дар, Никол. Рядък и ценен. Вярвам, че ако той наистина обичаше Елизабет, нямаше да желае теб. Но това е без значение. Херцогът държи на думата си и няма да развали годежа. Радвам се, че толкова ясно схващаш ситуацията, че разбираш. Ти си млада и силна и аз знам, че можеш да го забравиш.

Никол се обърна към майка си с премрежени от сълзи очи.

— Никога няма да го забравя, мамо, никога. Но това няма значение.

Джейн стана и прегърна дъщеря си, за да я утеши, както бе правила много пъти, когато тя беше по-малка. Когато Никол се успокои, тя отново седна.

— Как бих искала да мога да ти помогна.

— Добре съм.

— Всичко ще си дойде на мястото, Никол, повярвай ми. След онова, което направи той на пикника в събота, вече всички знаят, че херцогът те приема. Скоро и другите ще започнат да те приемат. Знам, че сега те боли, но ще допуснеш голяма грешка, ако си тръгнеш от Лондон.

— Така казва и Марта.

— Искам да останеш — каза Джейн и я улови за ръцете. — Имаш шанс обществото отново да те приеме и така да намериш някой, който ще те обича колкото и ти него. Не клати глава! Ще преодолееш чувствата си към херцога! Можеш да бъдеш известна и търсена дама тук или самотна стара мома в Драгмор. Бях се отчаяла и ужасно ме болеше да те гледам как прекарваш най-хубавите години от живота си сама в провинцията. Баща ти също се беше отчаял. И двамата те молим да останеш, Никол, и да се възползваш от онова, което направи херцогът.

Родителите й рядко я молеха за нещо и Никол не можеше да им откаже. Но истината бе, че и не искаше да им отказва. Ако бъдеше честна пред себе си, трябваше да признае, че онази част от нея, която отказваше да забрави херцога, не искаше тя да се връща в Драгмор, където само щеше да вехне от копнеж по него.

— Наистина ли мислиш, че ще започнат за ме приемат? — Тя се опита да си представи онова бъдеще, което чертаеше майка — бъдеще, пълно с галантни ухажори, бъдеще, в което щеше да се появи нейният вълшебен принц и да поиска ръката й. Нищо не се получи. Навярно би мечтала за такова бъдеще, ако можеше да забрави херцога, ако можеше да открие щастието в нещо друго. Ала тя нито за миг не си представяше, че това е възможно.

— Сигурна съм — каза Джейн.

— Ще остана.

Майка й се усмихна доволно. После се поколеба.

— Щом ще останеш, трябва да ти кажа за поканата, която приех. Става въпрос за лов в края на седмицата.

— Обичам лова — каза Никол и моментално засия при мисълта за такъв уикенд.

— Домакиня е вдовстващата херцогиня Клейбъроу.

— Мамо, не мога. — Но още докато го казваше, умът й работеше трескаво: ще ловува; херцогът ще бъде там; Елизабет със сигурност няма да дойде, не и на лов.

— Не познавам добре херцогинята, но съм говорила с нея няколко пъти и много й се възхищавам. Мисля, че и тя ме харесва. Винаги сме се разбирали невероятно добре. На този лов са поканени само трийсет семейства, трийсетте най-могъщи фамилии в страната. Ще има доста ергени, Никол. Искам да те видят. Херцогинята изрично те е включила в поканата си и това е изключително великодушие от нейна страна. Тя също те покровителства като херцога. Никол, това е само началото.

Щеше да е болезнено да види херцога, особено ако дойдеше и Елизабет. В същото време разбираше точно какво означава да си поканен от херцогиня Клейбъроу в дома й на такъв уикенд; такава покана не можеше да бъде отказана.

— Но защо го прави? — попита смаяно Никол.

— Може би защото, също като сина си, тя е добра и не може да търпи несправедливостта — каза простичко Джейн. — Знам, че ще се чувстваш неловко и макар да искам да дойдеш, ако още си угнетена, ще те разбера и ще кажем, че си болна.

— Щом ме е поканила лично, ще дойда — заяви Никол. Обеща си твърдо, че ще започне нов живот и че скоро ще има много ухажори. Нищо, че сърцето й се присмиваше на тези нелепи обещания.