Хедър Греъм
Удоволствието на краля (23)

Глава 22

Настъпваше вечерта, а с нея идваше и северният студ.

Даниел притисна колене към гърдите си. Не мразеше това място. Дори го обичаше. Нещо в цветовете му го правеше особено красиво. Обичаше скалите, меките хълмове и равнини, кристалната хубост на езерото, особено на светлината на залеза. Обичаше дори воя на вълците нощем. Не й харесваше само, че Ейдриън заминаваше. Тя явно си оставаше съпругата-французойка, предала своя мъж и своя крал. Беше му осигурила титла и богатства, а сега щеше да му дари и наследник. Той обаче заминаваше.

Допря длани до бузите си. Горяха. Изправи се. Откъсна поглед от водата. Явно никога вече нямаше да й има доверие, не и докато Франция се управлява от династията Валоа.

Езерото й се струваше изключително привлекателно. Нагази отново в него, доволна от прохладата на водата. Влизаше все по-навътре и когато стана възможно, заплува с отчаяното желание да облекчи гнева, безсилието, ревността и страха… Гмурваше се в дълбините, измръзнала и трепереща, но същевременно обзета от странното усещане за свобода и въодушевление.

— Даниел!

Показа глава на повърхността и едва сега осъзна, че се е отдалечила доста от брега. Ейдриън, захвърлил меча и ботушите, плуваше усилено към нея. Щом я доближи, я хвана за долната риза и я повлече към дигата.

— Какво е станало?

— Да не си се побъркала? Да не си си изгубила ума?

Сега вече трепереше истински.

— Просто си плувах, Ейдриън! Нищо повече. Нима не ми е позволено да плувам?

— Плуваше ли? — присвиха се насреща й златните очи.

— Да, плувах. Нямам право да отида в Лондон. Сега и във водата ли нямам право да влизам? Забрави да ми кажеш, че плуването също е недопустимо!

Стресна се, когато той внезапно я притисна към гърдите си, а пръстите му се заровиха в косите й.

— Плуване… Миледи, студено е. Тази вода е ледена. Ще се поболееш.

Отнесе я в спалнята. Постави я пред огъня, съблече мократа й рокля, уви я в топло вълнено одеяло и седна на един стол, държейки я в обятията си.

— Не може да рискуваш с настинка — промълви Маклаклън, като приглаждаше косите й.

— Заради детето? Не съм опитвала да навредя нито на себе си, нито на него.

Съпругът й не каза нищо. Даниел се бе облегнала на гърдите му и се бореше с желанието да заплаче. Това щеше да й липсва. Познаваше толкова добре тази гръд. Мускулите… Белезите… Прокара пръст по бузата му, като наблюдаваше отражението на огъня в очите му.

— Ейдриън… оттогава измина много време… откакто умря майка ми. Беше толкова настойчива! Молеше ме да призная краля. Беше пострадала сериозно във войната… и може би е смятала, че като е позволила Авил да падне, е предала собствения си народ. Аз й дадох обет. И го изпълних.

Той кимна.

— Ти даде обет и на мен.

— Не съм го нарушавала.

— Това, любов моя, определено е спорен въпрос.

— Но поне има някакъв довод и на моя страна.

Младият мъж се усмихна и я погали по косите.

— Около теб винаги ще има спорове и доводи. — После въздъхна. — Всичко беше много странно… Знаеш ли, аз познавах майка ти.

— Разбира се, че знам. Нали ти си причината за падането на Авил. Имам да ти се сърдя за много неща.

Ейдриън не обърна внимание на закачката.

— Тя може и да беше Валоа и враг на Едуард, но определено го харесваше. Честно казано, не мога да си обясня защо ти е казала да се бориш срещу него.

— Ейдриън?

— Какво?

Даниел погледна любимото лице и го погали по брадичката. Не й се вярваше, че някога го е мразила.

— Обичам те!

В златните му очи блестеше странен огън. Той повдигна пръстите й към устата си и ги целуна.

— Обичаш ли ме? Или си просто толкова изкусна прелъстителка, че си готова да постигаш целите си на всяка цена?

Затвори очи, вбесена от напиращите сълзи. Беше признала истината, а това й бе донесло само още обвинения. Размърда се с намерението да се измъкне от обятията му, но той я притисна още по-силно към себе си.

— Даниел, така ми се иска това, което каза, да е вярно! Но не мога и няма да те взема в двореца сега. Искам детето ми да се роди тук. Страхувам се да пътуваш повече и, Господ ми е свидетел, опитвам да те отдалеча от изкушението.

— И аз искам да бъдеш далеч от изкушението! — извика тя, все още настръхнала и твърдо решена да се измъкне от ръцете му.

Със същия успех обаче можеше да опитва да събори тухлена стена.

— И какво означава това?

— Означава, че не желая да бъдеш с други жени. Заключваш ме в крепостта, а в същото време любовницата ти заминава с теб на война! А сега отиваш в Лондон…

Не довърши мисълта си, тъй като съпругът й се засмя. Стовари длан върху рамото му и той я хвана за китката.

— Извинявай, извинявай, любов моя. Но… би ли имало значение за теб, ако имах любовница?

— Няма да ти отговоря. Казвам ти, че те обичам, а ти ме наричаш лъжкиня. Нима трябва да падна в краката ти и да се унижавам, докато ти се забавляваш, а след това заминеш при…

— При кого? — Очите му мятаха искри.

— При Едуард! — излъга тя.

Маклаклън се облегна назад с усмивка, хвана кичур от изсъхналите й пред огъня коси и започна да го върти между пръстите си. Графинята си прибра кичура и това го накара да се усмихне отново.

— Наистина съм любопитен. С кого според теб съм флиртувал?

— Остави ме на мира, пусни ме да стана…

— О, любов моя, имам намерение да правя много неща с теб тази нощ, но не и да те оставя на мира!

— Върви по дяволите, Ейдриън…

— С кого? — Очите му я пронизваха.

— Не знам! Откъде бих могла да зная? Кралският двор е пълен с жени…

— Аз бях на война.

— В лагерите има всякакви хора.

— Ааа… значи ме обвиняваш в кръшкане с някоя лека жена?

— О! Може ли да не обсъждаме…

— С кого?

— С онова момиче, Терез, което ме информира, че изпълнявала всяко твое желание.

Младият мъж се облегна назад, усмихнат до уши. Съпругата му за пореден път се опита да стане. И той за пореден път не й позволи.

— Съжалявам. Може би целият този разговор не трябваше да ме развеселява толкова, но нямаш представа аз пък колко време съм се измъчвал в ужасни догадки каква ще бъде следващата ти лудория. — Хвана брадичката й в дланта си и я принуди да го погледне в очите. — Никога не съм спал с Терез, макар че тя наистина следваше войските и струва ми се опитваше да ми даде да разбера, че е на мое разположение по всякакъв начин. Освен това е хубавичка.

— Ейдриън…

— Никога не съм предавал брачния си обет, Даниел. Никога. Макар понякога да съм се питал защо.

Изправи се заедно с нея, разви одеялото от раменете й и го остави да падне върху овчата кожа пред огнището. Беше се стъмнило и единствено златистите отблясъци на огъня осветяваха голотата им. Пръстите му се плъзнаха на тила й. Целуна я. След устните й, се насочи към раменете и лопатките. Тя затрепери. Маклаклън се отпусна на колене. Дланите му обхванаха закръгления й корем. Притисна в него устни, сякаш очакваше да усети движението на своето дете. Краката й започнаха да се подкосяват и тя се отпусна до него. Устните им се сляха отново. Постави я да легне край огъня. Пламъците затанцуваха по кожата й. Всяко местенце, което галеше, сякаш оживяваше. Целувките му възбуждаха и мъчеха. Следваше танца на пламъка — докосваше, после спираше, поглъщаше плътта й с поглед, галеше отново, целуваше отново. Даниел започна да се извива от желание и когато не беше в състояние да издържа повече, извика името му. След като задоволиха страстта си, тя изпита странно отчаяние и този път не той, а Даниел поднови любовната игра. Струваше й се, че не го люби достатъчно нежно… достатъчно страстно. Искаше още и още. Искаше някак си да запази нещо от него.

По някое време на вратата се почука. Внесоха вечерята, но и двамата бяха прекалено погълнати един от друг и ако бяха гладни за нещо, то беше за интимност и общи спомени. По някое време преди зазоряване заспаха върху агнешката кожа.

С първите лъчи на утрото Ейдриън отвори очи. Даниел се бе сгушила на гърдите му, поставила деликатните си пръсти върху тях. Затвори отново очи. Наслаждаваше се на усещането за нейната близост. Тогава осъзна, че раздялата ще го убие.

Може би бе решил да постъпи така с надеждата, че това ще я откаже от безкрайната война с него и с англичаните. Но сега разбра, че всичко е било продиктувано от страх. Нямаше представа каква е ситуацията в кралския двор. В момента обаче там се намираха крал Жан, старият й приятел Симон и Пол дьо Валоа. Ако настанеха вълнения…

Господ да им бъде на помощ.

Отвори очи и я съзерцава дълго. Беше истинска дъщеря на своята майка — невероятно красива, дръзка, грижлива и интелигентна. Беше казала, че го обича…

Измъкна се предпазливо, стана, вдигна я и я пренесе върху леглото, като я зави старателно. Тя само се размърда. Приглади косите й. Усети стягане в слабините при спомена за споделената страст и почувства как го залива вълна от нежност и желание да я предпазва от злини. Обичаше я. Но още не й го беше казал. Все още нещо го глождеше мъчително и страхът не му даваше мира. Молеше Господ да им даде повече време да бъдат заедно, далеч от битките на света.

Облече се тихичко. Бе вече готов, когато се приближи отново до нея. Целуна я по челото, а след това — по устните. Тя не се събуди. Най-сетне си наложи да излезе.

 

 

Веднага щом пристигна в Лондон, го изпратиха да потушава бунт в Уелс, близо до границата. Тази задача не му беше по сърце, тъй като чувстваше дълбока привързаност към уелсците. Те, също като шотландците, въставаха често, за да защитят своята независимост. Едуард обаче все повече затвърждаваше присъствието си там. Строяха се невиждани замъци, за да се отстояват английските твърдини. Всичко това беше много интересно, но Ейдриън не можеше да си намери място. Надяваше се да изпълни по-скоро дълга си и да се върне у дома. Очакваше се детето му да се роди в края на януари или през февруари и той смяташе на всяка цена дотогава да е там. Месеците обаче минаваха и тревогата му нарастваше, тъй като все повече приятели бяха готови да му разказват мрачни истории за мъртвородени бебета и изгубени при раждане красиви съпруги.

След битките в Уелс трябваше да закара затворниците до кулата в Лондон. Когато се върна в двореца, Коледа вече бе минала и Ейдриън истински се терзаеше, че не си е вкъщи. Всяка минута без Даниел се превръщаше в мъчение, въпреки буйния светски живот в двора на Едуард. Вечер се даваха големи угощения, на които кралят канеше Дейвид Брус Шотландски, Жан Френски, благородници от Шотландия, Франция и Уелс и собствените си придворни. И Дейвид, и Жан бяха интересни млади мъже, и, макар да бяха затворници, правеха срещите много приятни. Обикновено Маклаклън сядаше до Дейвид и двамата обсъждаха със страст шотландските история, религия и население.

Едни от често канените на гуляите френски благородници бяха Симон и Пол дьо Валоа. Присъствието на Симон, граф Монтжоа, беше направо непоносимо за Ейдриън, вероятно поради факта, че някога Даниел смяташе, че е влюбена в него.

Симон беше популярен след англичаните и очароваше дамите в английския двор. Те нямаха представа, че някога е действал съвместно с граф Арманяк, който изнасилваше и грабеше без никакво угризение. Симон според тях беше затворен в кулата просто защото се бил влюбил в чужда годеница. Двамата с Ейдриън се държаха любезно един към друг, както го изискваше положението им и дворцовият етикет. Но Ейдриън знаеше, че французинът го мрази с цялата си душа. И чувствата им бяха взаимни.

Носеха се слухове, че Симон има връзка със съпругата на един стар аристократ, нещо, което се случваше често, когато момичетата биваха женени за мъже, които могат да им бъдат дядовци.

Бедната млада жена беше истински влюбена в него и тази тъжна истина лъсваше всеки път, когато тя заемеше мястото си в голямата зала. Беше дъщеря на приятел на Маклаклън, убит преди години в бой с французите, затова на него сега му беше мъчително да гледа терзанията й. В този случай се радваше, че Даниел не е тук. Не искаше да е близо до Симон, чийто поглед често улавяше върху себе си. Имаше усещането, че той замисля нещо.

Симон живееше в кулата, далеч от апартамента на френския крал, защото Едуард нямаше нищо против да бъде очарователен домакин на своя пленник, но никога нямаше да позволи да се заговорничи срещу него. Колкото до самия английски крал, той беше в превъзходно настроение. Радваше се като малко момче. Ейдриън сподели желанието си да се прибере у дома. Едуард обеща да го пусне, ако уелсците кротуват до края на месеца.

В средата на февруари, по време на поредния гуляй, пристигна пратеник и заговори нещо на краля. Маклаклън, който седеше през няколко стола от него, от „шотландската“ страна на масата, видя как изражението на Едуард се променя и той накланя глава на една страна. След това го посочи на пратеника. Сърцето му направо полудя. Боеше се, че новините не са добри.

Но когато се приближи, пратеникът му се усмихна.

— Идвам от север, сър…

— Даниел? — прекъсна го с тревога младият мъж.

— Е изключително добре, владетелю Маклаклън. Както и синът ви, кръстен Ейдриън Робърт миналата събота.

Графът осъзна, че се е изправил едва когато отново се отпусна върху стола. Очевидно вестоносецът бе говорил достатъчно силно, за да го чуят стоящите наоколо, тъй като на масата се понесоха приветствени възгласи. Рицари, благородници, дами, цялото кралското семейство вдигнаха чаши.

„Вашият син.“ Тя имаше намерение да роди момиче, за да му направи напук. Но точно това изобщо не го вълнуваше. Никога досега не го бе обземала подобна странна паника. Нищо друго не го интересуваше, освен Даниел да е добре.

По-късно същата нощ отиде при краля, който се съгласи да го приеме.

— Ваше Величество, уелсците може да стоят мирни месеци наред или да се надигнат отново всеки момент. Служих дълго и вярно, но нямам търпение да видя сина си…

— Да не мислиш, владетелю Маклаклън, че съм виждал всичките си деца в мига, в който са се появили на бял свят? Не, млади човече, не беше така!

— Но…

— Изпрати да доведат съпругата и детето ти. Аз самият също изгарям от желание да ги видя.

Ейдриън го изгледа с опасение.

— Ваше величество, крал Жан е все още ваш затворник, а има и други…

— Боже мой! Ние сме си в нашата крепост. — Помълча за момент. — Бих искал да видя моята повереница и детето.

— Значи ми нареждате да изпратя за Даниел?

— Моля те!

Което беше едно и също.

— Ще информирам незабавно пратеника — рече графът и излезе.

Тръгна по дългия коридор. Когато зави зад един ъгъл, забеляза внезапно потрепване на завесата пред нишата в стената. Поспря. Вероятно бяха влюбени, притаили се тайно. Поколеба се дали да не мине от другаде, за да не ги смущава. Забеляза обаче, че и от двете страни коридорът беше заграден от въоръжени часови. Погледна отново към нишата и зърна ботуш. В следващия миг дочу женски глас, шепнещ на френски.

Познаваше този глас. Бе на Терез. Любопитно девойче, което продължаваше да му отправя покани при всяка възможност, затова се запита доколко ли е влюбена в мъжа зад завесата.

Изведнъж Ейдриън настръхна.

Симон! Симон дьо Валоа, граф Монтжоа. Очевидно крал Едуард позволяваше на благородните си гости да се забавляват както желаят, защото иначе пазачите нямаше да позволят на французина да си прави срещи в коридора.

Маклаклън продължи. Би трябвало да се радва. Въпреки това…

Нещо в тази среща го изнервяше.

По-късно, легнал в мрака и вперил поглед в тавана, изживяваше за кой ли път липсата на своята съпруга, сега придружена от копнеж да види и новородения си син. Чувстваше се странно нещастен, че вместо той да се върне при тях, те трябва да дойдат при него.

Изведнъж чу леко почукване на вратата, а след това женски шепот:

— Владетелю Маклаклън!

Стана, наметна се с роба и отвори. Повдигна изненадано вежди, тъй като видя Терез.

— Кажи, девойче?

Тя се усмихна неуверено.

— Може ли да вляза?

Младият мъж повдигна вежди още по-високо.

— Няма да стоя тук в коридора, владетелю Маклаклън?

Отстъпи, за да й направи път. После затвори вратата.

— Съпругата ви пристига скоро по нареждане на краля.

— Да?

Девойчето се усмихна и вдигна длани.

— Нощите, които остават… Може би това е последната ни възможност да…

— Да? — Отстъпи назад.

Терез сведе ресници.

— Няма да забравя, че ме спасихте, владетелю Маклаклън. Ще ви служа по всякакъв начин. Бих дала живота си за една нощ с вас. Съпругата ви е далеч. Чух и че ви предава на всяка крачка.

— Откъде го чу?

— Имало някакъв преоблечен като свещеник мъж, който заговорничел срещу Едуард… заради това сте я завели в замъка Рьононкур. Всички го знаят. Тя ви причинява болка. Но аз мога да я облекча. Ще ви даря една нощ на истинско блаженство, ще ви обичам просто и без усложнения, ще дам покой на душата и на тялото ви.

— Нима?

— Вашата съпруга е зла жена, милорд!

При тези думи я хвана за ръцете и я дръпна.

— Ти си прекрасна, Терез, и речта ти е много хубава, но има един проблем.

— Не, милорд, за мен не е проблем… Всичко, което искам, е да прекараме малко време заедно. За да ви доставя удоволствие.

— Чудя се дали тук не се крие нещо повече — прошепна той.

— Владетелю Маклаклън, вие ми спасихте живота…

— Затова го живей добре и внимавай с кого се сприятеляваш. Проблемът обаче остава.

— Не е нещо, което да не мога да разреша…

— Не, проблемът е мой. Аз обичам съпругата си. Хайде, Терез, лека нощ! И се пази от вълци по коридора.

Завъртя я, побутна я леко, след което затвори вратата зад гърба й.

 

 

Терез беше вбесена. Изпълваше я нарастваща ревност към графиня Даниел. Тя имаше всичко — владения, титли и обожанието както на французи, така и на англичани. Симон също я бе обичал…

А сега, въпреки всичките си умения, не можеше да прелъсти Ейдриън Маклаклън, пак заради нея.

Докато се взираше безсилно във вратата, мина някакъв мъж. Това бе оръженосецът на графа, красивият Люк, с когото се бе запознала в замъка Рьононкур.

Той се засмя, като я видя.

— О, стига! — прошепна гневно тя.

Люк се облегна на стената, без да я изпуска от поглед.

— Продължаваш да се хвърляш в ръцете му. Кога ще осъзнаеш, че е женен за ангел, когото при това обича.

— Тя е вещица и след време той ще я презре.

Оръженосецът поклати глава.

— Не, тя е красавица. Между тях съществува нещо истинско и дълбоко и ти не можеш да го промениш.

Терез сведе глава. Помисли си за другите богати и властни благородници, които я бяха ласкали… но в замяна все бяха искали нещо от нея. Владетелят Маклаклън обаче не я ласкаеше, само я наблюдаваше с нетрепващ поглед.

— Не се надявай да го имаш — обади се отново Люк. — Не можеш да имаш такъв велик мъж.

— Не мога ли?!

Младежът се усмихна, остави вързопа, който носеше, на пода пред вратата на своя господар, и протегна ръце към нея.

— Но можеш да имаш мен.

За малко не го зашлеви. Как си позволяваше? Усети обаче, че прегръдката му е истинска. Погледът му светеше. Явно говореше искрено, макар и дръзко.

— Да вървим!

— Ти си падаш по него, а аз — по теб. Имам нещо, което мога да ти предложа — промълви Люк.

— И какво е то? — попита Терез, изненадана, че е затаила дъх.

Той беше оръженосец на Маклаклън. Млад, буен, неуморен. Но с такъв господар несъмнено щеше да стане рицар. Можеше да отиде да се бие…

И да се върне с несметни богатства.

А очевидно я желаеше.

— Да се оженя за теб!

— О! — изписка тихичко тя и се хвърли в обятията му.

По-късно, в малката му претъпкана с багаж стая, Терез се взираше в тавана и се чудеше дали да изпълни обещанието, което бе дала на друг човек. Обърна се на една страна и погледна златния пръстен. Заплащане. Заплащане…

Трябваше да си свърши работата.

Не! Не можеше да го направи! И нямаше да го направи…

Въпреки всичко се страхуваше. Много се страхуваше.