Хедър Греъм
Удоволствието на краля (20)

Глава 19

Принц Едуард и хората му бяха заминали. Даниел реши, че се готвят да атакуват френския крал. Дразнеше се, че е затворница, макар замъкът Рьононкур да бе прекрасен и да разполагаше с всички удобства. Позволяваха й дори да язди, съпровождана от двама по-възрастни рицари, Жерве дьо Леон и Хенри Латимиър. Непрекъснато размишлявате върху ситуацията, в която се бе озовала. Един от двамата рицари оставаше все край нея, на пост пред апартамента. Терез изглежда не беше в Рьононкур. Фактът, че девойката бе тръгнала с войските на принца, й причиняваше голяма мъка, която обаче тя опитваше да скрие дори от самата себе си. Люк също бе заминал, за да се грижи за конете и снаряжението на съпруга й.

Едни слуги й носеха храната, други се грижеха за стаята й, трети приготвяха банята и идваха да вземат дрехите й за пране. Един ден случайно дочу за нареждането на принца да не бъде обслужвана винаги от един човек, тъй като можела да се сприятели с него и да го използва за напускане на замъка.

Дните й се струваха безкрайно дълги. Монотонността я влудяваше. Никога не си бе падала по ръкоделията. Четеше, яздеше и чакаше. Храната явно не й понасяше. Понякога се чувстваше изтощена и болна. С всеки следващ ден безпокойството и гневът й нарастваха. Наистина не бе сторила нищо лошо на принц Едуард… и на Ейдриън. Нямаха право да се държат така с нея. Авил беше нейният дом и мястото й беше там.

Нощем, докато се мъчеше да заспи, я измъчваха картини, в които виждаше съпруга си и Терез. Лежеше будна и проклинаше ролята, която имаха жените в политиката и в обществото. Не беше справедливо! Нищо от това, което ставаше, не беше справедливо. Когато не беше ядосана, се страхуваше — за Ейдриън и за французите.

Една нощ, докато крачеше напред-назад като затворен в клетка звяр, се сети за малкия балкон. Хареса й да стои на него. Наблюдаваше тъмното звездно небе и се молеше да не полудее от чакане, а Господ да й изпрати решение.

И Господ го направи. Веднъж, като се подпря на стената, усети, че тя се отмества, за да разкрие тясно спираловидно стълбище. Беше тъмно и оплетено с паяжини. В началото й бе противно да слезе по него. Но все пак взе лампа и огледа старите каменни стъпала. Те водеха към това място на двора, където се намираха конюшните.

Само за да се убеди, че е възможно, наметна дълга пелерина с качулка и се измъкна в двора.

На следващата нощ отиде до селото. Децата носеха вода от извора, в малките къщички горяха огньове, а фермерите и занаятчиите си почиваха след дългия работен ден. Даниел се чувстваше на седмото небе от щастие, че никой не е разбрал за излизането й от замъка.

Започна редовно да си прави подобни нощни разходки. Ставаше все по-дръзка и по-дръзка. Веднъж излезе по-рано и си купи сребърни бижута от бижутера, който работеше близо до крепостните стени. И тъкмо се канеше да си тръгне с новата брошка, когато чу:

— Графиньо?

Стресната от факта, че знае коя е, тя се закова на място и го изгледа внимателно. Беше около петдесетгодишен, сериозен, слаб мъж с дълги деликатни пръсти. Помоли се да не е някой фанатичен последовател на Ейдриън или на принца, който ще се почувства длъжен да отиде и да съобщи на пазачите за среднощните й разходки. Но човекът се приведе напред.

— Ако някога пожелаете да стигнете по-далеч от селото, само поискайте помощта ми.

Младата жена замръзна за момент. Очевидно бе намерила привърженик на крал Жан. Известно време и двамата се гледаха един друг. Със странна болка в сърцето се запита дали не би трябвало просто да приеме предложението му да избяга от това място и от съпруга, който я бе забравил напълно, и да потърси подслон при френския крал — той поне признаваше правото на собствен дом. Но колкото и да беше вбесена на Ейдриън, не искаше да бяга. Искаше той да разбере, че не е опитала да го предаде. Дори си представяше очарователната картина, в която съпругът й, паднал на колене пред нея, се извинява смирено за някогашните си съмнения.

Без да отделя очи от бижутера, тя поклати бавно глава, но въпреки това му се усмихна, за да го успокои.

— Трябва да остана гостенка на принц Едуард. Но е добре да знам, приятелю, че си тук.

Той посочи към сребърната брошка, която току-що бе купила.

— Ако имате нужда от помощ, изпратете ми я по Ив. Той работи в кухнята.

— Благодаря — промълви Даниел.

— Да ви служа би било най-голямо удоволствие за мен.

Поблагодари му отново и побърза да се отдалечи. След три нощи отново се промъкна надолу по стълбите.

Струваше й се, че Ейдриън и войската на принца си бяха заминали завинаги. Чувстваше се зле и не можеше да си намери място. Нямаше да е лошо, ако се прибереше у дома. Монтейн, сър Джайлс и Дейлин й пишеха и тя им отговаряше. Но копнееше да бъде в Авил заедно с тях.

Щом излезе през тайната врата, се закова уплашено на място и се залепи за стената. Трима въоръжени конници току-що бяха влезли в двора. Понечи да се върне по стълбата, но разговорът им я спря. Заслуша се. Те не я забелязаха и продължиха с грубоватия безцеремонен език.

— Добър начин за приключване на войната, а? Да хванем френския крал и да го накараме да си плати.

— Но как ще го открием насред битката?

— Не е невъзможно — обади се трети, по чиято туника се разбираше, че е от обкръжението на английския аристократичен род Пърси. — Носят се упорити слухове, че след три нощи щял да язди като бесен напред-назад, за да обединява силите си. Ще го придружава малка група, така че, ако го нападнат неколцина…

— Като нас ли?

— Да. И ако при схватката го убием, още по-добре за добрия ни крал Едуард. А колко хубаво би било пък за нас самите! Изпратиха ни тук да се грижим за безопасността на графиня д’Авил. А ние ще изпълним не само този си дълг, ами и, ще пленим или убием френския крал! Принцът ще ни възнагради добре!

— Стига да не умрем преди това!

— Какво е животът без рискове?

През смях и закачки, те оставиха конете си на един коняр и се отправиха към главната кула.

Даниел не можеше да диша спокойно. Остана дълго на мястото си, залепила гръб за стената. Беше се заклела, че ще направи каквото може, за да спаси крал Жан. „Предателство“, би казал съпругът й. Но ако успееше да предупреди Жан, щеше да изиграе добре ролята си в този маскарад. Беше обещала да помогне веднъж, само веднъж. Щеше да изпълни едновременно обета, който бе дала на майка си, и обещанието пред мнимия свещеник и може би най-сетне щеше да бъде желаната от съпруга си графиня.

Нейният съпруг. Човекът, който се бе отървал от нея.

Следван вероятно от любовницата.

Младата жена се обърна и се изкачи бързо обратно в стаята си. Страхуваше се да не би някой да я потърси точно тази нощ, за да види как се чувства. Едва стигна балкона и чу чукане на вратата и гласа на Хенри. Прекоси припряно стаята и отвори. Зад него стоеше един от новодошлите рицари, който се поклони.

— Дойдохме просто да видим дали не се нуждаете от нещо, миледи.

Тя поклати глава.

— Сър Рагуолд, миледи.

Даниел продължаваше да го оглежда.

— Съпругът ми ли ви изпраща?

— Не, миледи.

— О-о?

— Принц Едуард, миледи.

— Да, разбирам.

Младият мъж се отпусна на коляно пред нея, свел глава.

— Ако мога да ви служа, миледи, по какъвто и да е начин…

— Благодаря ви. Нямам нужда от нищо. Лека нощ.

Затвори вратата и закрачи напред-назад. След известно време свали сребърната брошка от пелерината си и излезе в коридора. Пазеше я само Хенри.

— Започнах да огладнявам. Искам и вино. Можеш ли да изпратиш някой да повика момчето от кухнята?

— Разбира се, миледи.

Хенри се поклони и я остави. Зави зад ъгъла и се върна почти веднага.

— Изпратих една камериерка, миледи.

— Много си мил.

Усмихна се и се върна в стаята си. Намери мастило, перо и хартия и набързо написа писмо до граф Ланглоа. Тъй като се опасяваше, че писмото може да попадне не където трябва, не го адресира, не обясни за каква опасност става дума и не го подписа. Представи се като вярна на френския крал жена, чийто съпруг служи на английския крал.

На вратата се почука и тя побърза да сгъне посланието си, преди да отвори. Бяха Хенри и Ив, който носеше поднос. Момчето я погледна крадешком. Младата жена пусна сребърната брошка в дланта му. Хенри стоеше на прага. Даниел го наблюдаваше внимателно, докато шепнеше:

— Кажи на баща си, че това трябва да достигне до граф Ланглоа. Може да бъде намерен в хана „Кривото дърво“. Той дали знае това място?

— Да, миледи. То е на не повече от един час път оттук, ако се препуска здраво.

— Моите благодарности.

— Миледи, ние благодарим! — прошепна припряно Ив.

Прибра в джоба си брошката и писмото и побърза да излезе.

 

 

Същата нощ графинята прекара будна. Ами ако хванеха Ив? Можеха да го измъчват и да го убият. А ако бащата не оправдаеше доверието й? Но всъщност какво бе написала в писмото? Дали бе достатъчно да подтикне граф Ланглоа да й дойде на помощ? Беше намекнала, че се чувства нещастна и се нуждае отчаяно да се види с него. Беше ли му обещала нещо? Не, със сигурност не…

През целия следващ ден стомахът й бе свит на топка. Крачеше неспирно напред-назад, притеснена до полуда. Но същата вечер Ив се появи в нейната стая, за да й донесе вино. И на тръгване й остави писмо.

Счупи нервно печата.

Хана „Кривото дърво“, утре вечер, един час след залез слънце.

Ваш покорен слуга, Л.

Даниел въздъхна и легна, внезапно останала без капчица сила. Утре вечер щеше да се наложи да се промъкне надолу по стълбата, да се добере до хана, да говори с графа, а след това да се промъкне отново в замъка!

Дали щеше да успее?

Същата нощ излезе и се отправи към дюкяна на бижутера. Въпреки късния час, той все още работеше на светлината на огъня.

— Не е трудно да се стигне до хана „Кривото дърво“, миледи.

— Пеш ли?

Мъжът се усмихна.

— В горичката край двора ще ви чака кон. Там ще бъде и Ив. Той ще ви придружава донякъде.

Графинята само кимна. Устата й беше прекалено пресъхнала, за да може да говори.

 

 

— Земевладелецо Маклаклън!

Преследваха по петите френската армия. Ейдриън беше уморен и кален. Денят беше наистина изтощителен, защото имаха схватка с група излезли на разузнаване французи.

Вдигна поглед към Дейвид Чесни, който го викаше иззад мускулестия си сив кон. Той беше слаб младеж и полагаше усилия да бъде посветен в рицарство, като служеше на принц Едуард.

— Да, Дейвид?

Чесни заобиколи пъргаво животното и застана пред него.

— Земевладелецо Маклаклън — повтори той и внезапно като че ли го обзе безпокойство.

Огледа се, за да се увери, че никой не ги гледа.

— Дейвид, какво има?

Младежът се приближи.

— Слухове, милорд.

— Слухове ли?

Тъй като той бе ходил с него в Авил, Маклаклън наостри веднага уши. На Даниел не й трябваше много време, за да плени някое сърце.

— Неколцина мъже се похвалиха, като се върнаха от замъка Рьононкур. Принц Едуард ги изпратил да се уверят, че всичко върви добре с…

— Моята графиня. И?

— Хвалеха се, че планирали да пленят или убият крал Жан.

— Да?

Чесни понижи още повече глас.

— Една от перачките, които пътуват с нас, получила информация от брат си, че в замъка имало много предатели. Те са се свързали с вашата графиня. Не знам дали е замесена, но ще има среща, за да бъде предупреден кралят…

— Къде?

— В хана „Кривото дърво“, земевладелецо Маклаклън. Мога да ви заведа там.

— Не, не, приятелю.

— Не мисля, че е способна да ни предаде, милорд. Следят я грижливо. Хенри е добър човек и не би позволил да му избяга. Двамата с Жерве са изключително предпазливи и един от тях е непрестанно пред вратата й. Тя не може да се измъкне от замъка.

— Де да беше така!

— Как би могла…

— Не знам. Но ако има начин, моята съпруга несъмнено го е открила.

— Идвам с вас, милорд.

— Не, Дейвид. Не искам никого със себе си.

Младежът се изкашля.

— Земевладелецо Маклаклън, аз не я обвинявам. Тя е красива, лоялна…

Ейдриън повдигна вежди.

— Тя е французойка, милорд.

— Но е отгледана от Едуард.

— Обаче е вярна на…

— Разбирам, че могат да я обесят или обезглавят — прекъсна го Маклаклън. — Някой знае ли?

— Само брат ми и перачката, която спи с мен и е много дискретна.

— Ако Бог е с мен, ще я открия и ще я изпратя в Англия, далеч от Франция… и изкушението.

— Дано Бог да бъде с вас, милорд, тъй като този хан е свърталище на крадци.

— Дейвид, погрижи се никой да не ме последва. Ако се окаже, че съпругата ми наистина е извършила предателство, моли се на Господ да я хвана на местопрестъплението съвсем сам.

— Милорд, не я съдете прекалено сурово…

— Изобщо не я съдя. Смразен съм от ужас до мозъка на костите си и в момента нямам други планове, освен да опитам да й спася живота! Ако сега принц Едуард открие, че тя предава баща му…

Наистина бе смразен от ужас. Въпреки гнева.

Дяволите да я вземат. Ако нещо се случеше с нея…

Не смееше да мисли. По-добре беше да се вкопчи в гнева. Това бе единственият начин да я спаси. От самата нея.

 

 

Даниел стигна до хана и слезе незабавно от коня си. Заоглежда мястото. Потръпна. Вече се чувстваше изнервена. Днес следобед беше видяла неколцина мъже около стената в основата на главната кула. Да не би да търсеха тайната врата? Дали някой не бе научил, че нощем влиза и излиза като дух?

От вратата на кръчмата се носеха мъжки смехове. Прихлупи качулката още по-ниско. Струваше й се, че е на път да си изгуби ума от притеснение. Веднъж да предупреди крал Жан! След това щеше да се отърве от обещанието, което бе дала на майка си преди толкова години. И да се върне в замъка Рьононкур. И да чака търпеливо. Мили Боже, кралете не можеха да воюват вечно!

„Влез, предай съобщението и излез!“ — рече си тя, отвори вратата и огледа помещението с надеждата, че Ланглоа е вече там.

Млада тъмнокоса жена със загрубели бузи и огромни гърди се смееше и си проправяше път между масите с халбите бира.

А клиентелата!

Можеше да накара и дявола да потрепери. По-долнопробна сган не беше виждала. Почти всички бяха увити в тъмни наметала с качулки. Малкото физиономии, които успя да види, говореха красноречиво, че мястото е свърталище на престъпници. Къде ли беше Ланглоа?

Точно когато се готвеше да се обърне и да се махне, го видя да става от една от най-задните маси и да се насочва пъргаво към нея. И той носеше тъмна пелерина, но щом наближи, подръпна назад качулката, за да й даде възможност да го познае.

— Миледи, нямате представа колко се тревожих, докато пристигнете. Не трябваше да ви карам да идвате тук в този час, но едно по-представително място би било и по-опасно, тъй като хората на Едуард кръстосват навсякъде. Елате да се качим на горния етаж, там ще можем да поговорим на спокойствие.

Младата жена се почувства моментално неловко. Ами ако я хванеха?

„Никога няма да ме хванат тук“ — опита да се успокои тя. Единствено Ейдриън би могъл да предположи, че е способна да напусне замъка нощем и да се завре в подобен коптор, за да предупреди френския крал.

А един Господ знаеше къде е сега Ейдриън.

Повдигаше й се от притеснение. Беше му се заклела, че не го е предавала, и това бе самата истина, но сега…

Сега изпълняваше обета, който бе дала на майка си. Въпреки това… ако Ейдриън я откриеше, ако някога научеше за това, което правеше…

По-добре беше да не мисли.

По-добре беше да се тревожи за Ланглоа. Тази вечер й се стори много по-различен от мъжа, с когото се бе запознала в Авил. Поведе я нагоре по стълбите. После по тъмния коридор. Там отвори вратата към някаква стая, осветена с една свещ. На масата чакаха гарафа вино, парче сирене и самун хляб. Гореше огън; кувертюрата се бе свлякла от леглото. Всичко като че ли бе приготвено за среща на влюбени.

Даниел стоеше в очакване, с царствена осанка и изправен гръбнак. Французинът влезе след нея и се облегна на вратата.

— Нямаше нужда от такава претенциозна обстановка. Уредих тази среща, за да мога да ви предам съобщение за краля на Франция.

— Ах, как може да се държите като парче лед, след което аз рискувах живота си, за да дойда тук… и да ви спася?

— Какви ги говорите, сър?

Тогава Ланглоа плъзна резето на вратата, приближи се до нея, хвана я за ръцете и се поклони като най-галантния рицар.

— Уви, миледи, както се говори, вие водите открита война с онзи шотландски дивак, който ви е избрал крал Едуард.

По гръбнака й полазиха ледени тръпки. Страшно й се искаше да си освободи ръцете.

— Писах ви, защото…

— О, миледи, ако бракът ви не е консумиран, вие сте свободна и добрият френски крал може да повдигне този въпрос пред папата.

— По-късно сигурно бихме могли да го обсъдим. Може би обаче сега ще бъде най-добре да ме придружите до крал Жан, за да му предам лично информацията — заяви графинята. Усети отново ледените тръпки. Ланглоа присви тъмните си очи и младата жена зърна в тях решителност и лукави пламъчета. — Графе, не искам да ви обидя. Вие сте достоен благородник, но залогът е по-важен от мен и Авил.

— Помислете само, миледи — прекъсна я гърлено французинът. — Крал Жан ще бъде доволен. Ние ще се появим пред него вече материализирали любовта си. В такъв случай бракът ни със сигурност може да бъде уреден… а вие да се отървете от онзи див и прост шотландски езичник! Миледи, накарахте ме да повярвам, че ще бъда щедро възнаграден, ако ви помогна. Аз ще се погрижа да получа наградата. И то веднага, мила сладка хубавице! Тъй като между вас и онзи дивак не съществува нищо…

— Графе, имам съобщение за крал Жан! Помислете колко ще се разгневи…

— Помислете колко ще му стане приятно, че за вас ще претендира един французин, а не онова арогантно шотландско копеле!

Започваше да се чувства оскърбена и да се ядосва все повече на себе си.

— Не!

Тръгна величествено към вратата. За момент очевидно успя да го стъписа, защото Ланглоа остана като закован на място. Но след това внезапно я стисна за раменете и я дръпна грубо. Беше ядосан, а тъмните му очи мятаха искри.

— Имах намерение да бъда нежен, да ви прелъстя! — Даниел го гледа невярващо, докато той продължи да разправя, че бил верен слуга на краля, но страшно се нуждаел от богатствата на Авил.

При тези думи младата жена изруга нещо, сама не знаеше точно какво, и го срита здраво в слабините.

Ланглоа извика. Тя се отскубна и хукна към вратата, но пръстите му се вкопчиха в пелерината й. Даниел се строполи, заплетена в грубата вълнена наметка. В този момент Ланглоа се озова върху нея.

— Скъпа, възнамерявах да го направим върху легло, но след като предпочиташ пода…