Хедър Греъм
Удоволствието на краля (18)

Глава 17

Приближи се до огнището, взе ръжена и разбърка огъня, за да го върне към живота. Разхвърчаха се искри. Маклаклън сложи една цепеница и пламъците лумнаха, осветявайки лицето му. Изражението му беше сериозно и непроницаемо. Обърна се. Тя не беше помръднала.

— И какво — промълви младият мъж и тръгна към нея, — сега вече и оръжие ли вдигаш срещу мен?

Беше само с плетена ризница под туниката с герба на клана Маклаклън. Толедският му меч бе прибран в закачената на колана му ножница.

Туниката му беше разкъсана — или насечена — на едно място на рамото. Ботушите му бяха кални. Целият бе опръскан с кал… и кръв.

Спря на около три метра от Даниел. Оглеждаше я без никаква емоция, което я изнервяше още повече. Свали ръкавиците си и ги постави върху скрина край леглото, без да отделя от лицето й студения си поглед.

— Няма ли да оставиш този меч?

Най-после младата жена възвърна способността си да говори.

— А ти ще ми обясниш ли защо нахлу тук като някой екзекутор?

— Може би ще бъдеш екзекутирана.

Сърцето й спря да бие за момент. Нима говореше сериозно?

— В такъв случай няма да оставя меча, владетелю Маклаклън!

— Остави го, любов моя, преди да си ме принудила да те пребия до посиняване.

— И да се лиша от последната си защита, за да се разправиш безпрепятствено с мен!

— Чудесно. Значи ще трябва да го отнема насила и да се ядосам още повече!

Графинята се стресна, тъй като той ненадейно измъкна своето оръжие. Отстъпи назад, изпълнена с ужас, ярост и объркване. Какво, за Бога, бе причинило това?

Държеше меча си в отбранителна позиция. Даваше си много добре сметка за силата му, но чувстваше, че няма избор. Отби първите му гневни удари. После скочи на леглото. Спусна се из стаята. Следваше я неотстъпно и тя разбра, че скоро ще се изтощи.

В един миг гърбът й се долепи до стената. Нямаше къде да отстъпи; неговият меч се стовари с неимоверна сила върху нейния. Помисли, че костите й ще се натрошат. Не можа да удържи оръжието и то иззвъня пред огъня.

Ейдриън беше само на две крачки. Приближи острието до гърлото и. Тя го гледаше и се питаше дали не е полудял.

Гневът му обаче бе напълно контролиран. В следващия миг прибра меча си, хвана я за ръката и я дръпна.

— Приготвяй си багажа!

— Да си приготвям багажа? Това ли било? Да си приготвям багажа? Идваш тук като ангел на отмъщението, нареждаш и заплашваш…

— След минутка няма само да заплашвам. Приготвяй си багажа, без да губиш повече време! Малко дрехи, тъй като нямам намерение да пътувам с тежък товар.

Графинята поклати глава. Очите й започваха да се пълнят с гневни сълзи.

— Къде отиваме? Какво съм сторила, че да се отнасяш така грубо с мен?

— Какво си сторила ли?

Ейдриън повдигна вежди и се подпря на полицата над огнището.

— Да не си се побъркал? Да не би да са те ударили с тежък меч по шлема?

Видя пулсиращата вена на слепоочието му и прехапа леко долната си устна. Страхуваше се от още по-бурна реакция. Но той заговори съвсем тихо.

— Така ли мислиш, любов моя? Че съм оглупял?

— В името на Бога, не разбирам за какво говориш!

— Ще опресня паметта ти. Първо се появява пратеник на крал Жан.

— И трябваше да не го допусна в Авил ли? Той донесе подарък и за теб.

— Оръжие, което да използваш срещу мен. Но аз смятам, че това посещение е имало съвсем друга цел… Твоят граф Ланглоа е дошъл да се увери доколко силен и защитен е Авил. А свещеникът…

— И свещеници ли не трябва да допускам?

Маклаклън направи стъпка към нея.

— Не, миледи, не трябва. Не и когато свещеникът е просто бунтовник в расо, вълк в овча кожа.

Стори й се, че дъхът й секна. Поклати леко глава.

— Но аз не…

— О, много добре си знаела. Всъщност той беше достоен за възхищение. Не пожела да издаде нищо. Но когато допрях върха на меча си в гърлото му, призна, че си се заклела да помогнеш на крал Жан.

Стори й се, че сърцето й замря. Поклати глава. Това бе и вярно, и невярно. Взря се в огъня.

— Не знаех, че човекът не е свещеник… Казах му само, че ще направя каквото мога, за да защитя живота на крал Жан! — Погледна съпруга си и изцапаните му с кал и кръв дрехи. — Значи все пак е бил достоен за възхищение човек, който се е борил за своя крал така, както и ти се бориш за твоя. Мъртъв ли е?

Маклаклън отвърна на погледа й.

— Нима животът му има такова значение за теб?

— Както сам каза, бил е достоен за възхищение.

— Красив и дързък.

— Уби ли го?

— Приготвяй си багажа.

— Няма да помръдна, докато не ми отговориш.

— Ще правиш каквото ти казвам!

— Не! Искам да остана тук. А ти си води твоите битки, разорявай селата и обричай на глад хорицата.

— Миледи, облечи се и приготви багажа или ще те отведа оттук гола. Аз лично не давам и пет пари, но тъй като твоят „свещеник“ е участвал в бунтовническа групировка, решила да завземе това имение отвътре, на теб повече не може да ти се има доверие. Говоря напълно сериозно.

— Ейдриън, невинна съм!

Но той вече се бе обърнал с гръб и крачеше към вратата.

— Ейдриън!

Маклаклън спря и погледна назад. Съпругата му скърцаше със зъби и явно си налагаше да запази спокойствие.

— Нямаш право да постъпваш така! Винаги съм била честна с теб. Познаваш в подробности живота ми. Да, бих направила всичко, зависещо от мен, за да не бъде убит крал Жан. Но нищо повече от това не съм казвала на никого. Невинна съм! Не съм участвала в никакво предателство или заговор!

— Твърдиш, че си невинна, а същевременно признаваш вината си. Няма значение. Даниел, вече не можеш да стоиш тук. Прекалено голямо изкушение си за династията Валоа.

— Къде мислиш да ме водиш?

— С мен.

— При…

— Силите на принц Едуард се събират край замъка Рьононкур. Засега ще дойдеш с мен там.

— Няма! Преценил си ме несправедливо.

— Тръгваш, миледи.

— За да бъда с теб? При положение, че се държиш като зъл глупак? Никога!

— Скъпа ми съпруго, идваш с мен!

— Ако ме докоснеш, Господ да ми прости, ще се развикам така, че всички в замъка ще ме чуят.

Младият мъж се надвеси насмешливо над нея.

— В такъв случай всички в замъка ще ми завидят. Викай достатъчно силно и, като се има предвид настроението на някои от хората, принц Едуард ще може да им вземе пари за забавлението. Нямаш много време, Даниел, така че, ако искаш да си вземеш някакви вещи, трябва да ги опаковаш.

— Никъде не тръгвам!

— Тръгваш!

Обърна му гръб и седна на ръба на леглото, скръстила решително ръце. Ейдриън затръшна вратата след себе си.

Умът й препускаше. Как бе разбрал за свещеника? Дали беше убил нещастния човек? Монтейн се бе оказала права — посетителят нямаше духовно призвание. Но тя самата беше невинна. Защо я заклеймяваха?

Всичко това нямаше никакъв смисъл. За съпруга й не би било трудно да научи за визитата на граф Ланглоа — вероятно получаваше всеки ден отчет от своите хора. Това обаче не я притесняваше, тъй като бе убедена в правотата на всяко свое действие. Значи го бяха известили и за идването на свещеника, но…

В замъка се отбиваха толкова свещеници. Кое бе възбудило подозренията на всички точно към този?

Взираше се в пламъците. Усещаше топлината им, но въпреки това й беше студено. Времето минаваше. Но тя нямаше да се съгласи да тръгне. Нямаше да бездейства сред английската армия, докато разкъсват страната й.

Най-после се изправи, преливаща от гняв, и закрачи. Проклети да са всички! Проклет да е Ейдриън!

На вратата се почука. Явно не беше съпругът й, защото той не чукаше.

Чукането се повтори. Вратата се открехна.

— Даниел? — попита тихо Монтейн. Младата жена не помръдна, но вярната й приятелка пристъпи колебливо. — Владетелят Маклаклън е почти готов за тръгване, така каза Дейлин. Помислих си, че бих могла да ти помогна за това-онова… Както разбрах, Ейдриън е решил твърдо да бъдеш близо до него, тъй като ще отсъства дълго.

Графинята се завъртя на пети и повдигна вежди.

— Той ли каза така?

— Да.

— И ти му вярваш?

— Ами… — Монтейн сви нещастно рамене. — Честно казано, със сър Джайлс и Дейлин чухме… чухме шума от битката с мечове. Освен ако това не е нов любовен поздрав…

Даниел отново скръсти ръце пред гърдите си и седна на ръба на леглото.

— Никъде няма да ходя.

— Даниел, той ще те принуди!

— Нека го направи.

Вярната компаньонка изглеждаше извънредно нещастна.

— Е, аз ще приготвя един вързоп… за всеки случай. Даниел, трябва да бъдеш разумна. Времената са опасни. И Авил, и ти сте ценна плячка. Видях как те гледаше онзи мъж. Разбрах, че не е свещеник. Той възнамеряваше да се върне тук и да доведе други, за да проучат как се отварят портите…

— Откъде знаеш всичко това?

— Аз… чух мъжете, като говореха…

Отклони поглед от Даниел и започна да кръстосва из стаята и да събира дрехи, четки за коса и други вещи.

— И ме смяташ за толкова глупава, че да не усетя, ако се подготвя заговор?

— Не… Разбира се, че щеше да го разбереш… след време. Но аз предчувствах още от самото начало, че Пол дьо Валоа не е свещеник! Имаше вид на прекалено чувствен мъж.

— Имаше! Значи Ейдриън го е убил — промълви с горчивина графинята.

— Не… не го е убил. Имало е схватка в някаква къща сред гората, където са се срещали конспираторите. Мнозина са били убити, но нашият Майкъл ме увери, че всеки, сложил оръжието и приел да остане затворник в Англия, е оживял. Даниел, само по една тънка ленена нощница си. Наистина се страхувам, че Ейдриън няма да отстъпи.

— Никъде няма да ходя… — започна младата жена, но не довърши мисълта си, тъй като в този момент леко открехнатата врата се отвори с гръм и трясък.

Съпругът й се бе върнал, изкъпан и в чисти дрехи. Беше без ризница, с нова туника и топла вълнена пелерина. Ботушите му бяха излъскани. Косата му бе все още влажна, а бузите — прясно избръснати. Побърза да отмести поглед от него, като се питаше как е възможно сърцето и тялото й да я предават така лесно. Но той изглеждаше наистина великолепно. Въпреки силното си желание да го презира, най-страстният й копнеж беше да легне до него.

— Монтейн, готови ли са нещата на графинята? — Беше вперил суров поглед в съпругата си.

— Да, владетелю Маклаклън.

Зад него стоеше Дейлин. Той пристъпи в стаята и — с пламнали бузи и без да посмее да погледне към Даниел — пое чантата от Монтейн и излезе.

Монтейн изтича като уплашен заек след него.

Даниел отстъпи заднишком към огъня.

— Ейдриън, няма да тръгна доброволно.

— В такъв случай, миледи, можеш да започваш да крещиш.

С няколко големи крачки се приближи до нея и преди да е успяла да го удари дори веднъж по гърдите, я преметна като чувал на рамото си.

Беше си мислила, че ще се развика, но не го направи. Почувства се много по-унизена, отколкото бе предполагала. Огледа се, докато я сваляше по стълбите. Наоколо нямаше никой…

Но Ейдриън не беше дошъл сам. Когато стигнаха в двора, видя, че сър Джордж и още неколцина от неговите воини ги чакат на конете си. Бяха осмина. Нощта беше студена. Дългите й коси се бяха оплели и й пречеха да вижда. Беше боса и само с една тънка нощница.

Ейдриън я постави върху коня си.

— Миледи — поздрави я тържествено сър Джордж.

— Сър Джордж — отвърна любезно тя.

Милият старец изглеждаше истински покрусен.

— Сигурно ви е студено. Нека ви предложа наметалото си…

Точно в този момент Маклаклън скочи на гърба на жребеца зад нея.

— Благодаря, сър Джордж, галантен жест, но не е необходим. Съпругата ми предпочете да язди така.

— Всъщност нямах представа, че тръгваме преди зазоряване, докато земевладелецът Маклаклън не ме грабна.

— Наистина. Тя вдъхновява романтичното у мъжа — измърмори раздразнено Ейдриън. — Дейлин! Отвори портите! Тръгваме!

Пътуването беше дълго и трудно. Студът режеше. Ейдриън явно имаше намерението да изминат за един ден петдесетината мили, които ги деляха от лагера на принц Едуард.

Даниел започна да проклина твърдоглавието си. Въпреки прилепените към гърба й гърди и обгърналите я ръце на съпруга й, тя се вледеняваше. Дългите треви и клони драскаха стъпалата й. Очевидно Ейдриън бе прекалено ядосан, за да я остави да страда толкова дълго.

Когато най-сетне спряха да напоят конете, Даниел се опасяваше, че няма да може да стои права. Но това нямаше значение. Маклаклън я вдигна на ръце и я занесе до един камък край потока и от дълбокия джоб на пелерината си измъкна чифт нейни обувки. Обу й ги и тя не се възпротиви, нито пък каза нещо, когато свали наметката от раменете си, за да я загърне.

След това я остави.

Сър Джордж й донесе вода и й предложи да сподели закуската му — хляб, пушена риба и сирене. Не беше гладна. Той обаче остана край нея, като хвалеше учтиво красотата на деня. Тя отговаряше любезно, а накрая попита:

— Монтейн не трябваше ли да дойде с нас?

— Очевидно не. Засега, миледи.

— Сър Джайлс и Дейлин също ли останаха?

— Те познават Авил много добре.

— И вярно ще пазят моята собственост… от името на своя господар!

— Миледи…

— Моите извинения, сър Джордж. Вие нямате вина.

Стана и тръгна към потока. След няколко минути усети Ейдриън зад гърба си.

— Можеше да ми разрешиш да взема Звезда. Конят ти ще се изтощи, ако продължаваме да го яздим двамата.

Изненада се, като видя колебанието му.

— Не бих ти позволил да доведеш Звезда при никакви обстоятелства.

— Защото ми е подарък от Филип Френски? Той е вече мъртъв.

— Не бих ти позволил да я вземеш, защото тя означава много за теб и не бих искал да се възползват от нея, ако конете започнат да не достигат.

Извъртя се, за да го погледне, но той вече се беше обърнал.

— Ела, Даниел!

Изскърца със зъби. Мразеше този тон. Глупаво беше да води война с него за всяко нещо. Но пък не можеше да понася властните му маниери, и затова отказа да помръдне. След миг той се обърна, тръгна към нея с овладян гняв и я вдигна.

Даниел яде едва късно следобед. Когато тръгнаха отново на път, установи, че й се повдига. Прошепна името на Ейдриън. Страхуваше се, че няма да намери нужните думи, за да го предупреди навреме, но той видя лицето й и побърза да дръпне юздите. Помогна й да слезе от коня и тя се спусна към храсталака. После се отправи към някакъв близък поток, за да се наплиска със студена вода. Маклаклън я откри там. За момент се уплаши да не я обвини, че е искала да избяга, но той не го направи. Приближи се, вдигна брадичката й и я заоглежда намръщено.

— Аз… добре съм. Трябва да е от храната… Може би рибата…

— Да си починем малко?

— Не, добре съм. Честна дума.

Кокалчетата на ръката му докоснаха бузата й и очите му я опариха с огъня си. Коленете й омекнаха и тя се уплаши да не се строполи пред него, затова побърза да сведе ресници. Внушаваше си с всичка сила, че не го обича.

Маклаклън отпусна длан. И отстъпи.

— Тогава да тръгваме.

Вече беше по-добре. До края на деня повече не й стана лошо. Няколко часа след залез слънце зърна голямото село на хълма, което принц Едуард бе избрал за своя база. Замъкът Рьононкур беше великолепна постройка, от която се разкриваше гледка към живописни местности.

Самото селище не беше оградено с крепостни стени, а с пълни с вода ровове. Минаха по спуснатия мост. Даниел се изненада при вида на идващия да ги поздрави принц Едуард.

 

 

Със син и наследник като принц Едуард би се гордял всеки баща. Той беше впечатляващо висок, нещо, с което бяха прочути всички Плантагенети, с гъсти меденоруси коси и бляскави сини очи, мускулест и силен. И като всички Плантагенети можеше да стане известен с избухливостта и невъздържанието си, но се бе оженил за Джоан, популярна като Девата от Кент, една от най-красивите жени на своето време. Понякога проявяваше и милост.

Даниел осъзна, че е дошъл както за да поздрави Ейдриън със завръщането, така и да я види. Даде си сметка също така, че се страхува, но все пак принцът я изнервяше много по-малко от собствения й съпруг.

— Ейдриън, имаше ли някакви неприятности по пътя? — попита Едуард.

— Не, милорд, никакви.

Точно се готвеше да слезе от Матю, когато принцът се приближи до Даниел, протегна ръце и я свали от гърба на коня.

— Добре дошла, сестричке — промълви той, целуна я по бузата и я прегърна. След това се отдръпна, за да я огледа. — Боже мой, наистина не съм те виждал отдавна, Даниел. Специално за вас приготвихме топло вино и прясна храна.

— Принц Едуард, страхувам се, че не съм облечена подходящо…

— Скромна вечеря — прекъсна я той и погледна над главата й към Маклаклън. — Само тримата.

— Както желаеш — отговори Ейдриън.

Принцът я прегърна през кръста и я поведе нагоре по масивните каменни стъпала, които водеха към главната кула. Усещаше, че съпругът й ги следва в непосредствена близост.

Минаха през дълъг сводест коридор, по който бяха разположени няколко часови.

Беше й казал „добре дошла“, но бе сигурна, че е дочула в думите му предупреждение.

Влязоха в голямата зала. Тя беше празна. Принцът не я пусна, а я поведе към масата и й наля вино. Младата жена го прие и усети с радост как по пръстите й, обхванали чашата, се разлива топлина.

— Ще ти сваля пелерината! — предложи домакинът.

— Не! — възпротиви се тя, но вече беше късно.

Само след секунда вече стоеше пред огъня по тънката си бяла нощница. Едуард повдигна вежди и погледна към съпруга й, който тъкмо си наливаше вино.

Той сви рамене.

— Бързахме много.

— Взе ме направо от леглото, милорд. Нямаше търпение да се върне, за да ви служи. — Даниел вдигна чашата си. — Голям пакостник е — прибави с възможно най-приятен тон.

Без да отделя проницателния си поглед от нея, Маклаклън вдигна също чашата си в нейна чест и рече не по-малко любезно:

— Тя е вещица, милорд, която със сигурност заслужава пакостник.

— А, небесен брак — позасмя се принцът. После се обърна към графинята. — Не очаквахте ли с нетърпение да ме видите, миледи?

— Истинско удоволствие е за мен — отвърна тя, отпуснала ресници.

И говореше съвсем сериозно. Когато бе отишла да живее с Плантагенетите като повереница на краля, Едуард, като най-голям син и наследник, беше вече воин и съпровождаше баща си.

Той винаги се бе държал мило с нея. Все рошеше косите й и я уверяваше, че ще стане страхотна жена. И сега наистина се радваше да го види, защото го харесваше и му се възхищаваше. Щеше да го харесва още повече, ако си стоеше в Англия.

— За мен също е удоволствие да те видя. Ти си се превърнала в несравнима красавица. Знам, че почиташ баща ми, защото беше отгледана в неговия дом и обичана като член на семейството. Но, от друга страна, имаш опасни френски връзки, затова би било по-добре временно да обитаваш замъка Рьононкур, където ще бъдеш в безопасност, докато съпругът ти е на война. Много мъже биха се изкушили да рискуват за удоволствието да бъдат в твоята компания. Наясно си с това, нали?

Графинята вдигна очи и срещна погледа му.

— Иска ми се, принце, някой да разбере, че съм способна жена…

— Прекалено способна — промърмори под носа си Ейдриън.

— И мога да защитавам Авил.

— Ако решиш да го направиш — намекна Едуард и тя си даде сметка, че той също не й вярва.

— И ако, любов моя, не си също толкова безценна плячка, колкото самата крепост — допълни Маклаклън.

Принцът се усмихна и отново й наля чашата с вино.

— Страхувам се, че проблемът е именно в това. Твоите роднини от династията Валоа изгарят от желание да подкупят папата да анулира брака ти, за да могат да те омъжат за някой французин, който да измъкне Авил от англичаните! Ние обаче няма да позволим това да се случи. Баща ми планира връзката ти с Ейдриън, тъй като познава добре силата му — необходима за удържането както на Авил, така и на неговата графиня. Знам, че си привързана към нас. Баща ми те прие като своя дъщеря. Аз самият те чувствам като моя по-малка сестра и се моля да прекараш добре времето си тук.

„Говори искрено, но предпазливо“ — помисли си Даниел. И изведнъж затрепери и се почувства смъртно уморена. Пътуването беше дълго. Струваше й се, че я боли всяко мускулче.

— Благодаря ви. Винаги сте били много мил с мен. Моля ви да бъдете така любезен и сега и да ми позволите да поискам вечеря. Едвам стоя на краката си.

Раздразни я това, че Едуард погледна през главата й към Ейдриън. Очевидно той кимна, тъй като принцът отвърна:

— Ще наредя да те придружат до стаята на владетеля Маклаклън. Ще поговорим по-късно. Виждам, че си наясно и със своето, и с моето положение.

— Аз ще заведа съпругата си до нашите стаи, милорд, ако ми позволите? Връщам се незабавно — обади се Ейдриън.

— Добре, земевладелецо Маклаклън, непременно придружи съпругата си и й покажи чудесата на замъка. Ще те чакам.

Графът наметна пелерината си върху раменете на Даниел и я изведе в коридора.

— Новият ти дом, любов моя! — прошепна той. — Прекрасен и с много удобства.

— И пазачи?

— И тъмници! Нищо чудно някъде да има дори стая за мъчения.

— Сега ме отвеждаш някъде, където ще стоя като осъдена.

Ейдриън не се засмя. Не му беше весело. От думите му я побиха ледени тръпки.

— Да, миледи. Като осъдена.