Джоана Линдзи
Дивият рай (45)

Глава четиридесет и пета

Пристигането им вкъщи беше донякъде приятно. Самуел ги чакаше на гарата в Бостън и радостта му да види внука си беше затрогваща. От мига, в който го видя, баща й обикна безумно детето.

Корин отиде на няколко партита през двете седмици след завръщането си, на чай и на други обществени събирания, на които Лоран я водеше през деня. Нямаше нищо против. Това занимаваше мислите й и я отвличаше от спомените й за Джаред.

Разнеслите се слухове за причините, поради които беше напуснала града, вече се смятаха за неверни. Лоран се беше погрижила всички да узнаят, че тя живее щастливо със съпруга си и е дошла само за малко. Лоран се беше превърнала в изтънчена и самоуверена девойка.

Корин се примири с лъжата на братовчедка си, защото така беше по-лесно, отколкото да каже истината. Но любопитството на хората й причиняваше много болка: задаваха й въпроси за екзотичния остров, на който беше живяла, а Корин едва успяваше да скрие меланхолията, когато описваше Хавай.

„Никога не сте срещали по-приятелски настроени и весели хора от хавайците“. „Чудесно е“.

Как беше възможно да почувства Хавай като истински дом за толкова кратко време? Как, след като беше прекарала целия си живот в Бостън, беше вървяла покрай заможните му къщи, беше играла в парка, наблюдавана гребците по Чарлз Ривър и хранила патиците в езерото Джамайка. Но всички тези неща сега изглеждаха като стари позабравени приятели. Бостън вече не беше нейният дом.

Дали някога щеше да се примири, че вече няма да се любува на красивите цветя на Оаху? Дачи щеше да престане да чува водопада, в който се къпаха с Джаред през онзи ден? Дали щеше да види залез в Бостън, без сърцето й да се свие разочаровано?

Седем стари приятелки й бяха дошли на гости. Пиеха чай пред камината и този път беше ред на Корин да ги забавлява. Лоран и майка й също бяха там. Господи, колко беше пораснала братовчедка й след заминаването й!

— Сигурно нямаш търпение да се върнеш, а, Корин? — попита я една от жените. — Поне с мен би било така. Не очаквахме да си дойдеш толкова скоро.

— Ами татко не беше виждал Майкъл, а и не можеше да се измъкне и да ни посети.

— Съпругът ти трябва доста неохотно да те е пуснал да заминеш — отбеляза мисис Хартман. — Като имаме предвид крайните мерки, които предприе, когато се оженихте.

— Крайни мерки? — остана учудена Корин. Лоран се наведе напред и се усмихна.

— Надявам се, нямаш нищо против, Корин, че споделих с мисис Хартман защо съпругът ти пусна онова необичайно съобщение във вестниците преди да тръгне. Споделих с нея, че по този начин е искат да е сигурен, че ще го последваш незабавно.

Корин се изненада от находчивостта на Лоран.

— Да, ами… — не можеше да намери думите — съпругът ми има доста странно чувство за хумор.

— Не мога да си представя моя Харълд да направи нещо такова — поклати глава мисис Наутили.

— Нито пък ние — изсмя се Лоран.

Харълд Ноутили беше стеснителен мъж, с цели петнадесет сантиметра по-нисък от едрата си и внушителна жена. Не казваше нищо друго на съпругата си освен: „Да, скъпа“. Преди да срещне Джаред, Корин си мислеше, че иска да се омъжи за подобен мъж.

— Как е чаровното ти малко момченце, Корин? — попита мисис Търнър.

— Майкъл е добре, въпреки че има лека настинка, откакто пристигнахме.

— Надявам се, нищо сериозно.

— Не. Просто му трябва време да се приспособи към студения климат.

— Това е естествено, след като е роден на островите — отбеляза мисис Хартман. — Сигурно ще се радва да се върне, както и ти, разбира се.

— Да — прошепна Корин, с поглед забит в пода.

Чудеше се какво ли ще каже на тези жени, когато станеше очевидно, че тя няма намерение да се връща в Хавай. Лоран и баща й знаеха какво усилие й коства да се преструва, че има щастлив брак и верен съпруг, който я чака да се завърне. Но никой не подозираше истинската дълбочина на тъгата й. Дори и Флоранс. Колко дълго трябваше да понася тази ужасна болка?

На външната врата се почука и Корин видя Брок да прекосява салона, за да отвори.

Лоран извинително се усмихна на Корин.

— Сигурно е Синтия. Вчера случайно я видях и тя каза, че ще се опита да се отбие. Изглежда е вече тук.

Корин се намръщи. Страхуваше се от лукавите въпроси на Синтия. Вероятно още не й беше простила, че й отмъкна Джаред.

Точно когато се подготвяше за появяването на Синтия, Брок се появи на прага — изглеждаше доста разстроен. След миг Корин разбра защо.

— О, за бога! — възкликна мисис Хартман. — Изглежда все пак не е могъл да дочака завръщането ти, Корин.

Корин бавно се изправи, чуваше само туптенето на сърцето си и нищо друго.

— Корин? Корин?

Извърна се към леля си с невиждащ поглед.

— Изглежда си толкова изненадана, колкото и ние. Засрамете се, мистър Бъркет. Имате прекалено развита дарба за драма.

Джаред откъсна очи от Корин и пусна най-чаровната си усмивка.

— Решението ми беше доста спонтанно, действах на момента, мисис Ашбърн. Но сте права, беше твърде прибързано от моя страна.

— Дами, мисля, че трябва да ги оставим насаме — Лоран им направи знак. — Сигурна съм, че двамата са се затъжили един за друг. Меденият месец явно още не е свършил.

Тя смигна на Корин, която едва ли забеляза. Какво правеше Джаред тук? Когато двамата останаха сами, обзе я паника. Майкъл? Ето защо беше тук! Беше дошъл да й отнеме детето!

— Здравей, Корин.

Тя отново седна с максимално спокойствие и стисна ръце в скута си, за да не треперят.

— Ти… изглеждаш добре, Джаред.

Помисли си, че лицето й сигурно е бяло като китайските чаени чаши, разпръснати по масата. Заговори го, за да не забележи тревогата й.

— Надявам се раната ти да се е излекувала.

Той сви рамене.

— След седмица вече почти не я усещах. Сега е останал само един грозен белег — той се усмихна. — Искаш ли да го видиш?

— Не!

Как можеше да е толкова спокоен, като че ли не се бяха разделили с гняв? Като че ли беше съвсем естествено за него да си седи в къщата й, пропътувал половината свят от Хавай дотук.

Корин сведе поглед.

— Какво стана, след като тръгнахме? Имаше ли големи престрелки?

— Не. Беше най-мирната революция в историята.

— А кралицата?

— Вече не е на власт — горчиво отвърна Джаред. — Сега има временно правителство под американски флаг. Изпратиха и група във Вашингтон, която да моли за присъединяване.

— Това пък как се случи?

— Не ме попита защо съм тук.

Корин се извърна.

— Защото се страхувам да узная причината.

— Няма защо да се боиш от мен, Корин — в очите му се четеше болка.

— Дали?

Джаред я погледна замислено и седна до нея на канапето.

— Да не би да се опасяваш, че съм дошъл за Майкъл?

— Да — прошепна тя.

— Затова ли не ми каза истината за него?

— Да. — И тя го погледна с широко отворени очи. — Затова ли си тук, Джаред? Защото, ако е така, няма да ти дам сина си. Ще трябва първо да ме убиеш.

— Нашият син — поправи я нежно той. — А и не искам да го откъсвам от майка му.

— Наистина ли?

— Наистина — и той се приближи до нея, но тя се отмести неуверено. — Получих писмо от баща ти.

Тя не каза нищо, но личеше, че е още нервна.

— Пристигна няколко дни, след като напуснахте острова. Отговори на моето писмо, в което го питах за Майкъл. И ми писа всичко.

— Как е могъл… — подзе ядосано Корин.

— Ти вече ми беше казала, Корин — напомни й нежно той.

— Да, но ти не каза нищо до последния ден!

— Не можах веднага да свикна с мисълта — излъга той. Нямаше да й съобщи за подозренията си за Драйтън. Не искаше да узнае колко глупав е бил.

— Беше шокиращо да разбера, че имам син — продължи той. — И че си го пазила в тайна от мен.

— Джаред, аз…

— Известно ми е какво си направила. Писмото на баща ти ми помогна, а и вече знаех доста от д-р Брайсън.

Корин се изчерви и наклони глава, за да не се срещне погледа на Джаред.

— Трябва да знаеш, че тогава те мразех, Джаред. Бях обсебена от омраза към теб, иначе никога не бих направила това.

— Знам, както и аз някога натрапчиво мразех баща ти. Надявам се, че всички се поучихме от това. Вече не виня баща ти и ще му го кажа, докато съм тук. Знам до какво може да доведе жестоката омраза.

— Какво искаш да кажеш, Джаред?

Той се протегна и хвана ръката й.

— Знам, че когато си тръгна, ти ме мразеше. Но дори и да ми отнеме цял живот, ще те накарам да ме обикнеш.

Тя се просълзи.

— Защо?

— Как защо? Защото те обичам, по дяволите!

Сега, когато думите бяха вече изречени, той можа да го каже и по-нежно.

— Да, обичам те, повече отколкото си представях, че някога мога да обичам.

Корин бавно поклати глава, искаше й се да му повярва, но все още се страхуваше.

— Искаш да кажеш, че ме обичаш независимо от това, което си мислиш, че съм направила?

— Още преди месеци разбрах, че те обичам. И да, независимо от това, което мислех. Щях да ти го кажа в нощта на Коледа, но ти отново ме отряза.

Лицето й светна.

— Значи това, което ми каза за Нанеки, е било истина?

Той кимна.

— Не бях сигурен дали си ме чула.

— Чух, но не ти повярвах.

— Не мога да те видя за това, защото и аз често се съмнявах в теб.

— О, Джаред, и аз те обичам!

И тя го прегърна. Ако зависеше от нея, никога нямаше да го пусне.

Той обхвана лицето й с длани и дълбоко се вгледа в очите й.

— Наистина ли?

— Да! О, да! И кълна се, никога повече няма да те лъжа. Вече няма да имаш причина да се съмняваш в мен.

— За бога, колко глупави сме били!

Джаред въздъхна и я притисна по-силно.

— Колко болка си причинихме.

След малко обаче усети, че Корин се отблъсква от него.

— Все още сме глупави, Джаред. Лицето й излъчваше безкрайно нещастие.

— Нищо няма да се получи. Никога няма да ми простиш каквото направих — каквото си мислиш, че направих. Това винаги ще стои между нас.

Той стана и отиде до прозореца.

— Корин, вече знам истината. Тя замръзна.

— Каква истина?

— Навестих някои от бившите ти любовници.

Корин се намръщи.

— Излъгаха ли те като ти дадоха най-пикантни детайли?

Джаред се усмихна.

— Под заплаха, че ще бъдат пребити, ми казаха истината.

— Джаред, нима?

— Историите бяха абсолютно еднакви, така че не ми трябваше да ходя при всичките, за да се убедя.

Внезапно се засмя.

— Боже господи, планът ти е бил доста хитър.

После стана сериозен.

— Толкова хитър, че боя се да призная, ме заблуди напълно. Ще ми простиш ли, че повярвах, че си способна на това?

— Сега като го спомена — започна тя и очите й потъмняха.

Но преди да се разрази гневът й, той седна на канапето, прегърна я и страстно я целуна.

Когато я пусна, гневът й се беше изпарил и той се усмихна дяволито.

— Това е сигурен начин да се избегне една караница. Запомни го за в бъдеще.

Корин му се усмихна, очите й светеха.

— Остави бъдещето настрани. Току-що започна нещо, което трябва да довършиш, любов моя.

Той вдигна вежди.

— Баща ти вкъщи ли е?

— Не.

— Тогава какво чакаме?