Джоана Линдзи
Дивият рай (44)

Глава четиридесет и четвърта

— Определено денят не е подходящ да напускаме острова.

Корин се извърна, докато си слагаше бонето.

— Защо? Денят е прекрасен.

— Не четеш ли вестниците, Кори?

— Не, за какво? Новините са винаги потискащи, Флоранс поклати глава.

— Говорят само за революция.

— Искаш да кажеш война?

— Не знам. Но изглежда има доста хора в Оаху и въобще в Хавай, които искат да свалят монархията. А днес е важен ден.

— Защо?

— Кралица Лилиу… — о, не мога да произнеса името й. Иска да отмени настоящата конституция и да въведе друга. Чуждестранните граждани тук, повечето американци, са против това. Въпросът е кой ще надделее — революционерите или монархистите, чужденците или хавайците.

— Значи е добре, че решихме да тръгнем по-рано. Можем да стигнем до пристанището по заобиколен път.

— Искаш да кажеш, че няма да изчакаш още малко, за да видиш дали съпругът ти няма да се върне вкъщи?

Корин не се поколеба преди да отговори.

— Не. Вече мина седмица. Или ми е твърде сърдит, че скрих от него за Майкъл, или въобще не му пука.

— Не мога да повярвам, че не се интересува, Кори.

— Аз мога. Познавам Джаред по-добре от теб. Сега да тръгваме.

Взе чантата и ръкавиците си и отиде при детето. Багажът вече беше в каруцата. След като се сбогуваха с Акила и Малиа, тръгнаха за пристанището. Сун Хо седеше на капрата.

Не след дълго чуха някаква карета да трополи след тях. Двете карети спряха след миг. Корин настръхна, когато видя Джаред да се приближава към тях.

— Не мислех, че ще тръгнете толкова рано. Едва не ви изпуснах.

Изглеждаше толкова небрежен.

— За какво си се разтревожил?

— Дойдох да ви придружа до кораба. Може да имате неприятности. По улиците се носят разгорещени тълпи.

— Знаем за това, Джаред и решихме да минем покрай двореца.

— Онези са навсякъде, Корин. Несъмнено ще има стрелба по улиците.

— Нима се притесняваш за мен? — измърмори тя саркастично.

Той не й отговори, а нареди на Сун Хо да откара каретата му вкъщи. Корин едва сдържаше гнева си. Джаред не каза и дума за Майкъл. Трябва да е видял детето на скута й. Нито дума! Защо беше дошъл? Вероятно, за да е сигурен, че тя наистина ще си тръгне.

Улиците бяха претъпкани и шумни, хората непрестанно крещяха. Тълпите тичаха към двореца, а Корин забеляза и оръжия. Започна да се притеснява, особено за Майкъл и го сложи на пода в каретата. После се разтревожи за Джаред, който седеше високо на капрата, съвсем незащитен. Дори не си беше взел оръжие, въпреки, че добре знаеше как щяха да се развият събитията. Точно в този момент се чуха изстрели пред каретата и Корин извика. Бавно спряха. Корин видя как Джаред се олюлява на седалката.

Изскочи от каретата и се качи на капрата. Джаред се опитваше да седи изправен и дишаше тежко.

— Добре ли си?

— Малко се замаях — дрезгаво отвърна той. — Добре съм.

Но видя кръв на ризата му и сърцето й спря.

— Прострелян си, Джаред!

— Не е сериозно, драскотина.

— Не ме интересува, ще те откарам при лекаря.

— Не искам никакъв лекар.

Но докато говореше се наклони, Корин сграбчи юздите и потегли към Алакеа стрийт.

Провървя им, защото д-р Брайсън си беше в кабинета и помогна на Корин да внесе Джаред. Отказа да излезе от стаята, докато той преглеждаше Джаред. Стоеше безпомощно и тревожно наблюдаваше как докторът изследваше раната му, докато Джаред се опитваше да скрие болката си.

Д-р Брайсън надникна през рамо и й каза:

— Защо не изчакате в предверието? Това тук ще отнеме малко време.

Тя решително поклати глава.

— Не и докато не съм сигурна, че той ще се оправи.

— Още сега мога да ви убедя в това. Куршумът не е засегнал никакви вътрешни органи. Само трябва да го извадя. След седмица ще бъде като нов.

— Много добре — съгласи се тя, но въпреки това не излезе.

Този път Джаред се надигна, лицето му напомняше каменна маска.

— Няма защо да чакаш, Корин. Върви и си хвани парахода.

— Не ставай смешен, Джаред! Не мога да те оставя така.

— Ще трябва, по дяволите! — Гласът му рязко се повиши — Не искам аз да съм причината да си изпуснеш кораба. Искаше да си тръгнеш днес, така че се махай оттук и го направи!

Корин се надяваше да спомене нещо за сина им преди да си тръгне, затова не се стърпя и го попита:

— Ами Майкъл? — осмели се тя.

Джаред затвори очи срещу болката и гнева. Любовта му към Корин го подлудяваше. А тя му се присмиваше с детето на Драйтън! Сигурно наистина го ненавиждаше.

— Вземай сина си и се махай от живота ми — рече студено той. — Връщай се в Бостън, където ти е мястото. И този път, по дяволите, по-добре поискай развод или аз ще го направя.

Тя слепешката се обърна и изхвърча от кабинета. Значи така — собственият му син не означаваше нищо за Джаред.

Той се отпусна обратно на операционната маса, изтощен. Изразходва всичката си сила, за да й каже да си върви, когато в действителност искаше да я помоли да остане.

— Не мислите ли, че бяхте малко суров с нея?

Джаред отвори очи и погледна д-р Брайсън. Беше забравил, че и той е в стаята.

— Налагаше се.

— Споменахте развод. Не разбирам, мислех, че…

— Да — Джаред го прекъсна остро. — Разбирам. Мислили сте, че тя е мисис Драйтън. Но виждате ли, тя е моя жена, въпреки че бебето, което лекувахте е дете на Драйтън. Историята е доста объркана — огорчено завърши той.

— Добре, добре — Д-р Брайсън размишляваше бързо. — Това обяснява донякъде нещата. Вие сте Джаред, който тази красавица кълнеше наляво-надясно, докато раждаше. Така и не разбрах защо, след като съпругът й се казва Ръсел.

След кратка пауза Джаред попита:

— Вие откъде знаете? Корин е родила в Бостън. Вие там ли бяхте?

— Не знам защо сте подведен, мистър…

— Бъркет — допълни нетърпеливо Джаред.

— Мистър Бъркет, жена ви роди тук на острова. За първи път я видях миналия декември, малко след като беше пристигнала. След това редовно я преглеждах, докато не роди през юни. По нейна молба дори бях намерил семейство, което да осинови детето.

Джаред изведнъж се изправи.

— Жена ми пристигна тук през август миналата година!

Д-р Брайсън не искаше да спори с такъв едър и войнствен мъж, ранен или не.

— Щом казвате.

Джаред се намръщи.

— Но вие твърдяхте друго?

Д-р Брайсън колебливо кимна.

Джаред разтърси глава, като че ли това щеше да му помогне да го проумее.

— Споменахте, че е родила през юни. На коя дата?

— Мога да проверя картоните си за точната дата, но мисля, че беше в средата на месеца.

Джаред бързо пресметна.

— Споменахте за осиновяване. Не е искала да задържи детето?

Д-р Брайсън се намръщи при спомена.

— Определено не искаше. Омразата й към нероденото изглеждаше неестествена. Никога не можах да го разбера.

Джаред си спомни думи, казани доста отдавна: „Естествено, няма да задържа твое дете“.

— А Драйтън какво мислеше за детето?

— Това също беше странно, след като той беше съпругът, или поне аз така мислех. Той също не искаше детето. Сега си обяснявам ситуацията. И защо ли, та те не споделяха една спалня, дори и след раждането.

— Откъде знаете?

— Ходех там достатъчно често, както преди раждането, така и след това.

Нещата се развиваха твърде бързо за Джаред.

— Тя защо не даде детето?

Д-р Брайтън се изкиска.

— Заслугата е на мис Мерил?

— Искате да кажете мисис Мерил?

— О, Господи, тя омъжена ли е?

— Няма значение — рязко отвърна Джаред. — Продължавайте.

— Ами, мис Мерил ме убеди, че мисис Бъркет ще съжалява затова, че е дала бебето си. Каза, че е обсебена от други неща и не мисли трезво.

Джаред се намръщи. Той беше причината. Толкова го е мразила, че не е искала да задържи детето му.

— Добре ли сте? Трябва по-скоро да извадя този куршум.

— Мога да потърпя още малко. Искам да знам какво стана после.

— Ами с мис Мерил направихме така, че мисис Бъркет остана насаме с новороденото за малко. Само толкова й трябваше. Беше като любов от пръв поглед. Рядко съм виждал майка, така силно привързана към детето си.

Джаред въздъхна и отново се отпусна назад. Беше лошо ранен и куршумът трябваше вече да се извади.

Точно преди лекарят да го упои, Джаред прозря нещата._Боже мой у аз имам син!_