Джоана Линдзи
Бриджит (2)

ВТОРА ГЛАВА

Арл, стар град в сърцето на Прованс, бе възникнал по поречието на Рона преди много векове. В древността бил важен център на римската империя, затова го наричали малкия Рим. Все още се виждаха руините на античния град, в това число и дворецът, построен от император Константин, както и голям амфитеатър.

Ролан от Монвил за пръв път идваше в Арл. Новото и непознато място не всяваше страх в сърцето на младия рицар. Откакто преди шест години бе напуснал дома си в Нормандия, Ролан се бе сблъскал с много предизвикателства и бе разбрал колко още много неща има да учи.

Ролан знаеше да чете и да пише — нещо, което не можеше да се каже за повечето благородници, а освен това беше и опитен воин. Ала мнозина от необразованите френски благородници го наричаха груб селяк, тъй като не притежаваше изтънчени маниери. На пръв поглед Ролан приличаше на баща си — суров и недодялан провинциален феодал.

Младият рицар отлично разбираше, че му липсва изисканост. През всичките години, откакто бе напуснал Монвил, той не бе престанал да проклина баща си — Лутър, загдето не се бе погрижил да го обучи на галантност. Доста често бе ставал обект на подигравки от страна на рицари с много по-ниско обществено положение от неговото, което бе повод за многобройни шумни разпри.

Всичко това му бе дотегнало до смърт. Неговият оръженосец го бе научил как да се държи сред отбрано общество на благородници и дами, ала маниерите му бяха сковани и неестествени и това го караше да се чувства глупаво. Нима човек можеше толкова лесно да заличи осемнадесет години сурово възпитание?

В Арл Ролан изненадващо се сблъска с още един рицар, обучаван от Лутър. Роже от Мезидон притежаваше най-черната душа от всички хора, които Ролан познаваше, и той се бе надявал повече никога да не го срещне. Младият рицар още не се бе съвзел от изненадата си, когато на пътя му се изпречи Ги от Фалез, който бе пристигнал в Арл специално, за да го открие.

— Заповедите на баща ти, както винаги, са пределно ясни — не те ли намеря, да не се връщам в имението! — рече Ги, след като двамата с Ролан се прегърнаха и си размениха последните новини. Не се бяха виждали от шест години, макар някога да бяха близки приятели.

— В такъв случай не си разочаровал господаря си — сухо отвърна Ролан.

Не му се нравеше, че Ги се бе заклел във вярност към баща му, ала разбираше, че приятелят му не познава Лутър така добре, както той самия като негов син.

— Е, да те намеря е само половината от задачата ми — призна Ги. — Другата е да те заведа в Монвил.

Ролан бе смаян, но успя да потисне изненадата си.

— Защо?! Да не би баща ми да е омекнал с възрастта? Или е забравил, че ме изгони от къщи?

— Все още ли си огорчен, Ролан? — В зелените очи на Ги се четеше искрено съчувствие.

— Ти знаеш, че исках само да се бия за краля на Франция, който е сеньор на нашия херцог. Но Лутър ми отказа. Той направи от мен силен воин, но никога нямаше да ми позволи да изпробвам уменията си. Господи, през целия си живот не бях излизал извън стените на Монвил, а вече бях на осемнадесет години, посветен в рицарско звание! Обаче баща ми искаше да ме държи вкъщи, сякаш съм някакъв невръстен хлапак. Не можех да го понеса.

— Но последната ти разправия с Лутър не се различаваше много от предишните — възрази Ги. — Той те победи в словесния двубой, както винаги го бе правил.

Тъмносините очи на Ролан потъмняха още повече.

— Да, ти присъства на двубоя, но не чу думите, които си разменихме след това. Признавам, че избухнах, но той ме предизвика със самодоволните си приказки, че никога няма да го победя, дори и да е на смъртен одър. Ако не бе изрекъл тези пустословни хвалби пред жена си и дъщерите си, може би нямаше да замина без негово разрешение и да се зарека, че никога няма да се върна. „Направиш ли го, ще те прокълна и никога няма да те приема обратно!“ — това каза.

— Не знаех, че се е стигнало чак до такива тежки думи. Но това е било преди шест години, Ролан, и думите, изречени в гняв, не винаги са верни.

— Да, но баща ми ги изрече, а той никога не си хвърля думите на вятъра. Дори и да знае, че греши, не би си признал за нищо на света.

Ги се намръщи.

— Съжалявам, Ролан. Нямах представа за това. Ти замина и аз знаех, че си влязъл в спор с Лутър, но през изминалите шест години той никога не е споменавал за това. Сега разбирам защо не бе сигурен дали ще се прибереш у дома. Но съм уверен, че старецът тъгува за теб и че много му липсваш. Убеден съм, че щеше да изпрати да те търсят много по-рано, ако знаеше как да го направи без да накърни достойнството си. Познаваш Лутър. Целият е изтъкан от гордост.

— Ти все още не си ми казал защо баща ми иска да се върна.

— Баща ти иска да си наблизо, когато обяви своя наследник, преди да предаде Богу дух — отчетливо произнесе Ги.

Лицето на Ролан пребледня.

— Да не би Лутър да е на смъртно легло?

— Не! Не исках да кажа това. Но над имението е надвиснала опасност. Твоята заварена сестра Бренда се омъжи.

— Значи тази вещица най-после си е намерила мъж — ухили се Ролан. — Този приятел сигурно е тъпак и грозен като смъртта.

— Не, Ролан, тя се омъжи за Турстон от Мезидон.

— Братът на Роже! — извика Ролан.

— Същият.

— Защо? Турстон е хубав мъж и дамите много го харесват. Защо ще иска да се жени за Бренда? Не само че е зла като майка си, но е и доста грозна.

— Предполагам, че го е привлякла зестрата й — колебливо рече Ги.

— Но тя не е голяма.

— Чух, че го накарала да повярва в обратното, тъй като била много влюбена в него. Разправят също, че едва не е я пребил до смърт първата брачната нощ, когато разбрал, че зестрата й е много по-малка от това, което е очаквал.

— Предполагам, че си го заслужава — безцеремонно отвърна Ролан.

За никого не бе тайна, че не съществуваше никаква обич между Ролан и двете му по-големи сестри. Като малко момче, когато не можеше да се защитава, той доста си бе патил от тяхната жестокост. И сега не изпитваше никакви чувства към тях, дори и съжаление.

— А другата ми сестра Елзе — продължи Ролан, — все още ли живее със съпруга си при Лутър?

— О, да. Джофри е толкова зает да държи чашата с бира, че няма време да построи собствена къща в малкото си имение — презрително отвърна Ги. — Обаче има една важна промяна. Джофри внезапно стана много близък с Турстон.

— И какво от това?

— Това вещае много беди за Лутър. Един зет, който е бесен заради малката зестра на съпругата си, би поискал да сложи ръка върху Монвил. Другият му зет живее под покрива му, но е приятел с Турстон. Сега Лутър трябва да пази гърба си, тъй като двамата му зетьове явно са се съюзили срещу него.

— Да не би Лутър да се страхува? Той разполага с достатъчно мъже, които ще се бият за него.

— Не подценявай Турстон! Той притежава амбиция и алчност за двамина. Плячкосал доста имения из Бретан и Мен. Освен това е събрал толкова голяма войска, че Лутър бе принуден допълнително да укрепи Монвил, в случай че се наложи да се защитава. Мирише на война, освен ако не убият Лутър.

— И ти смяташ, че Турстон ще се реши на това?

— Да, Ролан. Вече стана един инцидент. И ако Лутър умре, а ти не си там, за да те определи за наследник на Монвил, Турстон и Джофри ще предявят претенции за имението и ще ти е нужна войска не по-малка от тази на херцога, за да си го върнеш обратно.

— Ами ако не го искам?

— Не бива да казваш това, Ролан! Нима искаш да се откажеш от конете, които обичаш; от земите, които Лутър винаги е смятал, че един ден ще ти принадлежат?

Ролан прокара ръка през гъстата си вълниста коса. Нямаше смисъл да се преструва.

— Прав си, искам Монвил! Това е единственото нещо, което искам от Лутър.

— Значи ще се върнеш у дома? — обнадеждено го погледна Ги. — Въпреки че си се заклел никога да не го правиш?

— В много отношения приличам на баща си, Ги, но ако съм изрекъл нещо глупаво в момент на гняв, няма да продължа да го твърдя до гроб. Може би няколко години, но не и цял живот.

— Ти си се променил, стари приятелю. Спомням си доста твои битки с Роже от Мезидон. И за какво кръстосвахте мечове? Само защото не искаше да си вземеш думите назад. Срещал ли си този подлец по време на странстванията си?

— Той е тук, в свитата на графа на Лимож.

Ги остана изненадан.

— Чухме за храбростта на Роже. Спечелил е доста земи из цялото кралство. Чудя се как има време да служи на толкова много господари.

— Той е също толкова алчен, колкото и по-големият му брат Турстон.

— Говорил ли си с Роже? — нетърпеливо попита Ги.

Ролан сви рамене.

— Да, видяхме се. Той не ме предизвика, както обикновено е свикнал, изглежда вече не е толкова сигурен, че може да ме победи.

— Израснал си доста от последния път, когато те видях. Станал си по-висок и по-силен. Бих се обзаложил, че дори си по-висок от Лутър, а още не съм виждал мъж, който да го гледа отвисоко.

— Роже също остана доста изненадан, като ме видя.

— Но дали не си се променил и в друго отношение? — дръзко подметна Ги и зелените му очи дяволито блеснаха. — Да не би франките^[1] да са те направили по-мек?

Ги престорено се сви, очаквайки да получи някой лек, закачлив удар от приятеля си.

— Не са ли? Предполагам, че в такъв случай ще си имаме двама Лутеровци у дома.

Ролан се ухили.

— Аз поне удрям само когато ме предизвикат — нещо, което не може да се каже за баща ми.

Това бе истина. Лутър от Монвил бе корав и суров мъж, при който местните владетели изпращаха синовете си, за да ги обучава на воински умения и да ги направи безстрашни рицари.

Ролан беше единственият син на Лутър, при това незаконороден. Лутър отминаваше това с пренебрежително свиване на раменете, но Ролан мразеше думата „копеле“. Майката на Ролан била крепостна от близкото село. Девойка без обществено положение и семейство. Умряла при раждането му, така поне му бяха казвали. Жената, която му помогнала да се появи на бял свят, го прибрала при себе си и го отгледала. Лутър дори не знаел, че има син, докато година и половина по-късно тази жена се разболяла и изпратила да го повикат.

Лутър нямал други синове и довел Ролан вкъщи при жена си. Момчето дало повод за нови подигравки към жена му Хеда, която му била родила само дъщери. Хеда намразила малкото момченце и не му обръщала никакво внимание, докато не пораснал достатъчно, за да може да излива злобата си върху него. Когато навършил три години, тя и двете й дъщери започнали непрекъснато да го тормозят и бият за щяло и не щяло.

Лутър изобщо не се опитал да попречи на това жестоко отношение към незаконния си син. Самият той бил възпитан без ласки и нежност и смятал, че силата му се дължи на трудното детство.

Ролан се научил от баща си как да потиска всяка проява на нежност в душата си и да контролира всичките си чувства, освен гнева. Научил се да бяга, да скача, да язди, да мята копие, да върти бойна секира, да размахва меч и да се бие с юмруци. Лутър бил изключително строг учител, който винаги го наказвал за грешките и се скъпял на похвалите.

Детството на Ролан било белязано освен с чести побои в семейството, и с доста пердах от синовете на благородниците, които Лутър обучавал в имението, особено от Роже от Мезидон, който бил две години по-голям от Ролан и пристигнал в Монвил, когато момчето било на пет години. Побоите продължили, докато Ролан пораснал достатъчно, за да може да се защитава. И както Лутър не възпирал Хеда и двете си дъщери да налагат сина му, докато бил малък и безпомощен, така и сега не се намесвал, когато Ролан вече бил достатъчно голям, за да отвръща на ударите.

Хеда се отказала да го бие след първия път, когато момчето се опълчило срещу нея. След този случай Ролан не вдигнал повече ръка срещу жените в къщата. Предпочитал да не им обръща внимание. Вече нямало защо да се бои от тяхната злоба и той насочил вниманието си към това как да се защитава от по-големите момчета и от самият Лутър.

— Ще може ли да тръгнем утре сутринта? — попита Ги, когато двамата стигнаха до шатъра на Ролан в покрайнините на Арл. В града се подготвяха чествания по случай успешното завършване на поредната битка, така че нямаше причина да остават по-дълго. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре. Отне ми близо половин година, докато те открия.

— И какво те накара да ме потърсиш тук? — попита Ролан.

— Битката, разбира се — широко се усмихна Ги. — Разбрах, че където се води бой, там със сигурност ще си и ти. Би трябвало досега да си спечелил не по-малко земи от Роже, след всичките победи, които си спечелил.

Ролан се засмя, а очите му проблеснаха като сапфири, пронизани от слънчев лъч.

— Аз се бих за злато, не за земя. Земята се нуждае от грижи, а аз обичам да съм свободен и да пътувам накъдето си пожелая.

— Тогава сигурно си натрупал цяло състояние.

Приятелят му скептично поклати глава.

— Доста изхарчих за жени и вино, но все пак ми е останало нещичко.

— А плячката от сарацините?

— Биваше си я. Онези пирати са пълни с коприна, златни чинии и лампи, да не говорим за скъпоценности.

— Какво ще кажеш за самата битка?

— Битката не беше една — отвърна Ролан. — Сарацините имат станове по цялото крайбрежие. Но най-големият е край Ница. Ала боят с тях не е истинска битка, защото се сражават без доспехи. Приличат на селяни тръгнали да мерят сили с рицари. Някои от тях побягнаха с корабите си, но ние опустошихме повечето от становете им и ги опожарихме.

— В такъв случай, предполагам, че съм дошъл съвсем навреме.

— Да. Моята служба при херцога на Бургундия приключи. Можем да потеглим още утре сутринта. Но тази вечер… Е, тази вечер ще ти покажа как да се забавляваш, приятелю. Знам няколко прилични пивници до северната врата, където поднасят хубава гъста чорба и сладка бира. — Ролан се засмя. — Не можеш да си представиш колко много ми липсва бирата на баща ми! Французите пият само проклетото си вино, а аз не мога без бира.

Той завърза каиша на ножницата си, пъхна в нея дългия си тежък меч и наметна вълнената пелерина върху широките си рамене, но не сложи ризницата и бойните доспехи. Ги одобрително огледа приятеля си, който се бе превърнал в красив и силен мъж. Едър и мускулест, със стройна фигура, Ролан от Монвил бе истински воин. Лутър щеше да бъде горд със сина си и да се радва, че има такъв храбър рицар в редиците си, независимо дали щеше да го признае, или не.

Ги въздъхна. Ролан бе израснал без обич. Не бе чудно, че понякога се държеше доста грубо — лесно избухваше, а в сърцето му бе стаена много болка и горчивина. Но независимо от това, че бе способен най-вече силно да мрази, той можеше да бъде и верен приятел, приятел до сетен дъх. Освен това не бе лишен от чувство за хумор. Всъщност, Ролан от Монвил бе добър човек.

— Длъжен съм да те предупредя, Ги — каза той, когато двамата влязоха в града. — Роже от Мезидон също се навърта в пивницата, където отиваме, тъй като е хвърлил око на една от прислужниците там.

— Не се съмнявам, че и ти също — закачливо подхвърли приятелят му. — Вие двамата винаги сте харесвали едни и същи жени. Съперници ли сте и за тази?

Ролан се намръщи при неотдавнашния спомен.

— Да, бихме се. Но този подлец ме нападна неочаквано, след като вече бях обърнал доста чаши бира.

— И ти загуби?

— Нали тъкмо това ти казах! Но това беше последният път, когато се бия с него за нещо толкова незначително. Всички жени си приличат и винаги можеш да си намериш друга. Между нас двамата има много по-важни неща, заради които си заслужава да се бием.

— Все още не си ме питал за Амелия — предпазливо подхвърли Ги.

— Да, така е, не съм те питал.

— Не си ли любопитен?

— Не! Скъсах с Амелия, когато си тръгнах от Монвил. Ако, когато се върна, тя все още е свободна, може отново да подновим връзката си. Ако ли не… — Сви рамене. — Е, все ще си намеря някоя друга. За мен няма значение.

— Тя е свободна, Ролан. И вярно те чака през всичките тези години.

— Не съм я молил да го прави.

— Независимо от това тя те чака. Надява се да се омъжи за теб и даже Лутър няма нищо против. Дори е започнал да се отнася към нея като към собствена дъщеря.

Ролан спря и се намръщи.

— Тя много добре знае, че нямам намерение да се женя. Какво добро донесе брака на баща ми, освен две свадливи и злобни дъщери и една грозна съпруга?

— Не можеш да сравняваш всички жени с мащехата си — изтъкна Ги. — Сигурно и сам си се убедил в това по време на странстванията си.

— Тъкмо обратното. Знам, че жените ще те залеят с поток от сладки думи, когато искат да получат нещо от теб, но иначе са си само едни кучки. Не, нямам намерение да търпя заядливия и злобен нрав на една съпруга. По-скоро съм съгласен да изгоря в пъкъла, отколкото да се оженя.

— Не се заричай, Ролан — рече Ги с риск да ядоса приятеля си. — И преди съм чувал тези приказки от теб, но си мислех, че си се променил. Трябва да се ожениш. Един ден ще искаш да имаш син. Нали трябва да оставиш Монвил на някого.

— Не се съмнявам, че ще имам едно или две копелета. Не е нужно да се женя само заради това.

— Но…

Тъмносините очи на Ролан застрашително се присвиха.

— Твърдо съм го решил, Ги, така че не ми досаждай повече!

— Много добре — въздъхна Ги. — Но какво ще стане с Амелия?

— Тя много добре знаеше какви са намеренията ми, когато се напъха в леглото ми. И е пълна глупачка, ако си мисли, че съм се променил. — Двамата продължиха към града и Ролан се оживи. — Освен това тя е последната жена, която бих препоръчал някому за съпруга. Макар да има хубава фигура, е много лековерна. Роже, я е имал преди мен, а не се съмнявам, че преди него е имало и други. Ти сигурно също си я пробвал. Хайде, Ги, признай си!

Лицето на Ги почервеня и той побърза да смени темата.

— Колко още остава до тази проклета пивница?

Ролан високо се засмя и силно го потупа по рамото.

— Отпусни се, приятелю. Никоя жена не заслужава да се бия с един приятел заради нея. Можеш да имаш всичките ми жени и то с моята благословия. Както казах и преди малко, те всички са еднакви и не е проблем да ги вкараш в леглото си, включително и Амелия. А колкото до въпроса ти, ето я ей там пивницата.

Той посочи една постройка в края на улицата. Двама рицари тъкмо излизаха и махнаха на Ролан.

— В последната битка бяха рамо до рамо — обясни Ролан. — Бургундци са и двамата, от Лион. Изглежда воините от цялата страна са се съюзили срещу сарацините. Дори саксонците изпратиха техни рицари.

— Искаше ми се да бях пристигнал по-рано — замислено рече Ги.

— Нима още не си участвал в истинска битка? — засмя се Ролан. — Лутър едва ли е бездействал през всичките тези години…

— Не, но имахме схватки само с местните разбойнически банди.

— В такъв случай сигурно с нетърпение очакваш битката с Турстон.

Ги се усмихна.

— Всъщност, не съм мислил много за това. Когато напуснах Монвил, единствената ми мисъл беше, че ти сигурно ще откажеш да се върнеш, а в такъв случай и аз нямаше да се прибера у дома.

— Е, значи сега се чувстваш облекчен, а?

— Можеш да бъдеш сигурен — засмя се Ги. — Бих предпочел да се срещна с дявола, отколкото да си навлека гнева на Лутър.

Двамата влязоха в пивницата. Огромната каменна зала беше пълна с рицари и техните оръженосци. Някои от мъжете бяха застанали близо до голямото огнище, където се печеше къс месо, или разговаряха, разпръснати на групички. Имаше около двадесетина грубо сковани дървени маси, от които повечето бяха заети. Въпреки че имаше две врати — по една в двата края на голямата зала — беше топло и задушно. Почти всички рицари бяха облечени в ризници, а оръженосците им също в кожени дрехи и изглежда никой не се чувстваше удобно.

В родния им край, далече от бойните полета, Ролан и съседите му — Роже, Турстон и Джофри — предпочитаха къси пелерини, които намятаха над памучни ризи и кожени панталони. Те се закопчаваха с тока на едното рамо и позволяваха лесен достъп до меча, какъвто мъжете като тях винаги носеха със себе си. Леките пелерини бяха много по-удобни, от тежките ризници и кожените туники. Ролан предпочиташе кожените дрехи, тъй като не можа да свикне с късата пелерина, макар да му се струваха някак женствени, а и фактът, че Роже от Мезидон ги предпочиташе, го караше да ги избягва.

Роже от Мезидон също беше в пивницата заедно с двама свои васали и техните оръженосци. Ги пътуваше без оръженосец, а оръженосецът на Ролан бе покосен от ятагана на един сарацин и той все още не си бе намерил нов.

Ролан познаваше единия от васалите на Роже, рицаря Магнус, който бе повереник на бащата на Роже. Магнус, както и Ролан, бе на двадесет и четири години и бе тренирал воинските си умения заедно с Ги, Роже и Ролан.

Роже, който бе на двадесет и шест години, бе най-възрастният от тях и в миналото неизменно бе техен водач. Имал бе тежко детство и юношество, тъй като бе втория син и отлично знаеше, че трябва сам да си проправя път в живота. Той завиждаше на Ролан, защото един ден щеше да бъде господар на Монвил, независимо дали бе копеле, или не. Това, че един незаконен син бе богат наследник, докато Роже, син на благородник, нямаше да наследи нищо, още повече засилваше омразата му към Ролан. Между двамата непрекъснато възникваха разпри и тъй като Роже бе по-голям, обикновено печелеше двубоите и всеки път злорадстваше и издевателстваше над победения си съперник. Биеха се и се караха през цялото си юношество — повече, отколкото ако бяха родни братя. Враждата помежду им не престана и по-късно.

Роже пръв забеляза Ролан, но не го удостои с внимание. Обаче Магнус зърна Ги и скочи от мястото си, за да ги поздрави.

— Не мога да повярвам на очите си! Та това е Ги от Фалез, Ги дребосъка! — бурно възкликна Магнус. — Цяла вечност не съм те виждал. Ти не се ли закле във вярност на стария Лутър от Монвил?

— Да — сковано отвърна Ги.

Споменаването на прякора от детството му, го накара да настръхне. Дребосъкът! Той не беше висок и нищо не можеше да промени този факт. Това го бе направило обект на безброй подигравки от страна на младежи като Роже и Магнус, които се перчеха с ръста и теглото си. Ролан бе изпитвал жалост към него и се бе опитвал да го защити, като често се биеше заради него. Това ги бе сближило много и сега Ги се чувстваше задължен за цял живот на Ролан, заради предаността и подкрепата му.

— И какво е довело един васал на Лутър в Арл? — попита Роже.

— Възникнаха някои…

Но преди Ги да довърши обяснението си, Ролан го смушка в ребрата.

— Баща ми се е затъжил за мен — безгрижно рече Ролан, а думите му накараха Магнус да се задави с бирата си. Всички присъстващи знаеха колко смешно и нелепо е това твърдение. Роже се намръщи и Ролан си помисли, че все пак ще му се наложи да се бие, преди да се завърне в Нормандия.

Той седна на каменната пейка срещу Роже. Прислужницата — същото момиче, заради което двамата се бяха сбили — донесе бира на новодошлите и плахо се отдръпна, усетила напрежението, което се възцари с появата й. И преди се бяха били за нея, ала никога досега не бяха го правили толкова груби и безмилостни мъже, които въпреки това се харесваха на жените.

Ги застана зад Ролан, учуден от намръщеното лице на Роже. Беше хубав мъж, с ясни сини очи и сламеноруса коса — типичен норман, ала сега лицето му бе сгърчено в сурова гримаса. Той рядко се смееше, освен когато се присмиваше някому. Ролан и Роже си приличаха на външен вид — и двамата бяха яки и мускулести, ала чертите на лицето на Ролан не бяха толкова сурови и груби. Ролан бе красив мъж, притежаваше чувство за хумор и се усещаше, че е добър по душа.

— Значи баща ти се затъжил за теб, така ли? — недоверчиво попита Роже. — Но защо ще изпраща един рицар да те заведе у дома, след като и обикновен слуга би свършил същата работа?

— Струва ми се, че не е редно да си вреш носа в моите работи — сряза го Ролан.

— Моят брат е женен за сестра ти — саркастично се усмихна Роже, сграбчи прислужницата, настани я в скута си и му хвърли кос поглед.

— Надявам се, не мислиш, че това ни прави роднини — изръмжа Ролан.

— Никога не бих признал едно копеле за свой роднина! — озъби се Роже.

За миг се възцари напрегната тишина, сетне презрителният смях на Роже изпълни стаята.

— Какво? Да не би да нямаш отговор, Ролан? — предизвикателно се извиси гласът на Роже. Той прегърна момичето в скута си и добави: — Копелето не може да се побере в кожата си, откакто го победих при последната ни схватка.

В сините очи на Ролан блесна гневна мълния, ала когато заговори, гласът му бе спокоен:

— Аз наистина съм копеле и всички го знаят. Но не съм страхливец, Роже, нещо, което подозирам, че ти си. Преди да ме нападнеш последният път, изчака, за да се увериш, че съм достатъчно пиян, преди да се биеш с мен. — Роже се надигна, като избута момичето настрани, но острият поглед на Ролан го прикова на мястото му.

— Сгрешил съм, Роже. Ти не си просто страхливец. Ти предизвикваш смъртта и го правиш с ясно съзнание.

— Ролан, не! — извика Ги и се опита да възпре приятеля си.

Ала кипящият вулкан в гърдите на Ролан не можеше да бъде спрян. Той бутна Ги настрани, изправи се и измъкна меча си. Движенията му бяха толкова резки, че каменната пейка се измъкна от подпорите си и се стовари на земята.

Седящите наоколо мъже наскачаха от местата си и се хванаха за оръжията, ала Ролан и Роже не забелязваха нищо, вперили кръвнишки погледи един в друг. Роже гневно удари с юмрук по масата, чашите с бира се катурнаха и поляха един пиян рицар. Онзи се нахвърли на Роже, преди Ролан да е успял да стори нещо.

Той чакаше търпеливо, едва обуздавайки кипящият в гърдите му гняв, но не се наложи да чака дълго. Двубоят между Роже и другият рицар сякаш запали искрата и за миг залата се изпълни със звън на оръжия. Пияните нападаха, а по-трезвените се отбраняваха. Двамина се нахвърлиха без никаква причина върху Ролан и той изгуби Роже от поглед. Ги му се притече на помощ и двамата приятели бързо се справиха с нападателите.

Тъкмо се канеше да се обърне, за да потърси Роже, когато чу зад гърба си изсвистяване на стоманено острие. Обърна се и видя смаяната физиономия на Роже, когато мечът му бе избит от ръката и изтрополи на пода. До него се бе изправил един рицар, когото Ролан не познаваше. Непознатият се извърна към него и тъкмо отвори уста, за да заговори, когато Роже вдигна светкавично меча си и прободе непознатия.

Ролан занемя от коварството на своя стар враг. Преди да успее да се съвземе, иззад Роже изникна някакъв пиян оръженосец и стовари плоската страна на меча си върху главата му. Той рухна в краката на Ролан до непознатия рицар, когото бе ранил.

— Остави го — възпря Ги ръката му.

Ролан яростно го изгледа.

— Нима не видя? Той смяташе да ме прониже в гръб, но този добър човек му попречи.

— Видях, че Роже се приближава към теб, Ролан, и това е всичко. Сигурен съм, че щеше да те предупреди, преди да те нападне.

— Познавам Роже по-добре от теб, Ги, и ти заявявам, че той смяташе подло да ме убие.

— Тогава можеш да го предизвикаш, след като се съвземе — настоя Ги. — В противен случай, ще бъде убийство. Не го закачай сега.

Ролан никога не бе убивал безпомощен мъж, затова се съгласи. Наведе се над рицаря, който му се бе притекъл на помощ и навярно бе спасил живота му, и възкликна:

— Този мъж е все още жив, Ги! Да го отнесем при лечителя в нашия стан.

Ги се поколеба.

— Ами Роже?

— Остави го. Може би някой от тези настървени рицари ще го промуши смъртоносно и ще ми спести това неприятно задължение.