Джоана Линдзи
Бриджит (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Наближаваше обяд, когато двамата съгледаха в далечината някаква страноприемница. Щяха да стигнат Орлеан чак на другия ден вечерта. Конят трябваше да си почине, тъй като оставаше още доста път до Монвил. Жребецът Хун бе най-голямото съкровище на Ролан, най-добрият от конюшнята на баща му. Той не бе привикнал да носи на гърба си двама души и младият рицар никак не бе доволен от допълнителното тегло, с което го бе натоварил.

В страноприемницата, която се стопанисваше от монаси, имаше още неколцина пътници. Наблизо бе разположено малко селце. Един от пътниците изглежда бе търговец, а вторият — възрастен рицар, придружаван от съпругата си и двете си дъщери. Третият бе пилигрим, тръгнал на поклонение. Ролан поздрави с кратко кимване тримата мъже и отведе коня си до потока да го напои. Чудеше се какво ли си мислеха за него непознатите — сам мъж, тръгнал на път само с едно младо момиче. Със сигурност не му беше оръженосец, но след време щеше да я научи да изпълнява част от задълженията на оръженосците.

Скочи от коня и след това помогна на Бриджит да слезе.

— Ти никога ли не се миеш, момиче?

Очите й се разшириха и той забеляза, че са големи и светли. Вирнатата й брадичка издаваше вродена гордост черта, която той трябваше да пречупи, преди да пристигнат в Монвил. Една дръзка крепостна ще страда доста с господарка като мащехата му.

— О, привикнала съм често да се къпя — меко отвърна девойката, но очите й го гледаха предизвикателно, — но миналата нощ паднах, преди ти да ме спреш на пътя, а след това нямах време да се измия.

— Измий се в потока, доколкото можеш — нареди й той.

— Но наоколо има хора! — възмутено възрази Бриджит. — Не мога да се къпя в присъствието на всички тези непознати мъже.

— Едва ли ще привлечеш вниманието им — язвително подхвърли Ролан. — И побързай. Потегляме след час.

Господи, нямаше да му позволи отново да я нарече мръсна! Запъти се към потока и се огледа за някакво място, където да се скрие от любопитните погледи, но той подвикна след нея:

— Избери място, откъдето ще мога да те наблюдавам.

Бриджит настръхна от гняв. Дали този грубиян се страхуваше да не я нападнат или по-скоро се боеше да не избяга? Едва ли точно сега щеше да се опита да избяга. Нуждаеше се от закрилата му, докато стигнат до Мен и граф Арнулф.

Откри една голяма скала близо до водата и коленичи зад нея. Свали пелерината си и я изплакна няколко пъти, а сетне бавно наплиска лицето си в ледената вода, докато не изтръпна от студ. След това изми ръцете и краката си, а най-накрая разплете косата си, все още сплъстена от калта, и потопи глава във водата. Усещаше върху себе си любопитните погледи на пътниците. Лицето й пламна. Обаче бе решена да се изкъпе, доколкото може в студените води на потока и ако този едър и груб норман още веднъж си позволи да я нарече мръсна, ще му се изплюе в лицето.

Бриджит развърза вързопа с вещите си, извади първо храната, а след това и гребена си от еленов рог. Огледа се в огледалото си от излъскана стомана. По лицето й личаха съвсем леки драскотини, но те скоро щяха да изчезнат. Отново бе заприлича на себе си.

Лекият ветрец разроши косата й, бързо я просуши, а слънцето напече мократа й пелерина. Бриджит лакомо изгълта сладкия хляб, който Алтия бе изпекла, и няколко захаросани фурми. От време на време стрелваше с поглед високия рицар в двора на страноприемницата, които, зает с коня си, не й обръщаше никакво внимание.

Ролан се преструваше, че е изцяло погълнат от изчеткването на жребеца си, ала крадешком хвърляше по някой поглед към Бриджит, смаян от красотата й. Чистата вода бе разкрила фините черти на лицето й, а блестящата и руса коса бе като злато. Тя наистина приличаше на благородна дама. Едва сега разбра защо Куинтин се бе влюбил в тази девойка. Трябваше да внимава много и в никакъв случай да не й даде да разбере, че и той самият е запленен от младостта и прелестта й. Не биваше да й позволява отново да си вирне носа. Сега тя бе негова крепостна и завинаги щеше да си остане такава, зарече се Ролан.

Трябваше да се насили, за да си го припомни, когато малко по-късно тримата мъже се приближиха към него.

— Извинете, сир — попита единият, — от юг ли идвате? Ролан кимна. — Какви са новините оттам? Сарацините разгромени ли са?

— Да, всички разбойнически свърталища бяха опожарени — отвърна рицарят и отново се зае с коня си. Не бе в настроение за разговори.

— Видя ли, Мейнар. — Търговецът потупа възрастния рицар по гърба. — Казах ти, че няма да има нужда от теб. Новините, които ни каза, са чудесни, млади момко — обърна се гой към Ролан. — Аз съм Нетар дьо Лион, а това е моят брат — Мейнар. Караме вино за епископа на Тур. А този приятел е…

— Джонас дьо Савой — представи се пилигримът. — Аз също идвам от Тур, бях на поклонение на гроба на Свети Мартин. Следващата година смятам да отида до Светите места.

Доброто възпитание повеляваше и Ролан да се представи. Не можа да сдържи усмивката си, когато чу пресипналия глас на по-възрастния мъж, който приличаше на закоравял пияница. Беше срещал много такива мъже, които непрекъснато кръстосваха страната.

— Не можахме да не се възхитим на съпругата ви, сир — любезно се обади Нетар. — Не всички мъже са такива щастливци.

— Трябва да ни извините, млади момко — намеси се Джонас. — Подобна красота е истинска радост за старите ми очи.

— Момичето не е моя съпруга — грубо рече Ролан и отново се извърна към коня си, надявайки се, че тези досадници най-сетне ще го оставят на мира.

Ала мъжете не помръднаха.

— Тогава е ваша сестра?

— Не.

— Компаньонка? — настоя Нетар.

— Тя е моя слугиня — рязко заяви Ролан.

— Но тя има благороднически произход! — изненадано възкликна Джонас.

— Външния вид често лъже — рече Ролан. — Това момиче е крепостна.

— Значи е незаконородена?

— Не знам нищо за родителите й. — Ролан започваше да се дразни.

— А не бихте ли искали да продадете услугите й? — попита Нетар.

Мъжът привлече вниманието на младия норман.

— Моля?

Очите на Нетар дьо Лион заблестяха.

— Не бихте ли обмислили предложението ми да я купя? Ще ви дам добра цена за нея. Такава красавица ще бъде истинско украшение за замъка ми.

Ролан с удоволствие би се отървал от момичето, но бе дал дума на Дрюода.

— Мисля, че не. Когато това момиче ми бе дадено, обещах, никога да не се върне по тези земи.

— Била ви е дадена?! Но това е невероятно! — Нетар бе искрено изумен. — В такъв случай господарката й сигурно е била жена, и то доста ревнива.

— Да, жена беше — потвърди Ролан, но не добави нищо повече.

— Но вие явно не я искате — изгледа го в упор Нетар. — Вижда се съвсем ясно. А момиче с подобна красота не е родено да бъде слугиня.

— Дори и Венера да бе, пак щеше да ми е в тежест — изръмжа Ролан. — И въпреки всичко съм длъжен да я задържа.

Нетар поклати глава и въздъхна.

— Жалко. Как може да не оценявате такова съкровище!

— Тя наистина е хубавка — намръщи се Ролан, — но въпреки всичко е истинско бреме.

— Този мъж е слепец — отбеляза Нетар, след което тримата мъже учтиво се сбогуваха и се отдалечиха.

Ролан ги изпрати със свъсен поглед. Какво знаеха тези хора? Франките глезеха жените си и боготворяха красотата им. Според Ролан, това бе глупаво. Една жена си бе жена и нищо повече. Беше глупаво да се смята, че е нещо безценно. Тя бе призвана да служи на мъжа и толкоз.