Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (6)

Шеста глава

Отскочих назад от оградата, огледах се припряно, хвърлих се по корем върху стената и зачаках да чуя изстрели.

Нищо не се случи. Светлините светеха ярко; пристанищната стена зад мен се простираше гола чак до укреплението. От другата страна на бариерата стената стигаше до складовете над пристанището, където други светлини осветяваха малка маршируваща група войници. Идващи към мен.

Дали са ме видели… или съм невидим, скрит в сенките? Дали не бях задействал някаква аларма, която е включила светлините и е разкрила моето присъствие? Каквото и да се беше случило, нямаше никакъв смисъл да чакам, за да разбера. Изпълзях бързо на другия край на стената, озовах се пред океана — бях плувал достатъчно в пристанището, благодаря — и увиснах назад през ръба. Опипах с върха на пръстите на босия си крак грубия камък. Намерих малка опора, закрепих се и си отдъхнах в тъмнината. Приливната вълна отново дойде и заля краката ми. Над мен в горния край на стената звукът от маршируващите крака ставаше все по-силен. Под мен водата беше студена, черна, непривлекателна.

Защо да не остана скрит тук, докато отминат?

Още щом тази пораженческа мисъл достигна до мозъка ми, разбрах, че е глупава, каквато всъщност си и беше. Един лъч на фенерче и присъствието ми щеше да бъде разкрито. Не бях положил всички тези изнурителни усилия и минал какви ли не смъртни опасности през деня, за да бъда хванат, само защото се страхувах да се намокря. Или да бъда изяден от нечувани чудовища. Океанът тук трябва да е безопасен, иначе спортните съдове нямаше да плават наоколо.

„Плуване, Джим, плуване“, промърморих аз и се плъзнах надолу във водата.

Когато войниците достигнаха вратата, аз вече размахвах ръце далеч от стената, готов мигновено да се гмурна под водата, ако насочеха светлини към мен. Не го направиха. Видях един от тях как отключи портата, после, след като минаха, отново я заключи. Сигурно беше смяна или внезапна проверка, или някакъв друг интересен военен ход. Обърнах се и заплувах към брега.

Какво да правя по-нататък? Светлините от крайбрежното стъргало идваха все по-близко, проблемът ми ставаше все по-голям. Как можех така, както съм бос, мокър, чужденец, без изобщо да познавам тази страна, да отида на брега и да вървя, без да бъда открит? Очевидно не беше лесно. Между мен и светлините се появи тъмна сянка. Плавателен съд. Някакъв вид спасение?

Заплувах бавно между вързаните спортни лодки. Отдалеч бях видял, че някои са осветени, но тук преобладаваше тъмнина. Имаше ли някой на тях? Изглежда нямаше; беше много рано, за да има заспали хора. Което означаваше, че веселите спортисти са слезли на брега след изнурителния ден.

Към звездите се извисяваше тънка мачта. Беше платноходка, малка. Исках нещо по-голямо. Продължих да плувам, докато над мен се появи по-тъмно тяло. Никакви мачти, което означаваше, че е с моторна тяга. Плувах покрай него до кърмата, където напипах закачена въжена стълба. Брънка подир брънка се изкачвах, а от дрехите ми се стичаше вода, докато стигнах до палубата. Светлината от звездите и от брега беше достатъчна да видя тапицирани седалки, щурвал… и врата, която може би водеше надолу. Отидох при нея, намерих дръжката и се опитах да я отворя. Беше заключена.

„Наистина добри новини, Джим. Щом е заключено, значи има нещо за крадене. Най-добре е да провериш.“

Проверих. Тъмнината не е пречка за един опитен крадец. С върха на шперца напипах езичето на много проста ключалка. Отместих го и отворих.

Работата след това беше бавна. Може би имаше осветление, но не исках да го включвам. Вършех всичко пипнешком. Във вътрешната наредба на всеки малък съд има определена логика, която трябва да се следва. Койки на носа покрай корпуса. Долапчета за дрехи под тях, рафтове над тях. След доста тракане, бърникане, блъскане и ругаене събрах моите богатства в едно одеяло, изнесох го на палубата и го разпрострях.

Онова, което приличаше на бутилка с винтова капачка, си беше бутилка с винтова капачка. Отвих я и помирисах. После натопих пръст и опитах. Вино. Много сладко. Не беше любимото ми спиртно питие, но бе райско след погълнатата солена вода. Имаше и голяма метална кутия със стар хляб или някакви сухари, с които едва не си счупих зъбите. Накиснах ги с вино, малко поомекнаха и лакомо ги изгълтах. Оригнах се силно и се почувствах по-добре.

Разучих останалата част от плячката. Имаше книги и кутии, неизвестни ми предмети със странни форми. И дрехи. Много фина риза, която просто не беше за мен. Но другите шивашки изделия бяха. Сортирах всички неща, които приличаха на облекло и не можах веднага да идентифицирам като предназначени за нежния пол, съблякох се и пробвах някои от тях. Нямах представа доколко ми отиват, но беше някакъв вид облекло. Панталоните бяха много големи, ала парче въже вместо колан помогна да се реши проблема. Ризата ми ставаше по-добре и ако палтото стигаше до коленете ми, може би такава беше модата. Обувките бяха много големи, само че аз напълних пръстите с плат и ми станаха. Това беше най-доброто, което можех да направя. После се съблякох, облякох мокрите си дрехи, прибрах новата премяна в кутията от хляба и я увих с някаква пластмаса, която се надявах да е непромокаема.

Въздухът беше започнал да става студен. Време беше да се раздвижа. Бях уморен, движенията ми бяха бавни от напрежението през деня, имах голяма нужда от сън. Нямаше да мога да поспя. Допих виното, върнах празната бутилка и всичко друго, което бях взел, обратно в каютата и заключих вратата. Преди да имам време да размисля, сложих вързопа на главата си и се спуснах във водата.

Брегът беше близо, плажът, доколкото можех да видя, пуст. Това беше много добре, защото плуването с една ръка и прикрепването с другата на кутия с дрехи на главата не е препоръчително упражнение. Излязох от водата и побързах към няколко големи скали, където съблякох и зарових нежеланото облекло в пясъка. Бързо облякох сухите дрехи, пъхнах малката кесия с притежанията си в пояса, мушнах камата отстрани в ботуша и бях готов да завладея света.

Всъщност исках да намеря някое тихо местенце, където да се свия и да подремна… прекрасно разбирах положението. Тези хора се отнасяха сериозно към сигурността на страната и, както показваше укреплението, брегът беше първата защитна линия. Трябваше да отида в града.

На стъргалото горе имаше светлини, чуваха се гласове, но долу, където вървях, беше тихо. От плажа нагоре водеха стъпала. Тръгнах по тях, но видях двама униформени въоръжени мъже и бързо се върнах назад. Притаих се и изброих наум от двеста до нула преди отново да погледна. Униформените си бяха отишли. Виждаха се само неколцина разхождащи се. Смесих се с тях и тръгнах по стъргалото, после завих в първата улица, която водеше далеч от брега. Тук имаше улично осветление, отворени прозорци и затворени врати. Моето облекло сигурно не изглеждаше много крещящо, защото няколко души минаха покрай мен, без дори да ме погледнат. Чух пред себе си музика и малко след това стигнах до бар, над който един надпис обявяваше: „ТАНЦИ И ПИЕНЕ — ЕЛАТЕ И СЕ ЗАБАВЛЯВАЙТЕ“. Покана, на която е почти невъзможно да се устои. Отворих вратата и влязох.

Някаква сила оформя по един и същи начин баровете в цялата вселена. Може би се дължи на факта, че в тях формата следва функцията. Функция: да се дават на хората чаши с алкохолни напитки. Форма: столове за сядане и маси за поставяне на чаши. Влязох, издърпах един стол и седнах до една свободна маса. Посетителите не ми обърнаха внимание, както и аз на тях. Закръглена сервитьорка с къса пола дойде при мен, пренебрегвайки подсвиркванията на група младежи от съседната маса и ловко избягвайки протегнатите ръце, които се опитваха да я ощипят.

— К’водбъде? — попита тя и се усмихна на младежите, които стиснали халби, вдигнаха тост за нея.

— Бира — казах аз и тя се отдалечи. Донесе бирата, сама си взе от монетите, които бях сложил на масата — това изглежда бе обичай — и се върна зад бара. Беше лютива и студена.

Отпих голяма глътка и тъкмо избърсвах пяната от устата си, когато влезе друг млад мъж и забърза към съседната маса.

— Porkacoj! — прошепна дрезгаво той. Двама младежи станаха и се запрепъваха към задния край на бара.

Оставих бирата на масата, събрах си парите и побързах след тях. Надуших някаква неприятност. Казаното от него можеше да се преведе като „мръсни свине“ и сигурно беше местен жаргон, тъй като не можех да си представя да ги преследва някакво кално прасе. „Прасе“ като епитет на полицай се използва навсякъде — и реакциите на двамата млади мъже изглежда го потвърждаваха. Нямаше нищо да загубя, ако съм малко по-предпазлив. Те забързаха по коридора и когато стигнах до него, в далечния край тъкмо се затваряше една врата. Сложих ръка върху дръжката, когато навън зави сирена и през пролуките между вратата и рамката проникна светлина.

— Какво има? — попита висок и груб глас. — Вие, момчета, може би се изнизвате през задната врата, защото отпред има патрул? Дайте си документите за самоличност.

— Не сме сторили нищо лошо!

— Досега. Хайде, документите за самоличност.

Чаках, без да мърдам с надежда, че лошото прасе не е свързано със своите другари от бара. Грубият смях от другата страна на вратата беше всичко друго, но не и весел.

— О-хо… и двамата с просрочени документи? Нали не се надявате да избягате от редовна военна служба?

— Чиновническа грешка — проплака един слаб глас.

— Хващаме много като вас. Да вървим.

Светлината се отдалечи, както и стъпките. Изчаках да събера кураж, после отворих вратата и излязох от бара. Алеята беше пуста, прасето и арестантите си бяха отишли. Тръгнах бързо, без да тичам. После спрях. От какво бягах? След като полицията си отиде, барът щеше да бъде най-безопасното място за мен. Обърнах се и погледнах назад към задния вход. Никой не излезе. Броих до триста, след това за сигурност от триста до нула. Вратата остана затворена. Предпазливо, готов моментално да побягна, се върнах в бара и надзърнах в салона. Никаква полиция… И тогава се зароди една блестяща идея.

Влязох вътре и четиримата млади мъже на масата вдигнаха глави. Новодошлият седеше на едно от наскоро освободените места. Поклатих мрачно глава и се отпуснах на един стол.

— Porkacoj ги хванаха. И двамата.

— Казах на Бил, че му трябват нови документи. Не ме послуша — отвърна русият — онзи, който беше дошъл с предупреждението. Той опъна пръсти, ставите му изпукаха, после вдигна бирата си. — Твоите документи сигурно са наред.

— С просрочена дата са — отвърнах мрачно, после махнах на сервитьорката.

— Тогава е трябвало да си останеш в Пенсиделфия — подхвърли един от другите, луничав младеж облечен с безвкусна риза в златно и зелено.

— Откъде разбра, че съм от Пенсиделфия? — попитах аз.

Той се засмя презрително.

— С такъв груб акцент откъде другаде може да си?

В отговор и аз вътрешно му се изсмях презрително. Ставаше все по-добре и по-добре. Имах компания като мен, която бягаше от военна служба, един от тях, който може би работеше за полицията, и роден дом. Нещата се оправяха. Зарових нос в бирата си.

— Трябва да си набавиш нови документи — каза добронамереният предупредител, може би полицейски информатор. Подсмръкнах.

— Тук е лесно. Но в Пенсиделфия това не може да се направи.

— Тук също е трудно. Освен ако нямаш подходящи контакти.

Изправих се.

— Трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме, момчета.

Преди да изляза проверих да се уверя, че полицаите са си отишли. После излязох и зачаках. Миг по-късно новият ми приятел излезе и ми се усмихна.

— Умно. Няма нужда всички да знаят какво става. Казвам се Джак.

— Наричай ме Джим.

— Добро име, като всички, Джим. Колко можеш да дадеш?

— Не много. Имах лоша година.

— Ще те свържа с човека за три парчета. Той ще ти иска двайсет.

— Документите за самоличност не струват повече от десет. На теб се пада едно и половина.

— Не всички в дълбоката провинция са загубени, а? Дай ми моето и да тръгваме.

Платих му неговия дял, той се обърна напред, допрях върха на камата във врата му, точно под ухото и натиснах, докато пробих кожата. Когато му показах ножа с прясната капка кръв, той остана абсолютно неподвижен.

— Само малко предупреждение — казах. — Онези прасета чакаха да видят кого ще им посочиш. Това не е мой проблем. Но собствената ми кожа е. Разбрах, че играеш двойна игра. Играй честно с мен, иначе ще те намеря и ще те накълцам на парчета. Разбра ли?

— Разбрах… — отвърна той мрачно с треперещ глас. Прибрах ножа и го ударих по рамото.

— Харесваш ми, Джак. Бързо възприемаш.

Вървяхме, без да говорим. Надявах се, че си е направил верни заключения. Не обичах заплахите и когато бях заплашван, правех точно обратното на онова, което се искаше от мен. Но от опит знаех, че при дребните мошеници заплахите дават резултат. През част от времето.

Пътят ни минаваше покрай много други барове и Джак надзърташе във всеки един. Попадна на търсения човек в петия и ми махна да го последвам. Мястото беше тъмно, пълно с пушек. От всички страни гърмеше силна музика. Джак ме отведе в дъното на салона, в ниша, където музиката не беше толкова силна, колкото крещящите раирани дрехи, с които бе облечен един дебел мъж. Беше се отпуснал назад на тежък стол и пиеше отровна зелена напитка.

— Здравей, капитане — поздрави го моят водач.

— Умирай бързо, Джак. Не те искам тук.

— Не го казвай дори и на смях, капитане. Намерих ти добра сделка, мисия на милосърдие. Този младок е на крачка от казармата. Нуждае са от нов документ за самоличност.

Мъничките очички ме погледнаха.

— Колко имаш, младок?

— Джак каза едно и половина за него, десет за теб. Вече му платих неговия дял.

— Джак е лъжец. Дванайсет е цената и аз му давам неговия дял.

— Имаш ги.

Сделката се извърши моментално. Аз му дадох парите и той ми подаде мръсна пластмасова калъфка. Вътре имаше неясна снимка на младеж, който беше далеч от моята възраст, заедно с други жизнени факти, включително рождена дата доста различна от моята.

— Според този документ съм едва петнайсетгодишен! — възразих аз.

— Имаш детинска физиономия. Ще мине. Махни няколко години… иначе отиваш в казармата.

— Вече се чувствам по-млад. — Сложих документа в джоба си и станах. — Благодаря за помощта.

— На твоите услуги. Докато имаш с какво да плащаш.

Напуснах бара, пресякох улицата, намерих един тъмен вход и се пъхнах в него. Чаках малко, защото Джак излезе наскоро след мен. Тръгнах след него малко по-бързо. Настигнах го, той чу стъпките ми и се обърна.

— Аз съм, Джак, не се безпокой. Искам да ти благодаря за услугата.

— Да, разбира се, правилно. — Той насочи поглед към пустата улица.

— Трябва да ми направиш и друга услуга, Джак. Дай да видя твоя документ за самоличност. Искам да го сравня с моя, да съм сигурен, че не е фалшив.

— Капитанът не е способен на такова нещо.

— Искам да се уверя. — Камата ми лъсна на уличната светлина, той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и ми подаде прилична на моята калъфка. Разтворих я да я погледна на уличната светлина, после му я върнах. Джак обаче беше недоверчив тип. Той я погледна, преди да я пъхне в джоба си… и провеси устна.

— Не е моят… твоят е!

— Вярно. Размених ги. Ти ми каза, че документът за самоличност е добър. Значи можеш да го използваш.

Протестите му заглъхнаха зад мен, тъй като вървях нагоре по хълма, далеч от брега. Към по-добра среда, без престъпници. Бях много доволен от себе си. Документът за самоличност може и да беше добър… и тогава Джак нищо не губеше. Но ако бе фалшив, проблемът беше негов, не мой. Много безпристрастно решение. И вървях в правилна посока. Щом се отдалечих от брега, нещата станаха по-хубави, сградите по-високи, улиците по-чисти, светлините по-силни. А аз по-уморен. Друг бар ме покани и неусетно се озовах вътре. Беше с кадифени завеси, меки светлини, кожена тапицерия, по-красива сервитьорка. Тя не беше впечатлена от дрехите ми, но се впечатли от бакшиша, които й дадох, когато пристигна с бирата ми.

Много малко време можах да й се наслаждавам. Този град бъкаше от полиция. Проклетите прасета вървяха на двойки. На вратата се появиха двама и сърцето ми падна в петите. Но за какво се безпокоях? Документът ми за самоличност беше в ред.

Те обиколиха салона, провериха документите за самоличност на присъстващите и накрая дойдоха до моята маса.

— Добър вечер, господа — опитах се да се подмажа аз.

— Покажи си документите за самоличност.

Усмихнах се и подадох калъфката. Взе я един с червени ноздри, разтвори я и изръмжа от удоволствие.

— Погледни на кого попаднахме. Това е Джак, избягал е от своя район. Не е хубаво така, Джак.

— Това е свободен свят!

— Не и за теб, Джак. Всички знаем за сделката, която си направил с пристанищната полиция. Стой си там, топи приятелите си и никой няма да те закача. Но сега си извън твоя район, Джак.

— Веднага се връщам — обещах аз и се надигнах с разтреперани колене.

— Много е късно — казаха в един глас двамата и щракнаха белезниците на ръцете ми.

— Прекалено късно — потвърди прасето с червените ноздри. — Вече си извън бизнеса, Джак, и отиваш в казармата.

Този път бях излязъл малко по-умен, отколкото беше добре за мен. Изглежда моята нова и вълнуваща военна кариера току-що бе започнала.