Хари Харисън
Стоманеният плъх в танц със смъртта (11)

Единайсета глава

Умората не беше важна, жаждата също… макар че и двете ме бяха налегнали и ми изпращаха категорични послания. Да бъдат пренебрегнати. Чинът си има своите привилегии и ние нямаше да се радваме на тях, ако не приемахме и ограниченията. Разтърсих Мортън, докато не отвори очи и ме загледа тъпо.

— Едно последно усилие, Морт. Отиваме във военния магазин, за чиито шеметни радости бяхме слушали и там ще похарчим малко пари. Когато направим това, ще бъдем свободни души и ще ядем, и ще пием, и ще се отпуснем. Готов ли си?

— Не. Чувствам се смазан, небръснат, мъртъв. Не мога да се помръдна. Ти върви. Аз няма да мога…

— Тогава просто трябва да те върна на сержант Клутц, който току-що дойде и стои зад теб.

Той подскочи и изпищя от ужас, краката му вече търчаха, преди да е докоснал земята. Хвана се.

— Извинявай за шегата. Тук няма никакъв Клутц. Излъгах те, за да повиша адреналина ти. Да тръгваме.

Тръгнахме. Бързо, преди този прилив на енергия да спадне. Издържа чак до военния магазин, където го подпрях до една стена наблизо и му подадох документите, които държах.

— Стой тук, новобранец, и не мърдай, не изпускай тези документи, иначе жив ще те одера, а може да ти се случи и нещо по-лошо.

Бутнах документите в безжизнените му ръце и прошепнах:

— Кой номер куртка носиш?

След много мигане от негова страна и повтаряне на въпроса от моя успях да измъкна необходимата ми информация.

Направих покупките от един отегчен чиновник, прибавих няколко нашивки и туба лепило, платих всичко с част от парите на Гоу — благодаря ти, ефрейтор Гоу — и отведох Мортън в района на вещевия склад. До нужника, свободен през това време на деня.

— Ще използваме кабината един по един — казах аз. — Не искаме някой да си направи погрешни заключения. Свали тази полева униформа и облечи новата. Действай.

Докато той се преобличаше, аз залепих върху моите ефрейторски нашивки на ръкавите сержантски. Когато Мортън излезе, оправих вратовръзката му и залепих и неговото повишение на ръкава му. Старата му полева униформа отиде на боклука, заедно с листовете, след което влязохме в сержантския бар.

— Бира… или нещо по-силно? — попитах аз.

— Не пия.

— Сега ще пиеш. И ще псуваш. В армията си. Седни там и се хили като ефрейтор, веднага се връщам.

Поръчах две двойни неутрални питиета от зърно и няколко бири, сипах етиловия алкохол в бирата, опитах резултата да се уверя, че не е загубил градус и се върнах на нашата маса. Мортън пи, както му заповядах, очите му се разшириха, задави се, после отново пи. Когато пресуших половината от чашата си и въздъхнах щастливо, цветът на бузите му се беше върнал.

— Не зная как да ти благодаря, какво да кажа…

— Тогава не казвай нищо. Пий. Онова, което направих, беше да спася собствената си кожа, а ти просто се съгласи да ми правиш компания.

— Кой си ти, Джак? Откъде знаеш как да правиш нещата, които направи?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм шпионин, изпратен тук да науча военни тайни?

— Ще ти повярвам.

— Само че не съм. Аз съм просто новобранец, докаран насила като теб. Но трябва да призная, че идвам от доста по-далеч от Пенсиделфия. Това е то, пресуши чашата, бързо напредваш. Ще взема още питиета и малко храна. Видях, че тук имат котдог. Ще взема два.

Храната и питиетата помогнаха, както и нашивките на ръкавите. Мортън се нахвърли върху храната. Аз ядях по-бавно; бях започнал да мисля за следващата стъпка. Продължихме с пури, кесията на Гоу беше бездънна, и още напитки.

— Това наистина е чудесно, Джак, наистина чудесно. Ти наистина си чудесен, наистина чудесен.

— Спи — казах аз, когато видях, че очите му се разфокусираха и главата му издрънча върху масата. — Ще се събудиш нов човек.

Пиех бавно питието си, защото исках само стимулиращото действие на алкохола, не забравата. Клубът беше почти празен, само една друга маса бе заета, сержантите там също спяха. Може би също като Мортън пияни. Прости удоволствия на войнишкия живот. Отпивах и си мислех за предишната ми военна кариера на Спиовенте, и за Епископа, сега мъртъв, и за човека, отговорен за неговата смърт.

— Не съм те забравил, капитан Гарт, съвсем не съм те забравил — казах тихо на себе си. Барманът бършеше една чаша и се прозяваше. Добре познаваше клиентите, които сами си приказваха и си пиеха до забрава. — През последните няколко дни това беше само оцеляване. Сега тръгвам по следата. Ние сме в една и съща армия, на една и съща база.

Изведнъж се почувствах замаян и оставих чашата. Беше дълъг ден и аз като Мортън също бях уморен. От музикалния автомат се разнасяше омайваща кънтри и миньорска музика: всичко наоколо беше спокойно. За момент долових лек стържещ звук и погледнах към подпрените до стената кашони. Нещо се движеше в тъмнината между тях. После се появи потръпващ нос и мустаци. След това глава, светлините от бара се отразяваха от очите на плъх. Стори ми се, че гледа към мен.

— Махай се — подвикнах му аз, — преди да свършиш в казана. — Засмях се на собствената си духовитост.

— Джим ди Гриз, трябва да поговоря с теб — каза плъхът с дебел глас.

— Махай се — изсъсках аз. — Ти си плод на моето въображение, изобщо не си истински плъх. — Гаврътнах останалата част от питието си на един дъх. Плъхът се качи на кашона и погледна към мен.

— Разбира се, че не съм истински плъх. Аз съм капитан Варод от Галактическия съюз.

Внимателно да не събудя Мортън… това беше моя халюцинация и аз исках да я запазя за себе си. Измъкнах чашата от отпуснатите му пръсти и също я пресуших.

— Малко си мръднал от последния път, когато говорих с теб, капитане — усмихнах се самодоволно аз.

— Престани да се правиш на идиот, ди Гриз, и ме чуй. Този шпионоплъх се контролира от нашата база. Ти си разпознат и идентифициран.

— От кого? От плъха?

— Млъкни. Тази връзка трябва да свършва, защото има опасност техните детектори да засекат предавания от шпионоплъха сигнал. Ние се нуждаем от твоята помощ. Ти си първият агент, проникнал в тяхната военна база…

— Агент? Мислех, че съм престъпник, когото връщате у дома да го съдите и накажете.

— Казах, че се нуждаем от помощта ти. Това е жизненоважно. Застрашен е животът на много хора. Генералите планират нападение. Това знаем от прехванати техни съобщения. Но не знаем мястото на дебаркиране. Брастир е голям континент и те могат да атакуват навсякъде. Съществуват много подробности. Трябва да научим техния план да…

Вратата на бара се отвори с трясък. Влезе един офицер, размахващ пистолет, следван от натоварени с електронна апаратура техници.

— Сигналът идва от тази посока, сър — извика един от тях и посочи право към мен.

— Какво прави този цивилен идиот в бара на сержантите? — изкрещях, скочих на крака и изритах кашона. Плъхът падна на пода и аз го настъпих. Силно.

— Не намесвайте вашия идиот в гюрултията, сержант — каза офицерът. — Това е разследване от първостепенно значение.

— Сигналът престана, сър — обади се техникът, въртейки засечниците.

— Тъпоглав идиот! — изръмжа офицерът и пъхна пистолета в кобура. — Тия алкохолици нямат предавател.

— Може да е на улицата отвън, от другата страна на стената. На движеща се кола.

— Да вървим!

Вратата се затръшна зад гърбовете им. Барманът избърса чашата си.

— Често ли стават такива неща тук? — попитах аз.

— Да. В тази база сигурно са много нервни.

Мортън изсумтя тежко, а аз избутах останките от стоманения плъх с крак. Поличба? Едно зъбно колело се изтърколи и изтрака на пода.

— Напълни чашите — извиках. — Сипи едно и за теб, тъй като останалите тъпоглавци са в страната на чудесата.

— Ти си душа човек, сержант. Скоро ли пристигна?

— Днес.

— Нервна база, както казах…

Гласът му бе заглушен от силния звук на телевизора, който се беше включил сам. От екрана отново гледаше облеченият в черно военен говорител.

— Шпионинът, приземил се в Мархавено, е идентифициран. Той се е опитал да се дегизира като безобиден наборник и е влязъл в казармата. Полицейското разследване го е идентифицирало по облеклото.

Полицейско разследване. Просто са си прегледали пощата. Започвах да мисля, че изпращането на дрехите от центъра за приемане на новобранци до полицейския участък съвсем не е толкова забавно, колкото ми изглеждаше навремето. Появиха се смущения и говорителят изчезна от екрана, за да бъде заместен от друг офицер.

— Сега чуйте това — извика той. — От този момент цялата база се блокира. Повтарям, базата Мортстерторо е блокирана, вратите са запечатани, самолетните полети — отменени. Шпионинът, който е кацнал в Мархавено, е идентифициран като новобранец, изпратен в тази база. Ето снимката му.

Сърцето ми пропусна един-два удара, после се успокои, когато на екрана се появи неясна снимка на Джак. Все още бях едни гърди пред тях. Скоро щяха да открият, че Джак5138 вече не е в базата и ще започнат да търсят другаде. Взех си питието и се върнах при масата да погледна в широко отворените очи на Мортън.

— Искаш ли едно питие? — попитах го аз, преди да си е възвърнал дар словото. Той изгъргори и посочи към екрана.

— Чу ли? — казах и го ритнах под масата. — Никакъв шпионин не е, щом е позволил да го приберат в казармата. Шпионин! Обзалагам се пет към едно, че преди да мръкне ще го хванат и разстрелят. — Когато Мортън малко се поуспокои, прошепнах: — Ще им трябва много време да претърсят тази бара…

— Не, няма… защото знаят къде да търсят. Сега те знаят кой си ти, Джак. Ще отидат при сержант Клутц, който ще им каже, че те е предал на ефрейтор Гоу. После ще намерят Гоу и…

— И тогава следата ще се изгуби. Ще им трябват дни да претърсят такъв голям лагер. И след като не намерят шпионина при първото търсене, ще започнат отново. Не им стига пипе, за да използват компютъра за проверка на списъците.

— Внимание! — извика говорителят от екрана и размаха лист хартия. — Току-що получих тази нова информация. Шпионинът — заедно с един съучастник — са успели да се прехвърлят от тази база, като са използвали незаконно компютъра на базата. Всички компютърни оператори са арестувани и вероятно ще бъдат разстреляни.

Обърнах настрана глава, не можех да гледам Мортън в очите.

— Сега, когато знаят къде да търсят, колко дълго ще трябва да търсят, за да открият, че никога не сме били в този ешелон? — попита Мортън. — И когато открият, че един ефрейтор и един сержант, които фактически са били в този ешелон, не са в него и все още са в базата…

— Колко дълго? — засмях се аз, но в смеха ми прозвуча тревожна нотка. — Може би дни, седмици, кой може да каже.

— Колко дълго?

Въздъхнах дълбоко.

— Те имат някои мощни програми. Добра охрана. Бих казал, че разполагаме с може би трийсет минути, преди да започнат да ни търсят.

Мортън потрепери, сякаш през тялото му бяха преминали десет хиляди волта и започна да се надига. Пресегнах се и го натиснах да седне, после погледнах към бармана. Той зяпаше в телевизора.

— Прав си — признах. — Ще се махнем оттук, но бавно. Стани. И ме последвай.

Когато тръгнахме към вратата, барманът погледна към нас.

— Къде е постройката за транзитните? — попитах.

— През задната врата, надясно. До скоро.

— Да. До скоро.

Излязохме от задната врата и завихме надясно. Беше започнало да се смрачава, което може би щеше да ни помогне.

— Имаш ли план? — попита Мортън и в гласа му прозвуча тревога.

— Разбира се — отговорих аз и го ударих по гърба. — Всяка стъпка е планирана. Действаме точно по плана.

Долових принудена веселост в гласа си. Надявах се, че Мортън не я е забелязал. Той трябваше да мисли, че зная какво върша, иначе може би щеше да капитулира. Беше бяла лъжа за поддържане на неговия дух.

Но какво щеше да помогне за поддържане на моя дух? За момента се крепях, но чувствах, че паниката чука на моята врата и е готова да влезе. Държах я заключена. Вървяхме по улицата, сред други военни. Колко ще продължи това? Въпросът съдържаше и отговора: не много. Паниката направи още една крачка напред.

Бях чувал да казват, че когато човек знае, че ще бъде обесен, той се концентрира. Аз нямаше да бъда обесен, поне не сега, но отвратителният дъх на военния съд във врата ми почти ме доведе до такова концентриране. До толкова, че когато мина един офицер, се обърнах да го погледна. Обърнах се и спрях, докато той изчезна в тълпата. Мортън леко ме дръпна за ръката.

— Какво гледаш? Има ли нещо?

— Няма нищо. Всичко е наред. Зная точно какво трябва да правим.

— Какво?

— Просто върви с мен. Зная, че е назад в тази посока, забелязах го, когато отминахме.

— Какво, какво?

— ЕОК. — Преди той да може да каже отново „Какво? Какво? Какво?“ обясних: — Ергенските офицерски квартири. В които живеят офицерите, когато не са пияни или не превръщат в ад живота на войниците. Там отиваме. Там.

Посочих към силно осветената сграда, с часови на предния вход, от който излизаха офицери в богата военна премяна.

— Това е истинско самоубийство! — възкликна Мортън. В гласа му отново се появиха признаци на хистерия.

— Съвсем лесно ще стане — излъгах го аз. — Няма да влезем в сградата през този вход. Самоубийство е, както каза ти. Но освен преден вход, сигурно има и заден. И от масовото излизане от тази офицерска змийска дупка изглежда, че тази вечер всички са дежурни. Всички, освен нас. — Изкисках се мрачно и той ме погледна с крайчеца на очите си, сякаш бях полудял. Може би наистина бях полудял. Скоро щяхме да разберем.

Зад ЕОК имаше стена. Тръгнахме покрай нея. До стената имаше нещо като алея, лошо осветена, точно каквато ми трябваше. На стената видях врата с лампа. Докато минавахме покрай вратата, прочетох надпис: САМО ЗА ОФИЦЕРИ. Наведох се и си завързах връзката на обувката: достатъчно ми беше само един поглед, за да идентифицирам ключалката. После се изправих и продължих. Спрях в сенките между две лампи и отново се наведох към обувката. Този път се изправих с шперц в ръка.

— Ето, тръгваме. Ключалката е съвсем обикновена, единично езиче, съвсем лесно за отключване. Връщаме се и ако наоколо няма никой, влизаме. Разбра ли ме?

Единственият отговор беше тракане на зъби. Взех треперещата му ръка и я стиснах.

— Всичко е наред, Мортън. Ще видиш. Прави каквото ти казвам и скоро ще бъдем в безопасност. Елегантно и тихо… тръгваме.

Опитах се да не се поддам на страховете на Мортън, но те бяха много прилепчиви. Спряхме под светлината, аз пъхнах шперца в ключалката. Опипах я и завъртях. Не се отключи.

— Някой идва — изхленчи Мортън.

— Фасулска работа — промърморих аз. По лицето ми течеше пот. — Ще я отключа със затворени очи.

— Приближава!

— Затвори очи.

Не можеше да се отключи. Затворих очи, напрегнах всичките си сетива, опипах езичето. То щракна и се отвори.

— Влизай! — наредих и го дръпнах след себе си, после заключих. Стояхме с гръб към вратата, треперехме в тъмнината, докато стъпките приближаваха, дойдоха до вратата…

Стигнаха до нея и продължиха.

— Не беше ли съвсем лесно? — попитах, като съсипах целия ефект с разтреперания си и писклив глас. Мортън не го забеляза; той трепереше толкова силно, че зъбите му тракаха. — Погледни, красива градина. Алеи за разходки, пейки за влюбени, всички красиви неща, които да правят живота на офицерите щастлив. И зад градината тъмните прозорци на техните квартири, тъмни, защото обитателите са излезли. Така че единственото, което трябва да направим, е да намерим прозорец за отваряне…

— Джак… какво ще правим тук?

— Мислех, че е очевидно. Сега военната полиция търси един новобранец. Когато техният компютър избълва следващата информация, те ще търсят един ефрейтор и един сержант. — Постарах се да не обръщам внимание на неговия стон. — Така че ще влезем в сградата и ще станем офицери. Само това.

Той политна. Хванах го и внимателно го положих на тревата.

— Почини си малко. Ще ти мине.

Третият прозорец, който опитах, не беше заключен. Отворих го и погледнах вътре. Разбъркано легло, отворен килер, празна стая. Идеално. Върнах се при Мортън, който се беше изправил. Излязох от тъмнината и той се сви. Бързо сложих ръка на устата му, за да заглуша неговия писък.

— Всичко е наред. Почти е готово.

Прехвърлих го през прозореца. Мортън тупна на леглото, след това затворих и заключих прозореца. На вратата имаше ключ, което направи всичко много по-лесно.

— Виж — казах аз, — легни тук и се съвземи. Ще те заключа. Доколкото виждам, сградата е празна, така че онова, което трябва да свърша, няма да продължи дълго. Почини си. Веднага щом стане възможно, ще се върна.

Тръгнах предпазливо, но наоколо нямаше жива душа и беше тихо като в гроб. Обитателите бяха излезли и вероятно усилено се трудеха. Имах време да избирам, да намеря подходящия ръст. Когато се върнах в стаята, дочух приглушено стенание от страх, на което отговорих весело:

— Нова униформа… нова личност! — Подадох на Мортън дрехите. — Облечи се и ми дай старите си дрехи. Отвън влиза достатъчно светлина, за да се справиш с лекота. Ето, чакай да ти завържа вратовръзката, днес пръстите ти са като кашкавалени.

Облечени и готови, с кепета на главите, набутали старите дрехи в коша за пране, тръгнахме из коридора. Мортън ме погледна и зяпна от изненада.

— Горе главата… ти също изглеждаш така. Само че си старши лейтенант, докато аз съм капитан. Тази армия е младежка.

— Н-но… — заекна той. — Ти си… военен полицай!

— Ти също. Никой не разпитва полицията.

Завихме зад ъгъла и наближихме предния вход. Майорът, който седеше там с бележник в ръка, ни погледна и се намръщи.

— Сега вече ви хванах — каза той.