Шърли Бъзби
Циганката (5)

3

По същото време Катрин Тримейн седеше в спалнята точно над тях и се взираше потиснато към „Гросвенър Скуеър“. Погледът й обходи уличната настилка, елегантните къщи, които обграждаха площада, и се зарея надалеч, търсейки с копнеж спокойните зелени поляни на Лестършър. Макар че все още предпочиташе свободния живот в провинцията пред трескавата суетня на града, тя беше придобила поне външния облик на гражданка. Обличаше се, както се очакваше от дъщерята на старо благородническо семейство, и се държеше по същия начин. Ако нямаше друг изход, умееше да разговаря учтиво дори с остроумни възрастни дами и да им налива чай.

Но дори и времето, което трябваше да прекара в строгото училище за млади дами, не можа да прекърши своенравието й, да потуши копнежа за безгрижието и свободата, с които бе свикнала при циганските си приятели. Като си спомни мисис Сидънс и „Семинара за млади дами“, меките й устни се изкривиха в злобна усмивка, а бадемовидните виолетови очи заблестяха опасно. В продължение на един дълъг миг в душата й се надигнаха отново гневът и непреодолимото желание за съпротива, изпитани в онази злощастна сутрин, когато старата Рейна я отведе при баща й, ърл Маунт; за кой ли път преживя възмущението и безсилната ярост, когато бе изтръгната от безгрижния и вълнуващ цигански живот и бе напъхана в стегнатия корсет на аристократичното семейство. Двамата с Адам се бяха вкопчили един в друг и се утешаваха взаимно, защото тримата чужди хора изискваха от тях какви ли не странни неща. Трябваше да се мият всеки ден и да носят обувки. Какъв късмет, каза си усмихнато тя, че истинската й майка, лейди Тримейн, беше достатъчно деликатна да не ги засипе веднага с буйни изблици на любов. В началото Катрин се отнасяше с дълбоко недоверие към ухаещата, толкова млада на вид дама, която така внезапно бе заела мястото на Рейна, и със сила потискаше надигащата се в сърцето й привързаност. Много по-късно Катрин проумя, че майка й е достойна за любов.

В този миг мдадоликата жена, която лежеше с подута челюст на леглото зад нея, простена тихо и девойката се втурна да й помогне.

— Какво да направя за теб, мамо? — попита с нежна загриженост тя. — Да измия ли лицето ти с розова вода?

Рейчъл беше стройна жена със светлосини очи и фини черти на лицето. С тъмнокафявите си къдрици тя приличаше повече не сестра на Катрин, отколкото на нейна майка. Тази сутрин бяха извадили загноилия зъб, но болките продължаваха да я мъчат.

Тя направи опит да се усмихне и отговори:

— Не, мила моя. Остави ме да полежа. Надявам се, че след известно време ще мога да преглъщам и тогава ще изпия чудесния бульон, който е приготвила мисис Бароус. Защо не се възползваш от това неочаквано пътуване до Лондон? Защо не идеш да посетиш Аманда Харис? Сигурна съм, че ще се радва да те види.

Катрин сви рамене.

— Предпочитам да не ходя. Аманда вероятно има други планове. Освен това нашето пребиваване ще бъде съвсем кратко, нали? Не сме дошли тук за развлечение.

— Права си — усмихна се измъчено Рейчъл. — Все пак не е лошо да слезеш при леля си на чай. Така поне ще излезеш от тази стая.

Катрин изпръхтя възмутено — звук, който никак не подобаваше на една дама.

— Предпочитам да седя в мазе, пълно с мишки, вместо да слушам глупостите на леля Сеси за предстоящата вечеря! Не стига, че сутринта заяви пред всички колко ненавреме идваме! Да не мисли, че нарочно те е заболял зъбът?

Рейчъл въздъхна. Възпаленият зъб й причиняваше силни болки и просто трябваше да дойде в Лондон, за да го извади. Всъщност и тя предпочиташе да не се мярка много пред Сеси. Горчивото недоволство на етърва й почиваше на факта, че след смъртта на големия си брат съпругът й наследи единствено титлата, докато обширните имоти и значителните парични суми, свързани с нея, останаха притежание на Рейчъл, Катрин и Адам. Години наред Рейчъл се бе старала да поддържа добри отношения със Сеси, но студенината и егоизмът на по-възрастната жена правеха това невъзможно.

Онова, което много повече тревожеше Рейчъл, беше презрението, с което Катрин се отнасяше към забавленията на модерните млади дами. Тя беше вече на осемнадесет години, а продължаваше да препуска на коня си или да прекарва по цял ден в циганския табор, вместо да се поинтересува какви рокли се носят в момента. Не се въодушеви дори от възможността да прекара няколко дни в Лондон. Познаваше твърде малко млади мъже и изглежда беше напълно доволна от сегашния си начин на живот.

Циганският табор беше още една от изненадите в завещанието на мъжа й. В документа се посочваше изрично, че родът на Рейна има неотменимо право да лагерува на поляната край Маунтакр. И това, след като в първото си вълнение лордът беше решил да хвърли старата циганка в най-близкия затвор. Само горчивите сълзи на Катрин и враждебното й мълчание го бяха накарали да я освободи. Скоро беше проумял, че ако накаже Рейна и циганите, пропастта между него и единственото му дете ще се задълбочи още повече. Макар и неохотно, той позволи на децата да посещават циганите. Това със сигурност не му харесваше, но поне дъщеря му вече не гледаше на него като на смъртен враг. Той беше строг, студен човек, който почти никога не изваждаше на показ чувствата си, но често се опитваше да покаже на Катрин колко я обичаше. Защо ли не постъпваше така и с мен, каза си измъчено Рейчъл, така в брака ни щеше да има поне малко любов…

Рейчъл разтърси глава, за да прогони тъжните мисли, и се обърна отново към дъщеря си, която крачеше неспокойно из стаята.

— Не обръщай внимание на Сеси, скъпа моя — каза меко тя. — Тя си е такава. Хайде, разгледай поне къщата.

Катрин усети, че Рейчъл предпочита да остане сама. Затова излезе, прекоси с леки стъпки коридора и влезе в малката стара библиотека, която на сутринта й беше посочила леля Сеси. Катрин обичаше библиотеката. Едната стена беше изцяло покрита със стари томове, подвързани в кожа. На отсрещната стена имаше огромна каменна камина. Пред нея беше поставен старомоден кафяв диван, а пред прозореца имаше огромно писалище.

Едва беше затворила вратата след себе си, когато някой влезе в библиотеката. Катрин очакваше да види някой от слугите и се обърна с въпросителна усмивка. Вместо това пред нея се изправи Клив Пендълтън. Усмивката замръзна на лицето й.

— Тъй като ти упорито ме избягваш, мога да се смятам за щастлив, че реших да посетя Елизабет именно сега — започна той.

— Сбъркал си вратата — отговори твърдо Катрин. — Аз не съм Елизабет.

Мъжът потисна напиращия гняв и се усмихна. Посегна и я помилва по бузата. Катрин се стресна, сякаш я беше ударил, и отблъсна ръката му.

— Кой знае какво ни готви бъдещето — промърмори многозначително мъжът. — Ако можеше да преодолееш детинското си недоверие към мен, щеше да установиш, че имам какво да предложа на една жена. Майка ти със сигурност няма да има нищо против, ако… ако те просветя по някои въпроси.

Хладният му поглед се плъзна по тялото й и той отново бе обзет от онова сладко-горчиво чувство, което само Катрин беше в състояние да събуди в душата му. Защо трябваше малката да се върне след всичките тези години? Защо беше станала толкова красива? Клив простена задавено. Спокойствието му изчезна и той я сграбчи в обятията си.

Когато усети топлата й, мека уста, той я притисна с все сила до себе си и провря език между устните й.

Катрин очакваше тази целувка и тъй като не знаеше какво означава това нежно докосване между мъжа и жената, беше любопитна да разбере какво се случва в опиянението на страстта. В първия момент остана неподвижна, но скоро разбра ужасната си грешка — чуждият език в устата й беше неприятен, а когато ръката му се спусна надолу към гърдите й, стройното моминско тяло се потресе от отвращение. Объркана и отвратена, тя го блъсна с все сила, но без успех. Клив се направи, че не усеща съпротивата й, и я притисна още по-силно до себе си. Катрин трябваше да напрегне всичките си сили, за да освободи едната си ръка. Побесняла от гняв, тя сви юмрук, замахна и го удари по ухото. В същото време острото й токче настъпи крака му. Нападнат по толкова болезнен начин, Клив беше принуден да я пусне. Страстта му угасна също толкова бързо, колкото се беше появила.

Без да го удостои с поглед, Катрин грабна от писалището сребърния нож за отваряне на писма и го насочи право в гърдите му. Когато Клив направи несигурна крачка към нея, тя изфуча като разярена тигрица:

— Остани на мястото си! Ако се приближиш, ще ти покажа как циганите умеят да си служат с ножа!

Клив разбра, че днес няма да постигне нищо повече, затова й се усмихна, сигурен в крайната победа, и излезе от библиотеката.

Трябваше да мине доста време, преди Катрин да се успокои. Тя прекоси помещението, коленичи пред камината и протегна ръце към весело пращящия огън. След малко приседна на дивана, облегна глава на една възглавница и тъжно се загледа в пламъците. Мислите й се понесоха към Адам. Дали наистина беше щастлив в далечната Америка, както я уверяваяше в малкото си писма? Много й липсваше и до днес, след тригодишно отсъствие.

Катрин беше много самотна, макар да не го осъзнаваше. В училището на мисис Сидънс имаше една-единствена приятелка — плахата и мека Аманда Харис. За съжаление приятелството им не трая дълго. Когато завършиха училище, пътищата им се разделиха. Аманда заживя при баба си, овдовялата дукеса Ейвън, а Катрин се върна в Хантърс Хил. Тя беше щастлива да живее отново на село и не обръщаше внимание на света около имението.

Къщата беше обхваната от приготовленията за вечерята. Последното, което Катрин чу, преди да заспи, беше камбаната на големия часовник в партера.

Часове по-късно девойката изведнъж се събуди. Не знаеше какво я е стреснало, но ако се съдеше по шумовете, които долитаха откъм партера, балът на леля Сеси беше в разгара си. Безшумна като котка, Катрин се протегна и примигна към бледата жарава в камината. Понечи да стане, когато шумоленето на хартия я накара да замръзне на мястото си.

Тя надникна иззад възглавницата и изненадано видя зад писалището напълно непознат мъж. До лакътя му трепкаше запалена свещ, тъмната му глава беше сведена над разпечатано писмо. Очевидно не беше забелязал спящото момиче.

Катрин не можеше да види лицето му, но от начина, по който беше облечен, заключи, че е един от гостите на леля й. Внезапно, сякаш бе усетил, че някой го наблюдава, мъжът вдигна очи. Светлината на свещта огря лицето му и сърцето на Катрин се сви болезнено. Девойката се взря като хипнотизирана в това твърдо, тъмно лице. Странна възбуда завладя тялото й. Очите на непознатия обхождаха изпитателно помещението. Когато не откри нищо, той сви леко широките си рамене и отново се наведе над писмото.

Обзета от сляпа, с нищо необоснована паника, Катрин скочи и се плъзна към вратата. Не разбираше защо се уплаши толкова от присъствието на чуждия мъж, знаеше само, че трябва веднага да избяга. Тъкмо протегна ръка към бравата, когато гръмовит глас с чужд акцент я закова на място.

— Arretez! Спрете! Стоп!

Катрин се обърна и го видя да става от стола; очите им се срещнаха. Внезапно страхът изчезна и тя се ядоса на глупостта си. Не знаеше какво друго да направи, затова му се изплези нахално и хукна нагоре по стълбата, сякаш я гонеха всички демони на ада. Веселият му смях продължаваше да кънти в ушите й.

Като дете, което се плаши от чужди хора, Катрин изтича да се скрие в стаята на майка си. Тя почука, вмъкна се бързо вътре и затръшна вратата.

— Катрин! — извика изненадано Рейчъл. — Какво ти е, детето ми? Защо си още будна? Много е късно.

Катрин я целуна леко по бузата и отговори:

— Заспах долу в библиотеката и се събудих само преди минута. Какво да направя за теб?

Двете поговориха малко, после Катрин пожела на майка си лека нощ и се прибра в стаята си.

Нито Рейчъл, нито Катрин бяха помислили да вземат прислужница със себе си в Лондон. Девойката се съблече сама, пъхна се гола в леглото и се наслади на грешната радост, която я изпълни при допира на меката завивка. Хихикайки тихо, тя си представи какво щеше да каже майка й, ако можеше да я види. Внезапно приповдигнатото й настроение се изпари и по тясното лице пробяга тъмна сянка. В мислите й отново изникна тъмното, дръзко лице на непознатия в библиотеката. Зелените очи сякаш я пронизаха.

Катрин се опита да прогони мъжкото лице от мислите си, но то и едрата, широкоплещеста фигура сякаш се бяха вдълбали в паметта й. И сега усещаше онова непонятно вълнение, което я бе обзело при вида на коравото, мускулесто тяло, скрито под небрежната елегантност на облеклото, чувстваше полъха на безогледната жажда за приключения, която се излъчваше от цялото му същество. Колко прекрасно беше, когато го бе наблюдавала скрито…

Неспокойна, измъчвана от странни мисли и непознати чувства, тя се мяташе в леглото си. След малко забарабани ядно по невинните възглавници и се нарече глупава гъска. Как можеше да се захласва така по мъж, когото никога повече нямаше да види? Пък и той вероятно е само някой надут пуяк, каза си сърдито тя, и ще ми доскучае до смърт, ако трябва да слушам приказките му.

Ала нищо не можеше да го прогони от фантазията й. Тя въздъхна примирено и започна да си представя възможните продължения на кратката им среща. Малко преди да заспи, се замисли как ли щеше да се почувства, ако коравите му устни се бяха впили в нейните.