Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (5)

Глава 4

Придобиването на власт винаги е било труднопостижима цел, зад която стоят разнообразни подбуди. Социоисториците са изписали цели библиотеки по въпроса, анализирайки отново и отново миналото, в търсене на съвършената формула, като отбелязват правилните начини за постигането й и изтъкват очевидните грешки.

Родственици сключваха бракове помежду си, за да получат власт, и създаваха неспособни наследници на своя трон. Опасността от подобно наследяване понякога осигуряваше на родителите дълго царстване.

Родственици също така се избиваха взаимно или биваха хвърляни в тъмници за десетилетия.

Геноцидната война беше друг от любимите номера, един от малкото безотказни методи за постигане на власт. Трудността при геноцида, според социоисториците, беше, че трябваше да се прилага непрекъснато, за да се запази превес.

Политическите игри без убийства бяха друга предпочитана тактика — при определени обстоятелства. Властта се печелеше в този случай на основата на непрекъснати компромиси. Много гласове трябваше да бъдат чути и много мнения да бъдат взети под внимание. Едва след това можеше да се взимат решения. Какво пък — малко изкусни лъжи и всички вярваха, че исканията им са задоволени. Дори започваха да се смятат, че са от определящо и важно значение. Водачът трябваше само да подхранва въображението им с илюзията, че постигат достатъчно голям напредък, за да се възползва от подкрепата им. Правилото тук беше, че ако някой притежава твърде малко, перспективата за придобиване на повече винаги е съблазнителна.

Имаше и други методи, но те, общо взето, се подчиняваха на същите принципи.

Най-сигурният начин, съгласяваха се историците, беше да се притежава ресурс, който създанията желаят повече от всичко останало. В древни времена това са били водата и храната. Един подходящо прокаран път може да постигне същата цел. Сексът работи във всяка епоха при наличието на подходящи обстоятелства. Какъвто и да е ресурсът обаче, той трябва да се крие на потайно място и да се защитава от всички възможни посегателства.

Вечният император бе разполагал с АМ2. Най-съвършеното гориво и крайъгълният камък на огромната империя. В миналото беше необходимо само да завърти кранчето, за да осъществи пълен контрол. Политиката му беше подкрепяна от най-мащабната военна сила, съществувала някога. Императорът, освен това, бе скрил АМ2 много добре.

Повече от шест години след покушението неговите убийци все още не бяха успели да го намерят — и бяха на път да загубят властта, заради която бяха извършили ужасното престъпление.

Но дори и да притежаваше ключа към хранилищата за АМ2 на Императора, Тайният съвет изглеждаше застрашен от провал.

Времената бяха неспокойни.

Равносметката след Таанските войни — най-мащабния и скъпоструващ конфликт в историята — сочеше, че Империята е заплашена от настъпването на икономически хаос. Хазната на Вечния император беше почти празна. Дефицитът от огромните военни разходи беше толкова невъобразим, че дори при изключително благоприятните лихви, които Императорът с труд беше успял да издейства, щяха да минат векове, преди дълговете да се намалят, камо ли да се изплатят.

Когато императорът беше все още жив, Танз Суламора и другите членове на Съвета настоятелно бяха предложили собствено решение на проблема. То включваше замразяване на заплатите на по-ниско ниво от предтаанския период и умишлено създаване на недостиг на определени продукти, предизвикващ бързо покачване на цените на стоките.

И допълнително облагане на АМ2.

С такива и други подобни средства дългът щеше да бъде изплатен много бързо и корпоративното благоденствие щеше да бъде подсигурено за години напред.

Императорът обаче беше отхвърлил тези проекти като недопустими. А когато Императорът отхвърлеше нещо, това беше закон. Без право на обжалване.

Следвоенните планове на Негово Величество изискваха точно обратния подход.

Покойният и не особено оплакван господин Суламора беше разкрил подробно плана на Императора пред съучастниците си, без да добавя нищо от себе си:

Заплатите да се оставят да растат до естествените си нива. Войната беше скъпа — водеше до загуба на човешки ресурс, особено на квалифициран персонал. Това веднага щеше да доведе до оскъпяване на бизнеса.

Цените, от друга страна, ще останат постоянни, стоките ще стават все по-достъпни за забогатялото население.

Разбира се, войната беше намалила драстично съществуващите запаси. За да облекчи положението, Императорът имаше твърдото намерение да намали временно таксите върху АМ2 — веднага — като по този начин свали цените на стоките и превоза.

Той вярваше, че след известно време ще се постигне баланс.

И така пред лордовете-магнати стоеше не бъдеще с постоянно нарастващи възможности, а дълъг период на затягане на коланите и внимателен мениджмънт на ресурсите им. Незаслужените печалби и големите премии щяха да останат в миналото. Бизнесът щеше да е принуден да се съревновава при равни условия и да очаква печалби едва в дългосрочен план.

Това беше неприемливо за Тайния съвет. Гласуваха против — с пистолетен изстрел.

Вотът не беше единодушен. Волмер, младият медиен магнат, беше ужасен от техния план. Не желаеше да участва в него, въпреки че възгледите му се различаваха от тези на Императора, както и на всеки друг от Съвета. Макар да нямаше талант, Волмер беше ревностен привърженик на изкуството на убеждаването. Но той винаги беше разполагал с цели взводове репортери, политически експерти и учени в областта на връзките с обществеността, които непрекъснато захранваха огромната му медийна империя. Всичко това беше наследено, така че дарбите му не бяха от значение.

Като повечето наследници, Волмер се смяташе за гений. Това беше трагичният му недостатък, причината за смъртта му. Дори такъв слабоумник като него би трябвало да съобрази какви ще са последствията от скъсването на отношенията му с другите заговорници. Но заслепен от ярката светлина на въображаемия си интелект, той не бе съзрял очевидното.

Заплетеният план взе първата си жертва — Волмер. Архитектът на заговора беше любимият ласкател на Императора, Танз Суламора.

През по-голямата част от службата си Суламора се беше подмазвал всячески на Императора. Десетилетия наред той бе гледал на владетеля като на създание без видими недостатъци. Определено не вярваше, че е светец, питаещ сантиментални чувства към подчинените си. По-скоро го определяше като студен и пресметлив изпълнителен директор от гигантски мащаб, който ще използва всички възможни средства, за да постигне поставените цели. В това си разбиране Суламора беше напълно прав.

Беше сгрешил само в това, че го бе довел до крайност. Бизнесът беше религията на Суламора, а Императорът — нейният главен жрец. Той вярваше, че Императорът е непогрешим — същество, което бързо пресмята възможностите и действа без колебание. И резултатът винаги е правилен. Също така предполагаше, че целите на Императора съвпадат с неговите, както и с тези на всеки друг капиталист в Империята.

Всъщност мнозина други бяха стигнали до същия извод. Но играта на Вечния император си беше негова собствена. Това беше неговата дъска. Неговите правила. Неговата победа. Единствено негова.

А що се отнася до непогрешимостта, дори Вечният император нямаше подобни илюзии. Всъщност, когато планираше, той предвиждаше вероятността от грешки — и свои, и чужди. Това беше една от причините нещата да се подреждат в негова полза. Вечният император беше майстор на дългосрочните прогнози.

— Става лесно — обясняваше шеговито на Махони, — особено след първите хиляда години.

Таанските войни бяха резултат от една от най-големите грешки на Императора. Той разбираше това по-добре от всеки друг. Но конфликтът беше толкова яростен, че се наложи да бъде откровен — със Суламора и редица други. Започна да разсъждава на глас, обясняваше заключенията си на най-доверените си съветници. Как другояче би могъл да чуе тяхното мнение? Същевременно изрази съмнение в себе си и призна множество свои грешки.

Това беше тежък удар за Танз Суламора. Оказа се, че неговият герой стои на глинени крака. Корпоративният ореол помръкна. Суламора загуби вярата си.

Убийството беше неговото отмъщение.

За да се защити, той държеше съществените подробности на плана в тайна. Искаше да се застрахова, като настоя съзаклятниците му да поемат в равна степен вината за извършеното. Всички бяха сложили отпечатъците от пръстите си под документи, които издаваха участието им. Всеки получи копие от тях, така че предателството беше немислимо. Но подробностите за убийството на Волмер, наемането на Шапел и последвалата смърт на Императора останаха неизвестни за другите заговорници.

Членовете на Тайния съвет наблюдаваха развитието на събитията на видеоекраните си заедно с цялата Империя. И нямаше по-запленени зрители от тях. Видяха императорската свита да се насочва към редицата от посрещачи на космодрума. Приветстваха Суламора като герой. Очакваха с нетърпение смъртоносния изстрел. Напрежението беше невероятно. След миг щяха да се превърнат в крале и кралици. После Императорът умря. Мисията бе изпълнена!

Експлозията, която последва, ги учуди колкото и всички останали. Дали бомбата беше финален щрих? От друга страна, беше немислимо Суламора да се самоубие. Предположиха, че лудият Шапел е искал да бъде напълно сигурен в успеха си. Е, какво пък. Бедният Суламора. Понякога става дракх.

Макар смъртта му да означаваше, че ще си поделят и неговият дял от баницата, те наистина скърбяха за човека. Като шеф на всички транспортни операции и основната част от корабостроителството, Танз Суламора не можеше да бъде заменен. Освен това остро се нуждаеха от ловкия му ум, както и от знанията му за начина на водене на имперската политика. Смъртта му означаваше, че ще им се наложи да се учат в движение.

Не успяха да се научат особено добре.

Императорът беше складирал АМ2 в големи депа, стратегически разположени из цялата Империя. Те захранваха огромни танкери, които сновяха напред-назад, според нуждите и заповедите на Императора. Само той контролираше количеството, качеството и редовността на доставките на гориво.

Ако някоя система или индустрия му се противопоставеше, той щеше да я постави на колене. Който му се подчиняваше, получаваше винаги стабилни цени, каквито Императорът сметнеше за справедливи.

Членовете на Тайния съвет веднага видяха недостатъците на тази система, особено защото тя засягаше оцеляването им. Никой от тях не би получил подобен абсолютен контрол.

Затова те разделиха АМ2 на равни дялове и така подсигуриха евтино гориво за собствените си индустрии. Освен това го използваха и да наказват личните си врагове, да даряват приятелите си или да създават нови съюзници. Силата, с други думи, беше разделена на четири.

Понякога всички се съгласяваха, че има една-единствена заплаха за бъдещето им. Тогава се събираха, обсъждаха и действаха.

В началото харчеха като подивели. С толкова много безплатно гориво разшириха владенията си — закупиха сгради, нови фабрики, — поглъщаха конкурентите си или залъгваха корпорациите, чиито печалби желаеха.

Императорът беше разделил АМ2 на три ценови равнища: най-евтиното гориво отиваше в развиващите се системи. Следващото беше за обществени потребности, за да може правителството да задоволи основните нужди на различните популации. Най-скъпото беше за търговия.

Тайният съвет премахна това разделение и постави само една цена — доста висока, която трябваше да бъде заплащана от всички, освен от тях и техните приятели. Резултатът беше натрупването на богатство, което надхвърляше и най-смелите им мечти.

Съществуваше обаче червеят на съмнението, който дълбаеше голямата си дупка в увереността им. Червей, който бяха пренебрегвали твърде дълго.

Огромните складове трябваше да бъдат захранвани. Но от кого? Или с какво?

В миналото вериги от кораби-роботи — навързани заедно в невъобразимо дълги композиции — бяха пристигали към складовете, натъпкани догоре с Антиматерия Две. Много векове бяха изтекли, без някой да си зададе въпроса, откъде биха могли да идват. Предположението беше изместило този въпрос — важните хора знаят, важните хора, които изпълняват заповедите на Императора.

Като всички необосновани предположения, то си проправи път и срита колективния задник на Съвета.

След смъртта на Императора корабите-роботи престанаха да идват. Оказа се, че разполагат само с наличното АМ2. И то никога нямаше да се увеличи.

Мина доста време, преди да го осъзнаят. Тайният съвет беше прекалено зает да се справя с лавината от проблеми — както и с чувството си на вина, — затова просто прие, че ситуацията е временна. Пратиха подчинените си да разпитат бюрократите в отдела за гориво. Бедните създания ги изгледаха озадачено.

— Вие не знаете ли? — попитаха. За известно време Тайният съвет се страхуваше да признае невежеството си по този въпрос.

Бяха мобилизирани още служители. Всяка фактура, всеки документ, всяка драсканица, която Императорът беше написал, бяха издирени и щателно прегледани.

Нищо.

Такова тревожно развитие на нещата би трябвало да предизвика паника или поне пестеливост. Но те се уплашиха съвсем малко и изобщо не започнаха да се ограничават.

Бяха потайни и опитваха да намерят изход. Всеки беше довел до съвършенство някакъв свой талант по пътя си към успеха. Логично бе да се допусне, че Императорът е бил най-потайното същество, съществувало някога. Доказваха го дългото му царуване и неспособността им да разгадаят системата му на управление.

Направиха още много усилия, всяко все по-сериозно и по-отчаяно от предишното.

Бяха на ръба на паниката.

Най-накрая сформираха проучвателна комисия от най-способните администратори. Целите й бяха две. Първо: да открие АМ2. Второ: да определи количеството налични запаси и да препоръча план за изразходването им до постигането на цел номер едно.

За нещастие втората цел забави разглеждането на първата с повече от година. Ако Императорът беше жив, със сигурност би се разгневил на тяхното безхаберие.

— Опитаха номерата на Седемте сестри^[1] — би извикал той. — Колко петрол имате всъщност, сър? Недейте да ни лъжете. Не е в интерес на нацията.

Съветът едва ли знаеше за Седемте сестри, нито пък го беше грижа за нещо толкова безполезно и широкоразпространено като петрола. Но щяха да схванат намека.

Когато им задаваха въпроси, всеки от членовете на Съвета лъжеше — неумело, както биха казали старите интриганти. Всеки път изопачаваха данните все повече. Отговорите се определяха от политическите ветрове и нямаха нищо общо с действителността.

Ами поданиците на Империята? След като се бяха отнесли толкова скъпернически с тях, какво ли щеше да сполети Съвета след разгласяването на истината?

Всъщност мълвата се пусна скоро след това. Започна паническо запасяване. Имаше все по-малко достъпно АМ2.

В допълнение към дилемата на Съвета се добавяха и редица други проблеми.

По време на Таанските войни Императорът беше принуден непрекъснато да преговаря с непостоянни съюзници и със страни с твърдо заявен неутралитет. Когато ситуацията се обърна, всички те му се заклеха във вечна вярност. Това обаче не премахна причината за предишното им недоволство. Водачите на много от тези системи трябваше да се справят с бунтовното си население: създания, които не изпадаха във възторг от Имперската система и с напредването на войната все повече се разочароваха от нея.

Мирът не премахваше автоматично подобни съмнения. Преди да загине, Вечният император се канеше да насочи вниманието си към тези проблеми. Те бяха сложни за разрешаване при всяко положение. А това важеше с двойна сила за самопровъзгласилите се негови наследници. Ако несигурните съюзници не вярваха, че Вечният император мисли за техните интереси, то какво оставаше, по дяволите, за тези новите? Съветът управляваше по силата на указ, издаден от Парламента, но повечето от поданиците на Империята гледаха с недоверие на тази институция. В Парламента виждаха просто един инструмент за узаконяване на императорските заповеди. Вечният император никога не беше отричал подобно мнение.

Това беше една от основите на неговото мистично обаяние.

Императорът се възхищаваше на някои от политическите похвати на древните царе и се учеше от тях. Те бяха сред последните управници на Земята, властвали по Божия повеля. Царствали са над милиони селяни, които са живеели при ужасни условия. Благородниците пък са били използвани като непосредствените изпълнители на политическата воля. Те са размахвали камшиците и пак те намалявали дажбите храна и са предизвиквали повсеместен глад. Селяните невинаги се подчинявали. Историята беше пълна с яростните им бунтове. Но винаги са винили благородниците за своите беди. Бесели ги по стълбовете, а царят е оставал недосегаем.

Нещо повече — той е бил бащинска фигура, загрижен единствено за благостоянието на бедните си поданици, а благородниците винаги са се възползвали от великодушието му и са крили злите си дела от него. Ако само можеше да научи колко ужасно е народното страдание, той ще го прекрати веднага. Във всичко това нямаше и грам истина — но винаги бе действало.

Освен при последния цар, който се е отнасял с открито презрение към собствения си народ.

— Заради това е бил последен — каза веднъж Императорът на Махони.

Просто един от малките уроци на историята, за които Тайният съвет нямаше никаква представа. Но дори и да го знаеха, едва ли биха го разбрали. Много малко добри бизнесмени разбират от политика — което беше и причината да са ужасни управници.

Другият сложен и наболял проблем беше какво да се прави с таанците.

За Кес, близначките Краа и останалите решението беше просто. Таанците бяха победени. Победителят получаваше всичко.

Воден от такива разбирания, Тайният съвет ескплоатираше безжалостно всичките им системи. Присвоиха фабриките, поставиха под контрол всички ресурси и насила караха местното население да работи като роби. Изхарчиха огромно количество кредити, които не притежаваха, за да поставят гарнизони и да държат в подчинение бившите си врагове. Разграбването на Таанската империя донесе бърза печалба. Но преди да имат време да се поздравят за своята гениалност, членовете на Тайния съвет видяха как всичките им печалби главоломно се стапят.

Вечният император щеше да им каже, че тиранията не е икономически ефективна.

Той беше замислил реализирането на икономическо чудо. Поне щеше да го представи по този начин. Определено възнамеряваше да предприеме наказателни мерки. Прочистването щеше да е мащабно и пълно. Щеше да изличи всички останки от културата, създадена от тази войнолюбива раса.

Но щеше да я замени с нещо друго. Желанието да се бият щеше да се превърне в желание да се състезават. Щеше да им предложи помощ, съответстваща по мащаби на прочистването. Според него подобни целенасочени създания като таанците щяха бързо да започнат да произвеждат кредити в такова изобилие, че малко след това биха превърнали родината си в един от най-важните капиталистически центрове в неговата Империя.

Щяха да станат прекрасни потребители на АМ2.

Което отново повдигаше въпроса за затруднението, в което Тайният съвет беше изпаднал.

Къде се намираше АМ2?