Алън Кол, Крис Бънч
Завръщането на императора (19)

Глава 18

Всички кошмари все някога свършват. Накрая и последната партида от заграбеното АМ2 беше натоварена и Двадесет и трети флот можеше да зареди корабите, чакащи при Ал-Суфи, и после да се завърне у дома.

Но дори и при заминаването си продължиха да дават жертви. Хонджо им бяха заложили клопка — взривно устройство, залепено за един от корабите. Когато той се издигна, бомбата избухна и експлозията унищожи още два товарни кораба и един от разрушителите, които надзираваха цялата операция.

Едва бяха напуснали атмосферата, и една имперска корвета беше улучена. Лихтер на Хонджо, дошъл от космоса, с единствена ракета на товарната си палуба, беше успял да премине незабелязано през прикриващите кораби на флота и беше изчакал своя миг. Ракетата унищожи корветата, а един от крайцерите на Грегор изпрати лихтера и екипажа му в небитието. Но по това време избиването на Хонджо — в по-големи или по-малки мащаби — вече не носеше привкуса на победата. Беше просто дълг, който можеше — но най-вероятно нямаше — да отложи собствената им смърт с няколко часа.

Адмирал Грегор подреди флота в стандартна конвоираща формация. Точно по учебник, а и от тактическа гледна точка нямаше съществени недостатъци. Изглеждаше като триизмерна гъба с основа. „Пънчето“ на гъбата беше транспортният влак. „Шапката“ бяха тежковъоръжените кораби, разрушителите и крайцерите, които сканираха пътя напред. Основата бяха две ескадри от тежковъоръжени крайцери, техните екраниращи щитове подсигуряваха задната част. Не би трябвало да са нужни, но можеха да се окажат жизнено важни.

Това беше само част от лошите новини, които Грегор мрачно разглеждаше на бойния си компютър. Цялата информация беше неприятна, с едно изключение: имаха гориво.

АМ2-резервоарите на флота му бяха пълни догоре — вероятно единствените напълно заредени с гориво кораби в космоса. На теория това означаваше, че би могъл да пренебрегне заповедите на Съвета за икономии и да се устреми с пълна бойна скорост към Ал-Суфи. Е, ако не с пълна бойна скорост, то поне с максималната скорост, която транспортните кораби можеха да поддържат.

Но не можеше да си го позволи. Флотът му беше понесъл твърде много щети при партизанските набези на Хонджо. Пораженията варираха от разкъсвания на корпуси и повредени хиперпространствени двигатели до взривени капсули и какво ли още не. Хонджо бяха проявили невероятна изобретателност при осакатяването на имперските сили. Дори се наложи два крайцера да бъдат скрепени един към друг и да им се подава допълнителен тласък с помощта на снабдителен кораб.

Флотът му се влачеше — наистина с огромна скорост, но все пак се влачеше. Което значеше, че Двадесет и трети флот е уязвим за внезапна атака. Грегор обмисляше да изостави всички единици, които не можеха да поддържат максималната скорост на транспортните кораби. После тръсна глава и реши, че това не е правилно. И така щеше да му е достатъчно трудно.

Реши, че единственото спасение за кариерата му ще бъде да стигне до Ал-Суфи с непокътнат товар от АМ2. Така щеше да запази чина си. Може би.

Прегледа данните отново. Обсадата — която всъщност не беше никаква обсада — се бе оказала изключително скъпа:

Жертви от екипажа, всички категории: двайсет и седем процента.

Загуби на кораби, всички категории: трийсет и пет процента.

И като се добави всичко това към ниската бойна готовност още отпреди нахлуването…

Не му се пресмяташе даже.

 

 

И друг адмирал изпитваше не по-малко недоволство от състоянието на вселената.

Военното подразделение на флотски маршал Фрейзър беше заело позиции на три от четирите свята на Ал-Суфи. Заповедите бяха ясни. Да остане там, докато Двадесет и трети флот пристигне. Да зареди с АМ2 от транспортните кораби. Да обедини сили с Двадесет и трети флот и да поеме командването. Да продължи мисията към сектора на Първичен свят. Там щяха да я очакват по-нататъшни инструкции.

Тя имаше доста добра представа в каква форма се намира Двадесет и трети флот. В докладите си Грегор се беше опитал да представи положението във възможно най-благоприятната светлина, но въпреки всичко нямаше как да излъже. Затова сега тя очакваше една разбита и осакатена армия.

Фрейзър, доста агресивна по природа, споделяше убеждението на Нелсън, че човек не може да се забърка в твърде голяма неприятност, ако бързо откликне на шума от стражението. На драго сърце би променила заповедите си и би издигнала корабите си в опит да подкрепи ранения флот на Грегор.

Но не можеше да го стори. Наличното АМ2, с което разполагаше, щеше да стигне за не повече от половин И-ден летене.

Фрейзър не беше щастлив адмирал.

 

 

Двадесет и трети флот се прибираше у дома. Навигационният отдел беше предложил обиколен път от сектора Хонджо към Ал-Суфи, но Грегор го отхвърли.

Имаше няколко причини за това: състоянието на корабите му, неспособността на повечето от служителите на навигационната палуба да следват предложения многостъпков маршрут и най-накрая — страхът му от неопитността на офицерите, които трябваше да поддържат формацията на конвоя. Не, реши той, няма нужда от допълнителни неприятности — като сблъскали се крайцери например.

А и вече беше започнал да си възвръща присъщото поведение. Наричаше го самоувереност; подчинените му предпочитаха да го определят като арогантност.

Кой в тези времена би дръзнал да предизвика Имперския флот? Дори в сегашното му състояние на понижена бойна готовност? Почти никой. Кой разполагаше с гориво, за да рискува подобна битка? Нужна беше власт, за да заграбиш власт. Курсът им си остана праволинеен — доколкото навигационните траектории можеха да бъдат праволинейни при двигатели, задвижвани с АМ2.

Вахтите се сменяха. Грегор се почувства по-уверен.

Никакви срещи, с две изключения.

Докладваха му за малка лековъоръжена ескадра от бойни кораби. Патрул от системата? Грабители? Грегор не знаеше, но и не му пукаше. Двадесет и трети флот беше твърде силен, за да се осмелят да го атакуват.

Втората среща беше направо смешна.

Търговски кораб по погрешка се бе озовал на пътя на Двадесет и трети флот. Един разрушител се оказа на същата орбита. Но нищо тревожно — просто търговец от някаква неизвестна култура, наречена Бор. Корабният шеф на разузнаването — който отговаряше също така и за пощата, цензурата, спорта и забавленията — отдели малко време, за да прегледа един фиш. Бор? Подсвирна от изненада. Търговците доста се бяха отдалечили от родния си дом.

 

 

Стен се вгледа в образа на гъбата. Завъртя го няколко пъти на 360 градуса, измърмори нещо, после насочи фокуса по-навътре, доколкото „търговският“ му шпионски кораб му позволяваше. Не погледна повторно към оценката за категорията на силите на другия екран. Вече я беше запомнил.

Трети екран просветна:

БОЙНИЯТ АНАЛИЗ ЗАВЪРШЕН.

Стен отново не му обърна внимание.

Изправи се и започна да крачи напред-назад. Имаше на разположение четири дни, ако скоростта на имперския флот останеше постоянна, за да измисли план, да разположи войските си и да атакува.

Килгър и Ото стояха наблизо. Алекс се беше навел над своя компютър. Ото поглаждаше брадата си и гледаше „гъбата“.

— Врязваме се в тях и ги атакуваме. Няма да го очакват — предложи вождът на Бор.

— Така е — съгласи се Стен. — И аз не бих го очаквал. Но съм сигурен, че мога да измисля нещо по-добро, преди да се приближим достатъчно.

— Беше само предложение.

— Разгледано и отхвърлено.

Хвърли поглед към екрана на Килгър. Там се изписваше последната информация за флота на Стен.

Флот. Осемдесет и три кораба. Повечето от тях бойни, но никой по-лек от имперски крайцер. Повечето бяха създадени специално за опазващи сигурността мисии из купа. Други бяха въоръжени търговски и продоволствени кораби. Оръжията, електрониката и бойните костюми бяха изостанали поне с пет поколения от имперските. Лоша работа.

Но имаше и нещо още по-лошо: СЪСТОЯНИЕ НА ГОРИВОТО. Максимален запас при пълна скорост: единайсет И-дена. Събирането на гориво за набега беше оставило купа Лупус почти без запаси. Понастоящем флотът беше „паркиран“, а всички системи, които не бяха от жизнена необходимост, бяха изключени. Бяха невидими за придвижващия се имперски флот, скрити зад колапсираща звезда.

Екранът избеля, после добави допълнителни тревоги:

МАКСИМАЛНО ВРЕМЕ ПРИ СЕГАШНИТЕ ОБСТОЯТЕЛСТВА… което значеше, че ако останат „паркирани“, имат еквивалента на два И-века. ПРИ НОРМАЛНА СКОРОСТ… Единайсет корабни часа… ПРИ БОЙНА СКОРОСТ…

Стен не погледна числото. Концентрира се върху „гъбата“. Не би избрал подобна конвоираща формация — тежките кораби бяха концентрирани най-отпред. По-разумно би било да се разположат близо до центъра, за да имат възможност за действие във всяка посока, ако атакуващият използва лъжлива маневра. Лъжлива маневра. Хмм. Да, адмирале. Каква ще бъде уловката ти? Не забравяй — осемдесет и три кораба. Срещу… твърде много.

На екрана „шапката“ на гъбата започна да се плъзга напред-назад по „пънчето“, като побъркал се жироскоп. Килгър му се ухили.

— По дяволите, Алекс! Стига си си играл!

— Играта, както я нарече, е друго предложение, шефе. Или нямам право да давам предложения?

Ото се изправи.

— В името на въшливата брада на майка ми, трябва да излекуваме това заяждане. — Хвърли поглед към близкия екран. — Най-скорошен контакт… О, имаме време. Време за стрегг, дори и за махмурлук. Ще донеса роговете.

Сложи длан върху един от скенерите, вратата на отсека се плъзна настрани и той излезе.

— Съжалявам, Алекс — извини се Стен.

— Не се коси. Искаш ли да чуеш какво съм намислил? Само една малка идея, шефе. Нямам цялостен план.

Раздвижването на гъбата, продължи Алекс, се беше получило, след като беше „насочил“ почти едновременни атаки от различни посоки срещу имперските сили.

— Удряй отстрани, удряй отстрани и рано или късно ще загубят съгласуваност. За осъществяването на този план обаче ми трябват още двеста-триста кораба.

Ото се завърна със стрегга. В главата на Стен се въртеше идея. Той отмести рога, без да отпие, и каза:

— Мой ред е. Първо, знам къде да ги ударим.

Докосна една точка върху изображението на имперския флот.

— Тук.

— Добре. Няма да го очакват.

— Дори знам как ще го направим. Забравете оръжията. Забравете корабите. Забравете факта, че имат всичкото АМ2 гориво във вселената. Помислете за хората. Срещу кого се бием?

— Ти да не мръдна? — заяви Ото. — Бием се срещу Империята. Явно ти липсва стрегг. Пийни си малко.

Стен не му обърна внимание и продължи. Какви имперски войски имаха насреща си? Времената бяха тежки, но мирни. Екипажите най-вероятно бяха познатата сбирщина — опитни ветерани, бездарни кариеристи и нови попълнения от набързо обучени доброволци.

— Историческите факти те подкрепят — съгласи се Алекс.

— Второ. Техният адмирал, който и да е. Има на главата си правила и разпоредби.

— Оценка, направена на базата на недостатъчно данни. Само теория.

Стен се озъби на дребния си приятел, който явно беше намерил ново забавление в това да се изразява като говорещ боен компютър с шотландски акцент.

— Виж им формацията. А също и реакцията им на нашия кораб. Екраните на разрушителите се отместиха… това едно. Тежките кораби се приближиха към мястото на заплахата… това второ. Реакция — един кораб да приближи неизвестното, два излязоха пред екрана за подкрепление. Също както на фиш от военното училище.

— Само теория.

Така беше.

— Второ, Алекс, ако ти дам… четири кораба, можеш ли да организираш две лъжливи нападения?

Алекс се замисли.

— Мога. Но няма да се получи кой знае какво. Нямаме достатъчно време, не сме добре оборудвани за добра „илюзия“.

— Помисли още веднъж за войниците.

— Е, и?

— Няма ли това да раздвижи гъбата?

— Може би. — Килгър остави рога си и се изправи. — Но трябва да ги ударим силно и внезапно. Извинете ме, ама трябва да изляза по технически причини.

И излезе.

Ото потрепери силно. Това значеше с пълна мощност. А сетне щяха останат завинаги в космоса, ако не успееха да пленят товарните кораби.

Стен забеляза изражението му.

— Не се бой. Ако загубим — и все още сме живи, но нямаме гориво, — ще накараме Килгър да разбие люковете, да раздаде гребла и ще гребем до дома.

Ото се засмя гръмогласно. Битката обещаваше да е бърза и гадна. После се сетиха още нещо. Имаше ли този флот обща линия за връзка с адмирала? Много вероятно. Можеше ли тя да бъде засечена? Почти сигурно. Можеше ли да бъде анализирана, прехваната и заглушена? С комуникационно оборудване с достатъчна мощност… да.

— Най-малко четири от корабите ми имат достатъчно силни излъчватели, за да изкрещят оттук до Хадес шепнешком. Това не е проблем — каза Ото.

Изкрещят… шепнешком? Стен остави настрана сложните метафори на Ото и го попита какво има предвид. Той му обясни. Когато приключи, Стен седна, започна да пие стрегг и да премисля идеята. Беше брутална. Кървава. Практична. Такава, каквато можеше да се очаква от воин Бор — или възпитаник на „Богомолка“.

— Войниците на редовна служба — изказа мислите си на глас Стен — ще жадуват за отмъщение. Запасняците също… особено ако са имали неприятности с Хонджо, както се говори. Да. Напълни отново рога ми, приятелю. Умът ми започва да работи. Трябва обаче да внесем една лека промяна в идеята ти. Ще ни трябват шест, може би осем от най-добрите ти и кръвожадни…

 

 

Синд избухна една наносекунда след като получи заповедта от командващия си офицер. Беше разпределена в отряда за специални задачи и й беше наредено да предаде всичките си оръжия с изключение на пистолета и бойния нож. После й връчиха оръжието за тази битка — битка, която щеше да бъде предвождана от самия адмирал Стен. Битка, която щеше да донесе слава на всички.

Нейното оръжие се оказа малка камера с прикачен предавател. Шега? Не. Да не би, защото беше човек, а тези проклети Бор никога… Не. Другите седем същества бяха Бор — и бяха бесни не по-малко от нея.

Тя отказа да се подчини. Офицерът сви рамене и нареди да бъде поставена под стража. Тогава отстъпи, но изрази несъгласие със задачата.

— Няма да ти помогне, жено.

— Защо не? Имам права.

— Подай оплакване, ако желаеш. Наредено ми беше да избера осем от най-добрите си бойци. Които най-вероятно ще се озоват в сърцето на битката. И които имат шанс да оцелеят в сражението. Избрах ви съгласно нареждането.

— Зарежете комплиментите, искам да изразя несъгласие.

— Казах ти, протестирай колкото щеш. Заповедите идват направо от великия Ото и от адмирал Стен.

Синд повдигна оклюмалата си глава. Стен? Защо такъв позор?

Не, престани да се държиш като дете. Стен си беше Стен.

Сигурно имаше причина.

Ако можеш да разбереш мисленето на Стен, помисли си, тогава сигурно ще си тръгнал по Пътя на воина.