Джудит Макнот
Сега и завинаги (12)

Глава дванайсета

Виктория седеше на дивана в спалнята си. Мадам Дюмос и бе изпратила кутии с нови рокли, които да прибави към вече изумително богатата колекция от ежедневни тоалети, костюми за езда, бални рокли, шапки, шалове, френски ръкавици и чехли.

— Милейди! — ахна Рут, като разопакова едно сатенено наметало в кралско синьо с широка качулка, обшито с хермелинови кожи. — Виждали ли сте някога нещо толкова красиво!

Виктория вдигна очи от писмото на Дороти, което четеше, и равнодушно се съгласи:

— Прекрасно е, колко наметала стават с него?

— Единайсет — отвърна Рут, като галеше меката бяла кожа. — Не, дванайсет. Забравих жълтото кадифе, обшито със самур. Или тринайсет? Да видим — четири кадифени, пет сатенени, две кожени и три вълнени. Общо четиринайсет!

Виктория въздъхна и се усмихна.

— Човек трудно би повярвал, че преди се справях чудесно и с две. А когато се върна у дома, едва ли ще имам нужда от повече от три-четири. Какво разхищение от страна на лорд Филдинг да поръчва дрехи, които скоро няма да мога да нося. В Портидж, Ню Йорк, дамите не се обличат толкова изискано — завърши тя и отново насочи вниманието си към писмото на Дороти.

— Когато се върнете у дома? — разтревожено прошепна Рут. — Какво искате да кажете? Моля за извинение, милейди, простете любопитството ми.

Виктория не я чу; тя препрочиташе писмото, което бе пристигнало днес.

Скъпа моя Тори,

 

Получих писмото ти преди седмица и много се развълнувах от новината, че пристигаш в Лондон, защото се надявах незабавно да се срещнем. Споделих желанието си с баба, но вместо да останем в Лондон, заминахме още на другия ден за имението й в провинцията, което се намира на по-малко от час път с кон от мястото, наречено Уейкфийлд Парк, И сега аз съм в провинцията, а ти в града. Тори, мисля, че баба иска да ни държи разделени, което много ме натъжава и ме ядосва. Трябва да решим как да се срещнем, но ще оставя това на теб, защото ти със сигурност ще измислиш нещо по-добре от мен.

Може би просто си въобразявам, че това са намеренията на баба. Не мога да бъда сигурна. Тя е строга, но не е била жестока с мен. Иска да си намеря, както сама казва, „идеален съпруг“ и за целта се е спряла на един благородник на име Уилсън. Имам купища прекрасни нови рокли във всякакви цветове, въпреки че не мога да нося повечето от тях, докато не дебютирам в обществото, което ми се вижда много странна традиция. Освен това баба казва, че не мога да направя дебюта си, докато не се сгодя за някого, което пък е друга традиция. Колко по-простички бяха нещата у дома, нали?

Казах на баба безброй пъти, че ти на практика си сгодена за Андрю Бейнбридж и че аз бих искала да се занимавам с музика, но тя като че ли не обръща никакво внимание на думите ми.

Никога не те споменава, но аз продължавам да говоря за теб, защото твърдо съм решила да я накарам да склони и да те помоли да живееш с нас. Не ми забранява да говоря за теб; работата е там, че никога не казва нищо, когато те споменавам, което ме кара да мисля, че предпочита да се преструва, че не съществуваш. Просто ме слуша с безизразно лице.

Всъщност често й говоря за теб — но дискретно, както ти обещах. Отначало просто вмъквах името ти в разговора при всеки удобен случай. Когато баба ми каза, че имам красиво лице, аз й отвърнах, че ти си много по-красива от мен; когато изтъкна умението ми да свиря на пиано, аз й казах, че ти си много по-талантлива; когато каза, че обноските ми са задоволителни, аз изтъкнах, че твоите са изключителни.

И когато е всичко това не успях да я накарам да разбере колко сме близки и колко много ми липсваш, бях принудена да взема по-драстични мерки и затова взех малкия ти портрет, който толкова обичам, и го поставих на полицата над камината в гостната. Баба нищо не каза, но на следващия ден ме изпрати на обиколка из Лондон, а когато се върнах, намерих портрета отново в стаята си.

Няколко дни по-късно очакваше посещение от някакви приятелки, затова се промъкнах в любимия й салон и подредих там твоите скици на пейзажи край Портидж — онези, които ми даде, за да ми напомнят за дома. Когато дамите ги видяха, ахнаха, възхитени от таланта ти, но баба нищо не каза. На следващия ден ме изпрати в Йоркшир, а когато се върнах, намерих рисунките ти в един шкаф в стаята си.

Тази вечер тя отново имаше гости и ме помоли да посвиря на пианото за приятелите й. Започнах да свиря и изпях песента, която двете написахме като деца — нарекохме я „Завинаги заедно“, помниш ли? По студеното изражение на баба разбрах, че ми е много ядосана. Когато приятелите й си тръгнаха, тя ме уведоми, че е решила да ме изпрати в Девъншир за цяла седмица.

Ако отново я предизвикам, имам чувството, че ще ме изпрати в Брюксел или някъде другаде за цял месец. И въпреки това няма да се откажа. Но стига толкова по този въпрос.

Представям си колко си била шокирана, като си научила, че годежът ти с лорд Филдинг е бил обявен. И колко би се разстроил Андрю, ако научи за това. Но след като вече всичко е наред и няма да има никакви последствия, трябва да се наслаждаваш на новите си тоалети и да не се чувстваш виновна, че не си могла да спазиш траура за мама и татко. Аз пося черни ръкавици, което по думите на баба е обичаят в Англия да покажеш, че си в траур, въпреки че някои хора носят черно в продължение на шест месеца, а после се обличат в сиво още шест.

Баба много държи на благоприличието и дори да повярва, че вече си сгодена за Андрю, което е самата истина, аз няма да мога да се появя официално в обществото до следващата пролет. Тя казва, че не е прието да се ходи на шумни, официални събития, преди да е изминала година от смъртта на близък човек от семейството. Аз съвсем не възразявам, тъй като представата за бал и всичко свързано с него ми се струва направо ужасяваща. Трябва на всяка цена да ми разкажеш дали в действителност е толкова лошо.

Баба ще посещава Лондон от време на време заради театрите, които много обича, и ми обеща, че понякога ще ме взема със себе си. Ще те известя веднага и ще измислим някакъв начин да се срещнем.

Сега трябва да тръгвам, защото баба е наела преподавател да ме обучава на светски обноски за появата ми в обществото. Има толкова много за учене, че свят ми се завива…

Виктория прибра писмото в едно чекмедже, погледна часовника на полицата над камината и въздъхна. Много добре знаеше какво има предвид Дороти, защото от близо две седмици госпожица Флоси Уилсън я учеше на правилата за поведение и благоприличие и сега беше време за поредния урок.

— Ето те и теб — усмихна се госпожица Флоси, когато Виктория влезе в салона. — Днес мисля, че трябва да обърнем внимание на обръщенията към съответните членове в йерархията на перовете. Не бива да допускаме да направиш грешка на бала ти утре вечер.

Виктория едва се сдържа да не хване полите си и да побегне от къщата, но вместо това седна до Чарлз. От почти две седмици госпожица Флоси я водеше на всевъзможни шивачи и шапкари в промеждутъците от привидно нескончаемите уроци по поведение, танци и френски. По време на тези уроци тя следеше внимателно дикцията на Виктория, наблюдаваше всеки неин жест и й задаваше въпроси за уменията и интересите й, като през цялото време клатеше къдравата си главица и размахваше ръцете си. Тя напомняше на Виктория за нетърпелива птичка.

— И така — изчурулика госпожица Флоси, — ще започна с херцозите. Както ти казах вчера, херцогът е най-високата некралска титла в йерархията на перовете в Англия. Херцозите на практика са „принцове“ и макар че може да ти се стори, че принцовете са от по-висок ранг, трябва да запомниш, че кралските синове са принцове по рождение, но биват издигани до ранга на херцози. Нашият скъп Чарлз е херцог! — тържествено и напълно излишно заключи тя.

— Да — съгласи се Виктория, отвръщайки на съчувствената усмивка на чичо си.

— След херцога идва ред на маркиза. Той е наследник на херцога. Именно затова нашият скъп Джейсън е маркиз! После идва ред на графовете, виконтите и най-накрая на бароните. Да ти запиша ли всичко това, мила?

— Не — веднага отвърна момичето. — Запомних го.

— Ти си толкова умно дете — похвали я госпожица Флоси. — И така, да продължим с обръщенията. Когато говориш с херцог, трябва да го наричаш „ваша милост“; никога не се обръщай към херцог с „милорд“. Към херцогинята също трябва да се обръщаш с „ваша милост“. Но към всички останали благородници можеш да се обръщаш с „милорд“, а към съпругите им с „милейди“, което е общоприетата форма на обръщение. Когато станеш херцогиня, и към теб ще се обръщат с „ваша милост“ — завърши тя. — Не е ли вълнуващо.

— Да — смутено отвърна Виктория. Чарлз й беше обяснил защо е необходимо обществото да мисли, че годежът й с Джейсън е действителен, и тъй като Флоси Уилсън беше голяма бъбривка, той беше решил, че и тя трябва да повярва на това както всички останали.

— Сдобих се с разрешение от „Алмак“ да танцувате валс на твоя дебют, мила моя. Но стига толкова по този въпрос. А сега нека прегледаме една част от „Перството“ на Дебре?

Това изтезание обаче й беше спестено от Нортръп, който влезе в салона, прокашля се и обяви пристигането на графиня Колингуд.

— Покани я да влезе, Нортръп — весело каза Чарлз. Каролайн Колингуд влезе в салона, забеляза отворените книги по етикет и „Перството“ на Дебре и се усмихна затворнически на Виктория:

— Надявах се, че може би ще ме придружиш на една разходка из парка.

— С най-голямо удоволствие — възкликна Виктория. — Имате ли нещо против, госпожице Флоси? Чичо Чарлз?

След като и двамата дадоха разрешението си, тя хукна нагоре по стълбите да оправи косата си и да си вземе бонето.

Докато я чакаше, Каролайн се обърна любезно към двамата по-възрастни в салона:

— Предполагам, че очаквате с нетърпение предстоящата вечер.

— О, да — отвърна госпожица Флоси и енергично тръсна русите си къдрици. — Виктория е прекрасна млада дама, излишно е да го споменавам пред вас, тъй като вече я познавате. Има толкова очарователни маниери, общува с такава лекота и умение. И какви очи! И каква прекрасна фигура! Убедена съм, че ще пожъне огромен успех. Жалко само, че не е руса.

Госпожица Флоси въздъхна и тъжно поклати глава, забравяйки за махагоновите къдрици на лейди Колингуд.

— Русото е изключително модерно — обяви тя и се вторачи с птичия си поглед в Чарлз. — Помните ли лорд Хорнби като млад? Тогава си мислех, че няма по-красив мъж от него. Беше червенокос и имаше чудесни маниери. Брат му пък беше толкова нисък… — продължи тя, подскачайки от тема на тема като от клон на клон.

 

 

Виктория огледа парка и се облегна назад в откритата карета. Затвори очи, наслаждавайки се на свободата:

— Колко е спокойно тук и колко мило от твоя страна, че вече толкова следобеди ме спасяваш с тези разходки из парка.

— Какво изучаваше, когато пристигнах?

— Общоприетите форми на обръщение към благородници и техните съпруги.

— И овладя ли ги? — попита Каролайн.

— Напълно. Трябва просто да се обръщам към мъжете с „господарю“, сякаш са богове, а към съпругите им с „господарке“, като че ли съм им камериерка.

Смехът на Каролайн беше заразителен.

— Но най-трудно се справям с френския. Майки ми ни научи с Дороти да четем на френски, с което се справям доста добре, но не мога да си спомня точната дума, когато се опитам да я използвам в речта.

Каролайн, която говореше свободно френски, се опита да помогне:

— Понякога най-добре се учи език, като запомняш полезни фрази, вместо отделни думи; така не се налага да мислиш как да ги свържеш, а по-късно идва и останалото. Например как би ме помолила да ти дам нещо за писане на френски?

— Mon pot d’encre veut vous emprunter votre stylo — смело изрече Виктория.

Приятелката й се усмихна:

— Току-що каза: „Мастилницата ми иска да вземе назаем писалката ти.“

— Е, почти успях — каза девойката и двете прихнаха да се смеят.

Хората, които се разхождаха с карети из парка, се обърнаха по посока на звънкия смях и за пореден път отбелязаха, че елегантната графиня Колингуд показва особена слабост към лейди Виктория Сийтън — факт, който вече значително беше допринесъл за нарастващия престиж на Виктория сред светското общество, което тепърва щеше да се запознае с нея.

Момичето протегна ръка към Улф, който редовно ги придружаваше по време на разходките им, и го погали по главата:

— Не е ли удивително, че толкова лесно научих математика и химия от баща ми, а френският не ми се отдава? Може би не мога да го усвоя, защото ми се струва толкова безсмислено да го уча.

— Защо безсмислено?

— Защото Андрю ще дойде скоро да ме отведе у дома.

— Ще ми липсваш — каза замислено Каролайн. — За повечето приятелски връзки трябват години, за да добият лекотата и сигурността, с която ние вече общуваме. Кога точно мислиш, че твоят Андрю ще пристигне?

— Писах му седмица след смъртта на родителите ми — отвърна тя и разсеяно прибра измъкналия се кичур коса пол надиплената периферия на лимоновожълтата си шапчица. — Ще са необходими около шест седмици писмото да стигне до него, още толкова, докато той се върне у дома, и още четири — шест седмици, докато пристигне от Америка дотук. Това прави шестнайсет-осемнайсет седмици общо. Утре ще станат точно осемнайсет седмици, откакто му писах.

— Допускаш, че е получил първото ти писмо в Швейцария, но пощата до Европа не винаги е благонадеждна. Освен това представи си, че вече е заминал за Франция, където сама каза, че отива след това.

— Дадох на госпожа Бейнбридж — майката на Андрю — още едно писмо, което да изпрати до Франция, в случай че стане така — въздъхна Виктория. — Ако знаех, когато му писах тогава, че сега ще бъда в Англия, той можеше да остане в Европа и това щеше да улесни нещата. За съжаление нямах никаква представа и това, което му съобщих в първите писма, беше само че родителите ми са загинали при злополука. Сигурна съм, че е тръгнал за Америка веднага щом е научил.

— Тогава защо не е пристигнал, преди ти да тръгнеш за Англия?

— Вероятно не е имал достатъчно време. Предполагам, че е пристигнал седмица или две след моето заминаване.

Каролайн я изгледа замислено и нерешително попита:

— Виктория, каза ли на херцога на Атъртън, че си сигурна, че Андрю ще дойде за теб?

— Да, но той не ми вярва. Точно затова е твърдо решен да направя дебюта си в обществото този сезон.

— Но не е ли странно, че той иска двамата с лорд Филдинг да се преструвате на сгодени? Не искам да любопитствам — бързо се извини младата жена. — Ако предпочиташ да не го обсъждаш с мен, ще те разбера.

Виктория развълнувано поклати глава:

— Отдавна копнея да говоря с теб за това, но не исках да се възползвам от приятелството ни, обременявайки те с тревогите си.

— Аз ти споделих моите — отвърна Каролайн, — нали за това са приятелите — да споделят и да обсъждат проблемите си. Не можеш да си представиш колко хубаво и рядко срещано е да имаш приятел в това общество, човек, на когото можеш да се довериш.

Момичето се усмихна:

— В такъв случай… Чичо Чарлз казва, че причината, поради която той иска всички да повярват на годежа ми, е, че така ще мога да избегна евентуални „обвързвания“ и „усложнения“. Ако съм сгодена, казва той, ще мога да се наслаждавам на цялото вълнение на дебюта си, без да се чувствам притискана от кандидати за ръката ми или от обществото.

— В известен смисъл е прав — отбеляза Каролайн с леко объркано изражение на лицето, — но ще му струва много усилия да те предпази от настойчивите предложения на господата.

Виктория замислено се вгледа в лехите с нарциси край пътеката:

— Зная, и съм се замисляла за това. Чичо Чарлз е привързан към мен и понякога имам чувството, че все още се надява двамата с лорд Филдинг да се оженим, ако Андрю не дойде.

Гълъбовосивите очи на приятелката й се изпълниха с тревога:

— Мислиш ли, че има такава възможност?

— Не — отвърна Виктория и се усмихна.

Каролайн въздъхна с облекчение и се облегна на възглавниците на седалката:

— Чудесно. Бих се тревожила за теб, ако се омъжиш за лорд Филдинг.

— Защо?

— Ще ми се да не го бях споменавала — промърмори смутено младата жена, — но тъй като вече го сторих, мисля, че трябва да ти кажа. Ако твоят Андрю не дойде да те вземе, трябва да знаеш що за човек е лорд Филдинг. Има дворцови приеми, на които той не е съвсем добре дошъл…

— Защо?

— Преди четири години стана някакъв скандал. Не съм запозната с подробностите, тъй като тогава бях твърде млада, за да бъда посветена в скандалните клюки. Миналата седмица попитах съпруга си, но той е приятел на лорд Филдинг и не иска да говори за това. Каза, че всичко било пълна безсмислица, разпространявана от някаква злобна жена, и ми забрани да разпитвам други хора, защото отново щели да тръгнат слухове.

— Госпожица Флоси казва, че в обществото винаги се разпространяват някакви клюки, които в повечето случаи са пълна глупост — каза Виктория. — Каквото и да е, ще го науча през следващите четири седмици.

— Няма — предсказа категорично Каролайн. — Първо, ти си млада, неомъжена, затова никой няма да ти каже нищо, даже да не е особено скандално, от страх да не се почувстваш засегната или да изпаднеш в несвяст. Второ, хората одумват другите, но рядко разказват историите си на онези, които са засегнати. Тези приказки се разказват зад гърбовете на хората, които най-пряко са засегнати.

— Така пораженията са най-големи и вълнението най-силно — съгласи се Виктория. — Клюките не са нещо непознато и в Портидж, Ню Йорк, и обикновено и там са пълни глупости.

— Може би, но има и нещо друго, за което искам да те предупредя — продължи Каролайн с виновно изражение на лицето, но твърдо решена да предпази приятелката си. — Заради титлата и богатството си лорд Филдинг все още е много желан, а освен това дамите го намират и за много привлекателен. Поради тези три причини го преследват. Той обаче съвсем не се отнася добре с тях. Всъщност понякога направо се държал грубо. Виктория — с нескрит укор завърши тя, — лорд Филдинг не е джентълмен.

Изчака да види реакцията на приятелката си, но когато тя я погледна така, сякаш този недостатък в характера на лорд Филдинг едва ли има по-голямо значение от смачкано шалче около врата на някой господин, младата жена въздъхна и наведе глава:

— Мъжете се страхуват от него почти колкото и дамите не само за това, че е студен и надменен, но защото се носят слухове и за дуелите му в Индия. Казват, че е участвал в много и най-хладнокръвно е убивал противниците си. Казват, че е готов да предизвика всеки мъж на дуел при най-малкия повод.

— Не вярвам — прекъсна я Виктория, несъзнателно защипвайки Джейсън.

— Ти може би не, но другите вярват и се страхуват от него.

— В такъв случай отлъчват ли го от обществото?

— Точно обратното — умилкват му се. Никой не смее открито да го отлъчи.

Виктория недоверчиво я погледна:

— Със сигурност не всички, които го познават, се страхуват от него, нали?

— Почти всички. Робърт най-искрено го харесва и започва да се смее, когато кажа, че има нещо зловещо в лорд Филдинг. Но веднъж чух майката на Робърт да казва пред нейни приятелки, че лордът е порочен, че се възползва от жените и после ги отблъсква.

— Не може да е толкова лош. Сама каза, че е много желан.

— Всъщност смятан е за най-добрата партия в Англия.

— Видя ли! Ако хората наистина го мислеха за толкова ужасен, никоя млада дама, нито пък родителите й биха искали тя да се омъжи за него.

Каролайн се изсмя:

— Има жени, които за херцогска титла и огромно състояние биха се омъжили и за Синята брада!

Девойката тихичко се засмя, а приятелката й напълно се обърка и лицето й помръкна:

— Виктория, нима на теб не ти изглежда странен и страшен?

Тя внимателно обмисляше как да отговори, а през това време кочияшът обърна каретата назад към градската къщи на Джейсън. Тя си спомни хапливите думи на Джейсън при пристигането й в Уейкфийлд, както и яростта му когато я хвана да плува в потока. Но си спомни и как ловко я беше надлъгал на карти, как я утеши в нощта, когато плака, и как се беше смял на опитите й да издои кравата. Спомни си и как я беше притиснал до гърдите си и как я целуна едновременно страстно, властно и нежно, ала побърза да прогони този спомен.

— Лорд Филдинг е избухлив — започна бавно, — но съм забелязала, че бързо му минава и е склонен да забрави лошото. Аз доста приличам на него в това отношение, макар че не избухвам толкова лесно. Освен това не ме предизвика на дуел, когато заплаших да го застрелям — пошегува се, — затова не мога да повярвам, че толкова лесно убива хора. И ако ме попиташ що за човек е, вероятно бих казала, че е изключително щедър и способен на нежност под…

— Шегуваш се!

Виктория поклати глава и се опита да й обясни:

— Аз гледам на него по различен начин. Опитвам се да гледам на хората така както баща ми ме е учил.

— А учил ли те е да си затваряш очите пред недостатъците им?

— Съвсем не. Но той беше лекар и ме научи да търся причината за нещата, а не просто да отчитам симптомите. Затова, когато някой се държи странно, аз започвам да се питам защо го прави. Винаги има някаква причина. Забелязвала ли си, че когато хората не се чувстват добре, често са избухливи?

Каролайн веднага кимна:

— Братята ми ставаха ужасно раздразнителни при най-малкото неразположение.

Точно това имам предвид. Братята ти не са лоши хора, но когато не се чувстват добре, се променят.

— Мислиш ли в такъв случай, че лорд Филдинг е болен?

— Мисля, че не е много щастлив. Освен това баща ми ме научи да съдя за човека по делата, а не по думите му. Ако погледнеш по този начин лорд Филдинг, можеш да кажеш, че се е държал много мило с мен. Той ми осигури дом и повече красиви дрехи отколкото мога да износя за цял живот, даже ми разреши да взема Улф в къщата.

— Твоята представа за хората е твърде романтична — тихо каза Каролайн.

— Не, не е така — тъжно възрази Виктория. — Аз също избухвам и лесно се засягам, както всички други. Едва след това се сещам за необходимостта от това да се опитам да разбера защо този човек е постъпил така.

— Значи не се страхуваш от лорд Филдинг дори когато е ядосан?

— Малко — призна унило Виктория. — От друга страна, откакто пристигнахме в Лондон, не съм го виждала и сигурно се чувствам толкова смела само защото сме далеч един от друг.

— Вече не — отбеляза приятелката й, като кимна многозначително към елегантната черна карета със златен герб на вратата, която чакаше пред Ъпър Брук Стрийт номер 6. — Това на черната карета е гербът на лорд Филдинг — поясни тя, забелязвайки недоумението на Виктория, — а другата карета зад нея е нашата, което означава, че съпругът ми е приключил работата си по-рано и е решил сам да ме вземе.

Девойката почувства как сърцето й трепна при мисълта, че Джейсън е там — реакция, която тя веднага отдаде на чувството за вина, защото го беше обсъждала с Каролайн.

Господата бяха в салона за гости и вежливо изслушваха госпожица Флоси, която ги измъчваше с дълъг, несвързан монолог за напредъка на Виктория през последните две седмици, придружен с възторжени коментари за собствения й дебют преди почти петдесет години. Само един бегъл поглед беше достатъчен на Виктория да разбере, че Джейсън едва издържа компанията госпожица Флоси.

— Виктория! — възкликна госпожица Флоси и запляска възторжено с малките си ръце. — Най-после се върна! Тъкмо казвах на господата колко талантлива пианистка си и те изгарят от нетърпение да те чуят.

Без изобщо да забележи ироничния поглед на Джейсън, когато чу да го описват като „изгарящ от нетърпение“, госпожица Флоси заведе Виктория до пианото и настоя незабавно да изсвири нещо.

Девойката седна безпомощно на пейката и погледна към Джейсън, който съсредоточено отстраняваше някаква прашинка от крачола на изкусно ушития си тъмносин панталон. Изглеждаше твърде отегчен. Но беше и невероятно красив, осъзна Виктория и отново изпита онова вълнение, което стана още по-силно, когато той вдигна очи към нея и й отправи една от ироничните си усмивки:

— Не познавам жена, която да може да плува, да стреляла опитомява диви животни и едновременно с това да свири на пиано. Да послушаме как свириш.

По тона му разбра, че не очаква от нея да се представи добре, и отчаяно искаше да избегне свиренето точно в този момент, когато беше толкова необяснимо неспокойна, затова побърза да се извини:

— Господин Уилхайм даваше уроци на мен и на Дороти като отплата за това, че баща ми го излекува от белодробно заболяване, но сестра ми е много по-добра от мен. Отдавна не бях свирила и все още не съм във форма. Бетовен все още ми е посредствен…

Загуби надежда да се измъкне, когато Джейсън предизвикателно повдигна вежда и кимна многозначително към пианото. Виктория въздъхна и се предаде:

— Какво бихте искали да чуете?

— Произведение на Бетовен — сухо отвърна той. Виктория му хвърли гневен поглед, който го накара да се усмихне. Тя наведе глава и се приготви да изпълни желанието му. Внимателно пробяга с пръсти по клавиатурата, после спря за миг с ръце над клавишите. Когато отново засвири стаята се огласи от живата, бурна мелодия на Соната във фа минор на Бетовен.

В антрето зад салона за гости Нортръп престана да лъска а сребърна купа и блажено притвори очи. Във фоайето О’Мейли, който се караше на един от подчинените си, спря, обърна глава към гостната и се усмихна.

Когато Виктория удари заключителния акорд, всички в стаята заръкопляскаха възторжено, само Джейсън се облегна назад и леко се усмихна.

— Притежаваш ли някакви други „посредствени“ умения? — попита той, но в очите му се четеше искрено възхищение и когато Виктория го видя, удоволствието й беше безгранично.

Каролайн и съпругът й си тръгнаха скоро след това, като обещаха да дойдат на бала в чест на Виктория на следващата вечер. Госпожица Флоси ги придружи до вратата. Останала насаме с Джейсън, Виктория се почувства неловко и веднага подхвана разговор:

— Изненадана съм да те видя тук.

— Нима смяташе, че ще пропусна дебюта ти? — предизвикателно попита той с ослепителна усмивка. — Правилата за добро поведение не са ми чак толкова чужди. Нали уж сме сгодени. Как би изглеждало, ако не се появя?

— Милорд — започна тя.

— Звучи добре — засмя се той. — Много почтително. Не си ме наричала така досега.

Виктория го погледна с престорена строгост:

— Нямаше да го направя и сега, само че госпожица Флоси набива в главата титли и начини на обръщение вече дни наред. Но това, което исках да кажа, е, че не ме бива много в лъжите и идеята да казвам на хората, че сме сгодени, ме кара се чувствам ужасно неловко. Чичо Чарлз не обръща внимание на възраженията ми, но аз мисля, че идеята му никак не е добра.

— Така е — съгласи се Джейсън. — Давам ти възможност да появиш в обществото този сезон, за да те представя пред потенциални съпрузи.

Виктория отвори уста, за да заяви, че Андрю ще стане неин съпруг, но Джейсън вдигна ръка и се поправи:

— Целта ми е да те представя пред потенциални съпрузи, в случай че Амброуз не дотича да те спаси.

— Андрю — поправи го момичето. — Андрю Бейнбридж.

Джейсън сви рамене:

— Когато стане дума за нашия годеж, искам да казваш това, което твърдя и аз.

— Какво е то?

— Че все още не всичко е уредено, че ти не ме познаваш достатъчно добре, за да си сигурна в чувствата си към мен. Така и други ще могат да те ухажват и дори Чарлз не би могъл да възрази.

— Бих предпочела да кажа истината, че не сме сгодени.

— Не можеш. Ако някой от нас се откаже сега, толкова скоро след пристигането ти в Англия, ще последват неприятни коментари за това кой се е отказал и защо.

Виктория си спомни как Каролайн описа отношението на обществото към Джейсън и веднага се досети какво щяха да си помислят хората, ако се откаже от годежа, затова беше по-добре да продължат да се преструват. За нищо на света не би му се отплатила за добротата и щедростта му към нея, допускайки някой да си помисли, че не се е омъжила за него, защото го е сметнала за отблъскващ или страшен.

— Добре. Ще казвам, че нещата между нас все още не са съвсем ясни.

— Добро момиче — каза той. — Чарлз вече преживя един почти фатален сърдечен удар, а сърцето му е слабо. Не искам да го тревожа излишно, тъй като е твърдо решен да те види сполучливо омъжена.

— Но какво ще стане с него, когато Андрю дойде да ме отведе у дома? — попита тя с разширени от тревога очи. — И какво ще си помислят хората тук, когато те отхвърля, за да се омъжа за Андрю?

Весели пламъчета заиграха в очите на Джейсън заради изразите, които Виктория използваше:

— Ако това стане, ще обясним, че спазваш стар годеж, уреден от баща ти. В Англия се смята за дълг на всяка дъщеря да се омъжи според желанието на семейството й, така че всички ще проявят разбиране. На Чарлз ще му липсваш, но ако знае, че си щастлива, ще го понесе по-леко. Аз все пак мисля, че това няма да се случи. Той ми разказа за Бейнбридж и аз съм напълно съгласен с него, че той най-вероятно е безволев мъж, изцяло подвластен на овдовялата си майка. Без твоето присъствие в Америка, което да му вдъхва кураж и решителност, той едва ли ще се осмели да се противопостави на майка си и да те последва.

— За Бога! — възмути се Виктория, разгневена от това колко погрешна беше представата на Джейсън за Андрю.

— Не съм приключил — прекъсна я Филдинг. — Очевидно баща ти не е бил особено въодушевен от идеята за вашия брак — настоявал е да се разделите, за да изпитате чувствата си един към друг, при положение, че се познавате откакто се помните. Затова, ако все пак застане на прага на моя дом, ще трябва да спечели моето одобрение, за да ти разреша да се омъжиш за него и да се върнеш в Америка.

Виктория се разкъсваше между гнева и желанието си да се изсмее.

— Как е възможно! — възкликна тя напълно объркана. — Та ти никога не си го срещал, а вече си решил що за човек е! И сега казваш, че не мога да замина с него без твоето разрешение; ти, който едва не ме изхвърли в деня, когато пристигнах в Уейкфийлд!

Всичко беше толкова абсурдно, че тя се засмя:

— Ти ме смайваш — никога не знам какво ще кажеш или ще направиш в следващия миг. Когато ти си замесен, просто не зная как да постъпя.

— Трябва да прегледаш тазгодишната реколта от лондонски контета през следващите няколко седмици, да си избереш някого и да го доведеш при мен, за да ви дам благословията си. Няма нищо по-лесно. Аз ще работя тук, в кабинета си почти всеки ден.

— Тук ли? — възкликна Виктория. — Мислех, че ще отседнеш в дома на чичо Чарлз.

— Ще спя там, но ще работя лук. Къщата му е ужасно неудобна. Мебелите са стари, а повечето стаи са малки и тъмни. Освен това, щом имаш придружителка, никой няма да си помисли нищо лошо, ако съм тук през деня. Няма причина да си създавам неудобства, докато работя. Като стана дума за придружителки, Флоси Уилсън не ти ли досажда с безкрайните си брътвежи?

— Тя е много мила жена. — Виктория отново едва сдържа смеха си.

— Никога не съм чувал жена да говори толкова много и да казва толкова малко.

— Има добро сърце.

— Така е — разсеяно се съгласи той, поглеждайки часовника си. — Тази вечер съм на опера. Когато се върне Чарлз, кажи му, че съм пристигнал и че ще дойда утре вечер навреме, за да поздравя гостите.

— Чудесно — каза тя и като му хвърли дързък, развеселен поглед, добави: — Предупреждавам те обаче, че удоволствието ми ще бъде безкрайно, когато Андрю дойде и ти се наложи да признаеш, че не си бил прав.

— Не бъди толкова сигурна.

— Напротив, сигурна съм. Ще помоля да приготвят омразния ти пай и ще те накарам да го изядеш пред мен.

Джейсън удивено я изгледа:

— Ти май от нищо не се страхуваш?

— Не се страхувам от теб — весело заяви тя.

— А би трябвало — отвърна той и си тръгна.