Джоана Линдзи
Нежен бунт (5)

Глава пета

— Е, скъпа моя, сега вярваш ли ми? — прошепна Франсиз, приближавайки се до Рослин.

Тя беше заобиколена от обожатели. Те се суетяха около нея от мига, в който се появеше в салона. Това беше третият й бал за последните няколко дена.

Въпросът не събуди любопитство у присъстващите. Всъщност никой не го чу. Господата не откъсваха очи от облечената в ефирна сатенена рокля Рослин. Вниманието им изведнъж бе привлечено от приятелски спор за предстоящите надбягвания. Тя сама беше инициатор на този спор. Това й се стори хитър ход, с който прекъсна предишната препирня — кому да подари следващия танц. Омръзна й да танцува. Особено с лорд Брадли. Той имаше най-огромните крака отсам шотландската граница.

За щастие или за нещастие, въпросът на Франсиз не изискваше разяснение. Чуваше го твърде често през последните дни. Виждаше удовлетворението и вълнението на приятелката си от начина, по който обществото посрещаше Рослин. Франсиз приемаше успеха й като свой.

— Вярвам ти — въздъхна Рос. Надяваше се да изрича за последен път тези думи. — Честна дума. Но как да избирам сред толкова много?

Франсиз отстъпи назад и започна да я увещава:

— Не е нужно да избираш, за бога. Ловът току-що започва. Има и други мъже с качества, които ти още не познаваш. Няма да се хвърлиш сляпо, нали?

— Не, разбира се! Нямам намерение да се омъжвам за някой напълно непознат. Е, не мога да го опозная толкова бързо, но имам намерение все пак да събера някои сведения за него. Вярвам, че това ще помогне за трезвата ми преценка.

— Събиране на сведения? Така ли го наричаш?

Рослин отново въздъхна.

— О, Франсиз, не знам. Без значение как го наричам, трябва да мисля хладнокръвно. А и нито един от тези, с които се запознах, не възбужда и най-малък интерес у мен. Ще си купя съпруг. Това е най-разумното решение. Не е нужно да ми харесва особено, но трябва да отговаря на някои изисквания…

— Глупости — решително се противопостави Франсиз. — Да не искаш да се откажеш точно сега, когато едва си започнала търсенето? Какво те отчайва?

Рослин направи гримаса.

— Те всички са толкова млади, Франсиз. Джилбърт Търуит не е на повече от двадесет. Невил Болдуин му е връстник. Графът е колкото мен, а лорд Брадли е само с няколко години по-възрастен, но се държи така, сякаш още не е напуснал училищната скамейка. Другите двама не са по-добри. Проклятие, карат ме да се чувствам толкова стара. Грамп ме предупреди. Каза ми, че ще трябва да си потърся някой по-възрастен мъж. Но къде да го намеря? Само не ми казвай, че всички са женени, защото ще започна да вия.

Франсиз се разсмя.

— Рос, ти просто прибързваш. Има много видни господа вдовци и заклети ергени. Сигурна съм, че като се запознаеш и с тях ще промениш мнението си. Но аз трябва да те представя, защото те се стесняват от всички тези младоци, които не те оставят нито за миг на спокойствие. Те не биха се осмелили да се състезават с тях. Успехът ти е поразителен. Ако искаш да привлечеш вниманието на някой по-възрастен, ще трябва да го окуражиш. Накарай го да почувства, че се интересуваш от него. Знаеш за какво точно говоря.

— По дяволите, Франсиз, не се изчервявай. Бих могла да бъда и по-дръзка, ако се наложи. Дори съм готова да го заявя и сама да направя предложение. Не повдигай вежди. Знаеш, че мисля точно за това и ще го направя, ако е нужно.

— А ти добре знаеш, че проявата на такава смелост е само на думи.

— Може би при нормални обстоятелства. Но в момента нямам голям избор. Не мога да губя време в ухажване. Определено не и да седя и чакам подходящият мъж да ме намери. Така че ти само ми посочи достойните партии с по-богат опит и аз ще ти кажа на кои бих искала да бъда представена. Достатъчно време загубих с тези хлапаци.

— Така да бъде — отговори Франсиз и небрежно огледа стаята. — Онзи там високият до музикантите. Не мога да се сетя в момента за името му. Но разбрах, че е вдовец с две деца. О, не, три. Трябва да е около четиридесет и една, четиридесет и две години. Доколкото разбрах, той е доста мил и приятен. Има голямо имение в Кент, където са децата му, но предпочита градския живот. Отговаря ли на изискванията ти?

Рослин се засмя на неумелия опит на Франсиз да я подразни.

— О, не е лошо, изобщо не е лошо. Харесват ми тези посребрени слепоочия. Ако не мога да разчитам на обич, поне мога да избирам външен вид. А той не е никак лош. Става за начало. Следващият?

Франсиз я изгледа под око. Чувстваше се, сякаш е на пазара за добитък. Този подход беше толкова логичен, делови и неприятен. Но всички други жени имат бащи, покровители, които се занимават с проучване на годениците, подготовка на сватбите, а за самите булки оставаха щастливите фантазии и блянове за вечна любов или разочарованията от нея. Рос нямаше кого да натовари с деловите въпроси, трябваше сама да си намери жених, да направи всички приготовления, включително и финансовите. Франсиз разбра, че е излишно да разубеждава приятелката си и прие присърце молбата й. Посочи й друг господин, после още един. След един час девойката се беше запознала с всичките и беше свела възможните кандидати до минимум. Но младите мъже не я оставяха на спокойствие и продължаваха да я канят танц след танц. Вниманието и светската обстановка допринесоха за емоционалното й разтоварване, но всичко това започваше да я отегчава.

Рослин беше прекарала целия си живот с дядо си и слугите, които познаваше още от детството. Твърде малко се бе движила в мъжко обкръжение. Мъжете, които познаваше, бяха свикнали с нея. На останалите не обръщаше внимание. За разлика от Нети, която разбираше всичко от пръв поглед и много добре усещаше въздействието, което има над мъжете, Рослин беше твърде разумна и предпазлива в отношенията си с другия пол. Не съзнаваше чара си, уловен от погледите на „избраниците“. Струваше й се, че възрастта й е минала предела за ухажване. Разчиташе преди всичко на социалното си положение и богатство.

Смяташе, че в сравнение с всички тези млади момичета, които за пръв път се явяват в обществото, тя би трябвало да се примири с брак за някой втори или трети син без всякаква перспектива. Или не дай боже, за някой комарджия, затънал в дългове и ипотеки. Въпреки че брачният договор, приготвен от Грамп, оставяше в нейните ръце контрола над огромното богатство, тя се зарече да бъде щедра. Можеше да си го позволи. Богатството й беше толкова голямо, че я поставяше и затруднено положение.

След първия бал, на който я заведе Франсиз, реши да преосмисли положението си. Оказа се, че мъжете се интересуват от нея, без да знаят нищо за състоянието й. Разбира се, дрехите и бижутата й сами говореха за това. Онзи заможен граф вече я беше посетил на Сауд Одли. Също така и неприятният лорд Брадли. По-възрастните мъже в списъка й съвсем не бяха бедни. Всички те изглеждаха особено поласкани от проявения интерес. Но биха ли пожелали да се оженят за нея? Е, тя щеше да разбере това. На първо място трябваше да научи колкото се може повече за всеки един от тях. Не желаеше да изживее ужаса от някои отвратителни навици след брака.

Нуждаеше се от някого, на когото може да се довери и на чиито съвети да разчита. От дълги години да познава тези мъже, за да й помогне в избора. Откакто овдовя, Франсиз водеше прекалено затворен и уединен живот, така че нямаше точна представа за характерите на подходящите партии за женитба. Тя не познаваше никой друг, освен приятелите на покойния си съпруг. Нямаше никой, с когото да обсъди този деликатен проблем. Мъжете, които представи тази вечер на Рослин бяха просто познати, за които имаше само бегла представа.

Умело пусната мълва би могла да помогне в случая, но на това не можеше да се разчита. Една стара клюка много лесно отшумява за сметка на нещо по-интересно и тогава това вече не би й послужило. Ех, ако имаше повече приятели в Лондон! Но тя познаваше единствено Франсиз.

Досега не им беше хрумвало, че могат да наемат някого, който да събере необходимите сведения. А дори да се бяха сетили за това, нямаше да знаят как да се свържат с такъв човек. Всичко би могло да бъде толкова просто, но Рослин от самото начало се беше подготвила за извънредно труден лов на съпруг. Да се измъчва и тормози, да се притеснява, че няма достатъчно време за сполучлив избор.

Все пак тази вечер имаше напредък. Малък, но напредък. Сър Артемъс Шадуел, вдовецът с посребрените слепоочия, се беше престрашил и приближил до обкръжението й от похотливи и буйни младоци, които не я оставяха нито за миг и я отвлече за един танц. Докато танцуваха, тя можа да разбере от него единствено, че има деца. И то пет деца. Той въобще не се интересуваше от създаването на ново семейство, дори и да встъпеше в повторен брак. Тя се чудеше как би могъл да го избегне.

Положението изглеждаше твърде лошо. Единственото нещо, което Рослин искаше от евентуалния си съпруг, бяха децата. Това беше единственото нещо, свързано с брака, което очакваше с нетърпение. Трябваше да има деца. Не много. Само две, или три, или четири… Беше твърдо решена на това. А и не можеше да чака повече. Не и на нейната възраст. Ако ще създава семейство, трябва да започне с това. Този въпрос трябваше да бъде решен от самото начало. Нямаше да позволи да има „може би“ или „ще видим“.

Реши, че е още рано да изличи от списъка си името на сър Артемъс. А и той не знаеше, че е в списъка на „възможните“ й съпрузи и затова не бе взел на сериозно интересът й към децата. Намерението на мъжа може да бъде променено. Това беше единственото, което тя знаеше за мъжете.

След танца той я заведе при приятелката й. Франсиз стоеше близо до масата с напитките и разговаряше с млада непозната жена. Оркестърът засвири валс и Рослин забеляза настойчивият лорд Брадли да се насочва към нея. Изстена с досада. Беше много настъпателен, но тя нямаше да позволи тромавите му крака да я смачкат.

— Какво не е наред сега? — попита я Франсиз, чула въздишката й.

— Нищо. О, всичко — отговори. — Няма да танцувам пак с този глупак Брадли — каза решително, без да обръща внимание на непознатата, на която все още не беше представена. — Кълна се, че няма. Аз ще се скрия и ти ще трябва да ме извиниш пред него. В противен случай ще припадна и това ще те постави в доста затруднено положение.

С доволна усмивка смигна на двете жени и се скри в тълпата. Остави ги да се оправят с настоятелния Брадли.

Бързо си проправи път към един от отворените френски прозорци, които водеха към терасата. Измъкна се навън, притисна се до стената и се огледа дали някой не я наблюдава. Пред нея се простираше прекрасна градина, обляна от лунната светлина. Слава богу, тя не забеляза никой наоколо. Извърна се и се наведе през вратата. Никой не я забелязваше. Остана доволна от успешното бягство. Видя лорд Брадли да се отдалечава от Франсиз с твърде разочарована физиономия.

Постъпката й беше срамна, но тя не изпита и най-малко угризение. Продължи да наблюдава лорда, за да се убеди, че той няма да я потърси навън. Трябваше да намери друго място, където да се скрие. Представяше си се нелепо свита зад някоя цветна леха. Едва ли щеше да изглежда по-неловко, отколкото в този момент. Хвърли нервен поглед назад, за да се убеди, че градината е все още безлюдна. Безлюдна, нали? Поне докъдето можеше да стигне погледът й. Известно време наблюдава лорд Брадли, докато го видя да кани друга дама на танц.

Рослин се изправи с въздишка и се поздрави, че засега е успяла да спаси краката си от огромните му стъпала. По-скоро да избяга в градината! Свежият въздух подейства като балсам на обърканите й мисли. Напоследък животът й беше станал прекалено сложен. Остави се да бъде изпълнена единствено от нежните звуци на валса, които долитаха от залата. Меката светлина на прозорците хвърляше правоъгълни сенки върху каменната тераса. Наоколо бяха разпръснати няколко маси със столове, но тя предвидливо ги отбягна.

Забеляза пейка под едно дърво, точно на ръба, където терасата се сливаше с ливадата. Поне й се стори, че това е пейка. Светлината едва достигаше дотам. Един ниско провиснал клон прикриваше къщата. Останалата част от градината беше тъмна. Лунната светлина не можеше да проникне през гъстите клони на дърветата. Отлично. Тя би могла да си качи краката на пейката и да остане невидима за присъстващите. Това би било чудесно разнообразие.

Рослин се затича към това неочаквано убежище. Пейката беше само на няколко стъпки и тя се надяваше никой да не забележи как се приближава до нея. Изведнъж се разтревожи, че няма да стигне незабелязано сянката. А просто искаше да си отдъхне. Не искаше да забележат умората й. Имаше намерение да си остане сама за миг и да се върне достатъчно скоро, за да не притеснява Франсиз.

Тя изпитваше нужда от тази пейка. Трябваше да се разтовари емоционално. Изведнъж замръзна. Това изобщо не се оказа подходящо убежище. Пейката, нейната пейка, вече беше заета.

Стоеше безмълвна, обляна от светлината. Беше се втренчила в нещо, което бе приела за тъмна сянка. Пред очите й се открои мъжки крак, обут в черно. Някой беше стъпил на самата пейка, където тя искаше да отдъхне незабелязано. Вдигна очи и проследи сгънато, обгърнато с ръце коляно. Той беше полуседнал на облегалката в странна, но без съмнение удобна поза. Премести по-високо поглед. Ръцете му отпуснато почиваха на коляното, с длани обърнати надолу, с грациозни дълги пръсти. Тя успя да забележи тези детайли, понеже кожата беше светла и контрастираше с черния цвят на панталоните му. По-нагоре се разкриха отпуснати широки рамене и светла, хлабаво завързана вратовръзка. Най-накрая погледна лицето му, но въпреки близкото разстояние не можа да различи чертите му. Видя само сиво петно, заобиколено от гъста тъмна коса.

Мъжът беше изцяло в сянката. В тази сянка, където имаше намерение да се скрие тя самата! Тя не можеше да различи чертите му, но го видя — истински и мълчалив. В гърдите й се надигна желание за разправа. Без видима причина у нея напираше гняв. Почувства се излъгана. Знаеше, че той я вижда прекрасно на светлината, която идва от къщата и ясното лунно небе. Вероятно бе проследил всичките й действия. Беше я гледал как смешно наднича зад вратата на балната зала като дете, което играе на криеница. Не каза нищо, не помръдна. Просто я гледаше.

Усети как лицето й пламва от срам под погледа му. Разгневи се още по-силно. Мъжът стоеше безмълвен, сякаш все още невидим за нея. Ако беше изрекъл поне една дума, както подхожда на един джентълмен, това би я поуспокоило. Възпитаният мъж би казал нещо, да я убеди, че я вижда едва сега, дори ако това не беше вярно.

Тази гнетяща тишина породи у нея желание за бягство. Но тя не би го направила. Не и след като му беше позволила да я огледа, без тя дори да различи чертите му. Не можеше да си представи в бъдеще да се запознава с нови мъже, а той мълчаливо да й се присмива отнякъде. Това щеше да прибави още една тревога към досегашните. Не, тя нямаше да допусне това. Трябваше да го накара да й се представи, дори да настоява за това или насила да го измъкне от сянката. Толкова беше ядосана! Думите не бяха необходими. В този момент от горния етаж на къщата плъзна светлина. Лъчът проникна под ъгъл през горните клони на дърветата и освети част от тялото му — ръцете, едно облечено в черно кадифе рамо и лицето му.

Изобщо не беше подготвена за такова нещо. Дъхът й секна. За миг остана безпаметна. Забрави всичко, дори името си.

Широка уста с арогантна усмивка, мъжествен овал и гордо изваян орлов нос. Смуглата кожа, въпреки мургавината си контрастираше с гъста, абаносова коса, която се спускаше на вълни по челото му. Очите му — о, господ да пази невинните от тези очи! Те имаха най-най-чистото синьо, покрито от тежки клепачи, извити дълги черни мигли и категорично очертани вежди. Погледът му очароваше и хипнотизираше. Гледаше я преценяващо, смело, чувствено и топло, твърде топло.

Прималя, остана без дъх. Това я върна към действителността. Пое дълбоко въздух и издиша. Не беше справедливо. Тя разбра. Грамп я беше предупредил за това. Той беше един от тях. „Един“ от тези, които не трябва да среща. Но беше безмилостно красив за подобно решение.

Забрави предишното си раздразнение. Обзе я нова ярост. Изпита желание да го удари само затова, че изглежда точно така. Защо точно този мъж, единственият неподходящ за нея, накара дъхът й да спре?

— Гледате ме втренчено, сър! — Как можа да изрече точно тези думи сред хаоса на мислите си.

— Знам — отвърна просто той и се усмихна по-широко.

Не каза, че тя го гледа по същия начин. Забавляваше се само да я наблюдава. Думите бяха излишни, въпреки че дрезгавият й глас милваше лицето му.

Антъни Малъри беше очарован. Беше я забелязал още преди да излезе навън. Наблюдаваше Реджи до най-близкия прозорец, когато Рослин привлече погледа му. Не беше видял лицето й. Тя беше обърната с гръб, твърде елегантна в сатенената си рокля. Косата й, тази възхитителна червеникавозлатиста коса, веднага привлече вниманието му. Тя се скри в навалицата, преди да я разгледа по-добре. С риск да бъде забелязан той се раздвижи, решен да види лицето й.

Тя излезе навън. Малъри се отпусна, изпълнен с търпение. Светлината падаше зад гърба й и все още не можеше да различи ясно чертите й. Но и това щеше да стане.

Наблюдаваше лудориите й, когато се скри зад вратата. Наведе се да види какво става в салона и ясно очертаните й задни части го накараха да се усмихне. О, скъпа, просто не знаеш как, без да искаш ми падаш в ръцете.

Засмя се почти на глас. Тя като че прочете мислите му. Изправи се, огледа терасата и отправи поглед към мястото, където седеше той. Антъни за миг помисли, че е разкрит. Девойката наистина го изненада, когато се запъти към него. Затича се към него. Попадна в ярко осветено петно и дъхът му секна — какви прекрасни черти! Изведнъж тя отново се скри в сянката, но се появи внезапно в светлото петно точно пред пейката. Спря се и го погледна почти толкова стреснато, колкото гледаше и той. Неговата изненада бързо се стопи, осъзнавайки, че тя не е тичала към него и изобщо не е подозирала, че той съществува. Сега вече тя знаеше.

Забавно беше да наблюдава чувствата, които бързо се сменяха върху изненадващо красивото лице. Шок, любопитство, срам, но в никакъв случай страх. Настойчивите й очи, изпъстрени със златисти точици, го разглеждаха оценяващо от долу нагоре. Той се чудеше каква част от него може да види.

Вероятно не много. Той нямаше никакво намерение да й се разкрие. Поне засега.

От една страна беше учуден, че тя не избяга на мига, нито припадна, нито направи нещо глупаво, както би направила някоя дебютантка, току-що прескочила бащиния праг. Не постъпи и така, както би постъпила някоя девойка аристократка при вида на странен, криещ се в сенките мъж. Търсеше несъзнателно обяснение за държанието й, различно от това на невинните момиченца, които той старателно избягваше. После установи с изненада, че тя не е толкова млада. Не е твърде млада дори и за него. Веднага застана нащрек. Ако досега я разглеждаше единствено като познавач на женската хубост, сега вече изпита желание да я докосне. След това се появи светлината и тя започна да го разглежда по нов, различен начин, очевидно с възхищение. Никога през живота си не се бе чувствал толкова щастлив, че жена го намира за красив и вълнуващ.

Внезапно се почувства задължен да попита:

— С кого сте тук?

Рослин се стресна от гласа му. Много добре знаеше, че доброто възпитание изисква да си отиде след тези кратки думи. Не можеше да откъсне поглед от него. Не я беше грижа, че той я наблюдава и тя отвръща на погледа му.

— С кого съм тук ли?

— Да. На кого принадлежиш?

— На никого.

— Може би не се изразих правилно?

— О, не, отлично разбрах въпроса ви. Дядо ми наскоро почина. Аз живеех с него и сега нямам никого.

— Тогава вземи мен.

Тези думи, изречени внезапно и простичко, накараха сърцето й да затупти бързо. Не трябваше да допуска именно това. Естествено беше убедена, че той няма предвид това, което тя желае. Думите му имаха за цел единствено да я объркат. Какво можеше да очаква от мъж като него? Франсиз й беше казала, че те никога не са искрени, умеят и обичат да шокират с поведението си и така повишават славата си на безскрупулни и харесвани безделници.

Все пак влезе в тона му и го попита:

— Тогава бихте ли се оженил за мен?

— Да се оженя!

Смути се! Едва се сдържа да не се разсмее при ужаса, който се изписа на лицето му.

— Сър, аз не се шегувам. Обикновено не съм толкова настъпателна, но ако добре съм чула думите ви, въпросът ми е точно на място. Или не сте подходящ за съпруг?

— Не, за бога!

— О, не реагирайте толкова бурно — в гласа й едва се долавяше разочарование. — Не съм и помислила, че сте подходящ.

Разбра, че насреща си има достоен партньор и не остана особено доволен от себе си.

— Не убивай надеждите ми толкова скоро, мила. Само не ми казвай, че си готова да вземеш за съпруг кой да е.

— Да, но аз търся точно съпруг. Затова съм в Лондон.

— Но не всеки е подходящ за това.

— Моля?

Той й се усмихна отново и усмивката му имаше най-странното въздействие. Тя почувства, че коленете й отмаляват.

— Нали не си омъжена? — той не питаше, просто изясняваше някои неща за себе си и за нея.

Наведе се напред, хвана ръката й и нежно я придърпа.

— Какво име подхожда на такава прелест?

Какво име? Пръстите му леко галеха нейните и цялото й същество се изпълни с тези ласки. Топло, силно чувство. Настръхна. Краката й се удариха в пейката, но тя не почувства болка. Той я беше придърпал в сянката.

— Имаш име, нали — настояваше той. Чист мъжки аромат изпълни ноздрите й.

— Какво?

Той се разсмя. Изпита удоволствие от смущението й.

— Мое скъпо момиче, името ти. Всички ние трябва да имаме някакви имена, хубави или лоши. Аз например се казвам Антъни Малъри. Близките ме наричат Тони. Кажи ми твоето име.

Тя затвори очи. Само така можеше да мисли.

— Рос… Рослин.

Той цъкна с език.

— Нищо чудно, че искаш да се омъжиш, Рос-Рослин. Просто искаш да си смениш името.

Тя отвори очи. Усмивката му я заслепи. Защо я дразнеше? Беше хубаво, че той се държи свободно с нея. Останалите мъже, с които се бе запознала напоследък, бяха твърде заети с желанието да й правят добро впечатление, за да се държат естествено в нейно присъствие.

Рослин отвърна на усмивката му.

— Рослин Чадуик, ако трябва да бъдем точни.

— Трябва да пазиш това име, скъпа. Поне докато ме опознаеш по-добре. А колкото до това — сигурен съм, че ще го направим. Да ти кажа ли точно как?

Тя се разсмя. Този очарователен смях разтърси цялото му тяло.

— О, ти искаш да ме смутиш. Но няма да успееш. Прекалено съм стара за това. А и съм предупредена за мъже като теб.

— Като мен?

— Женкари.

— Съжалявам — той въздъхна престорено виновно.

— Майстор в прелъстяването.

— Надявам се да съм точно такъв.

Тя се разсмя отново. Това не беше глупаво кикотене, което дразни, а топли вълнуващи звуци, които го накараха да иска… Не би се осмелил… Не можеше да рискува и прогони такава жена. Можеше и да не е толкова невинна, но той все още не знаеше каква е.

Съдбовната светлина от горния етаж угасна внезапно. Обзе я паника. Нямаше значение, че компанията му й доставяше удоволствие. Нямаше значение и това, че тя се чувства добре и спокойно с него. Тъмнината ги обгърна, а той не криеше, че е развратник. Тя не можеше да допусне да бъде прелъстена.

— Трябва да вървя.

— Не още.

— Наистина трябва.

Тя се опита да издърпа ръката си, но той я държеше здраво. Другата му ръка нежно погали бузата й. В този момент стомахът й се сви. Трябваше да го накара да разбере.

— Аз… аз ви благодаря, гос’дин Малъри — без да осъзнава, тя говореше на шотландски диалект. Половината от съзнанието й беше заето с чувството от допира му, а другата половина се изпълваше със страх. — За миг ми накарахте да забравя притесненията си, но ни трябва да продължаваме. Нуждая се от съпруг, не от любовник. Вие ни ставате за това. Толкова по-зле.

Той пусна ръката й. Още веднъж тя успя да го изненада.

Антъни я наблюдаваше. Тя преминаваше през различни нюанси от светлини и сенки, докато накрая се скри в залата. Той отново почувства нелепото желание да я последва. Но не го направи. Бавно и все по-широко се усмихваше.

„Толкова по-зле“ — думите й бяха изпълнени с дълбоко съжаление. Малката госпожица не знаеше, че е предрешила съдбата си с тези думи.