Джоана Линдзи
Нежен бунт (40)

Глава четиридесета

— Тони, заминавам след два дена.

Това беше първото нещо, което каза Джеймс, когато влезе в трапезарията.

— Да ти помогна ли да си стегнеш багажа? — попита Антъни.

— Не бъди досаден. Знам, че ти харесва да съм тук.

Антъни изсумтя и се съсредоточи върху закуската си.

— И кога те осени най-после тази идея?

— Когато видях колко безнадеждно е положението ти. Просто никак не ми е забавно да стоя тук и да те наблюдавам.

Антъни захвърли вилицата си и погледна Джеймс, който небрежно пълнеше чинията си с храна. Всъщност той си мислеше, че от две седмици в отношенията му с Рослин е настъпило подобрение. Само едно докосване беше достатъчно да се хвърли в обятията му. Не виждаше нищо безнадеждно в това. Съвсем скоро тя ще си признае, че се нуждае от него така, както и той се нуждае от нея. Тя ще признае глупостта си и всички ограничения ще отидат по дяволите. Но докато стане това, той ще се придържа стриктно към споразумението.

— Нещо против да ми обясниш какво имаше предвид преди малко?

Джеймс седна срещу него и каза с предизвикателен тон:

— Сега вече тази стая ми харесва. Колко ти струва?

— Стига, Джеймс.

Другият сви рамене.

— Очевидно е доста скъпо, момчето ми. Забелязах, че когато сте си в къщи, тя прекарва целия ден с теб в тази стая, но затворите ли зад гърбовете си вратата на спалнята, се държите като непознати. Какво стана с подхода ти към жените? Едно време можеше да ги накараш да ядат от дланта ти. Тази да не би да е имунизирана?

— Това не е твоя работа.

— Знам.

— Тя не е имунизирана, но не е като другите жени. Работата е в това, че аз искам тя да дойде при мен по собствено желание. Не искам да си мисли, че е била принудена или че не е имала друг избор.

— Искаш да кажеш, че тя няма да дойде при теб? — Антъни просто го погледна с досада. Джеймс се засмя. — Само не казвай, че не сте изгладили недоразумението със сладката Марш.

— А, ти все още помниш името й?

Презрението в тези думи беше очевидно, но Джеймс предпочете да не обръща внимание на това.

— Всъщност аз често се връщах при нея. Тя се оказа страхотно парче. Но онази лисичка в бричове повече не се появи в кръчмата. Това ме накара да се върна при Марш. Не ти ли е минавало през ума да й обясниш?

— Опитах се. Но втори път няма да го направя.

Джеймс въздъхна от тази упоритост. Въпреки че същата черта бе присъща и на него.

— Гордостта е присъща за глупаците. Женен си вече от месец. Ако знаех каква каша ще забъркаш, щях сам да се заема с тази дама.

— Само през трупа ми! — изсъска Антъни.

Джеймс се разсмя:

— Докачлив си, а? Това няма значение. Ти я спечели. Макар че никак не е похвално това, което направи с нея след това. Малко романтика няма да е излишна. Не помниш ли как тя се разтапяше в прегръдките ти под лунната светлина в градината?

Антъни едва се сдържа да не удари самодоволната физиономия на брат си.

— Последното нещо, от което се нуждая в момента, са съветите ти. Що се отнася до съпругата ми, аз си имам собствена стратегия.

— Много странна стратегия. Свидетел съм на много странна стратегия. Врагове през деня и любовници на лунна светлина. Аз самият нямам такова търпение. Ако не се предадат при първия ми опит…

— Може би не са достойни за това.

— Някои са. Но има и прекалено много други сладурчета, които ме успокояват, за да обръщам внимание на подробностите.

— Но аз имам Рослин.

Джеймс се засмя отново.

— А тя заслужава ли?

Антъни бавно се усмихна. Това беше първата му усмивка от доста време насам и тя накара Джеймс да омекне. Предполагаше, че малката шотландка заслужава поне малко търпение. А що се отнася до стратегията на Антъни — беше очевидно, че той издълбава все по-дълбока и по-дълбока дупка помежду им. И Джеймс не би се изненадал, ако при връщането си в Англия открие, че съпругата на Антъни повече се е сближила с Джейсън, отколкото със собствения си съпруг. Нети се появи на вратата.

— Извинете, сър Антъни, госпожа Рослин иска да говори с вас.

— Къде е тя?

— В стаята си, господарю. Неразположена е.

Антъни отпъди жената с ръка и изруга високо. Джеймс поклати глава с отвращение.

— Ето, научаваш, че жена ти е болна и вместо да се загрижиш…

— Джеймс, стой надалеч, след като не знаеш как стоят нещата. Ако е неразположена, значи се е случило точно това, за което се молеше. Забелязах още онази сутрин, когато… Дявол да го вземе, сега сигурно ще науча, че ще ставам баща.

— Но… но това е прекрасно — възхитено възкликна Джеймс, но изражението на Антъни го смути и добави колебливо, — не е ли така?

— Не! По дяволите, не е!

— За бога, Тони, обикновено след брака идват децата…

— Знам, глупак такъв. Искам детето. Но не понасям условията, при които беше създадено.

Джеймс избухна в лудешки смях, без да е разбрал какво точно иска да каже Антъни.

— Цената на бащинството, не знаеш ли? Само няколко месеца ще се наложи да стоиш далеч от леглото на жена си. Винаги можеш да намериш утеха другаде.

Антъни стана. Гласът му беше спокоен, но достатъчно студен, за да смрази когото и да било:

— Ако исках да си намеря утеха и ако това беше само за няколко месеца, щеше да си прав, братко. Но в момента, в който съпругата ми съобщи за състоянието си, за мен отново ще започне ергенския живот.

Джеймс остана много изненадан.

— Чия беше тази отвратителна идея?

— Не моя.

— Искаш да кажеш, че единствената причина, поради която тя се върна при теб, беше да забременее?

— Никаква друга причина не съществува.

Джеймс изсумтя:

— Не ми е приятно да ти го казвам, момчето ми, но жена ти заслужава един хубав бой.

— Не. Тя заслужава да бъде накарана да признае, че е грешила. И ще го направи. Но не зная кога ще стане това. А аз ще полудея от чакане.