Джоана Линдзи
Нежен бунт (29)

Глава двадесет и девета

Удар. Втори удар. Ляво кроше, после дясно… Мъжът беше повален. Антъни се отдръпна проклинайки. Беше приключил твърде бързо.

Нейтън подхвърли една кърпа в лицето му и с ругатни на уста скочи на ринга, за да прегледа партньора на Антъни.

— За бога, Малъри! Нищо чудно, че като те видя, Били ме замоли да не го пускам срещу теб. Винаги съм твърдял, че рингът е мястото, където човек си излива яда, но това не се отнася за теб.

— Затваряй си устата, Нейтън! — сряза го Антъни, докато си сваляше ръкавиците.

— Ще продължавам да говоря, по дяволите! — продължи възрастният мъж сърдито. — Бих искал да зная къде ще намеря друг глупак, който ще пожелае да излезе на ринга срещу теб. И още нещо — няма да си направя труда да търся човек за теб, докато не успееш да си легнеш с онази, твоята… Докато не се успокоиш, да не си припарил до залата ми!

Антъни беше пребивал хора за много по-безобидни думи от тези. Но Нейтън е приятел. Това не би му попречило да го повали в момента само заради това, че е толкова близко до истината. В гърдите му се надигаше все по-силен гняв. Но гласът на Джеймс го отрезви.

— Отново ли имаш неприятности с партньорите, Тони?

— Не и ако ти все още имаш желание да се биеш с мен.

— На глупак ли ти приличам? — Джеймс го погледна насмешливо. — На мен ми стига за днес.

Антъни се разсмя. Почувства как напрежението му бавно започва да се оттича.

— Да не мислиш, че ще можеш лесно да се справиш с мен?

— Изобщо не се съмнявам в това, но не желая да пробвам.

Антъни изсумтя. Искаше да припомни на Джеймс урока, който някога беше получил от Монтиът. Но нямаше нужда да го прави, нито да се кара с брат си.

— Останах с впечатлението, че ме следиш, старче. Има ли конкретен повод за това?

— Всъщност искам нещо от теб, но не на ринга.

Антъни скочи долу и посегна към палтото си.

— Имаш ли нещо против да излезем от тази зала?

— Хайде да тръгваме. Ще ти взема нещо за пиене.

— Можеш да го направиш няколко пъти.

Този следобед в Уайтс беше спокойно. Човек можеше да се отпусне и почете вестник, да проведе делови разговор, да обсъжда политиката, да поклюкарства или да се напие, което Антъни имаше намерение да направи. Най-хубавото беше, че тук не се допускаха жени, които да нарушават спокойствието. Тълпата посетители за обяд се беше разотишла. Бяха останали само редовните клиенти, които прекарват повече време тук, отколкото у дома. Все още не бяха пристигнали посетителите за вечеря и сериозните комарджии, въпреки че тук-таме се играеше вист.

— Кой поддържаше членството ми в клуба през всичките тези години? — попита Джеймс.

Седнаха далеч от местата, където скоро щеше да се събере тълпата.

— Да не искаш да кажеш, че още членуваш тук? Аз си мислех, че те допускат в качеството ти на мой гост.

— Много забавно, скъпо момче. А добре знам, че Джейсън и Еди не биха направили подобен жест заради мен.

Антъни се намръщи. Почувства се притиснат в ъгъла.

— Аз съм си сантиментално магаре. Та това не ми струваше повече от няколко гвинеи на година. Не исках да видя името ти зачеркнато в списъка.

— Значи си бил сигурен, че най-накрая ще се върна в стадото?

Антъни сви рамене.

— Съвсем сигурен бях. Освен това знаех, че ако не бях го направил, дълго време щеше да стоиш в списъка на чакащите. Не исках да видя как ни изоставяш и отиваш в Брукс.

— Малъри! — Един червенобузест младеж ги прекъсна. Вчера минах край вас и Добсън ми каза, че те няма вкъщи. Исках да си изясня нещо за един малък спор, който имах с Хилъри. Тя видяла някакво съобщение във вестника. Никога не бих повярвал на това, Малъри. Там пишело, че си женен. Но аз си знаех, че не може и дума да става за теб. Сигурно има друг мъж със същото име. Прав съм, нали? Кажи, не е ли това страхотно съвпадение?

Антъни стисна силно чашата и това беше единственият признак, че този въпрос силно го притеснява.

— Проклето съвпадение — отвърна.

— Знаех си! — изграчи младежът. — Почакай само да кажа на Хилъри. Това ще бъдат най-лесно спечелените лири от дълго време насам.

— Мислиш ли, че постъпи умно? — попита Джеймс, когато червенобузестият си отиде. — Представяш ли си какви недоразумения ще настанат, когато се разчуе, че е научил това от собствената ти уста. Ще имаш сблъсъци с онези, които знаят, че това е лъжа.

— Какво ме е грижа, по дяволите? — изсъска Антъни. — Когато се почувствам женен, ще уведомя, когото трябва.

Джеймс се облегна и се усмихна закачливо.

— Значи започнаха „оплакванията“, а?

— О, млъкни! — Антъни пресуши чашата си и отиде за нова. Върна се с цяла бутилка. — Мислех, че ми имаш зъб за нещо. Кажи какво има и ме остави на мира най-после.

Джеймс като че ли направи най-интересното откритие, но не спомена нищо.

— Много добре. Джереми ми каза, че това да отидем във Воксхол е било твоя идея. Ако си искал да се отървеш от нас онази вечер, защо трябваше да го правиш чрез сина ми?

— А не се ли забавлявахте?

— Това е друг въпрос. Не обичам да ме манипулират, Тони.

— Точно затова аз изпратих съобщението на момчето — ухили се Антъни. — Не можеш да отречеш, че трудно му отказваш нещо. Превърнал си се в любящ баща.

— По дяволите, можеше просто да ме попиташ. Толкова ли съм безчувствен, че да не разбирам кога искаш да останеш сам със съпругата си?

— По-безчувствен от пън. Ако те бях помолил да излезеш снощи, щеше да останеш, за да разбереш защо искам това от теб.

— Така ли щях да направя? Да, сигурно бих направил точно това. Представям си как ти и малката шотландка тичате гологъзи из къщата. Ха-ха, никога не би могъл да се отървеш от мен. За нищо на света не бих пропуснал такова нещо. А всъщност защо наистина искаше да останеш сам с нея?

Антъни си наля отново чашата.

— Сега това няма значение. Вечерта завърши по-различно, отколкото очаквах.

— Значи и в рая има неприятности?

Антъни остави с трясък бутилката на малката маса и избухна:

— Не можеш да си представиш в какво ме обвинява тя! Че съм си легнал с онази малка кръчмарка, която срещнахме онази нощ.

— Внимавай с приказките, скъпи. Имам свежи спомени от нощта при Марш.

— А, значи ти си се видял с нея по-късно?

— Съмняваш ли се в това? Такова хубаво парче като нея. Макар че онази малка лисичка в панталони не беше също за изхвърляне… Но това е без значение.

Джеймс си наля още едно питие и помръкна от мисълта. Че не успя да прекара нощта с малката.

— Защо просто не кажеш на жена си, че бях набелязал момичето за себе си? Искам да кажа, че и преди сме споделяли едни и същи жени. Но нали разбираш, има нещо мръснишко в това да бъдем и двамата с една и съща жена в един и същи ден.

— Наистина е така. Но скъпата ми съпруга не се съмнява изобщо в моите способности. Освен това аз ненавиждам да се оправдавам за нещо, което не съм извършил. Малко доверие от нейна страна не би било излишно.

Джеймс въздъхна.

— Тони, момчето ми, имаш още много неща да научиш за младоженките.

— Ти нали си имаш съпруга и това те прави експерт! — презрително каза Антъни.

— Разбира се, че нямам. Но разумът трябва да ти говори, че първите дни след брака са доста деликатни за всяка жена. Докато се приспособява към новия живот, тя се чувства дяволски несигурна и нервна. Доверие? Ха! Първите впечатления като че ли са най-трайни. Звучи разумно, нали?

— Да, разумно, но ти не знаеш за какво говориш. Кога за последен път си се сблъсквал с истинска дама? Вкусовете на капитан Хоук са съвсем различни. Ти предпочиташ съвсем други жени.

— Това не е непълно вярно, момчето ми. Предвождането на банда разбойници си има своите предимства. Въпреки посещенията на долнопробни заведения старите навици трудно се губят. А те, както ти казваш, не се различават от твоите. Всяка жена би свършила работа, без значение дали е дукеса или проститутка. Важното е само да има желание. Не са минали толкова много години, че да забравя особеностите на една дукеса. Освен това в едно отношение всички те са напълно еднакви. Ревността ги прави досадно свадливи.

— Ревността?

— Е, човече, не е ли точно това проблемът?

— Не съм помислил… но като го спомена… може и да си прав. Тя е толкова ядосана, че дори не желае да говорим за това.

— В такъв случай Нейтън беше прав.

Антъни се усмихваше и усмивката му премина в звучен смях.

— Къде отидоха фините ти обноски, скъпи? Та ти имаш достатъчно опит, а не си измислил как да се справиш?

— Погледни кой казва това! — раздразнено каза Антъни. — Същият мъж, когото изритаха по пищяла онази вечер. Къде са фините обноски на капитан Хоук?

— По дяволите, Тони — изсумтя Джеймс. — Ако не престанеш да повтаряш това име, аз скоро ще увисна на въжето. Капитан Хоук е мъртъв. Бъди любезен и не го забравяй.

Настроението на Антъни се повдигна. Сега беше ред на брат му да се вкисне.

— Отпусни се, старче. Тези мъже тук не биха могли да различат обикновен ястреб от капитан Хоук. Но след като вече си унищожил капитана, нека почива в мир. Но аз за пръв път чувам това. Какво стана с екипажа ти?

— Някои тръгнаха по свой собствен път. Други продължават да плуват на борда на „Мейдън Ан“, макар че се наложи да сменя флага й.

— А кога, по дяволите, и ти ще се присъединиш към тях?

— Спокойно, старче. Прекалено добре се забавлявам тук, като наблюдавам в каква каша си превърнал живота си. Не бих заминал точно сега.