Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (28)

27

В каретата, на път за вкъщи, Дездемона и Гайлс размениха думи, които всеки можеше да чуе, но неговите силни ръце обхващаха яко пръстите й, а тя се чувстваше някак дори абсурдно щастлива. Никога не се бе чувствала толкова щастлива.

Когато стигнаха пред нейния дом, Гайлс я придружи по малката стълба до външната врата, а там хвана двете й ръце и я погледна настойчиво в очите. За миг дланите му засилиха натиска си. Тя се запита дали сега ще я целуне — насред Маунт стрийт.

Но в този миг момичето отвори вратата. Той отпусна ръце и каза сдържано:

— Лека нощ, Дездемона. Вечерта беше наистина прекрасна.

Да, и беше прекалено рано да я завършват.

— Всъщност още не е късно — каза тя. — Не искаш ли да влезеш за малко? Мисля, че ще мога да ти предложа едно бренди.

Маркизът се поколеба, явно озадачен.

Изненадана от собствената си смелост, тя му се усмихна.

— Заповядай.

— Ами добре, за мъничко — отговори той след не твърде приятна за нея пауза.

Дездемона отпрати прислугата да си легне, отведе Гайлс в салона и наля в две чаши бренди. Когато вече се бяха настанили в две кресла един срещу друг, от непринудеността не беше останала и следа. Маркизът я гледаше замислено, а това я смущаваше. Въпреки че само преди час беше преценила вниманието му към нея повече от положително, вече не беше толкова сигурна. Може интересът му към мен, помисли си потиснато, да е бил временна заблуда, а сега той се пита как да се оттегли с достойнство.

Гайлс си изпи брендито и стана.

— Смятам, че ще е по-добре сега да се сбогувам.

Дездемона го погледна слисано. Къде ли е сбъркала?

— Е, не ме гледай така, сякаш току-що съм гласувал срещу твоя закон за защита на чираците — каза той с весел блясък в очите.

Дездемона спря да го гледа и се опита да придаде на лицето си равнодушен израз. Всяко женско същество се научава най-късно на седемнайсет годишна възраст да прикрива чувствата си. А тя се държи и след тридесетте като наивна глупачка.

Гайлс изруга наум.

— Проблемът не си ти, а аз — заяви откровено той. — Ако остана, ще ми е ужасно трудно да си държа ръцете по-надалеч от теб, а това положително няма да ти хареса. Защото ще противоречи на плановете ни за едно по-продължително опознаване.

Дездемона усети невероятно облекчение.

— Трудно ми е да повярвам, че можеш да се превърнеш в обзето от див нагон чудовище. Но дори ако… — тя му подари плаха усмивка, — мисля, че такъв риск съм готова да поема.

Гайлс поклати засмяно глава.

— Ще успея може би да се държа като джентълмен, но не мога да го гарантирам.

— Ами добре! — заяви тя с безумна смелост.

Той се разсмя. Около очите му се появиха бръчици.

— Даваш ли си сметка колко много си се променила през последните две седмици?

— Надявам се за добро.

— Несъмнено. — Той се облегна на камината и кръстоса със сериозно лице ръце на гърдите. — Може би е рано за формално предложение за женитба, но бих искал да почнеш да се замисляш над тази възможност.

Дездемона го погледна и облекчението изчезна. Неговото присъствие и възхищението му й бяха помогнали да се отпусне и да повярва в някакъв приказен свят. Но сега се обаждаше действителността.

Той вдигна учудено вежди.

— Та това едва ли би трябвало да те изненада. Нали още в Девънтри засегнахме този въпрос.

— Решила съм, изглежда, че ще се откажеш от предложението си, след като си имал възможност отново да размислиш — отговори тя едва чуто.

Той се усмихна със загрижената усмивка, която тя толкова обичаше.

— Не съм сигурен дали това говори за липса на доверие от твоя или от моя страна. — Усмивката му угасна. — Ти си живото доказателство, че една жена няма нужда от съпруг, за да води пълноценен живот. Дори ако решиш да се омъжиш повторно, ще те разбера, ако се спреш на по-достоен кандидат. Кажи ми го откровено и никога вече няма да засягам тази тема.

Думите му показаха на Дездемона, че не само тя се чувства несигурна.

— Не се съмнявам нито за миг, че ти ще си чудесен съпруг. Проблемът е по-скоро, че… — тя трябваше да преглътне, — че не съм сигурна дали аз ще съм за теб най-подходящата съпруга.

Той улови погледа й и здраво го задържа.

— Ти си откровена, много си хубава, имаш добро сърце и не обичаш да те правят на глупачка. За мен това са великолепни качества за една бъдеща съпруга.

На Дездемона й се искаше да се позасмее над онова, което той смяташе за важно, но погледът й му убегна.

— Не зная дали мога да ти подаря наследник. Вярно, че двамата с мъжа ми делихме много кратко време съпружеското ложе, тъй че е възможно да не съм безплодна, но вече попреминах тридесетте…

— Това няма значение — прекъсна я той рязко — Държа на теб, защото те искам за съпруга, а не за разплодна кобила. Изобщо няма да имам нещо против, ако след мене Робин или негов син наследи Уолвърхемптън. — В очите му тя прочете дълбока скръб. — Моята майка и първата ми жена умряха при раждане. Не искам да се случи и на теб.

Дездемона погледна ръцете си, здраво вкопчени в скута й една в друга. Проблемът с полуистините беше, че и двамата не бяха защитени от тях. Но тя трябваше да знае, че не може да заобиколи същинската истина.

Тя се принуди да го погледне.

— Има още една и решаваща причина, поради която се съмнявам дали ще ти бъда добра съпруга. Ти си човек с голямо сърце и искрена страст. Естествено е да си пожелаеш съпруга, способна на същите чувства. Но аз не съм сигурна дали мога да бъда такава жена.

Надяваше се той да разбере какво иска да му каже. Но това щастие не й бе отредено.

— Не би ли могла да ми го обясниш малко по-ясно? — попита той след продължително мълчание.

Раменете й се присвиха, гласът й затрепери.

— Моят мъж… твърдеше винаги, че да лежи до мен било като да спи до къс лед. Всяка уличница била по-страстна от мен.

Гайлс прекоси салона, седна на облегалката на креслото й и я прегърна.

— Спокойно, миличка — каза той, притисна буза към косата й и леко я залюля. — При нещастен брак много малко жени могат да изпитат страст. Хайде, не се самоизмъчвай заради приказките на някакъв егоистичен тип.

Дездемона се вкопчи разтреперана в него, но думите му я освободиха от нещо, което я беше измъчвало години наред.

Той я галеше нежно по косата.

— Ти си безукорно честна. Едва ли има в Лондон още една жена, способна да сочи толкова открито недостатъците си, след като един маркиз й прави предложение за женитба.

Дездемона се облегна назад и го погледна право в очите.

— Нямам за цел да се омъжвам за маркиз. Интересува ме Гайлс Андървил, най-милият, най-веселият и най-красивият мъж в цяла Англия.

Усмивка се разля бавно по лицето на Гайлс.

— Изглежда, и двамата смятаме, че женитбата е сполучлива мисъл. Та кога ще се оженим?

Преди тя да успее да отговори, той наведе глава и я целуна. Съзнанието, че желае този мъж, бе отстъпило на заден план, докато споделяше с него страховете си. Но сега то се върна и тя отвърна на нежността му и съжали само, че не е по-опитна.

Той вдигна усмихнат глава.

— Не бих казал, че целуваш като студенокръвна жена. — Той стана и я привлече за още една, много дълга прегръдка.

Дездемона изпита удоволствието от допира на широкоплещестото му мускулесто тяло. Той беше първият мъж, който събуждаше в нея приятното чувство, че е слаба жена. Притисна се към него и се забрави в целувката му.

Той се дръпна от нея. Дишаше тежко и пресекливо.

— Убеден съм, че ще можем да решим задоволително и за двама ни проблемите, които ни предстоят. А ти?

Той имаше, може би, право, но тя не искаше да рискува. Погледът й спря на вратовръзката му.

— Бракът е завинаги, Гайлс. Може би е разумно да не се впускаме в нещо толкова окончателно, преди да сме напълно сигурни. Или, по-точно казано — добави тя за по-ясно, — докато не бъда убедена, че ще мога да изпълнявам задълженията си.

— Пълна гаранция няма да има никога, Дездемона — възрази й сериозно той. — Смятам, че е напълно достатъчно да се уповаваме на това, че любовта всякога ще ни съпътства. — Той докосна бузата й с невероятно нежна ръка. — А аз те обичам. И то много.

— И аз те обичам — прошепна тя. — Но имам по-малко доверие от теб. Мисля, че ще е по-добре, ако… първо опитаме.

Той я изгледа втренчено.

— Дездемона, да не би да ми правиш недвусмислено предложение?

Тя кимна изчервена и отново наведе глава. Той я прегърна, а после се разсмя. Тя се опита, обидена, да се дръпне.

Но той я държеше здраво.

— Имаш ли изобщо представа колко ужасно е за един мъж да му заявят, че цялото му бъдеще зависи от една единствена нощ? Представата може да му подейства много сковаващо.

Когато Дездемона разбра, че той не се присмива на нея, а на себе си и над невероятната абсурдност на човешката природа, тя се присъедини към смеха му.

— Не е задължително да се ограничим с една единствена нощ. Можем да си дадем колкото време ни е нужно. — Тя му се усмихна окуражаващо и се притисна още по-силно в него. — Вярно, че отдавна не съм била толкова близо до мъж, но ако паметта не ме лъже, всичко подсказва, че съвсем не си скован.

Гайлс изстена и я притисна още по-здраво в прегръдката си.

— Искаш ли да проверим дали ще мога да те убедя, че си възможно най-добрата съпруга? — той се наведе, за още една целувка, която остави и двамата без дъх.

Тя го поведе безмълвно нагоре по стълбата към спалнята си. Главата й почиваше на рамото на Гайлс и тя беше щастлива, както никога през живота си.

 

 

Докато добре облечената двойка изчезваше в „Абингдън Ин“, недалеч от Ковънт Гардън, собственикът на отсрещното магазинче за тютюневи изделия ги зяпаше през мръсното стъкло на витрината и мигновено си спомни описанието, което му бяха дали. Русокосо момче, изтънчено като лорд и тъмнокоса, дребничка Венера, джобен формат. Брей, каза си старецът, сигурно са те.

Той се обърна към помощника си:

— Изтичай до ъгъла и кажи на Симънс, че хората, за които трябваше да внимавам, влязоха в „Абингдън“. Побързай и ако не е там, открий го. Ако свари да дойде навреме, половин крона ще е за теб.

А три фунта за него, като се приспадне половината крона. Предоволен, собственикът си позволи да запали от най-скъпите пури.

 

 

Бяха се разбрали Робин да води преговорите, защото по начало хората вземаха мъжете по-насериозно.

— Прощавайте, мога ли да говоря със собственика? — попита Робин младежа, седнал до една маса, близо до вратата.

Той вдигна глава от вестника, който четеше. Огледа пренебрежително Макси и заяви:

— Мога да ви дам стая, но трябва да платите за цял ден даже ако я използвате само един час.

— Нямаме нужда от стая — отвърна с леден тон Робин. — Искам да говоря със собственика на този хан. Веднага.

Младежът се позамисли дали да отговори троснато, но после реши друго.

— Ще видя дали Уотсън ще иска да говори с вас.

Докато чакаха, Макси сви ръце в юмруци. Ако присъствието на Робин не й действаше успокояващо, сигурно щеше да избухне. Радваше се, че не й се налага да разговаря с този нахалник. В настроението, в което се намираше, сигурно щеше да му откъсне главата.

Тя затвори очи и си наложи да диша по-спокойно. Всяка истина щеше да е за предпочитане пред неведението. Младежът се върна и посочи с палец през рамо.

— По коридора, последната врата вляво.

Уотсън беше слаб, на път да оплешивее и много раздразнителен. Без да се надига от бюрото си, излая:

— Казвайте какво искате, но по-бързо. Аз съм много зает човек.

— Името ми е лорд Робърт Андървил — каза хладно Робин. — Точно преди три месеца един от гостите ви е починал неочаквано, става дума за господин Колинс.

— Американецът. — Лицето на Уотсън стана непроницаемо. — Ами да, тук хвърли топа.

— Можете ли да ни опишете по-подробно обстоятелствата на смъртта му?

Когато ханджията не реагира, Робин настоя:

— Кой го намери? И по кое време на деня се случи? Господин Колинс беше ли още жив, когато са го намерили? Беше ли извикан лекар?

— Вас всичко това какво ви засяга?

Макси не можеше повече да се владее.

— Той ми беше баща. Следователно сигурно имам право да науча повече за последните часове от живота му.

Уотсън се обърна рязко, за да я изгледа.

— Моите съболезнования, госпожице. — После отмести поглед. — Една от камериерките го намери сутринта. Беше вече мъртъв. Докторът каза, че сигурно е било сърцето. Стана много внезапно.

— Как се казва лекарят? — попита Робин. Уотсън се надигна с кисела гримаса от стола.

— Вече ми загубихте предостатъчно време. Друго за казване нямам. Колинс почина под покрива ми, това е всичко. Да не беше се случило тук, щяло е да стане някъде другаде, което щеше да ми е естествено много по-приятно. А сега се пръждосвайте, имам си работа.

Макси отвори уста да протестира, но Робин я хвана бързо и здраво за ръката.

— Благодаря, че отделихте от времето си, господин Уотсън.

След като Робин я изведе от стаята и затвори вратата зад себе си, тя изсъска:

— Да де, само че аз бих искала да му задам още въпроси. Явно е, че той крие нещо.

— Така е, но без употреба на сила, няма да каже нищо повече. А да се употреби сила ще е неразумно. Има по-сигурни начини да разберем каквото ни е нужно. — Вместо да се върне обратно към пътната врата на хана, Робин изтича по коридора в противоположната посока. — Прислугата винаги знае какво става, а е възможно никой да не им е заповядвал да си държат езика зад зъбите.

Вратата в дъното на коридора водеше към постлан с калдъръм двор, заобиколен откъм трите страни от конюшни. Макси го прекоси до една отворена врата. Зад нея беше седнал по-възрастен коняр, смазваше юзда и си свиркаше доста фалшиво през кривите зъби.

— Добър ден, господине — извика силно Робин. Конярят го погледна изненадано, но не враждебно.

— И вашият да е добър, сър. С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Боб Андървил — заяви Робин и протегна ръка на мъжа. Акцентът му беше станал подчертано американски, много по-силен от този на Макси. — Питам се дали работите по-отдавна тук?

— От близо десет години. — Човекът избърса мазните си от маслото пръсти в панталона и пое ръката на Робин. — Уил Дженкинс — представи се той. — Американец ли сте?

— Да, но баща ми е роден в Йоркшир. Отдавна да съм дошъл, ама войната… — той поклати глава — Толкова са безсмислени тия войни. Американците и британците трябва да са приятели.

— Много сте прав — съгласи се конярят. — Имам братовчед във Виржиния. И вие ли сте от този край на колониите?

Двамата мъже продължиха да бъбрят в същия дух, а Макси пристъпваше нервно от крак на крак. Но съзнаваше, че Робин постъпва умно. От този отворен коняр можеха да научат, много повече, отколкото от недружелюбния ханджия.

— Един мой приятел, господин Колинс, е пристигнал преди няколко седмици в Лондон — каза най-сетне Робин. — Малко преди и аз да потегля през океана, разбрах, че е починал, но не научих нищо повече за обстоятелствата. Спомних си, че е живял в „Абингдън Ин“ и реших, след като и без туй съм тук, да науча едно-друго заради семейството му. — Той присви устни. — Все ни повтарят колко е опасен животът в Лондон. От крадци ли е бил нападнат?

— Нищо подобно. Мистър Колинс е починал в леглото си. — Дженкинс поклати побелялата си глава. — Много тъжна история. Беше фин джентълмен, винаги мил и дружелюбен с всекиго, даже и с дъртия скръндза Уотсън. Та за нас беше като гръм от ясно небе, като разбрахме, че се е самоубил.

Тези думи поразиха Макси като зашеметяващ удар. Робин си пое дълбоко дъх, а тя простена:

— Не, не, Макс никога не би сторил подобно нещо.

— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожице, ако е бил ваш приятел. Но в това нямаше никакво съмнение. То онзи джентълмен се постара някак да го прикрие, но не взе достатъчно добре мерки. Сигурно ужасно се е разстроил от нещо и е решил, че просто не може да го понесе. На всеки може да му се случи някога нещо такова, но господин Колинс беше решил да направи нещо, за да го скрие.

Като дете Макси се осмели веднъж, при едно затопляне през януари, да тръгне през замръзнало блато. Дори сега, двайсет години по-късно, не бе забравила ужасното чувство, когато ледът почна да се огъва под нея. Опита се отчаяно да се добере до спасителния бряг, но отникъде не идваше надежда, защото наоколо й ледът се пукаше от всички страни. Тя падна в ледената вода и сигурно щеше да се удави, ако баща й не беше чул виковете й и не я беше спасил.

Сегашните й чувства приличаха на тогавашните или бяха всъщност дори хиляда пъти по-страшни. Това, което каза Дженкинс, беше невъзможно, непоносимо, а онова, което я обкръжаваше сега — не вода, а безпределна мъка.

Загубила ума и дума, тя се обърна, прекоси двора и избяга. Чу как Робин вика името й, но гласът му звучеше далечен и беше без значение.

Когато изтича от пряката до широката улица, сблъска се с някакъв мъж, който миришеше на лук. Тя си изтърва шапката и за малко да падне. Успя все пак да запази равновесие. Сляпа за движението, хукна през улицата.

Някакъв кон изцвили, някой я награби за ръката и я отдръпна много навреме от подковите на подплашеното животно.

Пренебрегвайки спасителя си, тя продължи да тича, сякаш на света имаше някъде място, където можеше да не вярва, че баща й се е самоубил. Тя се спъна и се просна тежко с цялата си дължина на паважа. Ударът й спря дъха, но раните там, където коленете и дланите й се бяха ожулили в грапавата настилка, изобщо не я боляха.

Залитайки, тя се изправи отново на крака и понечи да продължи бягството си, когато две яки ръце я награбиха.

— За бога, Макси! — чу тя познатия глас на Робин. — Спри, преди да си се пребила!

Тя се опита да се отскубне от него, но той не я пусна. Когато Робин се помъчи да я отведе, тя сви юмруци и го удари.

— Татко за нищо на света не би се самоубил, не би ме оставил сама! — изкрещя тя, а сълзите мокреха бузите й. — Той обичаше живота, обичаше мен. Не, никога не би го сторил!

Робин разбираше, че тя иска да убеди преди всичко себе си. Опита се да обезвреди юмруците, стискайки безмилостно ръцете й, но тя продължи отчаяно да се брани.

Когато един от лактите й се заби с все сила в стомаха му, той изстена от силната болка. Беше опасно да я задържа против волята й, а се боеше и да продължи да използва сила.

— Не знаем какво наистина се е случило, Канавиоста — каза той рязко, за да я накара най-сетне да попритихне. — Дженкинс може и да греши. Трябва да се осведомим по-добре.

Тя издаде мъчителен звук, престана да се брани, но крехкото й тяло трепереше и се тресеше в прегръдката му. Той разбра интуитивно, че думите му са постигнали обратното на онова, което е искал. Вместо да я убеди, че конярят е могъл и да сбърка, те й бяха отнели възможността да избяга от истината.

Изпълни го безпределно съчувствие, но знаеше също, че тя е сега в собствения си ад, в който той не може да слезе, ако тя не му позволи. Без да обръща внимание на многобройните зяпачи, той продължи да й говори тихичко и кротко с надеждата, че тонът му ще я успокои дори ако не разбира думите му.

В този миг изострените през дългите опасни години на континента сетива на Робин го накараха да вдигне глава. Няколко къщи по-надолу, на отсрещния тротоар, беше застанал Симънс. Лицето му беше безизразно.

— Боже, господи, защо трябваше този нехранимайко да се появи тъкмо сега? — Робин махна на минаваща наемна карета. Когато тя спря пред него, вдигна Макси на ръце и я отпусна бързо върху възглавниците, въпреки енергичните протести на някакъв търговец, който твърдеше, че пръв е махнал на кочияша. — За Майфеър и колкото може по-бързо — извика той на кочияша. — Ако пристигнете за два пъти по-кратко време, ще получите още пет фунта отгоре.

Докато каретата потегляше, Робин седна и взе Макси в прегръдките си. После се помоли да намери най-добрия начин да й помогне, както тя беше помогнала на него.

Симънс гледаше мрачно подир отдалечаващата се карета. Момичето очевидно бе разбрало истината и я понасяше още по-тежко, отколкото беше предположил нейният чичо. Той викна на някакво дрипаво гаврошче, което работеше за него.

— Разбери къде ще отидат.

Момчето хукна подир каретата. Когато я настигна, скочи ловко на стърчишката и се наведе така, че кочияшът да не може да го види.

Когато хлапакът се върна, Симънс можеше поне да осведоми Колингууд къде живее племенницата му. Не беше много, но всъщност всичко, което успя да свърши по тази толкова злополучна поръчка.

 

 

Макси беше всъщност в съзнание, но изживяваше силен шок. Трепереше като от студ с цяло тяло и изглежда, изобщо не осъзнаваше присъствието на Робин. По целия път до Кандовър хаус той я държа в скута си и се опитваше безрезултатно да я стопли с тялото си.

Когато тя бе споменала за пръв път за смъртта на баща си, на Робин му мина през ума възможността да е било самоубийство, защото щеше да е приемливо обяснение за упоритото желание на Колингууд да запази всичко в тайна. А какво му бе казала Макси в Ръкстън за неспособността да надникне сега в бъдещето? Бе споменала за буквално немислима възможност. Тъй като познаваше баща си по-добре от който и да било друг, не е могло и през ум да й мине, че е способен да се самоубие. Но той въпреки това го бе сторил и този факт я беше потопил в дълбоко отчаяние.

Когато стигнаха до Кандовър хаус, Робин внесе Макси покрай слисания домоуправител на ръце в къщата и извика през рамо да му донесат гореща вода, пешкири, мехлеми и бинтове. После я качи по стълбата, сложи я на леглото, съблече й скъсаната муселинена рокля и съдраните чорапи. Изобщо не го интересуваше каквато и да било благопристойност.

Когато едно слугинче донесе поисканите неща, той го отпрати на часа от стаята. Изми внимателно кръвта от коленете и дланите на Макси. Никоя от раните не беше толкова сериозна, че да се налага да я превързва, но докато ги мажеше с мехлема, болката трябва да беше жестока.

Тя не оказа никаква съпротива, лежеше неподвижно и избягваше да го гледа. Когато той приключи, тя се обърна на хълбок и зарови лице във възглавниците.

Робин я зави и сложи ръка върху стиснатия й юмрук.

— Мога ли да направя още нещо за теб?

Тя поклати едва забележимо глава.

— Канавиоста, когато аз сънувах кошмари, ти ми каза, че мъката се понася по-лесно, ако я довериш някому — прошепна й той. — Наистина ли не мога да направя нищо за теб?

— Сега не. — Сподавеният й глас едва се чуваше. — Аз съм тъжна.

— Да изляза ли?

Тя кимна.

Със свито сърце Робин стана. Въпреки че беше дребничка, тя никога не бе изглеждала крехка, но сега малката фигурка под одеялото беше толкова беззащитна и ранима. Той не се опита да назове чувствата си. Знаеше само, че е готов да даде всичко, ако това би смекчило болката й.

В желанието си на всяка цена да даде израз на нежността си, той я погали толкова леко по косата, че тя изобщо не го усети. После се накара да излезе от стаята.

Отвън, на прага, го чакаше херцогинята.

— Какво се е случило? — попита тя тихо. Той прокара с въздишка ръце през косата си.

— Изглежда, че бащата на Макси е сложил сам край на живота си.

— О, господи — пребледня Марго. Беше загубила баща си при трагични обстоятелства и можеше добре да разбере болката на Макси.

— Бих искал да можех нещо да направя — прехапа устни Робърт. — Но тя иска само да я оставят сама.

— Дай й време да преодолее шока — посъветва го Марго. — Мъката по близък е нещо много самотно. Понякога човек трябва да потъне дълбоко в себе си, преди да е готов да приеме утешенията на другите.

— Убеден съм, че имаш право — опита се той да се усмихне. — Но никак не ми е лесно да я виждам в такова състояние.

— Любовта боли, Робин. — А в усилията си да облекчи състоянието му с шега, тя добави: — Същото важи и за глада, а пък аз напоследък често имам добър апетит. Ела, изпий с мен чаша чай. — Тя го хвана под ръка и го поведе решително към дневната.

Чаят не помогна много, но беше все пак по-добре от нищо.