Мери Джо Пътни
Ангелът мошеник (19)

18

Робин не беше преувеличил броя на своите номера и забавни истории. Докато стана време да си лягат, Макси се беше смяла толкова често и много, че вече едва си спомняше за смътните си страхове от бъдещето. Хванати под ръка, те изкачиха стълбата до втория етаж. Робин носеше свещник, а Макси повдигаше полите на червената си кадифена дреха, за да не се спъне в тях.

Той я изпрати до нейната стая, запали свещта на нощното шкафче и се обърна, за да влезе в съседната стая. Светлината на свещите правеше лицето му още по-красиво. В падащия свободно син халат приличаше на средновековен лорд. Беше най-привлекателният мъж, когото бе срещала, будеше у нея желание да развърже колана му, да го съблече и да го увлече в леглото си.

Почти несъзнателно сложи длан върху триъгълника гола кожа под шията му. Под нейните пръсти ударите на сърцето му се учестиха. Чувствено желание пулсираше сега между тях.

— Кой от нас трябва да бъде призован сега към благоразумие? — попита тя с пресъхнала уста.

— Навярно аз. — Той взе ръката й, целуна пръстите й, после я пусна. — Не забравяй, че съм съвсем наблизо. Ако сънуваш кошмар, трябва само да ме извикаш. Веднага ще дойда.

— Зная. — Макси се пребори храбро с напиращото желание да рискува една целувка за лека нощ, отстъпи крачка назад и се залови да сплита косата си. — Желая ти приятни сънища.

Когато той затвори междинната врата, тя смъкна халата и се пъхна под юргана. Въпреки приятната атмосфера, Макси не можеше да заспи. И това нямаше нищо общо с мрачните предчувствия за бъдещето. Причината беше, че широкото легло с балдахин беше прекалено голямо, студено и празно.

Половин вечност тя се мята насам-натам, опитваше да се настани удобно върху възглавниците, но всичките й усилия бяха напразни. Най-сетне седна и се замисли. Ако отвори мъничко междинната врата, Робин ще се почувства може би малко по-близо до нея. И не толкова самотен.

Макси се спусна от леглото и изтича боса до вратата. Потрепери в тънката си нощница от студа. Беше почнало отново да вали и свежият хлад, който нахлуваше през прозореца, й напомни за Ню Ингланд. Тя отвори съвсем тихичко вратата, ослуша се с надеждата, че въпреки почукването на дъжда по первазите, ще чуе и успокояващото дишане на Робин.

Чу го, но звуците бяха всичко друго, само не успокояващи. Дишаше пресекливо и мъчително — както през онази първа нощ, която прекараха върху папратта край мочурището.

Леглото изскърца. Той заговори с измъчен глас нещо на чужд език. Макси бързо се приближи. Изглежда, говореше на немски. Тя не знаеше добре този езика, но й се стори, че различава думите „кръв“ и „убийство“.

— Не! Не! — изкрещя той изведнъж толкова високо, че би я стреснал в съня й дори през затворена врата. После взе да размахва диво ръце.

Силно разтревожена, тя се покатери на широкото легло и сложи ръка на рамото му, за да го събуди от кошмара.

Нейното докосване го накара да подскочи и да размаха ръце с невероятна бързина. Преди тя да успее да произнесе името му, той вече я беше хванал за раменете и я беше повалил върху дюшека. Гърдите му бяха голи и мокри от пот. Дишаше пресекливо, докато лягаше върху нея и я стискаше толкова силно за гърлото, че тя вече едва дишаше.

Макси си даде сметка за ужасяващата сила на напрегнатото му тяло. Ако се съпротивлява, той може да я пребие. Затова запази спокойствие, пое си мъчително въздух и изсъска рязко:

— Събуди се, Робин! Бълнуваш!

Един ужасен миг натискът върху гърлото й продължи да се засилва. После думите й проникнаха в кошмара му.

— Макси? — прошепна дрезгаво той.

— Да, Робин, аз съм, — простена тя с усилие.

Той се дръпна от нея и се отпусна по гръб. В тъмното кожата му беше призрачно бледа.

— Боже, прости ми! — рече пресекливо. — Кажи, добре ли си?

Макси си пое дълбоко и благодарно дъх.

— Няма нищо. — Тя седна, запали свещта, после се обърна отново към Робин.

За неин ужас той трепереше така силно, че леглото се люлееше. Тя бързо го прегърна с две ръце, а той се вкопчи така силно в нея, че тя се уплаши да не й счупи ребрата. Побърза да привлече главата му към гърдите си.

— Да нямаш треска? — попита тя, предполагайки, че Робин може да е хванал по време на някое от пътуванията си малария.

— Не. Беше просто кошмар.

Тя го погали по главата, като да беше дете.

— Не го казвай с такова пренебрежение. Ирокезите са убедени, че сънищата и кошмарите идват от душата. Какво те тревожи толкова, че не можеш да спиш спокойно?

След дълго мълчание, когато тя реши, че той изобщо няма да й отговори, той изрече едва чуто:

— Все същото: насилие, предателство, убийство на мъже, които при други обстоятелства можеха да станат мои приятели.

От безнадеждността в гласа му й полазиха тръпки по гърба. Макси си спомни за разговора на Робин с фермера, който ги спипа в плевнята си.

— Значи наистина си бил в армията?

— Никога не съм бил войник — възрази той с горчивина. — Поне това е сигурно.

— Но тогава какъв си бил?

— Шпионин. — Той избърса с трепереща ръка потта от челото си. — Цели дванайсет години, от двайсетия си рожден ден. Аз лъгах, крадох, от време на време си играех на атентатор. За това ме биваше особено много, ама много.

Макси изпита шока на изненадата, който човек усеща всеки път, когато някакъв факт му става известен съвсем неочаквано, но толкова убедително, че не може да има съмнение.

— Това обяснява много неща. А аз те мислех за най-обикновен дребен крадец и мошеник.

— Което щеше да е много по-добре. Щях да съм причинил много по-малко нещастия. — Разкривени лица възникнаха пред вътрешния му поглед, образите на малцината, които бе познавал, и смътните легиони на онези, които бяха умрели, защото той предаваше информация. Той се разтрепери още по-силно и се запита дали е възможно човек да се строши на хиляди късчета.

Преди образите да успеят да го обсебят, Макси заговори пак и тихият й глас го изнесе от морето на неговите терзания.

— Крадецът присвоява за собствена полза. Не мога да си представя, че си станал шпионин просто от алчност.

— Шпионажът наистина не е занаят за човек, който иска да забогатее. Залових се за него, защото смятах победата над Наполеон за справедлива кауза, а шпионажът беше възможност да бъда полезен. Но с течение на времето осъзнавах все повече колко много кръв има по ръцете ми…

Тя наведе глава встрани и един от копринените й кичури коса докосна бузата му. Той пое горчиво-сладкия дъх на лавандула.

— Разкажи ми как почна това. Сигурно не шпионираш още от Оксфорд.

— По-точно казано от Кеймбридж. — Той изпита едва ли не леко задоволство от точността, с която тя го бе преценила. — След втората учебна година на континента се стигна за пръв път от десет години до примирие. Реших да замина за Франция. Но много скоро си дадох сметка, че е само въпрос на време и войната ще пламне отново. Съвсем случайно се натъкнах на информация, която можеше да е от интерес за британското правителство. Осведомих един далечен братовчед, който заемаше някакъв пост в министерството на външните работи. Люсиен пристигна тутакси при мен в Париж. Бе много впечатлен от онова, което бях научил и ми предложи да остана във Франция, докато трае примирието. Освен вроденото ми хладнокръвие, фактът, че майка ми беше шотландка, ми осигури достъп в шотландската общност, която се беше установила в Париж след якобинското въстание от 1745 година. А тъй като тези хора презираха Наполеон, станаха ми чудесни съмишленици.

Робин винаги се беше възхищавал от своя малко по-голям братовчед и беше страшно доволен, че можа да спечели уважението му. В това отношение доскоро не беше особено разглезен. Изглеждаше примамливо лесно да убеди сам себе си, че върши нещо стойностно и храбро.

— Отначало ми беше като на игра. Бях млад, безразсъден, не проумявах, че… продавам душата си късче по късче. — В него отново се надигна дива паника. — Когато най-сетне разбрах какво върша, от мен вече не беше останало нищо.

— Великолепна метафора, — каза тя меко — но за съжаление неточна. Може би си забравил как можеш да си върнеш душата, но не можеш нито да я изгубиш, нито да я продадеш или подариш.

Той се усмихна горчиво.

— Много ли си сигурна?

— Напълно сигурна. — Тя стисна ръката му и паническият му ужас се уталожи. — Ако нямаше душа, нямаше да изпитваш чувството за вина, което те терзае сега. Доколкото зная, същинските нехранимайковци спят нощем повече от спокойно.

— Ако се съди по това, би трябвало да съм светец.

— Ти ми разказа веднъж, че твоята приятелка Маги е била и твоя партньорка в престъпленията. И тя ли шпионираше?

— Да. Нейният баща бе убит от французите. Аз й помогнах да избяга. За нея беше невъзможно да се върне в Англия, тъй че станахме съучастници. Аз прекарвах много време в пътувания по континента, но се чувствах у дома си там, където беше Маги. Често в Париж.

— Другари и любовници — измърмори Макси. — Тя е била опората ти. Когато те е напуснала, е настъпила катастрофата.

Той кимна.

— Докато бяхме заедно, можех да заповядвам на демоните си. Но ти откъде знаеш?

— Женска интуиция — отвърна сухо Макси. — Предполагам, че ролята на слуга си играл, за да събираш информация.

— Така е. Хората не обръщат внимание на слугите. Като лакей или коняр можеш да разбереш много неща, които стават в един дом.

Макси покри и двамата с одеялото. Топлината й му действаше благотворно. Робин изобщо не беше забелязал как трепери от студ. Но Макси излъчваше толкова силна топлина. Тя беше щастие, разбиране и утеха.

— Тъкмо си помислих, че много от твоите абсурдни истории може и да са истински — каза тя. — Наистина ли си делил в Цариград затворническата килия с някакъв китайски моряк?

Той се усмихна леко.

— Самата истина. Ли Кван ме научи на някои бойни техники, които по-късно са ми спасявали неведнъж живота. Комбинацията от нашите способности ни освободи в края на краищата от онази дяволска дупка.

— А разказът ти за отстъплението на Наполеон от Москва?

Робин преглътна конвулсивно и пак се разтрепери, сякаш руският студ още не беше напуснал тялото му.

Макси пак го прегърна.

— Напълно разбираемо е, че тези спомени са мъчителни за теб, но дейността ти е помогнала на твоята родина и сигурно е допринесла за по-ранния край на войната.

— Възможно, въпреки че голяма част от онова, което вършех, беше повече от банално. — Той присви устни. — Един от триумфите на съмнителната ми дейност беше не особено трудно добитата информация, че Бонапарт е планирал нахлуването си в Русия с помощта на книгите по руска география в своята библиотека.

Тя подсвирна едва чуто.

— Информацията може да е била получена лесно, но как си успял да проникнеш в личната библиотека на императора?

— Отговорът няма да ти хареса.

Макси отметна мокрите от пот кичури от челото му. В ъгълчетата на очите му съзря дълбоки бръчици. За пръв път изглеждаше толкова стар, колкото беше.

— Бушувала е война. И ако в тази ситуация убиеш човек, за да успееш да проникнеш някъде, не е много по-различно, отколкото да застреляш войник на бойното поле.

— В случая бе измама, не убийство — възрази той. — В гласа му ясно се долавяше презрение към самия себе си. — Една млада камериерка, простичка и малко дива, но наистина прелестна. Жана ми беше толкова благодарна за вниманието, което й оказвах. Аз се представих за лоялен френски войник, който се възстановява от раните си и много би искал да види къде работи любимият му император. Не бе трудно да я придумам да ми покаже библиотеката. — Пръстите му се впиха болезнено в рамото й. — Мразя да използвам по този начин жени, да извращавам най-дълбоките и естествени отношения между мъж и жена. Но го сторих. Господ да ми е на помощ, наистина го направих.

— Има мъже, които съсипват жени ей така, просто на шега. Ти поне си имал причина — възрази тихо Макси. — Жана можа ли да разбере, че си я използвал?

— Не. Казах й, че моят полк е предислоциран в Австрия и се разделих нежно с нея. Тя… тя плачеше и се молеше богу за здравето ми. Още виждам лицето й пред себе си…

— Жана може да е плакала при раздялата с теб, но те уверявам, че на самочувствието й е подействало много добре да се види желана от мъж като теб.

Робин понечи да отговори, но тя сложи пръст на устните му.

— Не казвай сега, че си я предал. Зная го. Но си й дал и малко щастие, и си се погрижил тя да не загуби гордостта и достойнството си.

— От това, че винаги се стараех да не бъда излишно жесток, постъпките ми не стават по-добри — възрази той беззвучно.

Тя свъси чело и се опита да се постави на негово място.

— За един шпионин неморалното поведение е голямо предимство. Но човек, дълбоко почтен като теб, не може да не се отвращава. Как успя да издържиш толкова време?

Той си пое с мъка и задъхано въздух.

— Като изтласквах от съзнанието си най-лошите си постъпки и се преструвах, че ги е извършил друг. Това се оказа доста време ефикасно. Но след края на войната, когато не бях принуден да преодолявам кризи, осъзнах всичко.

— И тогава дойдоха кошмарите.

— Да.

Тя го галеше нежно по напрегнатия гръб и си спомни как се бе опитала да го научи да се вслушва във вятъра. Отново прозря сложността на неговия характер, но сега вече разбираше, че много от тези противоречия са причинени от дълбока душевна болка. Дори да не е изгубил душата си, очевидно беше, че се приближава все повече към психически крах.

На заранта Робин ще е издигнал отново около себе си стените, които го пазеха от отчаянието, и пак ще се прави на безгрижен. Но онова загърбване на нещата, което му е позволило да преживее, щеше много скоро да го съсипе.

Нейната майка я беше учила, че в кошмарите трябва да се проникне. За да може Робин да се излекува, трябваше да се внесе светлина в мрака на неговата душа.

Макси потрепери и се усети безкрайно безпомощна. Той имаше нужда от по-силен и по-мъдър човек, но засега тя беше единственото, което той имаше. Ако проникне по-дълбоко в мъченията му, това ще нарани и двамата. Но в името на умственото и душевно здраве на Робин тя трябваше да се опита дори ако той после я презре.

— Разкажи ми всичко, което те измъчва — каза тихо Макси. Той въздъхна дълбоко.

— Мисля, че и без туй казах твърде много.

— Смяташ, че съм прекалено слаба, за да понеса истината? Не съм някоя изнежена английска невинна госпожичка. Вече съм видяла предостатъчно през живота си, за да мога и много неща да разбера.

— Да, но ти си ясна и открита като слънцето. Как би могла да не ме презреш заради стореното от мен? — попита той отчаяно.

„Но аз те обичам.“ Думите избликнаха от най-съкровена дълбочина, бяха толкова силни, че тя просто не можеше да не ги произнесе. Но съумя да се сдържи, защото последното, от което Робин имаше нужда сега, бяха нежелани обяснения в любов.

— Имам слабост към нехранимайковци — каза вместо това, — особено към честни нехранимайковци. Откакто сме на път, ти извърши много добри дела. Спаси Дафид Джонс от вола. Попречи ми да убия Симънс, за което ти бях благодарна още от мига, в който гневът ми се изпари. — Тя го целуна по челото и усети отсечените удари на пулса му. — Разкажи ми какво си правил, Робин. Тежестите стават по-леки, ако ги носиш заедно с друг.

— Станаха толкова много неща — прошепна той. — Безкрайни лъжи. Мои информатори, които след това биваха залавяни и загинаха при ужасни обстоятелства. Френският майор, когото убих, защото беше толкова добър войник, че щеше да брани до последна капка кръв испанската крепост, която бяхме обсадили.

— Но твоите информатори са знаели за рисковете не по-зле от теб. А що се отнася до майора, убийството на човек е наистина нещо ужасно… — Макси се поколеба и заизбира внимателно думите си, — но и обсадата е нещо ужасно, което завършва достатъчно често с кървава баня. Стореното от тебе предотврати ли я?

— След гибелта на техния предводител войската се оттегли без бой от града. Беше спасен следователно животът на мнозина, но това не оправдава погубването на човек, изпълнявал дълга си. Бях го срещал няколко пъти. Беше ми симпатичен…

— О, Робин, Робин — прошепна състрадателно Макси. — Сега разбирам защо ми каза веднъж, че на бойното поле нещата са по-прости. За войниците при определени обстоятелства е по-лесно, защото отговорността е поета от други. Твоята работа е била далеч по-сложна. Достатъчно често е трябвало да избираш между две злини, при това в един свят, в който няма само черно или бяло, а само различни отсенки на сивото. Дванайсет години в такава атмосфера могат да се окажат пряко силите на всеки.

— Да, мен успяха да ме прекършат.

В далечината изкънтя гръмотевица, дъждът забарабани по-силно в стъклата. С чувството, че пристъпва със завързани очи през мочурище и една погрешна стъпка може да я погуби, тя попита все пак:

— Смъртта на този майор най-лошото ли е, в което се обвиняваш?

Той пак се разтрепери.

— Отговори ми, Робин — настояваше Макси с тих, но решителен глас. — Мъките ти само ще се засилят, ако не кажеш всичко.

— Не! — Той се обърна в прегръдката й, опита да се дръпне. Но Макси не му позволи.

— Кажи ми — повтори тя.

— Беше в Прусия — изрече той с мъка. — Притежавах преписа на едно споразумение със сериозни последици за Великобритания.

Макси си помисли за онова, което знаеше за войната.

— Тилзитският мир, сключен тайно от Франция и Русия с надеждата да накарат Великобритания да падне на колене.

Той вдигна глава и я погледна.

— За американка ти се ориентираш великолепно в европейската политика.

— Баща ми се интересуваше от тези неща, тъй че следяхме заедно новините — обясни тя. — Значи наистина си успял да се добереш до съдържанието на тайните клаузи в мирния договор, така ли?

— Да, само няколко часа след като той бе подписан. — Той се усмихна горчиво. — Но в сравнение с възможността да се върна в Англия усилията да се добера до информацията бяха същинска играчка. Французите много скоро разгадаха ходовете ми и ме подгониха. Наложи се да избягам в Копенхаген, затова яздих дни наред в западна посока и използвах какви ли не трикове, за да ги заблудя. Най-сетне реших, че съм им избягал. Конят ми можеше всеки миг да падне от умора, също и аз. Познавах по тези места едно семейство заможни селяни. Те мразеха французите и в миналото вече ми бяха помагали.

Робин си пое дълбоко дъх и продължи:

— Посрещнаха ме като изгубен син. Разказах им, че са ме преследвали, но вече съм сигурен, че съм успял да избягам. Следователно няма никаква опасност. — На шията му една вена започна силно да пулсира. — Пагубна заблуда.

— Французите те намериха?

Той кимна.

— На другата заран господин Вернер ме събуди, защото разбрал, че френски войници претърсват околността. Исках веднага да се махна и тръгнах към конюшнята, но конят ми го нямаше. Тогава ми мина през ума, че още не бях видял най-малкия им син, Вили. Беше на шестнайсет, висок почти колкото мен и като мен рус. За него бях явно нещо като герой. Конят ми го нямаше и ме загложди ужасно подозрение. Изтичах през гората към шосето, за да предотвратя най-лошото. — Робин затвори очи. — Стигнах твърде късно.

Макси изпитваше неговата болка, но трябваше да го принуди да разказва.

— Какво се бе случило?

— Предполагам, че Вили е решил да ги отвлече от фермата. Станах свидетел на това, как той насочи съзнателно към себе си вниманието на група френски кавалеристи. Яздеше моя кон, носеше яке с цвят като моето, а русата му коса се виждаше отдалеч. Щом го зърнаха, французите започнаха преследването. Конят ми беше много добър и момчето щеше може би да им избяга, ако внезапно от противоположната посока не се появиха още кавалеристи. Когато разбра, че е в капан, Вили се насочи към гората, но нямаше достатъчно голямо предимство. Те не му оставиха и възможност да се предаде, а почнаха веднага да стрелят. Беше улучен от поне дузина куршуми.

Треперещ от ужас, Робин зарови глава в рамото на Макси. Тя не зададе други въпроси и почна да го гали като му шепнеше в ухото на майчиния си език всичко, което не можеше да изрази на английски.

След известно време Робин си пое дъх, разтреперан и неуверен.

— Родителите на Вили никога не ме укориха нито с дума. Навярно това беше за мен най-трудно поносимото. Ако не бях потърсил убежище във фермата, Вили нямаше да загине.

— Това може да знае само Бог, Робин. Кой знае, може дните на Вили да са били преброени, могъл е да се спъне на стълбата и да си строши врата дори ако ти не се беше появил. Би могъл и да стане по-късно войник и да загине в битка с французите. Съвсем естествено е да изпитваш болка и разкаяние, но има ли някакъв смисъл от горчивите упреци, които си отправяш? — Тя го погали по челото с огромното желание да поуспокои душевната му болка.

— Винаги съм се опитвал да избирам правилното решение — каза той неутешим. — Но толкова често не знаех кое е правилното.

Макси въздъхна.

— Мисля, че повечето от нас се опитват да правят възможно най-доброто. Само това е в силите ни.

— Най-доброто, което избирах, не беше достатъчно добро.

Неговата нестихваща болка доказваше, че и Макси не е достатъчно добра. Тя си спомни собственото си минало.

— След смъртта на майка ми участвах в траурно тържество на нейното племе. Това много ми помогна.

С надеждата, че ще си спомни достатъчно добре церемонията, за да помогне и на Робин, тя сложи ръце на ушите му и цитира:

— Ако човекът тъжи, той не може да чува. Разбери това и отстрани пречките, за да можеш отново да чуваш.

После тя сложи ръце на очите му.

— В мъката си ти изгуби слънцето и се озова сред мрак. Сега аз ти връщам слънцето.

Когато отдръпна ръце, видя, че той замислено я наблюдава. Тя скръсти ръце на гърдите му и продължи:

— Ти си позволил на душата си да се отдаде на безмерната си скръб, но трябва да надмогнеш тази скръб, иначе и ти ще загинеш, ще умреш. — Тя усещаше как гърдите му се надигат и отпускат под ръцете й.

— В мъката постелята ти е станала корава и нощем не можеш да спиш. Позволи ми да се преборя с твърдостта на постелята ти. — Тя прокара ръце по раменете му, а после и надолу по ръцете му. — Вили е намерил покоя, Робин. Защо не успяваш да го сториш и ти?

Той затвори очи и я привлече силно към себе си. Сърцето му биеше толкова учестено, сякаш искаше да разкъса гърдите, но малко по малко си възвърна нормалния ритъм. Макси го прегръщаше силно и усещаше как нещо сякаш става в него. Още не беше оздравяването, но поне едно начало.

Той я погали по косата и остави ръката си на тила й.

— Как си станала толкова мъдра, Канавиоста?

— По обичайния начин — отговори тя. — Като се учех от грешките си. — Тя сложи глава на рамото му и се усети толкова изтощена, че с мъка не можа да заспи.

— Не зная как и защо, но си мъдра. — Ръката се плъзна нежно по гърба й и се успокои на бедрото й. — Прекалено мъдра, за да допуснеш възможността да се омъжиш за мен.

Констатацията му подейства на умората й като ледено студена вода. Вече напълно будна, тя повтори в себе си думите му, за да се увери, че добре е чула. После седна и го изгледа.

Робин лежеше неподвижно върху възглавниците и я гледаше. Светлината на свещите трептеше върху лицето му, но беше твърде слаба, за да види тя израза му.

— Това предложение ли беше, или изблик на странния ти хумор? — попита тя, разкъсвана между шока, радостта и необуздано плътско желание.

Той вдигна с въздишка очи към тавана.

— По всяка вероятност не мога да се реша да ти направя предложението по всички правила. Ако се оженим, всички предимства ще са на моя страна. Ти ще направиш глупост, ако ме приемеш, а си твърде интелигентна, за да не го признаеш.

Макси не знаеше дали да се смее, да плаче или да се разгневи. Емоциите от тази нощ бяха я накарали да си признае, че обича Робин, въпреки че съвсем не беше сигурна дали го разбира и дали може напълно да му се довери.

С което не искаше да каже, че изобщо му няма доверие. Не се съмняваше нито миг, че поеме ли веднъж задължение, той ще го изпълни докрай. Освен това сега го разбираше много по-добре, отколкото само преди час. Но въпреки всичко…

— Да се омъжа за теб, няма да е лишено от очарование, но не мога да си представя добре съвместния ни живот. Идваме от твърде различни светове. Пък и макар да водех в миналото скитнически живот, това съвсем не значи, че бих искала да остане така и занапред.

— Нито пък аз. Обещавам ти, че ще имаш покрив над главата. — На устните му се появи самоиронична усмивка. — Съвсем не съм толкова безгрижен, колкото изглеждам.

— Робин, погледни ме. — Когато той го направи, Макси добави: — Защо искаш да се ожениш за мен? Досега дума не си продумвал за любов.

Той затвори много бързо очи.

— Мога много неща да ти обещая, Канавиоста. Сигурност, вярност, честните си усилия да те направя щастлива. Но любов? Не мисля, че мога да твърдя със сигурност, че съм способен на това. Ще е по-мъдро да не го обещавам.

Дори при смъртта на баща си Макси не беше изпитала толкова силна болка. Безмилостната откровеност на Робин я накара да изпита желание да изхълца. Но вместо това тя взе ръката му, целуна я и я притисна към бузата си.

— Кажи ми, желаеш ме, защото за разлика от Маги аз съм до теб ли?

— Не. — Той отвори очи, пръстите му стиснаха ръката й.

— Онова, което изпитвам към теб, няма нищо общо с Маги. Имах дълбоки чувства към нея, те и досега са дълбоки. Това няма да се промени, но не те желая като „заместител“ и вместо нея. — Лека усмивка се появи на красивото му лице. — Ти си твърде подчертано самата ти, за да може човек да те сбърка с друга.

Макси не знаеше как да реагира.

— Грижи и вярност са нещо важно, дори необходимо. Но дали са достатъчни?

— Не забравяй страстта. — Той я привлече към себе си върху леглото. — Откакто те срещнах, не съм я забравил нито за миг.

Той я прегърна. Устните им се срещнаха, стори й се, че ще изгори в пламъците на желанието. И преди се бяха прегръщали и целували, но всеки път все някак засенчени от съмнения. Сега беше съвсем различно. Робин се беше сякаш концентрирал изцяло върху нея, само върху нея.

Макси реагира с цялата сила на сладострастното си желание. Емоциите от тази нощ бяха премахнали всички задръжки и чувствата й бяха оголени, също като нейното тяло. Един кратък, лудешки миг нямаше никакви въпроси, само докосвания, нежност и открития. Нямаше значение колко мъчително е било миналото на Робин, колко катастрофално неговото настояще, колко несигурно неговото бъдеще — тя го обичаше.

Изведнъж той се дръпна и зарови лице във възглавниците.

— Страстта е прекалено лесен изход. Мисля, че никой от нас двамата не е в състояние да вземе решение.

От думите му почти й секна дъхът. Ръцете й се впиха в одеялото, докато се опитваше да подреди обърканите си мисли. Защо не си беше потърсила мъж-егоист, който мисли само как да задоволи желанието си?

— Имаш право, Робин — изрече тя най-сетне, като се овладяваше с мъка. — Мигът не е подходящ за решения. Аз трябва да разбера подробности около смъртта на баща си, а и ти трябва да си изясниш много неща.

Той се наведе напред и я целуна леко по челото.

— Ще го направя час по-скоро. Ти поне не ми отказа веднага. — Той уви около пръста си кичур от нейната коса. — Държа се може би като идиот, но мисля, че никога през живота си не съм се чувствал по-щастлив, отколкото през последните няколко дни с теб. Бих искал това пътуване никога да не свърши. Но сега, когато вече зная, че преди то да свърши, няма да има окончателни отговори, бих искал да стигнем час по-скоро в Лондон. Понеже аз…

Тя изчака търпеливо той да продължи. Той отмести поглед, ръката му се успокои.

— Не зная дали е разумно да се оженя за една жена само защото имам такава нужда от нея. Може би това няма да е добре за никой от нас.

Макси го погледна. Той се беше увил в своята дистанцираност като в дреха, беше си отишъл, но тя продължаваше да изпитва усещането за близост. Не й беше никак лесно да разсъждава трезво, докато кръвта сякаш вреше във вените й. Дълбоко в нея все още пулсираше могъщата сила на плътското желание, а също и увереността, че биха могли заедно да го уталожат.

С внезапно неудоволствие си призна, че се бе държала като братовчедките си. Откакто се запозна с Робин, непрекъснато бранеше, загрижена за бъдещето, невинността си, вместо да изживее мига и да се чувства закриляна от наранявания на душата.

Но въпреки че се бе държала като почтена англичанка, това не я спаси от болката. Само изпълнението на плътските желания можеше да я успокои. Беше време да замени европейската разумност с ирокезка мъдрост.

Тя му подари усмивка, в която прозираше цялата й любов.

— Размисляш прекалено много, Робин, това е проблемът ти. После се наведе и го целуна.