Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Монтгомъри/Тагърт (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 138 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

В осем сутринта прислужницата поднесе на Арайа чай в стаята й. Цялата сутрин трябваше да следва горе-долу традициите на живота в двореца. Арайа позволи на жената на посланика да й помогне при обличането, направи забележка на камериерката, задето не е лъснала обувките й. Някаква частица от самата нея наблюдаваше с горчиво неодобрение всичките тези действия, но просто й беше невъзможно да възпре постъпките на своето собствено царствено Аз.

В един без четвърт тя се спусна надолу по стълбата. Когато съзря Джей Ти обаче, цялата й арогантност я напусна. С неговото присъствие оживяваха толкова спомени, той й напомняше за плажни празненства…

Но от изражението на Джей Ти личеше, че той едва сдържа яростта си. Той я дръпна в салона за гости.

— Така значи — процеди през зъби той, очите му бяха странно потъмнели добре си изигра ролята! — Нали искаше да бъдеш моя съпруга „докато смъртта ни раздели“. Нали?

— Но разбери, моля те! Твоето правителство се съгласи да ми помогне само при условие, че ти бъдещ принц-консорт!

— Крал! — изсъска презрително той. Арайа го погледна безпомощно.

— Значи си ме лъгала не само ти, но и моето правителство! Винаги съм вярвал, че нашият брак е само за определено време.

Арайа продължаваше да мълчи.

— И кога смяташе да ми признаеш всичко? Сигурно някоя нощ, докато сме заедно в леглото, щеше да кажеш: „Ти ще прекараш остатъка от живота си в моята забравена от Бога страна, съкровище. Ще трябва да се откажеш от семейството си, от морето и от всичко останало в Америка, за да се кандилкаш в някаква разкапана каляска и да махаш с ръчичка на моите поданици, които ще те мразят, защото си американец!“ Ти точно това очакваше от мене, така ли е?

— Никога не съм преценявала тези неща. Мислех само за своята страна.

— Мислела си само за себе си и своите цели! Американец съм и ще си остана американец! Не желая да живея тук, не искам да бъда някакъв крал-марионетка! Няма да се откажа от свободата си заради някакъв златен кафез. Още днес си заминавам! Всичките ти договаряния с армията не ме засягат. Бракът ни ще бъде анулиран, щом стигна в къщи! Ще си свободна и можеш да си намериш някой полуидиот и да го направиш крал. — Той я хвана грубо за ръката. — Хайде, давай да свършваме!

Арайа беше като парализирана, имаше чувството, че ще се счупи на две. Вървеше като сомнамбул до него.

В ресторанта на хотела той обяви с леден тон:

— А сега мисля, че трябва да започнем да се караме.

— Но аз нямам намерение да се карам! — отвърна тя гордо.

— Ах, ето я отново принцесата! Сигурно ти е било страшно неприятно да се правиш на американка. Сега си отново същата глезла, която срещнах на острова. Дали не трябва да ти сторя поклон? Или да ти целуна ръката? Милейди, та вие заслужавате Оскар за вашите театрални постижения в Америка! Сигурно ще разказваш на царствените си роднини какви глупаци сме били и аз, и приятелите ми, като приемахме за чиста монета всичко, което ни разиграваше! Няма ли да имитираш Бил, Доли и останалите пред целия са синьокръвен род, и да им се подиграваш? Ще разказваш ли на новия си съпруг за всичките еротични номера, които трябваше да разиграваш, само за да се добереш отново до страната си?

Чувствата, които вълнуваха Арайа, се сменяваха бързо, като във вихрен калейдоскоп. Отначало беше объркана, след това наскърбена, накрая изпитваше само желанието да се защити някак.

— Обичам страната си така пламенно, както ти твоята. Понякога се налага човек да прави неща, които не са му по сърце.

Той я изгледа мрачно.

— Само че ти изгуби тази игра. Връщам се още днес в Америка и ще поискам веднага да анулират нашия брак. Корабостроителниците във Уорбрук няма да ти паднат в ръчичките!

Арайа не разбра за какво говори, но по-скоро би си прехапала езика, отколкото да допусне той да забележи това.

— Ще мога да се справя и без тях.

— Ще ти се наложи, миличка!

— Знаеш, че обръщението трябва да бъде: Ваше кралско височество! — заяви тя високомерно.

Той понечи да отговори нещо, но млъкна, защото келнерът беше дошъл при тях.

Арайа започна да дъвче, като че ли държеше дъвка в устата си.

— Значи предпочиташ онази дебела гъска Хедър Адисън пред мене? — заяви тя високо, за голямо удоволствие, на слухтящия келнер.

— Бих предпочел всяка друга пред тебе! — отвърна той страшно сериозно. — Ти си не само лъжкиня и алчна за пари котка, но си и най-жалкото същество, което съм имал в леглото си!

Очите на Арайа се напълниха със сълзи.

— Наистина ли? — прошепна тя.

— Наистина.

Тя бавно се надигна и излезе от ресторанта. Да, майка й имаше право: човек не може да има доверие в хората от неговата класа. В този миг съжаляваше безкрайно, че се беше чувствала толкова добре в негово присъствие. Беше й вдъхнал живот, както никой друг. Успя дори да я накара да плаче!

Посланикът й бе показал на картата по какъв път трябва да върви, за да стигне до някаква местност, широко известна на хората от града. Тя свърна по една странична улица, която се задънваше до някаква мръсна козя пътека, извиваща нагоре към планината.

Не беше обута в подходящи обувки, но движението я поободри и тя крачеше твърдо напред.

Стресна се, когато иззад един храст изскочи някакъв мъж и препречи пътя й. В уплахата си тя дори го поздрави по име, беше третият секретар на краля, човек, когото тя обикновено почти не забелязваше. Никога не би допуснала, че е негодник.

— Мисис Монтгомъри, бихте ли дошли с мен, моля?

— Ще ти се, така ли, негодяй такъв! — каза тя и се обърна в обратна посока, но зад нея изникна друг мъж и й отряза пътя за бягство. Шефът на кухните…

— Това не е молба! — Той я хвана за рамото и я поведе. Арайа протестираше с пълен глас, но в тази пустош нямаше кой да я чуе.

Заведоха я до колибата на някакъв козар, там я очакваше главният хофмаршал. Арайа едва прикриваше своето възмущение. На този тук човек дядо й винаги бе имал безусловно доверие…

Той не се опита да скрие причината, заради която бе доведена тук.

— Мисис Монтгомъри, искам да ви направя една оферта.

Двадесет минути по-късно Арайа се облегна назад на стола си.

— Значи вие желаете да се представя за вашата принцеса, правилно ли разбрах?

— Съвсем за кратко, разбира се. Страхуваме се, че вестта за отвличането на внучката му, ще убие краля. Той е стар, с болно сърце, няма да може да понесе такова известие. От вас не се иска да правите нищо, само ще живеете в покоите на Нейно кралско височество и ще се показвате от време на време на прозореца. Ще пуснем слух, че сте болна и не можете да напускате стаята. Когато дойде някой да ви види, ще се преструвате на болна. Но през по-голямата част от времето ще можете да си четете, да слушате плочи или каквото там обичат да правят американците.

— Ясно. Значи ще трябва да живея в няколко само стаи като пленница. И каква ще ми бъде ползата от всичко това?

Главният хофмаршал стана забележимо по-резервиран.

— Ще помогнете на един високопоставен човек, нашата страна има нужда от вас!

— И пак искам да попитам: каква ще ми бъде печалбата от тази история?

Очите на мъжа мрачно просветваха.

— Ние сме бедна страна.

— Има и други начини на заплащане, не са само парите. Какво ще кажете за една титла? Аз например бих станала с удоволствие херцогиня.

Мъжът вдигна ръце, като че искаше да се предпази:

— Херцогският сан е наследствен, тази титла не се раздава. Някаква длъжност в двора, това би било възможно. Тогава ще се обръщат към вас с „господство“, нещо като вашето „мистрис“.

— Господство? — възкликна тя. — Ами вие знаете ли какво означава „мистрис“? Това е… Моят мъж има „мистрис“, любовница. Не искам да се обръщат към мене с „мистрис“!

— У нас това е почетно звание.

Тя се надигна.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървя. Беше ми приятно, че се запознахме. Но няма да стане. Не желая да кисна цели седмици в някакви мърляви помещения и да се правя на болна.

— Добре. Какво би ви накарало да приемете?

Арайа поразмисли малко и отново седна.

— Ами ето. В момента ние с мъжа ми нещо не се разбираме много-много. Бих приела да се правя за малко на принцеса. Само ми кажете какво да говоря и как да се държа. Може пък да успея да завъртя главата на някой от вашите херцози. А като се върне истинската принцеса, мога пак да остана, ако се омъжа за херцог. А може дори и за някой принц, нали така!

Главният хофмаршал не можеше да скрие потресението си.

— Това е, или приемай, или зарежи всичко, приятел! — каза Арайа и се надигна. — Всъщност кой знае за тази работа, дето сте я намислили? Ами ако някое птиченце вземе, че изпее нещо на болния крал? Или на американския посланик?

Хофмаршалът излезе от стаята и се върна само след няколко секунди с лейди Верта, първата придворна дама на Арайа.

— Ще може ли да стане тази работа? Ще успеем ли да я подготвим така, че да я срещнем със семейството на принцеса Арайа, без да стане някой гаф?

Лейди Верта я погледна изпитателно.

— Застанете там! — заповяда тя. — Походете малко!

Арайа изпита изкушението да сложи на място тази особа и да я накаже за отвратителното й държане, но се въздържа и изпълни заповедта, разлюляла бедра из стаята.

— Невъзможно! — отсече лейди Верта. — Абсолютно невъзможно!

— Така ли? — кресна Арайа. — Ама сега гледайте хубаво, скъпичка! — Тя се втурна през стаята и застана пред лейди Верта. — Ще бъдете така любезна да ме наричате Ваше кралско височество, разбрахте ли? И няма да търпя повече такива маниери! А вие — обърна се тя към хофмаршала — вие как се осмелявате да седите в мое присъствие? Сега ми донесете чая!

— Разбира се, Ваше височество! — отвърнаха двамата в един глас. Чак след това се осъзнаха и погледнаха Арайа сепнато. Тя им се ухили дружелюбно и пукна огромния балон, който направи умело с дъвката. — Аз съм била артистка, с всяка роля мога да се оправя!

— Ух — поотърси се лейди Верта. — Може би пък да стане…

След тези думи тя прошумоля навън от колибата.

— Дърта вещица! — каза Арайа тихо. — Е, получавам ли ролята?

— Ще ви инструктираме два дни. След това ще видим.

— Здравата ще се учудите, като видите колко бързо заучавам.

— Започвам да вярвам, мисис Монтгомъри, че надали ще можете да ме учудите повече, отколкото вече направихте. Можем ли сега да поговорим за някои подробности?

 

 

Арайа седеше застрашително спокойна в хотелската си стая и очакваше Джей Ти. Това беше ужасен следобед. Указанията как да се държи като принцеса Арайа започнаха веднага. Чувстваше се като в някакъв затвор. Кратките седмици в Америка я бяха накарали да забрави напълно колко труден, изкуствен и самотен е животът на една принцеса. Протокол, правила, протокол и пак правила — лейди Верта я бе заляла с тези условности. С всяка дума, която изричаше тази отвратителна жена, Арайа чувстваше как съпругата на Джей Ти Монтгомъри изчезва, за да се поява престолонаследницата.

Жадуваше да може да се върне в Америка, да идат с Доли в салона за разкрасяване на Етел… Или да приготви на Джей Ти спагети за вечеря…

Мисълта за Джей Ти извика спомена за всичките жестоки думи, които й беше казал. Беше започнала да го обича, докато за него тя беше само едно мъчение — един тежък товар, от самото начало.

Когато той влезе в стаята, Арайа седеше спокойно — точно както я бяха учили, с изправен гръб, изпъната, на ръба на стола.

— Добър вечер! — каза тя хладно.

— Нейно кралско височество, самата тя, от кръв и плът! — възкликна той, изпълнен със сарказъм. След това измъкна куфара си от гардероба и го отвори. — Ти ли го нареди?

— Да — отвърна тя тихо. — Една добра съпруга подрежда куфара на мъжа си. Нали ти ме научи?

Той не се обърна, но раменете му потръпнаха, като че ли искаше да се защити срещу нещо.

— Хайде! Нека да сложим край! Искам да се върна, най-после в къщи!

Тя се изправи като вдървена.

— Потърсиха ли те днес заговорниците? — попита той, когато бяха вече в коридора.

— Да.

Той я спря с ръка.

— Виж какво, чувствам се отговорен за тебе. Страхувам се да не открият, че си истинската принцеса. Сигурно пак ще опитат да те убият.

— Тук има хора, които ме охраняват. Хора, за които не съм само товар, както за тебе.

Той я погледна втренчено. Дъхът й секна, той изглеждаше така, като че се готви да я целуне!

— Сигурно. Ти ще се чувстваш добре. Отново си в родината си, ще седнеш отново на златния си трон. Златен е, нали?

— Само позлатен.

— Жалка работа. Хайде, детенце! Да вървим на нашата последна съвместна вечеря!

Беше й невероятно трудно да играе отново ролята си на непоносима американка. А трябваше да чакат и онзи несръчен келнер, който щеше да разлее супа в скута на Джей Ти.

— Посолството е организирало за тебе обиколка на града. Беше ли интересно?

— Видях една страна, която като че ли все още е застинала в миналия век. А на някои места бих казал дори, че живее още в осемнадесети век! Освен колите на американците, най-новият модел, който видях е от 1929 г., един студебейкър! Чешми няма! Хората мъкнат вода от реката. Мога да разбера, че има все още такива неща в някоя бедна, развиваща се страна, но тук имате толкова училища, имате достъп до всичка модерни медии!

— Но нямаме пари. Страната ни е бедна. Единственото ни подземно богатство е ванадият. Единственият ни източник на доходи е туризмът, но при условие, че светът не воюва.

— Нали виреят лози. Единственият ви истински проблем според мене е липсата на вода. При тази суша…

— Да, правихме молебени за дъжд.

— А да сте помислили така, между молебените, за язовири, кладенци и напоителни системи?

— Нали ти обясних вече, че тези неща не са по силите ни.

— Как можеш да го кажеш! Непосилни! Две трети от мъжете ви седят по цял ден из кафенетата, пият лошо вино и си замезват с козе сирене. Ако тези мъже започнат да работят, убеден съм, че за страната ви има спасение!

— Така. Вече ни нарече страхливци, а сега сме и мързеливци, така ли? — Арайа се задави чак от гняв.

— Ами може и така да го кажеш, важното е, че приляга.

— Да, нали? А вашата страна е, разбира се, по-добра, нали можете да правите бомби!

— А твоите хора са толкова миролюбиви, че отвличат собствената си принцеса, и искат да я застрелят!

— А вие не застреляхте ли Абрахам Линкълн?

— Това е било преди близо сто години. Но мисля, че трябва да приключим тази дискусия! Ще ми се да хапна веднъж спокойно в този град, без тези вечни кавги!

Започнаха да се хранят мълчаливо. Но само след няколко залъка се появи въпросният келнер и разсипа въпросната супа по сакото на Джей Ти. Избухването този път бе съвсем истинско:

— До гуша ми дойде и от теб и от тази проклета страна! Тази нощ каца за зареждане един транспортен военен самолет! Връщаме се с него! — той сграбчи Арайа за ръка и я повлече след себе си по стълбите.

— Това беше съвсем несполучлива забележка — укори го тя, като влязоха в стаята си. — Ланкония няма възможност да зарежда с бензин военни самолети, независимо на коя страна принадлежат. Ние сме неутрални!

Той не каза нито дума. Взе двата й куфара и изскочи от стаята. Плесна сто долара пред портиера и подсвирна на едно такси.

— За летището! — излая Джей Ти и набута Арайа на задната седалка.

— Можеше поне да се преоблечеш — забеляза тя меко. — Целият си в супа!

Джей Ти не отговори, беше забил поглед през прозореца и гледаше упорито навън. Арайа се почуди какво ли мисли.

За нея той беше последната връзка към свободата, на която се бе радвала в Америка. Може и да успее да забрави Джей Ти и неговите ласки. Ще си спомня само за онзи грубиян без маниери, който на острова й хвърляше риба в скута и й крещеше по повод и без повод.

— Пристигнахме.

Арайа се качи мълчаливо в самолета. На борда я очакваше мистър Сандерсън с цял куп документи. След като самолетът излетя, Сандерсън им обясни по-нататъшните им действия. Малко след като отминат Ескалон, самолетът ще обяви повреда в двигателя и ще кацне. Там ще се разделят. Арайа ще се върне с каруца тайно в Ескалон, за да спази ангажимента си към главния хофмаршал.

— Не смятаме, че той е замесен в опита за убийство на принцеса Арайа — заяви мистър Сандерсън. — По-скоро той реагира само на изчезването на принцесата. Но лейди Верта навярно знае повечко. Тя е от най-близкото обкръжение на принцесата.

Самолетът се приземи. Мистър Сандерсън надникна през илюминатора.

— Човекът с каруцата е вече тук, Ваше височество. Той е козар, едни от нашите хора, и ще направи всичко възможно, за да пътувате по-приятно.

Джей Ти не помръдна от мястото си, когато Арайа стана. Тя му подаде ръка:

— Благодаря за помощта ти, Джей Ти, и за това, че ми спаси живота. Извинявам се за всички неприятности, които ти създадох. Предай на Доли, моля те, че ще й пиша, щом това бъде възможно.

Джей Ти беше бърз като светкавица — дръпна я рязко на скута си и я целуна диво.

Арайа се вкопчи в него. Дано никога не я пусне!

— Сбогом, принцесо! — промълви дрезгаво той. — Бъди щастлива!

— Да — успя да каже тя само. Значи той съвсем не изпитваше същите чувства…

— Ваше височество, моля ви! — настоя Сандерсън. — Да побързаме!

Арайа стана.

— Желая ти цялото щастие на света! — И слезе от самолета.

Само след няколко минути тя вече лежеше във вонящата каруца.

„Всичко свърши!“ — помисли си тя. — От сега нататък трябва да гледа само напред. Ще направи всичко, което е по силите й, за да забрави Америка и своя американски съпруг. Ще постави на първо място само добруването на страната си… Може би ще е най-добре да се омъжи скоро за граф Джулиън. Все пак той има толкова плюсове… Знае значението на думата „дълг“, възпитаван е според дворцовия протокол, знае задълженията на един принц-консорт… Ще върви безропотно на две крачки зад съпругата си… Арайа си спомни единствената — първа и последна — целувка, която бяха разменили с Джулиън. Беше направо блудкава в сравнение със страстния пристъп на Джей Ти. Дали Джулиън е способен на по-силни чувства? Ох, времето ще покаже…

Към разсъмване й се доспа.

„Как ли се строи един язовир? — помисли си тя сънено. — И това напояване на лозята… Дъждуване… Как ли се прави? Може би Джулиън ще знае какво може да се предприеме. Или ще поканя специалист от Америка…“ — Най-после заспа.

— Лейтенант! — каза пилотът. — Този път май наистина имаме проблеми с двигателя. Няма да можем да излетим веднага. Не искате ли да се поразтъпчете?

— С удоволствие — промърмори Джей Ти и слезе. Той тръгна край шосето, като оглеждаше оскъдната растителност по хълмовете наоколо, доколкото можеше да различи нещо при слабата светлина на луната. Посегна към цигарите и запали, за да се успокои. Не мечтаеше за нищо друго, освен най-после да се махне от тази страна, да остави колкото се може повече мили между себе си и своята принцеса… „Не, не «моята» принцеса!“ — поправи се той сам. Изведнъж чу зад себе си глас:

— Елате с мен!

Джей Ти се обърна и видя въоръжен мъж. Не бе доловил стъпките му. Двигателите на самолета вече бумтяха.

— Ще дойдете с нас, лейтенант Монтгомъри! — повтори мъжът.

— Трябва да се върна на самолета! — Джей Ти се опита да отстрани човека от пътя си, но от храстите изскочиха още трима въоръжени мъже.

— Ще трябва да ни придружите доброволно или насила!

Джей Ти разбра, че всяка съпротива е безсмислена. Четиримата го отведоха до голяма черна лимузина. Още докато влизаше в колата, Джей Ти видя, че самолетът се вдигна във въздуха.

„Проклета да е!“ — скръцна със зъби той. Ясно му бе, че всичко това отново е свързано с Арайа. Как можа да я срещне!

След около четиридесет минути стигнаха до някаква голяма вила, скрита всред дървета.

— Карай така и завий край ъгъла — нареди един от мъжете.

Вътре къщата бе осветена от стотици свещи, поставени в сребърни свещници. От тавана се спускаха стари знамена, стените бяха покрити със скъпи гоблени.

Един от придружителите отвори една странична врата, бутна Джей Ти зад нея и веднага заключи. Помещението беше осветено само в единия си край. На Джей Ти му трябваха няколко секунди, за да свикне с оскъдната светлина.

Висок, посивял мъж беше седнал на челната страна на дълга маса, отрупана със сребърни съдове. Зад стола на възрастния мъж бе застанал едър и як слуга.

— Заповядайте, седнете! — покани Джей Ти сивокосият. — Вечерял ли сте?

— Не обичам да ме карат да правя нещо под заплахата на пистолет! — отвърна Джей Ти и не се помръдна от мястото си.

— Надали някой обича такова нещо. Но все пак живеем във война, в световна война, така че трябва да се примирим с някои неща. Но да се върнем към вечерята. Мога да ви предложа дивеч, заешко, пастет и дори говеждо по американски.

Джей Ти пристъпи към масата. Мъжът беше навярно към петдесетте, но тялото му бе по-скоро младежко. Джей Ти изпита изкушението да попита, дали не е бил борец…

— Нед — каза мъжът, — налей на нашия американец малко вино.

Джей Ти сви рамене, приседна на другия край на масата и започна да пълни чинията си.

— Има ли нещо толкова важно, че трябваше да изпусна самолета си?

— Вашият президент и аз бихме искали да ви помолим за една услуга.

Джей Ти изпусна вилицата си.

— Рузвелт?! — Той изгледа мъжа недоверчиво и недоумяващо. — Кой сте вие всъщност?

— Аз съм кралят на тази страна.

— Но аз чух, че сте на смъртно легло! Не ми изглеждате много болен!

— Ще ви помоля да говорите с друг тон на Негово величество! — изпръхтя великанът, застанал зад краля!

— Нед неуморно бди за моето благополучие! — усмихна се кралят. — Мисля обаче, че не е необходимо един американец да се държи коленопреклонно към мене. Предполагам, че внучката ми вече пътува към Ескалон?

Джей Ти замълча. Според неговите сведения кралят нямаше и понятие за събитията, които бяха объркали живота на неговата внучка. Сега излезе, че кралят май е твърде добре информиран! Джей Ти не искаше да изиграе всичките си козове и да съобщи на краля всичко, което знаеше. Затова каза простичко:

— Защо не ми разкажете всичко, което знаете?

— Добре — отвърна кралят. — Мисля, че всичко е започнало веднага след пристигането на внучката ми в Америка. Била е отвлечена, по всяка вероятност от някой ланконец, стреляли са по нея. Вие сте рискували живота си, за да я спасите. Ще ви бъда вечно благодарен за това!

— Моля ви, няма защо. За мене беше удоволствие.

— Ах, да! — кимна кралят. — Ванадия! По онова време Арайа се бе съгласила вече да го дадем на Америка. Така ли е?

— Точно така.

Кралят се усмихна:

— Вие бяхте избран за съпруг. И трябва да призная, родословното ви дърво е твърде впечатляващо за един американец!

Джей Ти продължаваше да се храни мълчаливо.

— След това двамата сте живели в Ки Уест, където сте мобилизиран. Внучката ми е била обучавана да се държи като американка… Трябва само да ми разкажете нещо повече за онази снимка на Арайа с майка ви. Видях я във вестника. Майка ви е много хубава жена.

— Но е вече омъжена. Не бихте ли могъл да разказвате малко по-бързо? Искам да напусна тази страна и да се върна у дома. Имам военни задачи и не мога да си позволя да се откъсвам по-дълго от службата си.

— Хм, да. Вашата военна служба. Да ви предложа още малко вино? — Кралят даде знак на Нед да напълни отново чашите. — И така, моята внучка се върна и с помощта на този бъбрив невротик американския посланик, отново зае мястото си в двореца. И пак, разбира се, излага живота си на опасност.

Джей Ти престана да дъвче.

— Беше ми казано, че ще я охраняват!

— Но на кого мога да вярвам? Нед е единственият, за когото с положителност зная, че не е забъркан в заговора. Но той трябва да бъде с мен, не мога да се лиша от него. Не вярвам нито на съветниците на Арайа, нито на родствениците, нито на нейните придворни дами.

— Не можете ли да разберете кой постави онази двойница на мястото на Арайа? Това би могло да хвърли светлина върху случая.

— Аз я изпратих в Америка — отвърна кралят. — След като вашият президент ми съобщи, че внучката ми е изчезнала, веднага помислих за риска, който заплашва моята страна. Просто искаха да принудят Ланкония да влезе във войната. Изпратих Нед на юг да доведе братовчедката на Арайа, която изглежда точно като нея, разликата е може би в някакви пет-шест фунта в теглото. Трябваше да я представим като моята внучка.

— А Арайа мислеше, че вестта за нейното отвличане може да ви убие.

Кралят разглеждаше чашата си с вино.

— Нужно е много повече, за да ме убие. На първо място стоят моите задължения и благото на страната. Няма място за лични чувства.

— Тя много прилича на вас.

Кралят се опита да скрие усмивката си.

— Вашите разправии с Арайа са ми добре известни. Тя е отлична актриса, нали?

— Какво искате от мене? — прекъсна го Джей Ти.

— Бих искал да останете в Ланкония.

— Никога, докато съм жив! — извика Джей Ти и стана от масата. — Искам да се махна оттук! Моята страна воюва и съм й нужен!

— Вече ви е намерен заместник.

— Не са много хората, които разбират от корабостроене колкото мене — заяви гордо Джей Ти. — Не могат лесно да ме заместят.

— А какво ще кажете за Джейсън Монтгомъри? Поел е преди два дни вашите задачи. Бива ли го?

Джей Ти преглътна и седна отново на стола си. Джейсън Монтгомъри беше най-малкият брат на баща му и знаеше толкова много за корабостроенето, че винаги бе блестящ пример за своя племенник Джей Ти.

— Това, разбира се, е друго нещо. А кой помага на баща ми в корабостроителниците?

— Майка ви и един от братята ви. Бил е ранен и предпочита, докато е в отпуск по болест, да прекарва времето си в корабостроителницата.

— Изглеждате дяволски осведомен! — изръмжа Джей Ти сърдито.

Нед направи светкавично няколко крачки към него, но кралят го възпря.

— През последните седмици се интересувах много за вас и за семейството ви. Исках да разбера, дали мога да ви се доверя.

— Ако бях на ваше място, на никого не бих имал доверие. Не съм виждал досега друго такова място, оплетено цялото в интриги.

— Съгласен съм с вас. Това е именно причината да търся някой, който е абсолютно необвързан, за да охранява внучката ми.

Джей Ти отпи глътка вино.

— Имате ли нещо против да ми обясните защо цял свят се е втурнал към тази затънтена страна? Толкова ли е ценен този ванадий?!

— Ванадият не. Но уранът — каза кралят. — Веднага след избухването на войната в Ланкония бяха открити значителни залежи на уран. Направих всичко възможно, за да запазя това в тайна. Разбирах много добре, че в противен случай някои европейски страни ще се опитат да навлязат в Ланкония, за да се доберат до урана. Но някой е узнал тази тайна. Този някой ламти за власт и знае, че Арайа не би се поддала на никакви заплахи. Ето защо се опита да я премахне от пътя си.

— Но аз не вярвам, че вие ще се откажете без борба! Или греша?

— Навярно аз съм следващият в списъка на атентаторите. В такъв случай внучката ми Евгения, по-малката сестра на Арайа, ще стане кралица. А Евгения не е достатъчно стабилна…

— Имате ли някакви подозрения?

— Би могъл да бъде всеки, или дори група хора. Искам вие да останете, за да ги открием или поне за да предпазим Арайа.

— Тя е толкова твърдоглава, че не би ме слушала за нищо. А и всичко това не ме интересува. Родината ми воюва. След като не съм нужен повече в Ки Уест, бих могъл не по-зле от другите да се бия на фронта!

— Ала тук другите биха се справили много по-зле от вас! Казах на вашия президент, че Америка ще получи всичкия уран, ако той ми осигури вас.

Кралят подаде на Джей Ти някакво писмо, върху което имаше печат „Секретно“.

Джей Ти отвори плика неохотно, предполагаше какво пише в него. Писмото бе от Франклин Делано Рузвелт — молеше го да остане в Ланкония, тъй като там би бил по-полезен на Америка, отколкото където и да било другаде.

— Да можеше да ме изпрати в някоя фронтова част! — промърмори Джей Ти и остави писмото настрани.

Кралят сложи в устата си зърно грозде.

— Защо тази заповед ви натъжава толкова много? Ще живеете в дворец, уникален по своята хубост. Цялата ви работа ще се състои в това, да придружавате моята внучка при утринната й езда. Ще имате най-изискана храна. Защо, за Бога, искате да идете да ви убият на фронта?!

— Защото не желая да видя отново вашата внучка, затова! Тя е една разглезена хлапачка, която смята, че хората са й някакви марионетки. Уморих се от нея!

— Разбирам. Вашето нежелание е от чисто лично естество. Американците винаги ли поставят личните си нужди над благото на страната си?

— Обикновено не го правим. Това е само… — Джей Ти замълча за известно време. След това каза решително: — Моята страна е по-важна. Ще ви, помогна във всяко едно отношение.

— Тогава ще ви помоля да останете и да бдите над моята внучка — каза кралят. — Не съм свикнал да моля, но сега наистина го правя. За вас Арайа може да е известен проблем, ала за мен тя е всичко. Тя е любвеобилна, сърдечна и благородна. Тя представлява бъдещето на Ланкония. Съжалявам, че вашите впечатления от нея са други.

— Тя може да бъде много мила — съгласи се Джей Ти колебливо. — Какво се иска от мене? Искам да кажа, ако приема. Как ще имам достъп до нея?

— Ще кажа, че съм се запознал с вас, когато самолетът ви се е приземил наблизо поради авария, и че толкова сте ми харесали, че съм ви назначил за технически консултант. Или не, по-добре ще е да кажем, че вашият президент ви е командировал тук, за да контролирате товаренето на ванадия. Няма да имате никакви други задължения. Ще се радвате на респект и уважение от страна на всички тук.

— А как ще бъде с хората, които знаят, че Арайа е всъщност Кети Монтгомъри?

— Ще проклинат своя крал, който се меси където трябва и където не трябва.

Джей Ти остана замислен, преди да вдигне глава:

— На мен не ми е достатъчно да следвам като сянка принцесата. Бих искал да променя някои неща в тази страна!

Кралят трепна и се взря в него осторожно:

— Какво възнамерявате да правите?

— Системи за напояване, язовири. Просто искам да запозная тази страна с двадесетия век!

Този път кралят не можа да скрие своята изненада.

— Вие сте запознат с нашите проблеми? Колко странно… Разбира се, че можете да окажете помощ на нашето население. Бих го приветствал! — Кралят помълча известно време. След това заговори малко несмело: — Искам да ви попитам още нещо, лейтенант Монтгомъри. Някакъв си генерал Брукс описал пред вашия президент как изглеждала моята внучка в Ки Уест. Мислите ли, че докладът му отговаря на истината?

Джей Ти се засмя.

— Да не би там да се казва нещо за навити на ролка коси, сини джинси, карирана риза и… шумна музика?

Кралят поклати глава.

— Нещо такова. Никога не съм я виждал така. Нейната майка, снаха ми, знаеше, че Арайа трябва да стане кралица, така я и възпитаваше, никога да не показва своите чувства. Кажете, да сте видели някога Арайа да плаче?

— Само веднъж.

Кралят погледна замислено своя гост.

— Тя се е разкрила дотолкова пред вас? Не знаех, че сте били толкова близки.

— Знаете ли, има две Араи. На първо място Арайа, моята съпруга, която е много… — Джей Ти се усмихна — Ами да, много миличка. На второ място е другата, принцеса Арайа, една надменна фукла. Точно тази Арайа не мога да понасям, а имам чувството, че след пристигането в Ланкония у нея все повече се проявява това плашило.

Кралят не откъсваше очи от чашата си.

— Може би бихте могъл да я накарате да не бъде чак толкова, как го казахте, фукла?

Не, благодаря! — Джей Ти стана и бутна стола си назад. — Оставам тук, за да я охранявам и да подпомогна донякъде вашата страна. Ако зависи от мене, нека спокойно да си остане и надменна, и фукла. Дори така ще съм по-спокоен, защото няма да рискувам да се приближа прекалено много до нея.

— Боите се, че може да се влюбите в нея? — попита кралят тихо.

— Да. Достатъчно тежко беше, че вече се сбогувахме веднъж. Да се наложи втори път, би било истинска катастрофа. Поне така мисля аз.

— Да, разбирам — кимна кралят. — Няма съмнение, че ще се наложи отново да я напуснете. Вашето правителство би трябвало да се запознае малко по-добре с нашите закони. Не е възможно Арайа да бъде законно омъжена за американски гражданин. В такъв случай тя или би трябвало да абдикира, или народът на Ланкония би трябвало да се обърне към вас, лейтенант Монтгомъри, с молба да останете. Но това е твърде малко вероятно.

— Тя не би трябвало да абдикира. Дори и да иска, никога не бих го допуснал! А впрочем и аз не бих желал да ставам крал, дори и да ми предлагат! Така. Ще може ли някой да ми покаже моята спалня или ще трябва да прекарам нощта в някое от подземията?

Кралят кимна на Нед, който извика стражата.

— Отведете лейтенант Монтгомъри в Червената гостна — заповяда кралят.

След като Джей Ти излезе, Нед побърза да отбележи:

— Твърде посредствен човек. Той не е достоен да целуне дори подгъва на Нейно височество принцеса Арайа!

Кралят се облегна на стола си, по устните му играеше усмивка.

— Той е точно такъв, какъвто очаквах! По-добре ще е да си любезен с него, защото ако всичко върви, както съм намислил, ти току-що се запозна с бъдещия крал на Ланкония.