Джуд Деверо
Принцесата (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Мистър Сандерсън остана три часа в стаята им, за да изложи отново пред тях сериозността на положението. Обясни им, че е много важно Арайа да се върне на трона. Разказа колко необходим е ванадият за Америка, от какво огромно стратегическо значение са военните бази.

— Запланували сме — заяви мистър Сандерсън — да арестуваме двойничката и нейната леля лейди Емире щом се върнат от Америка, преди още някой от семейството да има възможност да види принцеса Мод. Това ще означава, че престъпниците веднага ще потърсят контакт с вас, Ваше кралско височество. За да привлечете вниманието им и да могат те да забележат приликата, ще е необходимо вие двамата да се показвате на обществени места. А щом вие, Ваше кралско височество, отново заемете законното си място, вашите услуги, лейтенант, няма повече да са нужни. Принцеса Арайа не може да влезе в двореца с американски съпруг до себе си, в края на краищата! Посланикът и аз сме запланували връщането на лейтенанта още в момента, когато заговорниците осъществят контакта с вас!

— Но нали… — започна Арайа, искаше да обясни, че лейтенант Монтгомъри е неин съпруг и ще остане завинаги такъв.

Джей Ти докосна леко ръката й.

— Остават ни значи само няколко дни — каза той тихо.

— Да — потвърди мистър Сандерсън, обезпокоен от нежните, любящи погледи, които неговите събеседници си размениха.

— Ще се грижа за безопасността на Арайа — обясни Джей Ти. — Не мога да я оставя сама с престъпниците. Те вече направиха опит да я убият.

— Да, но сега атентаторите ще смятат, че това е само една американка. Твърдо съм убеден, че убийците отдавна са се успокоили, че истинската принцеса се е удавила край бреговете на Флорида. — Не знаем кой стои зад цялата тази работа, но не е задължително да е същото лице, което ще потърси контакт с Кети Монтгомъри.

Джей Ти смръщи чело.

— Не мисля, че подбудителят на отвличането е такъв глупак, както ви се ще да приемете. Наистина ли не съзнавате, че жена ми е в смъртна опасност? Мисля, че аз…

— Лейтенант! — прекъсна го мистър Сандерсън остро. — Нямаме повече нужда от услугите ви! В състояние сме да защитим Нейно кралско височество!

Арайа с усилие сдържаше вълнението си. Беше щастлива, че Джей Ти иска да я закриля и че се безпокои за нея. Дали все пак не е възможно той да остане при нея!?

Джей Ти им обърна гръб и се загледа през прозореца.

— Ние, имам предвид посланикът и аз — продължаваше мистър Сандерсън — си мислехме, че може би ще е най-добре ако вие двамата оставите впечатлението за не съвсем щастлива брачна двойка. И в такъв случай ще е съвсем естествено, когато съзаклятниците потърсят Ваше височество, американката да реши, че предпочита да участвува в комедията без неприятния си съпруг…

Джей Ти продължаваше да гледа навън.

— Да, звучи разумно — промърмори той. И се обърна към тях: — Няма ли да хапнем нещо? Полетът беше продължителен, най-добре е да си лягаме.

Мистър Сандерсън се окашля:

— Ами… ние бяхме решили тази вечер да вдигнете един як, шумен скандал в ресторанта, а след това вие, Ваше кралско височество, бясна от гняв да избягате в американското посолство и да пренощувате там. Това време ще ни е нужно, за да ви информираме подробно за останалата част от плана. А трябва да се видите и с посланика. Има да се доизясняват още много неща…

— Следователно аз повече не съм ви необходим — каза Джей Ти горчиво, като избегна погледа на Арайа. — Отивам да взема един душ, разбира се, ако намеря някаква баня. След това можем да инсценираме скандала в ресторанта. Предполагам, че няма да ни е трудно. — Той си взе чисто бельо и кърпа за лице и изчезна от стаята.

— Не! Не и не! — избухна Арайа щом вратата зад Джей Ти се затвори. — Направили сте всичко погрешно! Съвсем не е така! Ние двамата оставаме заедно. Американското правителство се зае да ми помогне само при условие, че възкача до мене на трона един американец. Ние няма да се развеждаме, оставаме си женени. Така че ще е по-добре, ако и сега не се разделяме… — Чувстваше, как в нея се надига паника. Не искаше да загуби човека, който означаваше толкова много за нея!

Мистър Сандерсън я дари с всепрощаващата усмивка на дипломат от кариерата.

— Ние сме информирани, естествено, и за този аспект на вашето споразумение, Ваше Височество! Но разберете: това е само някакво договаряне между военни, недомислено нито дипломатически, нито политически! Не допускате, предполагам, че хората просто ще приемат на ланконския трон да се настани някакъв американец! Та той не познава нито задълженията на един принц-консорт, нито Ланкония! А и доколкото ми беше казано, той изобщо няма амбициите да става принц-консорт! Той просто няма да е в състояние да изпълнява тази длъжност, дори и ако, в което силно се съмнявам, ланконският народ приеме един обикновен гражданин за съпруг на своята кралица. Сега трябва да мислите само за доброто на Ланкония, а не за Вашите… хм, лични желания!

Арайа почувства едва ли не физически как някакъв товар легна на плещите й. Побиха я трънки.

— Но членовете на кралския дом нямат право да се развеждат — каза тя тихо.

— Бракът ще бъде анулиран — поясни мистър Сандерсън кратко. — Бил е сключен под натиск, така че както Придворният съвет на Ланкония, така и американското правителство ще приемат този аргумент. Ще разчитаме на вас да убедите краля да ни предостави ванадия, а в знак на благодарност за оказаната от нас помощ да ни позволи в близко време да създадем военните бази във Вашата страна.

— Безспорно — отвърна Арайа. — Америка много ми помогна и ние ще дадем израз на нашата благодарност.

Лицето на Сандерсън се проясни.

— Съжалявам, че трябва да ви създам известни неудобства, но аз нямах представа, че вие и вашият съпруг сте се сближили… Бе ни казано, че вие ще се радвате на едно анулиране.

— Минали работи! — прошепна тя. След това изправи глава: — Оставете ни още малко време, за да можем да се сбогуваме. Можем да направим скандала, след като съзаклятниците ме потърсят. Така че тогава той ще може да настоява, че жена му не бива да се забърква в такава безумна история, а пък аз няма да му се подчиня. Ще заявя, че предпочитам да бъда по-скоро принцеса, отколкото негова съпруга. А бракът ще можете да обявите за недействителен, след като заема мястото, което ми принадлежи по закон!

— Да, обаче…

— Разрешавам ви да се оттеглите!

След като каза това, Арайа изведнъж осъзна, че за първи път от много време бе действала като принцеса.

— Разбира се, Ваша светлост! — каза мистър Сандерсън, поклони се и напусна стаята.

Арайа се приближи до прозореца и се загледа в хората, които минаваха по улицата. Вървяха с провлачена стъпка, като старци. Деца не се виждаха. Всяка година стотици млади хора напускаха страната заедно е децата си — тук нямайте работа, нямаше производство, нямаше бъдеще.

Внезапно отново я връхлетя чувството за нейната отговорност към тези хора. Вярно е, че Коронният съвет издаваше закони, следеше за съдопроизводството и спазването на тези закони, но задължение на кралското семейство бе да привлече вниманието на другите страни към Ланкония. През последното столетие нейното семейство се беше превърнало в нещо като туристическа атракция…

Тя погледна семплата си тъмнокафява рокля и си спомни какви церемонии бяха, когато я обличаха като принцеса. Всяка сутрин три жени се въртяха около нея, за да я облекат и да вчешат дългата й коса. А трябваше да се преоблича по няколко пъти на ден, цял ден само това правеше — рокли за сутрин, следобедни рокли, рокли за приеми, рокли за чай… Да не говорим за официалните тежки вечерни тоалети.

Спомни си и за своята заетост. Обикновено денят й беше разчетен по минути. От десет сутрин до шест вечер все трябваше да бъде някъде. Посещения в предприятия, изслушване на поданиците си… Умело трябваше да избягва всички лични въпроси. Към всичко това се прибавяха и официалните пътувания из провинциите на Ланкония, посещения на болници… Ръце, ръце, хиляди ръце, с които трябваше да се ръкува. Вечерите, с дълги и изнурителни балове…

Преди да замине за Америка, съвсем не си бе давала сметка за многобройните си задължения. Целият й живот беше подчинен изцяло на изпълнението на задълженията й.

Как не помисли, че би трябвало предварително да попита американския си съпруг, би ли желал да сподели с нея такъв живот? Как би се държал той като крал? Дали няма да хвърля репортерите в плувния басейн? Или ще продължи да се среща с обикновени на вид жени из разни улични кафенета? Може ли като нищо да се яви на вечеря с тениска?

А жителите на Ланкония? Как биха го възприели? Възможно е той да се отнася с презрение към козарите в нейната страна. Всеки американец изглежда смята, че неговата страна е най-добрата в целия свят. Би ли приел лейтенант Монтгомъри да се откаже някога от американското си поданство? Ще поиска ли изобщо да научи ланконски език?

Той е толкова избухлив, толкова нетърпелив и нетолерантен. Тя си спомняше твърде добре за престоя им на мангровия остров. Сега вече тя можеше да разбере какво у нея го вбесяваше. Ала в Ланкония ежедневно ще се намират хора, водещи потеклото си от древни царски родове. Техният снобизъм караше дори Арайа да губи търпение. Как щяха да се държат тези хора към един обикновен гражданин? Каква ще бъде реакцията на Джей Ти? А отгоре на всичко той изобщо не искаше да бъде царстващ принц-съпруг…

Мистър Сандерсън имаше право: това беше минала история.

Щастливата, весела американска авантюра беше вече минало. Тя е обречена да бъде кралица и трябва да се върне към своите задължения. Нали е чест да си кралица…

Арайа успя да наподоби нещо като усмивка, когато Джей Ти се върна в стаята.

— Охо — сбърчи чело той, — започвам едва ли не да мисля, че се радваш да си отново у дома.

— И да, и не. Винаги ще си спомням с удоволствие за времето, прекарано в Америка. Доли обеща да ми дойде на гости, затова не искам да прекъсвам всякакви контакти. Може би и ти ще пожелаеш…

— Не — прекъсна я той свадливо. — Дай да приключим с това! Имам предвид този скандал, дето трябва да завъртим…

— Скандалът се отлага. — Тя внимателно изучаваше лицето му. До преди малко бе смятала, че ще са женени за цял живот. А сега им оставаха само някакви часове… — Сега отиваме да вечеряме двамата… и ще прекараме нощта двамата. Утре или вдругиден навярно ще ме потърсят, пред полагам.

— Би ми се искало да не беше протакала нещата! Трябва да се връщам в базата колкото е възможно по-бързо. Колкото по-рано…

Арайа почувства, като че всичко в нея се втвърдява.

— Колкото по-рано се отървеш от мен, толкова по-добре, така ли?

Той я изгледа продължително с тежък поглед.

— По-лесно ще ми е, ако приключи по-бързо.

Тази вечеря остана за Арайа едно от най-обърканите събития в живота й. Тя бе убита и тъжна, потисната от мисълта, че никога вече няма да го види. А той като че ли изгаряше от нетърпение да се освободи от нея час по-скоро, държеше се студено и безучастно. Арайа трябваше да крие истинските си чувства и да играе ролята си.

— Да си потърсим някаква маса в центъра — нареди Кети Монтгомъри — Джей Ти! Съкровище! Какво са ме зяпнали тези хора? Кошмарно! И защо трябва да останем в този град всъщност? Просто не мога да го понеса…

Келнерът ги заведе до свободна маса.

— Какво ще правиш, като се върнеш в Америка? — попита Арайа тихо, вече със своя собствен глас, когато останаха сами.

— Ще се поогледам за някакъв буик — отвърна той и намигна. — Ще работя, естествено. Ще помагам да спечелим войната. А ти какво си мислиш?

Дали ще можеш да задържиш нашата малка къща?

— Не я искам вече.

Арайа се усмихна на думите му. Може би той съвсем не искаше чак толкова да се отърве от нея.

— Ще ми липсвате Америка и ти — прошепна тя. Той заби поглед в празната чиния.

— Хубаво ще е да мога да остана отново сам. Зарязах си работата.

Тя не отвърна нищо, сервираха им яденето.

— Ще се видиш ли пак с Хедър?

— Ще излизам с всяка жена от Югоизточните щати, която намеря. А ти? Ще се омъжиш ли за твоя граф?

— Наистина, значи! — възкликна само тя и го погледна пронизващо. — Понякога се държиш детински! Граф Джулиън е много общителен човек, от него ще излезе чудесен принц-съпруг. Много по-добър от тебе.

— По добър от мене? Сега ме чуй добре: това, от което се нуждае тази изостанала страна, е малко свежа кръв! И то спешно! Би трябвало да се смяташ за дяволски щастлива, ако бях останал при тебе. Но няма да остана! Навън бушува световна война, а хората тук са се заплели в собствените си проблеми и не виждат по-далеч от носа си.

— Ние не участваме в тази война, нима това е грешка? Вие американците, каквито сте агресивни и избухливи, има какво да научите от нашия мирен народ. Ние не сме тръгнали да разрушаваме други страни с нашата военна машина!

— Защото не се борите за нищо! Осланяте се на чуждите страни! Искате да спечелите от войната, като продавате ванадия. Но не допускате мъжете ви да се бият!

— Да не искаш да кажеш, че сме страхливци? Нашата страна е основана на времето от един от най-смелите завоеватели! През 874 година от новата ера ние вече сме…

— Не ме интересува вашата лайняна история! Важното е, че днес не сте нищо друго освен куп глупаци, които чакат да ги управлява някаква фуста!

Тя стана, зашлеви му една плесница и излезе като буря от залата. Излезе тичешком от хотела и тръгна като подгонена из улиците. Не можеше да се ориентира, нали познаваше своята столица само от каляската!

Как можа да си въобрази, че този човек може да стане царстващ принц-съпруг? Това беше един дребнав, деспотичен еснаф, нищо повече! Той съвсем не бе склонен да възприеме чуждия начин на мислене, както би сторила тя.

Вярно е, Америка е млада страна, която иска да наложи мощта си и е готова заради това да води войни. Но Ланкония е древна страна, достатъчно мъдра, за да знае, че и мирът ти осигурява мощ. Някога нейните предци са владеели половин Европа и Русия. Нейното собствено семейство е излязло напред пред останалите, защото от него са излезли най-добрите бойци. А този човек се осмели да ги нарече страхливци и глупаци…

Арайа бе толкова потънала в мислите си, че без да иска се блъсна в някакъв човек.

— Извинете! — каза тя на своя най-съвършен американски.

Видя студените, черни очи на своя хофмаршал. За да не я познае, Арайа бързо кресна:

— Нещо ти е тесен тротоарът, а момко? Вие тука така ли блъскате дамите?

Той се дръпна от нея, като че бе някакъв боклук. Арайа се наведе към него и попипа с пръсти петлицата му.

— Олеле! Ти да не си някой от ония, владетелите? Вие тука какъв език говорите? Латински? Щото ние също учим латински в Америка. Ти познаваш ли принцесата? Хората разправят, че приличам на нея. Това аз не го вярвам много-много, но ми се иска да взема под наем някоя от короните й, та да се фотографирам. В къщи ще изпопукат от смях. Какво ще кажеш, колко ще струва да вземе човек под наем нещо такова? Пък може да ми я заеме и безплатно, след като чак толкова си приличаме. Ти как мислиш, драги?

Главният хофмаршал вдигна презрително вежди и продължи пътя си.

— Не може да се отнасяте така към една американска гражданка! — продължи да крещи тя след него. — Тази страна е вече наша! Трябва да сте дяволски любезни с нас!

Тук-там започнаха да се отварят прозорци и врати, появиха се изненадани и любопитни лица.

— Ще разкажа всичко от игла до конец на американския посланик — подвикна тя още веднъж, след което се обърна към един от зяпачите и попита как да стигне до американското посолство.

Висока, едра жена, приличаща на някаква матрона, се люшна театрално към Арайа и я поведе нагоре по стълбището.

— Ах, мила моя — започна жената, но бързо се поправи, — искам да кажа, Ваше кралско височество! Беше отвратително! Как можа американското правителство да ви причини такова нещо?! Клето дете!

— Но какво е станало? — попита Арайа обезпокоена, когато влязоха в една разкошна спалня.

— Мили Боже! — продължаваше да се тюхка жената. — Как какво е станало? Всичко е станало! Ние не знаехме, че ще дойдете, а и условията, нали знаете, заради тази война нищо не можеш да купиш… Намерих една нощница за вас, бродирали са я френски монахини. Надявам се, че ще ви хареса, макар че съм сигурна, че не е онова, на което сте свикнала…

— Какво е станало всъщност? — попита отново Арайа.

— Онзи човек беше тук. Онзи ужасен човек, с когото собственото ми правителство ви е бракосъчетало…

— Лейтенант Монтгомъри? Тук ли е той още?

— О, не! Макар че съвсем не беше лесно да се отървем от него. Мъжът ми, посланикът, успя накрая, но след една такава разправия в приемната, която по-скоро приличаше на ръкопашен бой. Представяте ли си? Повалил е с юмруци четирима от нашите служители…

Арайа се отпусна на края на леглото.

— Защо е бил тук?

— Каза, че иска да ви види и не ни повярва, че не сте тук. Ужасно се страхувахме за вас, принцесо! Мъжът ми го помоли да си върви, но той едва не се сби с него!

— Той пострада ли при сбиването?

— Не, не! Няколко синини, само толкова. Най-после мъжът ми се видя принуден да му каже, че никога няма да стане крал. Изглежда, че това съобщение го поохлади, след това се затвориха в кабинета на мъжа ми. Надявам се само, стражата да не е разбрала! Толкова трудно беше да се запази всичко това в тайна, нали разбирате, ужасно трудно! Ще се държа с вас, като че ли сте моя племенница. Искам да вярвам, че ще ми простите това, Ваше Височество! Разбира се, ще се опитаме да направим всичко, колкото е възможно по-приятно за вас. Но нямахме достатъчно време да се подготвим…

— За какво говориха посланикът и лейтенант Монтгомъри? — пресече Арайа словесния порой.

Мъжът ми му обясни, че споразумението, което сте сключили с армията, не може да бъде спазено, че колкото и да се бори да стане крал, това не може да стане.

Арайа се обърна и промърмори на себе си:

— Следователно, той сега вече знае.

— Да, и мъжът ми обясни по недвусмислен начин, че той не може да бъде провъзгласен за крал. Представяте ли си, американец крал! А отгоре на всичко и един толкова брутален младеж! Що за идея! Да се бие в посолството!

— Сега можете да се оттеглите — каза Арайа и прекъсна категорично бърборенето на жената.

Вече сама, тя облече предложената нощница — с дълги ръкави, закопчана до врата, и помисли с копнеж за съблазнителни феерични нощници, които бе носила в Америка. С всяка минута, прекарана в Ланкония, тя се отдалечаваше все повече от Америка. Пропълзя в леденото легло, насочила всичките си мисли към своя съпруг. След всичко онова, което бе длъжен да изслуша този ден, сигурно е бесен и разстроен. И защо е дошъл в посолството… Умората я надви, преди да намери отговор на този въпрос.

 

 

Джей Ти гледаше мълчаливо през прозореца на колата. Беше му заповядано да обядва с жена си. След това можеше да разгледа Ескалон, преди да го качат в самолета, за да напусне страната. След като гневът му се бе поизпарил, той чувстваше направо облекчение, че всичко това свърши и може да се върне в Америка.

Снощи беше решил да потърси Арайа и да й се извини за неприятния разговор. Но още не влязъл в посолството и стражата го награби. А по-късно, когато посланикът седна да му обяснява, че никога нямало да стане крал, Джей Ти направо се смая. С усилие успяваше да следи думите на този надут дребен човек, едва можа да проумее цялата история. Арайа била обещала на военните, да постави до себе си на трона американец, ако Америка помогне на нейната страна. Ясно. Сега тя наруши думата си…

Идваше му да се пукне от ярост. Бяха го използвали — и собствената му страна, и Арайа! Сега вече му бе казано, защо е бил избран именно той. Естествено! Корабостроителниците Уорбрук! А и империята на стоманата, която също принадлежеше на неговото семейство. Неговите пари биха могли да изведат тази мухлясала страна от средновековието в двадесетия век!

„Чудя се, наистина, какво искаше тя!“ — помисли си ядно той. — „Най-богатия американец, който се намери…“

А той смяташе, че го избраха, защото й е спасил живота! Арайа се е прицелила в парите му! Съвсем не е чудно, защо веднага се беше съгласила да го направи крал — парите на Монтгомъровци щяха да дойдат добре на Ланкония!

След всичко, което му разказа посланикът, Джей Ти беше казал само:

— Отивам си и ви давам дума, че никога повече няма да й досаждам. Сам ще си стигна до Америка, не се безпокойте! Кажете на принцесата, че ще направя постъпки за развод или за анулирането на нашия брак.

Посланикът обаче бе започнал да мънка нещо за това, че Джей Ти трябва да играе своята роля още известно време, да заловят измамницата, Арайа да заеме своето място…

Джей Ти обаче го отряза: каза му направо, че му писнало от всичките тези сплетни, интриги и лъжи и има едно единствено желание — да напусне страната колкото се може по-бързо.

Тук вече посланикът го обърна на молба. Той трябвало да остане още толкова време, колкото е необходимо на Ланкония и на Америка.

— Днес трябва да ви видят заедно на обяд! Добре е пак да се скарате и да се разделите сърдити. Нейно кралско височество ще направи една разходка в планините. Надяваме се там вече да се помъчат да разговарят с нея. А по време на вечерята един от келнерите ще ви залее със супа. Това ще ви разгневи, ще се сдърпате със жена си, ще си съберете куфарите и ще отлетите за Америка.

Изглеждате дяволски сигурен, че непременно ще се обърнат към Арайа.

— Американското правителство оповести, че договорите за ванадия трябва да бъдат подписани до осем дни. В противен случай Щатите ще гледат на Ланкония като на вражеска страна. Тази декларация ще бъде публикувана, щом принцесата, фалшивата принцеса, естествено, бъде заловена. Сигурен съм, че съветниците на краля ще направят всичко възможно, за да скрият от него вестта за отмъкването на внучката му. В противен случай ще е много разтревожен и няма да бъде в състояние да подпише договорите.

— Но ланконското правителство също може да подпише тези договори.

— Ванадиевите залежи са собственост на кралската фамилия.

Джей Ти се чувстваше разкъсван от вътрешни противоречия. От една страна, желаеше, разбира се, Америка да получи ванадия. От друга, беше му дошло до гуша от интриги, мечтаеше да се махне от Арайа, от жената, която го бе направила на глупак! Значи всичко, което тя правеше в Америка, е било предварително пресметнато! Искала е да получи парите му, за да ги вложи в своята страна!

— Ще остана още двадесет и четири часа в Ланкония. И нито секунда повече!

Посланикът се усмихна измъчено и му подаде ръка, но Джей Ти се направи, че не я забелязва.