Нора Робъртс
Скрити тайни (7)

СЕДМА ГЛАВА

Да се отдава на мечти посред бял ден бе напълно нетипично за Меган. Годините на самодисциплина я бяха научили, че мечтите са за времето, когато спиш, а не за дъждовни сутрини, когато мъглата е обвила къщата и по прозорците се стичат капки вода като сълзи. Компютърът й тихо бръмчеше, изоставен, а тя бе подпряла брадичка на свития си юмрук, за да се върне назад, както често ставаше през последните няколко дни, към онази лунна нощ с дивите цветя и плясъка на вълните.

От време на време се стряскаше и се опитваше отново да мисли логично. Нямаше да е зле да се подсеща, че единствената любовна история в живота й се бе оказала илюзия, лъжа, която стъпка невинността, чувствата и бъдещето й. Беше решила, че на нея подобно нещо повече не може да й се случи, чувстваше се доволна, че бе така. Докато не се появи Натаниъл.

Какво да прави, след като животът й пое по този напълно неочакван път? Все пак отдавна не беше дете и не вярваше нито на обещания, нито на ласкави думи. Възможно ли бе, след като желанията й отново се разбудиха, да ги задоволи, без да остане наранена?

Как й се искаше сърцето й да не изисква нищо. Как й се искаше да се прояви като умна, опитна и изтънчена жена, която с лекота ще се впусне в една чисто физическа връзка, напълно необременена от чувства.

Защо не бе възможно да се наслади на чистото привличане, съчетано с необходимото уважение? Тогава всичко щеше да бъде като едно съвсем обикновено простичко уравнение. Двама разумни възрастни, плюс малко желание, взаимно разбирателство и страст щяха да й донесат истинско удоволствие.

Просто искаше да е убедена, че няма да се появи някоя дроб, която да наруши тази елементарна симетрия.

— Меган?

— М-м-м? — Тя замечтано се обърна по посока на гласа. Въображаемите образи се стопиха, когато забеляза усмихнатата Сузана на прага на офиса. — О, извинявай, не те чух да влизаш.

— Ти беше много далече.

Заловена в магията на мечтите, Меган се опита да потисне обзелото я притеснение и започна да разбърква документите.

— Май да. Заради дъжда е.

— Много е красиво — мен винаги ме кара да мечтая. — Сузана бе почти сигурна за какво мечтаеше Меган. — Въпреки че туристите и децата сигурно са на друго мнение.

— Кевин реши, че мъглата е страхотна, докато не му казах, че не може да се катери по скалите в такова време.

— И плановете на Алекс и Джени да превземат Форт О’Райли претърпяха провал. Сега всички са в стаята на Кевин и защитават планетата от извънземните. Прекрасно е, че са заедно.

— Знам. Много добре се разбират.

— Да, на един акъл са — каза Сузана през смях и приседна настрани върху бюрото на Меган. — Как ти върви работата?

— Сравнително добре. Аманда е сложила всичко в ред и сега само трябва да го прекроя според моята счетоводна система и да кача готовия вариант на компютъра.

— За нея е страхотно облекчение, че ти пое работата. Имаше дни, когато едновременно обработваше счетоводството, говореше по телефона с клиенти и кърмеше Дилия.

Меган веднага си представи сцената и се усмихна.

— Ясно. Но пък тя е невероятно организирана.

— Майстор жонгльор. Нищо не мрази повече от това, да крепи по няколко дини под една мишница. Нали се сещаш?

— И още как. — Меган взе един молив и го завъртя между пръстите си. — Много се притеснявах за идването тук, Сузана, че Кевин ще бъде с мен. Страхувах се не просто, че няма да закрепя някоя диня, а че ще ги изпусна всичките, защото не смеех нито да кажа, нито да помисля нещо, от което би ти станало неприятно.

— Но тона са минали неща, Меган.

— За теб може и да са. — Меган въздъхна и отново остави молива. — Може би ми е по-трудно, защото бях другата жена.

— Ти, — попита тихо Сузана, — или аз?

Меган само поклати глава.

— Не мога да твърдя, че искам времето да се върне назад, за да променя нещата, защото нямаше да имам Кевин. — Тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към очите на Сузана. — Знам, че приемаш Кевин като брат на другите деца, че го обичаш.

— Така е.

— Искам да знаеш, че и аз приемам твоите деца като част от семейството и ги обичам.

Сузана се протегна и покри с длан ръката на Меган.

— Знам, че е така. Една от причините да намина е, че исках да те попитам дали имаш нещо против Кевин да дойде с нас. Днес ще работя в оранжерията. На Алекс и на Джени винаги им с приятно, защото обядват с пица.

— Едва ли има нещо друго, което би му харесало повече. А и така ще му се реванширам за вратовръзката онази вечер.

Очите на Сузана грейнаха.

— За малко да удуша Алекс, докато го накарам да си сложи неговата. Дано леля Коко не е намислила нова официална вечеря в скоро време. — Тя наклони глава на една страна. — Като споменах леля Коко, ти виждала ли си я днес?

— Само за минутка, веднага след закуска. Защо?

— Тя пееше ли си?

— Като се замисля, май да. — Меган докосна с върха на езика горната си устна. — От няколко дни я чувам да си пее всяха сутрин.

— И сега си пееше. И си беше сложила най-хубавия парфюм. — Сузана притеснено прехапа устни. — Чудех се дали бащата на Трент… Той, разбира се, вече се е прибрал в Бостън, затова реших, че няма защо да се притеснявам. Прекрасен човек е, всички много го обичаме, ала все пак бил е женен четири пъти и не може да се спре да не върти очи.

— Забелязах. — След като се замисли за момент за това, което знаеше, и за желанието да го разкаже, Меган си прочисти гърлото. — Честно казано, не той е целта на Коко.

— Не е ли?

— Холандеца — отвърна Меган и забеляза как Сузана онемя.

— Моля?

— Мисля че двамата с Холандеца са… Доста увлечени.

— Холандеца? Нашия Холандец? Но тя все се оплаква от него, а той съска по нея при всеки удобен случай. Все се карат и… — Тя замълча и подпря юмруци на ханша си. — А-ха — каза Сузана и в очите й затанцуваха весели пламъчета. — Ле-ле, ле-ле, ле-ле…

Двете останаха загледани една и друга и се постараха да запазят приличие за около три секунди, след което избухнаха в смях На Меган й беше много приятно, че можеше да сподели и обсъди с нея като със сестра този семеен въпрос. След като разказа на Сузана как бе заварила Коко и Холандеца в кухнята, тя продължи за случката на терасата.

— Да знаеш, Сузана, че прехвърчаха искри. Отначало се уплаших, че ще се стигне до шамари, ала сетне установих, че това бе по-скоро някакъв ритуал за образуване на нова любовна двойка.

— Ритуал за образуване на нова любовна двойка — повтори Сузана с несигурен глас. — Наистина ли си мислиш, че…

— Кой знае? — Меган повдигна вежди няколко пъти. — Само че тя доста пее напоследък.

— И още как. — Сузана се замисли над наученото и то й се стори много пикантна новина. — Май ще се отбия до кухнята, преди да тръгна. Да видя как е там.

— Надявам се да получа пълен отчет.

— Задължително. — Все още кискайки се, Сузана стана и се упъти към вратата. — Онази вечер луната беше невероятна.

— Наистина, — прошепна Меган, — невероятна.

Сузана стисна дръжката на вратата.

— И Натаниъл е невероятен мъж.

— Защо си мислех, че обсъждаме Холандеца?

— Говорехме за любовни връзки — поправи я Сузана. — Ще се видим по-късно.

Меган се намръщи към затворената врата. Мили Боже, каза си тя, толкова ли е очевидно?

След като прекара цялата сутрин и част от следобеда над счетоводството на хотела, Меган си остави един час, за да се позабавлява с книгата на Фъргюс. Беше й приятно да огледа цените на конете, сумите за поддръжка на каретите. Беше много интересно да провери разходите за бала, организиран през 1913 година в Кулите. А когато прочете бележките на Фъргюс, мотивите му и се изясниха.

Всички покани приети. Никой не смее да откаже. Б. поръча цветя — спорихме за показността. Казах й, че големите неща са символ на успеха, че жената никога не бива да спори с мъжа. Тя ще носи изумрудите, не перлената огърлица, както искаше. Така ще покаже на обществото и възможностите, и вкуса ми, и ще се научи къде й е мястото.

Мястото й, каза си наум Меган, изпитала жал към Бианка, е било с Крисчън. Колко жалко, че само смъртта ги бе събрала.

За да разсее обхваналото я мрачно настроение, тя прелисти на последните страници. Цифрите тук нямаха смисъл. Това не са разходи, помисли тя. Нито пък дати. Може да са номера на сметки. Цени от борсата, лотарийни номера?

Защо да не се разходи до библиотеката и да провери дали няма да успее да открие някаква информация от 1913 година, която да е свързана по някакъв начин с тези цифри. По пътя ще се отбие в „Шипшейп“, за да остави ведомостите за април и да вземе новопостъпилите фактури.

Ако се сблъскаше с Натаниъл, това щеше да е чиста случайност.

 

 

Достави й истинско удоволствие да кара в дъжда. Неспирните струи бяха принудили повечето от летовниците да си останат в хотела и там да се чудят с какво да се забавляват. Тук-там се мяркаха пешеходци, зазяпани по витрините, стиснали чадъри в ръце. Водата в залива Френчман бе сива, мътна, а голите мачти и прибраните платна на корабчетата пронизваха снишилото се небе.

Чуваше се сирената на фара, дрънченето на шамандурите. Сякаш целия остров бе завит с одеяло на топло, сигурно и безопасно място. Меган се изкушаваше да покара още малко през дъжда, да поеме по криволичещия път към Националния парк „Аркадия“, или пък да обиколи малко по панорамния път покрай брега.

Защо не, каза си тя. След като бе приключила с работата за деня, можеше да се поразходи с колата и да опознае новия си дом. Защо пък да не покани Натаниъл да дойде и той.

Не видя колата му пред „Шипшейп“. Странно, но не й бе все едно дали ще го вили, или не, усети Меган. Напротив, имаше значение. Така й се искаше да го види, да се вгледа в очите му, които потъмняваха, щом я погледнеше, в усмивката му.

Може пък е да бе паркирал отзад, колата да не се виждаше. Грабна куфарчето и хукна от колата към офиса. Беше празен.

Изпита огромно разочарование. Дори не бе осъзнала до този момент колко много й се искаше да го види. В следващия момент дочу едва доловимия звук на радио.

Някой, реши тя, бе в работилницата в задната част на сградата. Сигурно се занимаваха с разни ремонтни работи след като морето бе прекалено бурно за разходки.

Няма да проверява кой бе там, каза си твърдо Меган. Беше дошла по работа, затова извади ведомостта и я постави върху отрупаното бюро. Въпреки това се налагаше да прегледа, независимо с кого от двамата, второто тримесечие и предвижданията за останалата част от годината. Ала това спокойно можеше да почака.

Огледа невероятния хаос, нещо напълно непонятно за нея. Как бе възможно човек да работи, да се съсредоточи в този ужас?

Изкушаваше се да подреди, затова обърна гръб на безпорядъка и се приближи до шкафовете с папките. Щеше да вземе каквото й бе необходимо, а останалото нямаше да пипа. След това можеше да се отбие в задната част.

Когато чу, че вратата се отваря, се обърна, усмивката й изпълнена с очакване. Стана сериозна, щом видя непознатия на вратата.

— Мога ли да ви помогна?

Мъжът влезе и затвори. Когато й се усмихна, нещо се преобърна в нея.

— Здравей, Меган.

За момент времето замря и се върна назад. Бавно минаваха пет години, шест, след това цяло десетилетие, докато стигна времето, когато бе млада и небрежна, готова да повярва в любовта от пръв поглед.

— Бакстър — прошепна тя. Колко странно, че дори не го позна. Почти не се бе променил за тези десет години. Беше си все така красив, изтънчен и впечатляваш като първия път, когато го видя. Съвършеният костюм от „Савил Роу“ много отиваше на принца от приказките, готов да изрича лъжа след лъжа.

Бакстър и се усмихна. Дни наред се бе опитвал да я завари сама. Отчаянието го бе накарало да пристъпи към действие. Тъй като много се тревожеше за имиджа си, провери внимателно дали има някой в офиса, преди да влезе. Веднага забеляза, че Меган бе сама в малката стаичка. Имаше неща, които възнамеряваше да уточнят веднъж и завинаги. Щеше да действа спокойно, каза си той, докато тя го наблюдаваше. Разумно. На четири очи.

— Красива, както винаги, нали? — Достави му удоволствие, когато забеляза шока в очите й. Предимството беше негово, точно както обичаше. Все пак планираше тази среща вече седмици наред. — Годините са те направили още по-красива, Меган. Вече я няма младежката закръгленост и си много елегантна. Поздравявам те. — Пристъпи към нея, но тя не помръдна, не можеше нито да мисли, нито да се движи. Не стори нищо, дори когато Бакстър спусна пръст по бузата й и подпря брадичката й, както правеше преди, нещо, което си бе наложила да забрави. — Винаги си била красавица, Меган, с тези големи невинни очи, на които никой мъж не може да устои.

Тя потръпна. Той се усмихна.

— Какво търсиш тук? — Кевин, бе единственото, за което мислеше в този момент. Добре че Кевин не бе с нея сега.

— Странно, смятах и аз да ти задам съшия въпрос. Ти какво търсиш тук, Меган?

— Живея тук. — Не й стана приятно, че отговори колебливо, сякаш усетила пулсирането на заздравяваща рана. — Работя тук.

— Оклахома ти омръзна, така ли? Искала си да промениш обстановката. — Приближи се още повече, докато тя не отстъпи и не притисна гръб в шкафа с папките. Знаеше, че при нея един подкуп нямаше да подейства. Не и след като разполагаше с парите на семейство О’Райли. Заплахата бе следващият логичен избор. — Не ме прави на глупак, Меган. Защото това ще се окаже една ужасна и много скъпа грешка.

Когато притисна гръб в шкафа, разбра, че се бе свила и шокът отлетя, а гърбът й се стегна. Вече не бе дете, каза си тя, а зряла жена. Жена със задължения и отговорности.

— Не ти влиза в работата защо съм се преместила тук.

— Напротив. — Гласът му бе копринено мек, тих, разумен. — Предпочитам да си стоиш в Оклахома, Меган. Да си работиш на онази хубава приятна работа, заобиколена от любящото семейство. Много повече ми харесва.

Очите му бяха толкова студени, каза си тя в почуда. Странно, че никога не бе го забелязала, или поне не помнеше.

— Присъствието ти не означава нищо за мен, Бакстър.

— Да не би да си въобразяваш, че няма да разбера, че си зарязала отрочето си с бившата ми жена и семейството й? — продължи той със същия разумен глас. — Че не съм те наблюдавал през всичките тези години?

Меган се насили да диша дълбоко, ала когато понечила се дръпне, Бакстър й препречи пътя. Не се страхуваше, все още не, но избухливият характер, който си бе поставила за цел да заличи през годините, започваше да се надига застрашително.

— Дори не съм се замисляла дали ще откриеш, или не. А нямах представа, че си ме наблюдавал. И защо? Нито Кевин, нито аз означаваме нещо за теб.

— Прекалено дълго изчака, за да направиш тази крачка. — Той замълча, за да овладее яростта, която набъбваше в гърлото му. Беше се старал толкова много, бе постигнал прекалено много, за да позволи на една стара, вече забравена грешка да му се изпречи на пътя и да го повали. — Много умно от твоя страна, Меган, по-умно, отколкото предполагах.

— Не разбирам изобщо какви ги говориш.

— Да не би да очакваш да ти повярвам, че не си знаела нищо за кампанията ми? Няма да допусна жалките ти опити за отмъщение да успеят.

Гласът й стана по-хладен, въпреки че цялата тръпнеше от вълнение.

— Сигурно ще се повторя, ала не знам какво имаш предвид. Животът ми не ти влиза в работата. Бакстър, както и твоят не ме засяга. Ти сам изясни това много отдавна, когато отказа да ме погледнеш или да признаеш Кевин.

— Това ли ще бъде версията? — Искаше му се да запази спокойствие, но яростта напираше. Заплахите, значи, усети той, просто нямаше да свършат работа. — Младото невинно момиче, прелъстено, предадено и зарязано. Изоставена бременна и с разбито сърце. Моля те, спести ми тези простотии.

— Това не е версия, а самата истина.

— Ти беше млада, Меган, ала невинна ли беше? — Зъбите му проблеснаха. — Виж, това вече е друг въпрос. Беше доста навита, доста напориста.

— Аз ти вярвах! — изкрещя тя, грешка, която разби търпението й. — Повярвах ти, че ме обичаш, че искаш да се ожениш за мен. И ти добре си изигра картите. Никога не си имал намерение да градиш бъдеще с мен. Вече си бил сгоден. А аз бях една лесна бройка.

— Определено беше леска. — Бакстър я блъсна в шкафа и стисна раменете й. — И много, много изкусителна. Сладката Меган. Много сладка.

— Махни си ръцете от мен.

— Още не. Сега ще ме изслушаш внимателно. Знам защо си се довлякла тук и си се съюзила със семейство Калхун. Отначало ще тръгнат слухове, догадки, а сетне ще последва разказ пред някой добросърдечен репортер. Дъртата ме натисна заради Сузана. — Той с отвращение се сети за Колийн. — Но аз обърнах нещата в своя полза. Заради децата — измърмори Бакстър. — Когато позволих Брадфорд да ги осинови, се лиших щедро от правата си, за да се радват те на традиционно семейство.

— Ти никога не си се интересувал от тях, нали? — попита Меган с дрезгав глас. — Алекс и Джени изобщо не са били от значение за теб, също както и Кевин.

— Цялата работа е — продължи той, — че дъртата няма защо да се притеснява за теб. Така че, Меган, внимавай какво вършиш и ме слушай внимателно. Тук не е това, което си очаквала, затова ще се върнеш обратно в Оклахома.

— Никъде няма да се връщам — започна тя, ала изхлипа, когато пръстите му я стиснаха болезнено.

— Ще се върнеш към онзи тих животец, далече от това място. Там няма да има слухове, нито пък сълзливи интервюта. — Ако се опиташ да ми подлееш вода, ще те смачкам. А когато приключа с теб — вярвай ми, че парите на Дюмонт ще осигурят достатъчно мъже, които да потвърдят, че са ти се наслаждавали до насита — щом приключа, — повтори Бакстър, — няма да представляваш нищо повече от една никаквица с копеле на ръце.

Погледът й се замъгли. Заплахата не я бе стреснала, нито пък вбесила. Думата копеле обаче не можеше да се отнася за малкото й момченце.

Преди още да се бе осъзнала, ръката й го цапна с всички сили през лицето.

— Да не си посмял да говориш така за сина ми!

Когато неговата ръка я зашлеви през лицето, Меган не усети нито болка, нито шок, а чиста ярост.

— Не ме предизвиквай. Меган — изсъска той, като дишаше тежко. — Само да посмееш да ме предизвикаш, ти ще си тази, която ще се озове в калта. И ти, и момчето.

Обезумяла като всяка майка, която защитава малкото си, тя пак замахна към него. Силата на удара й запрати и двамата към стената. Успя да го удари два пъти, преди Бакстър да я запрати настрани.

— Както виждам, все още си същата страстна натура. — Той я привлече към себе си, вбесен, но възбуден. — Много добре си спомням как да я обуздая тази страст.

Меган замахна отново, ала Бакстър улови ръцете й и ги стисна. Затова тя използва зъбите си. В момента, когато той изрева от болка, вратата се отвори с трясък.

Натаниъл го запрати на пода сякаш бе кучешка бълха. Въпреки че погледът й бе замъглен. Меган видя, че мъжът бе готов да извърши убийство. Беше се изправил разярен, смъртоносен.

— Натаниъл!

Той дори не я погледна. Вместо това блъсна Бакстър в стената.

— Дюмонт, нали така? — Гласът му бе злобен и тих, ужасяващо любезен. — Вече съм чувал, че обичаш да подмяташ жените.

Бакстър се опита да събере достойнството си, въпреки че лицето му бе на сантиметри от земята.

— Ти пък кой си, дяволите да те вземат?

— Според мен си е в реда на нещата да знаеш кой е мъжът, който ще ти изтръгне сърцето с голи ръце. — С удоволствие забеляза как Бакстър пребледня. — Името ми е Фюри. Натаниъл Фюри. Не го забравяй… — Той замахна с юмрук към бъбреците му. — Става ли?

Когато Бакстър отново си пое дъх едва успя да изхрипти.

— Ще те тикна в затвора, преди още да се е стъмнило.

— Не съм много сигурен. — Завъртя се към Меган. — Дръпни се — изсъска той. Пламъкът в очите му я накара да се подчини.

— Натаниъл… — Тя преглътна с усилие. — Не го убивай.

— Има ли някаква причина да го искаш жив?

Меган отвори уста, а сетне я затвори отново. Отговорът бе без значение, затова му каза истината.

— Не.

Бакстър си пое дълбоко дъх, за да изпищи. Натаниъл пресече опита му, като го стисна за гърлото.

— Ти си щастливец, Дюмонт. Дамата ме помоли да не те убивам, а аз не бих искал да я разочаровам. Нека съдбата се погрижи за всичко. — Той повлече Бакстър навън и го тътреше така, сякаш бе тежка торба с отпадъци, изхвърлени от морето.

Меган се втурна към вратата.

— Холт! — Усети истинско облекчение, когато забеляза съпруга на Сузана близо до кея. — Направи нещо.

Холт само сви рамене.

— Фюри ме изпревари. Я влез вътре, че цялата стана вир вода.

— Но той нали няма да го убие, нали?

Холт се замисли за момент, присви очи, за да проследи как Натаниъл влачи Бакстър по кея под дъжда.

— Сигурно няма.

— Моля се на Господ да не знаеш да плуваш — измърморя Натаниъл и метна Бакстър от кея. Обърна се и закрачи към Меган, преди още да се чуе плясъкът на противника му. — Хайде.

— Ама…

Той я пое на ръце.

— За днес ми стига толкова.

— Добре. — Холт стоеше, пъхнал палци в джобовете си, очите му блеснали от задоволство.

— Натаниъл, не можеш…

— Млъквай, Мег. — Той я остави на седалката в колата. Тя изви глава и сама не разбра дали усети облекчение, или задоволство, когато видя, че Бакстър изпълзя на кея.

 

 

Имаше нужда от спокойствие, за да се отърси от спомена за насилието. Мразеше онази страна от характера си, която се спотайваше в него, която го подтикваше да замахва с юмруци и да удря. Можеше да разсъждава и анализира обстоятелствата, ала винаги му прилошаваше, щом се сещаше какво можеше да се случи.

Не се съмняваше, че би могъл да извърши убийство, ако Меган не го бе спряла.

Беше се научил да разрешава битките или с думи, или с ума си. Обикновено се получаваше. А когато не се получаваше, още по-зле. Но не можеше да забрави, макар оттогава да бяха минали години, първия удар, който му нанесе баща му.

Когато паркира пред къщата си. Меган вече трепереше. До този момент дори не се бе сетил, че бе забравил да прибере Доги. Холт сигурно ще се погрижи за него, каза си Натаниъл и пое Меган на ръце от седалката.

— Аз не…

— Млъквай. — Пренесе я покрай птицата, която закряска приветствия, и се насочи към горния етаж. Меган бе готова да протестира, макар че все още бе в шок. Без да каже и дума, той започна да рови из чекмеджетата в гардероба. — Сваляй тези дрехи — нареди Нейт и й подхвърли пуловер и долнище на анцуг. — Ще сляза долу да ти направя чай.

— Натаниъл…

— Прави, каквото ти казах — кресна той и стисна зъби. — Просто го направи — повтори тихо Нейт и затвори вратата.

Не я затръшна, нито пък удари стената с юмрук, когато слезе на долния етаж. Искаше му се да го стори. Вместо това постави чайника на котлона и извади бутилка бренди. Поколеба се за момент, ала след това надигна бутилката и отпи стабилна глътка. Тя не го успокои кой знае колко, но поне притъпи отвращението му към самия себе си.

Когато чу подсвирването на Бърди и призивите му към Меган да не го изоставя, той постави чая й, смесен с малко алкохол, на масата.

Тя беше бледа, забеляза Нейт, а очите й изглеждаха неестествено големи. Също я дрехите. За малко да се усмихне, когато я видя, нерешително застанала на вратата, пуловерът смъкнат на рамото, долнището на анцуга с провиснали колене.

— Сядай и го изпий. Ще се почувстваш по-добре.

— Добре съм, честна дума. — Въпреки това седна и пое чашата с две ръце, защото трепереха. Още с първата глътка се задъха. — Мислех, че това е чай.

— Чай е. Малко го подсилих — Седна срещу нея и я зачака да отпие отново. — Той нарани ли те?

Меган не вдигаше очи от масата. Повърхността бе полирана и толкова лъскава, че тя видя отражението си.

— Да.

Каза го спокойно. Мислеше си, че бе спокойна, докато Натаниъл не покри ръката й със своята. Пое си накъсано дъх веднъж, втори път, а след това захлупи лице на масата и заплака.

Сълзите отмиваха толкова много — надеждите, които някога бе хранила, мечтите, предателството и разочарованията, страховете и горчивината. Той не се опита да я спре, изчакваше търпеливо.

— Извинявай. — Меган отпусна буза на масата за един момент, усетила спокойствие при допира на дървото до кожата й и ръката на Натаниъл до косата й. — Всичко се случи толкова бързо, изобщо не бях подготвена. — Изправи се и понечи да изтрие сълзите, ала в този момент нов страх замъгли очите й. — Кевин. О, Боже, ако Бак…

— Холт ще се погрижи за Кевин. Дюмонт няма да успее да припари до него.

— Прав си. — Тя въздъхна на пресекулки. — Естествено, че си прав. Холт ще се погрижи и за Сузана, и за децата. А целта на Бакстър бе да ме сплаши.

— И успя ли?

Очите й, макар и все още мокри, излъчваха спокойствие.

— Не. Нарани ме, вбеси ме и ми се догади при самата мисъл, че някога съм го оставила да ме докосва. Но не ме уплаши. Не е в състояние да го стори.

— Това е моето момиче.

Меган подсмъркна, ала се усмихна.

— Но аз съм го уплашила. Затова беше тук днес, след всичкото това време. Защото е уплашен.

— От какво?

— От миналото, от последствията. — Пое си отново дъх, този път по-дълбоко и усети мириса на Натаниъл — тютюн и солени пръски. Стори й се изключително приятно. — Той е решил, че сме дошли тук, за да заговорничим против него. През всичките тези години ме е наблюдавал. А аз не съм знаела.

— Никога ли преди не се е свързвал с теб?

— Не, никога. Сигурно се е чувствал спокоен, докато съм била в Оклахома и не съм имала нищо общо със Сузана. А сега не само че сме във връзка, ами и живея тук. И Кевин е с Алекс и Джени… Е, той така и не разбра, че това няма нищо общо с него.

Тя отново пое чашата с чая. Натаниъл не я беше питал, само седеше и я държеше за ръката. Сигурно затова се чувстваше длъжна да му разкаже.

— Запознахме се в Ню Йорк. Бях на седемнадесет и това бе първото ми пътуване далече от къщи. Беше зимната ни ваканция и няколко момичета заминахме. Една от приятелките ми имаше роднини там. Сигурно си ходил в Ню Йорк.

— Веднъж-два пъти.

— Никога не съм преживявала подобно нещо. Хората, сградите. Градът е толкова вълнуващ, така различен от запада. Толкова народ, толкова цветове. Хареса ми — обикаляхме Пето авеню, пиехме кафе в модни местенца в Гринич Вилидж. Зяпахме всичко и всички. Сигурно ти звучи глупаво.

— Не, съвсем нормално.

— Сигурно си прав — каза Меган с въздишка. — Всичко беше нормално, простичко, докато… Отидохме на един купон и той ми се стори толкова красив и романтичен. Мечтата на всяко младо момиче, приличаше на филмова звезда и правеше впечатление на толкова изискан. А беше и по-стар — достатъчно, за да ти замае главата. Беше ходил и в Европа. — Тя замълча и стисна очи. — Боже, жалка работа.

— Знаеш, че не е нужно да ми го разказваш точно сега, Мег.

— Напротив, трябва. — Тя се стегна и отново отвори очи. — Ако можеш да ме изтърпиш, наистина искам да ти разкажа.

— Не бързам. — Нейт я стисна окуражително. — Хайде, излей всичко.

— Бакстър знаеше какво точно да каже, какво да направи. На следващия ден ми изпрати дванадесет рози и ме покани на вечеря. — Меган поспря, за да подбере подходящите думи и разсеяно щракна шнолата, която придържаше косата й. Не беше чак толкова ужасно, осъзна тя, замислена за миналото. Сякаш бе участвала в пиеса, където бе и актриса, и публика. И много съпричастна, и неангажиран зрител. — Отидох. Имаше запалени свещи, танцувахме, а аз се почувствах пораснала. Чувстваш се по този начин единствено когато си на седемнадесет. Посещавахме музеи, зяпахме по витрините, купувахме си билети за театър. Той ми каза, че ме обича и ми купи пръстен с две малки преплетени диамантени сърца. Беше толкова романтично. Сложи ми го на пръста и ме напъха в леглото. — Меган спря в очакване да чуе мнението на Натаниъл. Той не каза нищо и тя събра смелост да продължи. — Каза, че ще дойде в Оклахома и ще направим планове за бъдещето. Разбира се, никога не се появи. След това спря да отговаря на обажданията ми. Открих, че съм бременна, търсих го, писах му. Тогава разбрах, че е сгоден, че е бил сгоден през всичкото време. Отначало не повярвах, а след това изтръпнах. Трябваше ми време, за да осъзная истината, за да разбера положението и да се справя с предстоящото. Семейството ми се държаха прекрасно. Никога нямаше да мога да преживея без тях. Когато Кевин се роди, осъзнах, че не мога просто да се оставя да се чувствам пораснала. Налагаше се да се държа като възрастен човек. По-късно се опитах за последен път да се свържа с Бакстър. Прецених, че трябва да знае за Кевин, че Кевин би трябвало да има връзка с баща си. Само че… — Меган замълча. — Той не прояви абсолютно никакъв интерес, срещнах единствено гняв и враждебност. Тогава ми стана ясно, че така бе най-добре. Днес, може би за пръв път съм напълно сигурна, че е така.

— Той не заслужава никой от двама ви.

— Не, не ни заслужава. — Тя успя да се усмихне. Беше разказала всичко и за пръв път от дълго време насам се почувства свободна. Не бе отчаяна или нещастна. Беше просто свободна. — Искам да ти благодаря, че ми се притече на помощ.

— За мен беше удоволствие. Той няма да те докосне отново, Мег. — Пое ръката й и я повдигна към устните си. — Нито теб, нито Кевин. Вярвай ми.

— Вярвам ти. — Обърна ръката си в неговата и я стисна. — Наистина ти вярвам. — Пулсът й започваше да прескача, ала тя не откъсваше очи от неговите. — Помислих си, когато ме носеше нагоре по стълбите… Ами аз не си помислих, че ще слезеш долу, за да правиш чай.

— Нито пък аз. Но ти трепереше и знаех, че ако те докосна, преди да съм се успокоил, ще бъде грубо. Нямаше и да е правилно, нито за теб, нито за мен.

Сърцето й прескочи, а след това отново заби нормално.

— Сега вече спокоен ли си?

Очите му потъмняха.

— Почти. — Изправи се бавно и я привлече да стане. — Това покана ли е, Меган?

— Аз… — Той чакаше нейното съгласие или отказ. Нямаше прелъстяване, нито красиви обещания. Никакви илюзии. — Да — отвърна тя и посрещна устните му.

Този път, когато я пое на ръце, Меган се засмя бързо и нервно. Смехът замря, щом го погледна в очите.

— Няма да те оставя да мислиш за него — каза Натаниъл тихо. — Няма да те оставя да мислиш за нищо друго, освен за нас.