Нора Робъртс
Скрити тайни (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Слънцето бе вече залязло, когато Натаниъл се отправи към дома си. Беше довършил мотора и почистил корпуса, но работата не бе успяла да разсее ужасното му настроение.

Спомни си един цитат — от Хораций, ако не се лъжеше — нещо за гнева, който бил временно безумие. Просто не можеш да се справиш с временното безумие и се озоваваш в изолирана стаичка. Това не бе никак приятно.

Единственият начин да се справи бе, доколкото той можеше да прецени, да му се противопостави. И на Меган. Смяташе да го стори веднага щом разчистеше.

— И тогава тя ще трябва да се изправи срещу мен, нали така? — каза Нейт на Доги, когато кутрето изскочи след него от колата. — Да знаеш от мен, Доги, стой далече от умни жени, които имат повече ум, отколкото чувства.

Доги помаха с опашка, дали в знак на съгласие, или на съчувствие, не беше ясно, а след това затича да маркира оградата.

Натаниъл тръшна вратата на колата и закрачи през двора.

— Фюри?

Спря и присви очи към сянката, която се отдели от сумрака зад къщата.

— Да?

— Натаниъл Фюри?

Той огледа ниската, силно набита фигура на як мъж, облечен в избелели джинси. Сбръчкано лице, надута походка, омазана с машинно масло шапка, спусната ниско над челото.

Натаниъл добре познаваше този тип хора. Беше ги виждал неведнъж и знаеше, че вещаят единствено неприятности и по кейовете, и по доковете навсякъде по света. Инстинктивно се изпъна, за да подчертае ръста си.

— Точно така. Мога ли да направя нещо за вас?

— Не. — Мъжът се усмихна. — Обаче има нещо, което аз мога да направя за теб.

В момента, в който нещо като предупреждение проблесна в главата на Натаниъл, ръцете му бяха извити назад и той не успя повече да мръдне. Видя първия замах и се стегна за удара тъкмо когато един тежък юмрук го порази в стомаха. Болката бе невероятна, пред погледа му всичко се раздвои и затрептя, а след секунда усети и втори удар в челюстта.

Изпъшка и тялото му омекна.

— Преви се като някоя госпожичка. А се предполагаше, че бил як мъжага. — Гласът зад него прозвуча презрително подигравателен и Нейт веднага прецени ръста на втория противник. С бързо плавно движение той отметна глава назад и я заби в податливата кост на нечий нос. Като използва втория нападател, за да запази равновесие, а и за опора, Нейт изстреля двата си крака напред право в масивната гръд на побойника, застанал изпъчен пред него.

Мъжът зад него изруга и разхлаби хватката дотолкова, че Натаниъл успя да се отскубне. Имаше само секунди, в които да прецени и противниците, и обстановката.

Видя, че бе нанесъл и на двамата поражения. Счупеният нос на единия кървеше обилно, а другият хриптеше и се опитваше да си поеме дъх след ритника в гърдите. Нейт сви лакът и замахна назад и с удоволствие чу как лакътят му се забива в нечия плът.

Двамата му се нахвърлиха като настървени кучета.

Той бе участвал в побоища цял живот и много добре знаеше как да изолира и изключи болката. Усети вкуса на собствената си кръв и тогава същата тази кръв сякаш запя и изпълни със сила ръката му и насочи юмрука му. В следващия миг в главата му звъннаха църковни камбани, когато някой го цапна в слепоочието. Дъхът му изгаряше гърдите.

Нейт не спря, докато те го обикаляха и замахваха, въпреки че и тримата бяха потънали в кръв и пот. Изви се бързо, за да избегне последвалия ритник към гърлото и сам нанесе удар с опакото на ръката си. Кожата на кокалчетата му се сцепи, но тази болка бе сладка.

С крайчеца на окото си долови някакво движение и се извъртя. Ударът се плъзна по рамото му, а той отвърна с два замаха към чуждото гърло, след които нападателят се срина безмълвно и безпомощно на земята.

— Сега сме само двамата с теб. — Натаниъл избърса кръвта от устата си и прецени противника. — Хайде, ела ми.

Непознатият бе изгубил предимството си и незабавно отстъпи крачка назад. Застанал пред Натаниъл, бе все едно, че се намираше пред разярен вълк с оголени остри зъби. Партньорът му вече бе извън играта, затова мъжът се опита да намери най-краткия път за бягство.

В следващия момент очите му блеснаха.

Метна се напред към една от дъските, които чакаха да бъдат заковани за под на новата тераса. Ухили се, пристъпи отново и замахна с дъската като с бухалка. Натаниъл чу как въздухът изсвистя покрай ухото му, когато се хвърли встрани наляво, ала при следващия замах дъската го уцели в рамото.

Той се сниши и нападна. Инерцията ги запрати през терасата право към входната врата.

— Пожар в трюма! — изкрещя пронизително Бърди. — Всички моряци на палубата! — Той пляскаше трескаво с криле, докато двамата мъже се подмятаха из стаята.

Ниска масичка се пръсна на трески, когато двамата се стовариха отгоре й. В боя им нямаше красота, нямаше нищо приятно в ударите, нанасяни от близко разстояние. Къщата се разтрисаше при всяка счупена мебел и паднала вещ.

Нещо ново се прокрадна сред мириса на пот и кръв. Щом Натаниъл усети прилива на страх у противника, адреналинът му се качи и вля нова сила в свитите юмруци.

Стисна нападателя си за гърлото и притисна с палец гръкляна му. Непознатият се отпусна. Замаха отчаяно с ръце и крака.

— Кой те изпрати? — Натаниъл бе оголил зъби и ръмжеше, докато стискаше мъжа за косата и блъскаше главата му в пола.

— Никой.

Нейт пое въздух през зъбите си и изви ръката му злобно назад.

— Ще я прекърша като съчка. След това ще счупя и другата, за да мога да обърна внимание и на краката ти. Кой те изпрати?

— Никой — повтори мъжът и прописка с изтънял глас, когато Натаниъл усили натиска. — Не му знам името. Не го знам! — Изписка отново, този път почти разплакан. — Някакво конте от Бостън. Плати ни по петстотин, за да ти дадем да се разбереш.

Натаниъл все още извиваше ръката, притиснал коляно към гръбнака на мъжа.

— Опиши го.

— Висок, тъмна коса, поръчков костюм. — Набитият избълва поток ругатни, защото всяко мръдване усилваше болката. — Боже мой, ще ми счупиш ръката.

— Продължавай да говориш и няма да ти счупя нищо повече.

— Хубавец — също като киноартист. Каза да дойдем и да те открием. Щял да плати двойно, ако те натикам е в болница.

— По всичко личи, че няма да има бонус. — Натаниъл му пусна ръката и го вдигна за гърлото. — Слушай ме сега много внимателно какво искам да направиш. Връщаш се в Бостън и казваш на твоя хубостник, че го знам кой е и къде да го намеря. — Докато го влачеше към вратата, Натаниъл не се сдържа и го тресна за последно в касата.

— Кажи му да не си прави излишен труд да се озърта, защото ако реша да го спипам, дори няма да разбере кога и откъде съм се появил. Ясно ли ти е?

— Да, да, ясно.

— А сега прибирай другата отрепка и да те няма. — Партньорът се опитваше да се изправи на длани и колене.

— Изчезвайте!

Нямаше нужда от ново подканяне. Натаниъл притисна ръка към ребрата си, докато ги проследяваше с поглед как куцукат и залитат на излизане.

Едва тогава си позволи да изпъшка и да остави на болката да го завладее. Влезе през разбитата врата вътре в къщата.

— Още не съм започнал да се бия — заяви Бърди.

— Ти пък да не би да си мислиш, че много ми помогна — измърмори Натаниъл. Трябваше му лед, каза си той, цяла опаковка аспирин и една хубава чаша уиски.

Пристъпи крачка напред, спря и изруга, защото погледът му се замъгли и краката му омекнаха. Доги изпълзя от ъгъла, където се бе свил, и заскимтя жално в краката на Нейт.

— Дай ми една минутка — каза той, без да има предвид когото и да било, а стаята застана пол странен ъгъл пред погледа му. — По дяволите — прошепна Нейт и изгуби съзнание.

Доги го близна, опита се да го побутне с нос, след това приседна на задните си крака, прибра опашка и зачака. Само че миризмата на кръв го подтикна към действие. След няколко минути се изправи и излезе някъде.

 

 

Натаниъл тъкмо идваше на себе си, когато чу, че някой приближава. Опита се да стане, но сега всички удари, които не бе забелязал по време на боя, си казаха своето. Знаеше, че ако се върнат, щяха да го смачкат, без да им мигне окото.

— Човек зад борда — обяви Бърди и Натаниъл му изсъска раздразнено.

Холт спря на прага и изруга цветисто.

— Какво, по дяволите, се е случило тук? — В следващия момент клекна до Натаниъл и му помогна да се изправи.

— Някакви двама. — Прекалено слаб и немощен, за да се засрами, Натаниъл се облегна на Холт. Стана му ясно, че се нуждае от нещо повече от аспирин.

— Да не би да си се върнал и да си ги заварил, когато са обирали къщата?

— Не. Отбиха се, за да ме смелят на кайма.

— По всичко личи, че добре са си свършили работата. — Холт изчака Натаниъл да си поеме дъх и да запази равновесие. — А случайно споменаха ли защо?

— Да. — Той размърда болезнено челюстта си и пред очите му се появиха кръгове. — Било им е платено. С комплименти от Дюмонт.

Холт отново изруга. Приятелят му бе пребит, изранен, потънал в кръв, а дрехите разкъсани. По всичко личеше, че бе закъснял и можеше само да позакърпи нещата.

— Добре ли ги видя?

— Да, достатъчно добре. Изритах ги да си вървят в Бостън с едно небрежно съобщение за Дюмонт.

Холт наполовина носеше Натаниъл към вратата, ала спря и отново го огледа.

— Искаш да кажеш, че си в този вид, но все пак си ги победил? — Натаниъл изръмжа. — Трябваше и сам да се сетя. — Това поразвесели Холт. — Сега обаче трябва да те закарам в болницата.

— Не. — Нямаше намерение да достави подобно удоволствие на Дюмонт. — Копелето гадно им е обещал бонус, ако ме вкарат в болница.

— Значи това отпада — отвърна Холт, веднага влязъл в положението на приятеля си. — Тогава ни трябва само лекар.

— Не е чак толкова зле. Нямам нищо счупено. — Той опипа нетърпимо болезнените ребра. — Според мен няма. Трябва ми само малко лед.

— Да бе, как ли пък не. — Въпреки всичко Холт бе мъж и добре разбираше нежеланието на Нейт да го преглежда лекар. — Значи остава следващата спирка. — Той внимателно настани Натаниъл в колата. — Внимателно, войнико.

— И да искам, не мога иначе.

С щракване на пръсти Холт посочи на Доги колата.

— Чакай само минутка да звънна на Сузана и да й кажа какво става.

— И да нахраниш птицата.

Натаниъл бе някъде на границата между болката и състояние на пълно изтръпване, когато Холт се върна.

— Ти как разбра да дойдеш?

— Кучето ти. — Холт запали колата и подкара възможно най-внимателно. — Направи се на Ласи.

— А стига, бе! — Впечатленият Нейт се опита да се пресегна назад, за да погали Доги по главата. — Страхотно куче, а?

— Това му е в кръвта.

Натаниъл се понадигна, за да опипа лицето си с ръце.

— Къде отиваме?

— Че къде може да бъде? — Холт се бе отправил към Кулите.

 

 

Коко изпищя, когато го видя, и притисна и двете си ръце към бузите, щом Натаниъл пристъпи в кухнята на семейството, едната му ръка прехвърлена през подкрепящото рамо на Холт.

— Миличкият ми той! Какво се е случило? Катастрофа ли е станала?

— Натъкнах се на нещо. — Натаниъл се отпусна тежко на един стол. — Коко, заменям всичко, което притежавам, плюс безсмъртната си душа, за един плик с лед.

— Божке… — Побутна Холт настрани и пое обезобразеното лице на Натаниъл в ръце. Освен синините и охлузванията, под едното му око имаше нащърбена рана. Другото бе кръвясало и се подуваше до неузнаваемост. Не й трябваше много време, за да се сети, че това, на което себе натъкнал, са били юмруци. — Не се притеснявай, скъпи, ще се погрижим за теб. Холт, тичай в стаята ми. Ще намериш една опаковка обезболяващи в нощното ми шкафче, които действат като истински балсам, когато някой зъб започне да ме върти.

— Господ да те благослови — успя да изрече Натаниъл. Затвори очи и се заслуша как тя се суети из кухнята. Минути по-късно изсъска и трепна, когато хладен парцал започна да попива под окото му.

— Няма нищо, спокойно — нареждаше Коко. — Знам, чете боли, ала трябва да го почистим, за да не стане някоя инфекция. Ще трябва да мацна малко йод, затова бъди смел.

Той се усмихна, но откри, че това никак не помогна на сцепената му устна.

— Обичам те, Коко.

— И аз те обичам, сладурче.

— Нека да избягаме и да се оженим тайно. Още тази вечер.

В отговор тя нежно постави устни върху челото му.

— Не бива да се биеш, Натаниъл. Така няма да разрешиш нищо.

— Знам.

Задъхана, след като бе тичала, Меган влетя в кухнята.

— Холт каза… Боже Господи! — Тя веднага се втурна към Натаниъл и стисна ранената му ръка толкова силно, че той едва успя да преглътне вика си. По лицето му засъхваше кръв и се надигаха отоци. — Лошо ли си ранен? Трябва да отидем в болница.

— Било е и по-зле.

— Холт каза, че двама мъже са те нападнали.

— Двама? — Ръката на Коко замръзна във въздуха. — Нападнали са те двама? — Нежността изчезна от очите й и те се превърнаха в синя стомана. — Това е пълна гадост. Някой трябва да им обясни какво значи честен бой.

Въпреки устната си, Нейт се ухили.

— Благодаря ти, красавице, вече го сторих.

— Надявам се да си им треснал главите една в друга. — След като изсумтя, Коко отново се зае с лицето му. — Меган, скъпа, направи на Нейт плик с лед за лицето му. Цялото ще се подуе.

Меган я послуша незабавно, разкъсана заради ужасния вид на лицето му, и това, че той дори не я погледна.

— Ето. — Тя постави студения плик до окото му, а Коко продължаваше да почиства разкъсаната кожа на ръката.

— Аз ще го държа. Благодаря. — Пое го от нея и остави на леда да притъпи болката.

— Има дезинфектант в левия шкаф, втората полица — каза Коко.

Меган, готова да заплаче, се обърна веднага, за да го донесе.

Вратата отново се отвори, ала този път нахлу цяла тълпа. Първоначалното чувство за неудобство, обзело Натаниъл, се превърна в смях, докато семейство Калхун го обсипваха с въпроси и изразяваха възмущението си. Завихряха се планове за отмъщение, бяха отхвърляни, докато Натаниъл страдаше от щипането на йода.

— Оставете малко въздух на това момче! — нареди Колийн и разбута племенници и племеннички също като кралица, която минава през тълпата. Огледа Натаниъл. — Добре са те подредили, а?

— Да, госпожо.

Очите й излъчваха мъдрост.

— Дюмонт — прошепна тя толкова тихо, че само той я чу.

Натаниъл се намръщи.

— Познахте от първия път.

Колийн погледна Коко.

— Струва ми се, че си в способни ръце. Трябва да се обадя по телефона. — Тя се усмихна злобно. Колко е хубаво да имаш връзки, каза си, докато потропваше с бастуна. С тяхна помощ щеше да навре Бахстър Дюмонт в миша дупка и да се убеди, че възходящата му кариера ще претърпи окончателен и твърде неприятен крах.

Никой не можеше да си позволява и с пръст да докосне семейството на Колийн Калхун.

Натаниъл остана загледан след Колийн, а след това глътна хапчето, което Коко му подаде. Движението изпрати режеща болка отстрани.

— Хайде да свалим тази риза. — Коко се стараеше да звучи весело и закачливо, докато разрязваше ризата му с кухненската ножица. Мърморенето спря, когато се видя израненото тяло на Натаниъл.

— О! — Очите на Коко се напълниха със сълзи. — Мили Боже!

— Я не лигави момчето. — Холандеца влезе, стиснал две бутилки в ръка. Уиски и мехлем. Щом погледна Натаниъл, стисна зъби толкова силно, че усети болка, но се постара гласът му да прозвучи отново небрежно. — Той да не ти е бебе. Я пийни от това, Капитане.

— Току-що изпи едно хапче — започни Коко.

— Пий — повтори Холандеца.

Натаниъл се намръщи, когато уискито парна сцепената устна. Но пък успя да притъпи много други болки.

— Благодаря.

— Я се виж, бе. — Холандеца изсумтя и натопи парче плат в мехлема. — Оста’ил си им се да те пресоват като градско конте.

— Бяха двама — измърмори Натаниъл.

— И к’во от т’ва. — Холандеца нежно мажеше натъртванията. — Съвсем си се разкиснал, щом не можещ да се оправиш с двама.

— Добре им сритах задниците. — Само за опит младият мъж опипа зъбите си с език. Боляха, наистина, ала поне не се клатеха.

— Добре, че поне това си направил — отвърна другият, без да крие гордостта в гласа си. — Да те ограбят ли се опитаха?

Низаниъл стрелна с поглед Меган.

— Не.

— Ребрата ти са натъртени. — Без да обръща внимание на ругатнята на болния. Холандеца продължи да маже, докато не остана доволен. — Не са и спукани. — Клекна и погледа Натаниъл в очите. — Припадна ли?

— Май да. — Беше болезнено признание — За минута.

— Да ти е замъглен погледът?

— Не, докторе. Вече не.

— Не ми се прави на умник. Колко са тук? — Той вдигна два дебели пръста.

— Осемдесет и седем. — Искаше му се отново да надигне уискито, но Коко го помести.

— Няма да пие повече, след като съм му дала хапче.

— Тия женски си въобразяват, че всичко знаят. — Холандеца обаче я погледна, изпълнен с увереност в компетентността й. — Сега трябва да си легнеш. Една гореща вана и после хладни чаршафи. Искаш ли да те пренеса?

— Не, по дяволите. — Можеше да мине и без подобно унижение. Взе ръката на Коко и я целуна. — Благодаря ти, скъпа. Пак бих го направил, ако съм сигурен, че ти ще си медицинската сестра. — Погледът му се върна към Холт.

— Би ли ме закарал у дома?

— Никакви такива. — Коко веднага отхвърли идеята. — Оставаш тук, за да се грижим за теб. Може и сътресение да имаш, затова ще дежурим на смени през нощта, за да сме сигурни, че няма да изпаднеш в кома.

— Бабини деветини — измуча Холандеца, ала й кимна зад гърба на Натаниъл.

— Ще оправя леглото в розовата гостна — заяви Аманда. — Кейкей, защо не пуснеш една гореща вана на нашия герой? Лайла, донеси леда!

Нямаше сили да спори с тях, затова се отпусна назад, когато Лайла се приближи и лекичко го целуна по устата.

— Хайде, юначе.

Слоун пристъпи, за да му помогне да се изправи.

— Двама казваш, а? Здравеняци?

— По-едри от теб, приятелче. — Виеше му се свят, докато се клатушкаше нагоре по стълбите между Макс и Слоун.

— Сега да ти свалим панталоните — каза Лайла, когато го оставиха да седне на леглото.

Имаше достатъчно сила, за да извие едната си вежда към нея.

— Когато можеше, не каза нищо такова. Не се сърди — обърна се той към Макс.

— Не се сърдя. — Макс се разсмя и се наведе да свали обувките на Натаниъл. Знаеше много добре какво значи да те лекуват жените от семейство Калхун и предполагаше, че щом най-силните болки преминат, Натаниъл ще усети, че е попаднал в рая. — Имаш ли нужда от помощ с ваната?

— Ще се справя, благодаря.

— Викни ни, ако има нещо. — Слоун остави вратата отворена и изчака всички да излязат. — А когато живнеш малко, искам да ми разкажеш всичко.

Когато остана сам, Натаниъл успя някак да се добере до ваната. Първият пристъп на агонизираща болка премина и той усети нещо като удобство. Когато се изправи отново, сякаш бе възвърнал силите си.

Докато не се погледна в огледалото.

Под лявото му око имаше превръзка, на слепоочието — още една. Дясното му око приличаше на изгнил домат. Освен това навсякъде имаше синини, охлузвания и една ужасна цицина на челюстта. С една дума, каза си Нейт, изглеждаше ужасно.

С кърпа, вързана на талията, той се върна в спалнята точно когато Меган влизаше.

— Извинявай. — Тя стисна устни, за да не каже нещо глупаво. — Аманда спомена, че може да искаш допълнителна възглавница и още кърпи.

— Благодаря. — Стигна до леглото и се просна с въздишка на истинско облекчение.

Доволна, че може да направи нещо полезно, Меган забърза до леглото да му нагласи възглавниците и да изпъне чаршафа.

— Искаш ли да направя нещо, да ти донеса нещо? Още лед? Супа?

— Не, всичко е наред.

— Моля те, искам да помогна. Трябва да помогна. — Не можеше повече да се сдържа и положи длан на бузата му. — Наранили са те. Толкова съжалявам, че са те наранили.

— Само натъртвания.

— По дяволите, не ставай глупав, не и когато те гледам в очите, не и след като виждам какво са ти направили. — Тя се остави на гнева и го погледна безпомощно в очите.

— Знам, че си ми ядосан, но няма ли да ми кажеш какво да направя?

— Май е най-добре да седнеш. — Когато Меган го послуша, Нейт пое ръката и имаше нужда да я докосне, както и тя него. — Плакала си.

— Малко. — Погледна разранената му ръка. — Почувствах се толкова безпомощна долу, докато те гледах така. Остави се на Коко да се погрижи за теб, а мен дори не погледна. — Очите й отново се върнаха към неговите. — Не искам да те загубя, Натаниъл. Тъкмо те открих и не искам да направя някоя нова грешка.

— Всичко опира до него, нали?

— Не, не. Всичко е заради мен.

— Заради каквото ти е сторил — поправи я мрачно Натаниъл.

— Добре, така е. — Тя повдигна ръката му към бузата си. — Моля те, не си отивай сега. Все още нямам всички отговори, ала когато Холт каза, че си ранен… Сърцето ми спря. Никога не съм била толкова уплашена. Означаваш много за мен, Натаниъл. Нека се погрижа за теб, докато се оправиш.

— Ами… — Той се размекваше и посегна да я погали по косата. — Май Дюмонт ми направи страхотна услуга този път.

— Какво искаш да кажеш?

Нейт поклати глава. По всичко личеше, че мозъкът му се бе размекнал от хапчето и болката. Нямаше намерение да й казва, поне все още не. Но пък Меган имаше право да знае.

— Двамата, които ме нападнаха тази вечер. Дюмонт ги беше наел.

Цветът се стопи от лицето й.

— Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че Бакстър им е платил, за да те нападнат? За…

— За да ме поочукат, това е. Аз бих казал, че се е ядосал, задето го хвърлих във водата, и е искал да си отмъсти. — Опита се да се намести, ала лицето му се изкриви от болка. — Щеше да е по-умно да си похарчи парите за професионалисти. Тези бяха някакви нещастни аматьори.

— Бакстър е виновен за това? — Пред погледа й падна мъгла. Тя затвори очи, за да е сигурна, че всичко ще се оправи. — Аз съм виновна.

— Как ли пък не. Изобщо не си виновна, няма такова нещо. Той какво ли не причини на вас със Сузана и децата. Страхливият копелдак дори не може да се бие сам. — Нейт подръпна косата й. — Не забравяй, че аз спечелих. Той така и не получи онова, за което бе платил.

— Мислиш ли, че това има някакво значение?

— За мен има. Ако искаш да направиш нещо за мен, наистина да направиш нещо, избий си го от главата.

— Той е баща на Кевин — прошепна Меган. — Гади ми се, като си помисля.

— Той е едно нищожество. Полегни до мен, моля те.

Забеляза, че Нейт се бори с ефекта от хапчето и го послуша. Лекичко повдигна главата му и я отпусна на гърдите си.

— Поспи малко — прошепна тя. — Сега няма да мислим за това. Няма да мислим за нищо.

Той въздъхна и се остави да се унесе.

— Обичам те, Меган.

— Знам. — Тя го погали по косата и остана будна, докато Нейт спеше.

Никой от двамата не видя малкото момче с уплашени очи и пребледнели бузи, когато отвори вратата.

 

 

Натаниъл се събуди от пулсирането на собствената си болка. В главата му биеше барабан и напорът идваше отнякъде ниско, над врата, а на лявото слепоочие някой бе решил да отмерва ритъма с тънка палка. Около ребрата нещо го притискаше и се усещаше туптене, което по всичко личеше, че ще си остане постоянно. Рамото също припяваше жално и неспирно.

Само за опит се помъчи да се надигне. Вдървен също като труп, каза си той с отвращение. С бавни тромави движения се надигна от леглото. Като се изключи бумтенето в главата му, други поражения като че ли нямаше. Нямало било, помисли си Нейт, намръщен от болка, докато куцукаше към душа. Единственото му удовлетворение бе, че двамата нападатели щяха да страдат значително повече от него.

Дори приятните струи на душа предизвикаха нов взрив от болка, когато докоснаха натъртванията и охлузванията. Със стиснати зъби той изчака болката да отшуми и да се превърне в нещо като търпим дискомфорт.

Щеше да оживее.

Гол и все още мокър, Нейт излезе от душа и напълни мивката с леденостудена вода. Пое си дълбоко дъх, за да се стегне, и наведе лице, докато вледеняващият студ предизвика пълно изтръпване.

Вече по-уверен, той се върна в спалнята и видя на един от столовете чисти дрехи. Без да спира да ругае, успя някак да се облече. Копнееше за кафе и аспирин и пълна чиния с храна, когато вратата се отвори предпазливо.

— Не трябва да ставаш. — Коко държеше подноса и с двете си ръце и цъкаше с език. — Да сваляш тази риза веднага и да се връщаш в леглото.

— Скъпа, цял живот чакам да чуя тези думи.

— Сигурно се чувстваш по-добре — каза тя през смях и остави подноса на нощното шкафче, за да бухне косата си. Натаниъл веднага забеляза, докато проследяваше познатия жест, че вече две седмици, ако не и повече, косата й си бе в същия цвят. Сигурно се дължеше на настроението й, каза си той.

— Ще се оправя.

— Миличкият. — Коко повдигна ръка и докосна много нежно синините по лицето му. Тази сутрин изглеждаше значително по-зле, но сърце не и даваше да му го каже. — Поне седни да хапнеш нещо.

— Умееш да ми четеш мислите. — С огромно желание Нейт се отпусна на един стол. — Много ми харесва обслужването.

— Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя нагласи подноса върху един стол и разстла салфетката. Той реши, че сигурно ще му я натъпче в яката, и затова я взе.

— Меган ми каза какво се е случило. Онзи Бакстър наел двама… Двама главорези. Имам намерение да се дигна до Бостън и сама да се разправя с онзи тип.

Яростното й изражение стопли сърцето му. Приличаше на освирепяла келтска богиня.

— Сладурче, в такъв случай той е загубен. — Опита яйцата и затвори очи от удоволствие, усетил вкуса на горещата, невероятно вкусна храна. — Ала мисля да го оставим на мира.

— Да го оставим на мира ли? Трябва веднага да се обадиш в полицията. Аз, разбира се, бих предпочела всички момчета да се съберете и да отидете заедно да му насините физиономията… — Тя притисна ръка към сърцето си, защото само като си представи гледката, сърцето й заби по-силно. — Само че — продължи Коко с известно съжаление, — редното е да се съобщи на властите и те да се справят с проблема.

— Никакви ченгета. — Нейт загреба от картофеното пюре. — Дюмонт ще се изтормози много повече, като не знае какво смятам да предприема и най-вече кога.

— Ами… — Тя помисли над това и се усмихна. — Май си прав. Все едно, че чакаш да те порази мълния.

— Именно. А ако се намеси полицията, ще стане твърде неприятно за Меган и момчето.

— Както обикновено, си прав. — Коко нежно го погали по косата. — Толкова се радвам, че си с нас.

— Иска ми се и тя да изпитва същото.

— Че то си е така. Просто се страхува. На Меган й се е налагало да се справи с толкова много препятствия. А ти — ти, Натаниъл, си мъж, който доста обърква жените.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. Много ли те боли тази сутрин, миличък? Пийни още едно хапче.

— Ще мина само с аспирин.

— И аз така си помислих. — Коко извади от джоба си шише аспирин. — Вземи го със сока.

— Да, госпожо. — Той я послуша и отново се зае с яйцата. — Значи си виждала Меган тази сутрин?

— Някъде призори успях да я убедя да те остави, за да полегне и тя.

Тези думи го накараха да се почувства значително по-добре, отколкото след първите хапки храна.

— Сериозно?

— А само как те гледаше… — Коко го погали по ръката. — Една жена вижда тези неща. Особено когато и тя е влюбена. — Руменината по бузите много й отиваше. — Предполагам, знаеш, че ние двамата с Нилс… Че ние двамата, имаме връзка. — Нейт издаде някакъв неопределен звук. Не би искал образът на двамата заедно да го споходи на тъмно. Коко и Холандеца му бяха по-скъпи от родители и нито едно дете, дори да бе на тридесет и три, не искаше да си представя тази страна от връзката на родителите си. — Изминалите няколко седмици бяха прекрасни. Бракът ми бе чудесен и аз пазя скъпи спомени. След това през годините съм имала приятни, хубави връзки. Само че с Нилс… — Очите й станаха замечтани. — Той ме кара да се чувствам млада и жизнена и почти нежна. Не е само сексът — добави тя и Натаниъл се притесни.

— Оле-ле, Коко. — Той отпи от кафето, защото апетитът му бързо се стопяваше. — Не ми се ще да ми разказваш подробности.

Тя се изкиска, изпълнена с чистосърдечна обич към него.

— Знам колко сте близки с Нилс.

— Да, така е. — Започваше да се чувства като вързан за стола и заради подноса нямаше как да мръдне. — Дълги години сме плавали заедно и той е…

— Той ти е като баща — каза тихо Коко. — Знам. Просто исках да ти кажа, че и аз го обичам. Ние ще се оженим.

— Какво? — Вилицата му издрънча в чинията. — Ще се жените? Ти и Холандеца?

— Да. — Силно притеснена, защото не можеше да прецени дали изражението му изразява ужас, или просто е шокиран, тя заопипва перлената огърлица на врата си. — Надявам се да нямаш нищо против.

— Да имам нещо против? — Не можеше да мисли. Едва сега забеляза неспокойните движения на ръцете й, тона й, притеснението в очите. Нейт отмести стола, превърнат в маса, и се изправи. — Не мога да си представя, че жена от твоята класа би могла да си падне по този стар негодник. Сигурна ли си, че не ти е сипал нещо в супата?

Вече изпълнена с облекчение, Коко се усмихна.

— Дори и да го е направил, на мен ми харесва. Имаме ли благословията ти?

Той пое ръцете й и ги погледна.

— Знаеш ли, откакто се помня, ми се е искало да ми бъдеш майка.

— О! — Очите й се напълниха със сълзи. — Натаниъл!

— Сега, струва ми се, и това ще стане. — Погледна я отново, преди да я целуне първо по едната буза, след това по другата и накрая — по устните. — Да му кажеш да се държи добре с теб, защото иначе ще се разправя с мен.

— Толкова съм щастлива! — Тя се разхлипа и се отпусна в ръцете му. — Толкова съм щастлива, Нейт. А картите не го показаха, че предстои. — Дъхът й пареше, когато притисна мокрото си лице във врата му. — Нито пък чаените листа, нито дори кристалът. То просто се случи.

— Така става с хубавите неща.

— Искам и ти да си щастлив. — Коко се отдръпна и зарови в джоба си, за да открие една от дантелените си кърпички. — Иска ми се да повярваш в това, което е между вас с Меган, и да не позволяваш да ти се изплъзне. Тя има нужда от теб, Нейт. Също и Кевин.

— И аз така й казах. — Той се усмихна, взе кърпичката и сам избърса сълзите й. — Само дето Мег не е готова да го чуе.

— Трябва непрекъснато да й го повтаряш. — Гласът и стана твърд. — Не спирай, докато не се почувства готова. — Ако Меган имаше нужда от допълнително побутване, тя самата щеше да го стори. — Така, така. — Коко приглади косата си, а след това и панталона. — Чакат ме един милион неща за вършене. Искам ти да си почиваш, за да се порадваш после на скарата и зарята.

— Добре съм.

— Имам чувството, че те е прегазил камион. — Тя се приближи до леглото и се зае да изпъне чаршафите и да оправи възглавниците. — Полегни още час-два или пък седни на терасата на слънце. Навън времето е чудесно и ще ти изнесем един удобен шезлонг, а аз после ще мина да те видя.

— Това вече звучи добре. Ще изляза на слънце. — Тъкмо тръгваше към вратата на терасата, когато чу гласове в коридора.

Меган се втурна в стаята.

— Не мога да намеря Кевин — извиха тя. — Никой не го е виждал цялата сутрин.