Нора Робъртс
Скрити тайни (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Тая женска ще ме довърши. — Холандеца извади бутилка ямайски ром от скривалището в един тъмен ъгъл в килера — Помни ми думите, момче.

Натаниъл избута назад кухненския стол, за да протегне крака след обилната вечеря в трапезарията на семейство Калхун. Кухнята на хотела бе безупречно почистена след наплива за вечеря. А Коко, както Натаниъл знаеше, бе заета със семейството. Иначе Холандеца нямаше да си позволи да се налива с ром.

— Нали не си решил да бягаш от кораба, а, приятелю?

Холандеца изсумтя при тези думи. Как ли пък няма да подвие опашка само защото не можеше да се справи с една вреслива напудрена женска.

— Не мърдам оттук. — Погледна предпазливо към вратата и сипа и на двамата солидно количество ром. — Предупреждавам те, момче, рано или късно, тази жена ще си го получи. И то от мен, така да знаеш. — Той заби едрия си пръст в гърдите.

Натаниъл отпи от рома и изсъска през зъби, когато течността го парна през гърлото. Това питие съвсем не беше от най-меките.

— А къде е бутилката Крузан, дето ти я бях донесъл?

— Сложих я в една торта. И това става за пиене.

— Става, стига да имаш здрав стомах — измърмори под носа си Натаниъл. — Я кажи сега, какъв е проблемът с Коко този път?

— Първо, проблемът не е един, а са два. — Холандеца се намръщи към кухненския телефон, когато го чу да звъни. Обслужване по стаите, каза си той презрително. На нито един от корабите му не бе имало такава тъпотия като обслужване по стаите.

— Да, к’во? — Натаниъл скри усмивката зад чашата си. Тактът и дипломацията съвсем не бяха от най-силните страни на Холандеца. Коко щеше да припадне, ако чуеше как приятелят му се зъби на гостите. Или пък щеше да го прасне по главата с някой черпак. — Да не би да си въобразявате, че тук нямаме нищо за вършене? — изръмжа той в слушалката. — Ще го получите, когато стане готово. — Холандеца затвори и дръпна една чиния. — Ще си поръчват шампанско и някаква си засукана торта по това време на денонощието. Младоженци. Да бе! Тия от номер три, как никой не ги видя да излизат цяла седмица.

— Къде отиде чувството ти за романтика, Холандец?

— Тия работи съм ги оставил на теб, любовнико. — Юмрукът, подобен на плътен резен шунка, се сви, за да отреже с изключителна прецизност две фини парчета шоколадова торта. — Нали те видях как я меркаш оная, червенокосата.

— Руса с ягодов оттенък — поправи го Натаниъл. — Дори не червенокоса, а златиста коса. — Той смело отпи нова глътка ром. — Много е красива, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ти все хубавици ги избираш. — Със замаха на художник Холандеца заля парчетата с ванилов крем и ги украси отстрани с пресни ягоди. — И дете си има, нали?

— Да. — Натаниъл погледна тортата и реши, че няма нищо против да похапне едно парче. — Кевин. Тъмна коса, висок за възрастта си. — Усмихна се. По дяволите, това момче му харесваше. — Големи любопитни очи.

— Виждал съм го. — Холандеца имаше слабост към децата, но се опитваше да я прикрива. — Добре изглежда. Винаги се мъкне с онези две нахакани келешчета, дето все търсят какво да отмъкнат. — Което, както Натаниъл добре знаеше, за Холандеца бе истинско удоволствие, въпреки че го криеше зад намръщена маска. — Май доста рано е тръгнала да митка.

Натаниъл се намръщи при тези думи. Така беше изразът, ала му се струваше, че просто не бе точен, защото излизаше, че жената сама бе виновна за тази бременност.

— За тази работа са нужни двама, Холандец. А копелето я е излъгало.

— Знам. Знам. Чух за тази работа. Нищо не изпускам аз. — Не беше трудно да се измъкне информация от Коко, особено когато натиснеше подходящите копчета. Никога нямаше да си го признае, но това бе едно от нещата, които всеки ден очакваше с най-голямо нетърпение. Натисна звънеца за сервитьора и с искрено удоволствие вдигна назидателно показалец, щом вратата се отвори. — Направи поднос за номер три — нареди Холандеца. — Две торти, бутилка домашно шампанско, две високи чаши и да не забравиш мърлявите салфетки. — След като приключи с нарежданията, довърши рома. — Дали да не се опитам да позная на кой му се яде едно парче.

— Няма да ти откажа.

— Не е имало случай да откажеш храна или пък на някоя жена. — Холандеца отряза ново парче, този път доста по-дебело, отколкото за младоженците, и го бутна пред Натаниъл.

— За мен ягоди няма ли?

— Яж каквото съм ти сложил в чинията. Защо не си в трапезарията да флиртуваш с оная кльоща?

— Работя по въпроса — отвърна Натаниъл, налапал хапка торта. — Още са в трапезарията. Семейно събиране. — Стана, сипа си кафе и го доля с остатъка от рома. — Открили са някаква стара книга. А тя не е кльоща. — Бе сигурен в твърдението си, след като бе прегръщал Меган. — Просто е фина.

— Да, бе сигурно. — Помисли си за Коко, за издължените отлично оформени едри крайници. Отново изсумтя. — Всички женски са фини, докато не ти надянат халката на носа.

 

 

Никой не би нарекъл жените в трапезарията фини — не и когато течеше една от типичните за семейство Калхун разправии.

— Казах да го изгорим — Кейкей скръсти ръце на гърдите си и загледа злобно останалите. — След всичко, което научихме за Фъргюс от дневника на Бианка, изобщо не ми е ясно как може да искате да държим тази противна счетоводна книга тук.

— Не можем да я изгорим — облещи се срещу нея Аманда. — Това е част от нашата история.

— Заредена е с отрицателна енергия. — Лайла присви очи към книгата, поставена на средата на масата. — Ще ни донесе нещо лошо.

— Може и да е така — поклати глава Макс. — Само че не мога да позволя да изгорите една книга. Каквато и да е тя.

— Това не ти е литература — измърмори Кейкей.

Трент погали напрегнатото рамо на жена си.

— Винаги можем да я върнем там, където я намерихме, или да обмислим предложението на Слоун.

— Според мен, една стая, посветена на семейни реликви… — Слоун погледна Аманда. — Части от историята на Кулите, ще бъде интересно място. Не само за хотела, но и за семейството.

— Не съм сигурна… — Сузана сви устни и се опита да разсъждава обективно. — Малко необичайно ми се струва да излагаме нещата на Фъргюс до тези на Бианка или на леля Колийн, на чичо Шон и на Итън.

— Той може и да е бил голяма гад, ала въпреки това си остава част от семейството. — Холт допиваше кафето. — Тук съм съгласен със Слоун.

Тези думи, разбира се, предизвикаха малка буря от възражения, недоволство и други предложения. Меган седеше и наблюдаваше всичко в пълно удивление.

Изобщо не искаше да остава. Не и на семейното събиране. Само че веднага я бяха накарали да седне мирно. Семейство Калхун винаги се обединяваха, когато имаше нужда.

Докато се вихреше спорът, тя погледна обекта на кавгата. Когато Аманда я остави в кабинета й, Меган не успя да устои на изкушението. След като почисти кожената подвързия, тя прелисти страниците, лениво пресметна колоните и цъкаше възмутено, когато откриваше по някоя и друга грешка. Беше прочела и част от бележките в полетата и бе открила, че Фъргюс Калхун е бил студен, амбициозен и егоистичен човек.

Но пък едва ли една счетоводна книга си струваше подобна разправия. Особено след като последните няколко страници бяха просто цифри, без всякаква система и ред.

Каза си, че това не й влиза в работата, ала в същия момент дойде краят на спокойствието й.

— Кажи, Меган, мила, ти какво мислиш? — Неочакваният въпрос на Коко я стресна.

— Моля?

— Ти какво мислиш? Още не си ни казала мнението си. А ти все пак си най-квалифицирана.

— Квалифицирана ли?

— Това е счетоводна книга — изтъкна Коко. — А ти си счетоводителка.

Ето че по този въпрос Меган не успя да каже нищо логично.

— Всъщност това не е моя работа — започна тя, но бе заглушена от множество обяснения и се оказа, че определено бе нейна работа. — Ами за… — Меган огледа присъстващите на масата и установи, че всички я гледат. — Според мен това ще бъде доста интересна реликва… Доста е… Интересно е да се прегледа една стара счетоводна книга. Нали разбирате, и разходите, и заплатите на персонала. Може да ви се стори интересно как са си разпределяли парите семействата през 1913 година.

— Ами разбира се! — плесна с ръце Коко. — Разбира се, че си права. Снощи си мислех за теб, Мег, докато хвърлях карти. Все ми излизаше, че ще се заемеш с нов проект — нещо свързано с цифри.

— Лельо Коко — каза Кейкей спокойно, — Меган ни е счетоводителка.

— Знам, скъпа, знам. — С ведра усмивка Коко я погали по косата. — Затова отначало не обърнах особено внимание. Ала все не можех да се отърся от чувството, че има и още нещо. Сигурна съм, че този проект ще доведе до нещо прекрасно. Нещо, от което всички ще бъдем щастливи. Толкова съм щастлива, че ще се заемеш.

— Да се заема ли? — Меган погледна безпомощно брат си. В отговор получи само усмивка.

— Да проучиш счетоводната книга на Фъргюс. Можеш дори да я качиш на компютъра, кажи, че можеш! Слоун ни разказа колко си умна.

— Мога, разбира се, но…

Беше прекъсната от бебешки плач, долетял от предавателя на стената.

— Бианка? — попита Макс.

— Итън — казаха едновременно Кейкей и Лайла. Това бе краят на семейното събиране.

 

 

С какво по-точно се бе съгласила да се заеме, чудеше се по-късно Меган. Въпреки че почти не бе казала нищо, се оказа, че счетоводната книга на Фъргюс й бе поверена. Ала това си беше семеен въпрос.

Въздъхна и отвори вратата на терасата, за да излезе навън. Ако им кажеше това и изложеше мнението си практично и логично, щяха да я потупат по главата, да я щипнат по бузата и да й повторят, че бе част от семейството и повече приказки нямаше да има.

Как да спори?

Пое дълбоко приятния нощен въздух и долови аромата на фрезиите и розите на Сузана. Някъде в далечината се чуваше шумът на вълните, а въздухът бе влажен с леко солен вкус. Високо над нея блещукаха звезди, обградили луната, ярка като морски фар.

Синът й спеше, доволен, в безопасност, обграден от хора, които го обичаха.

Да проучи книгата на Фъргюс бе една незначителна услуга, с която щеше да се отплати за всичко, с което тези хора я даряваха.

Спокойствие. Да, каза си тя, семейство Калхун й бяха осигурили именно спокойствие.

Нощта бе наистина очарователна и затова Мег остави вратата отворена и пое по криволичещата каменна пътека сред облените от луната рози, поръсените със звезден прашец божури, чак до вистерията, разпростряла мънички цветчета към пътеката.

— „Тя бе призрачна наслада, щом за пръв път появи се пред моя взор.“

Меган трепна рязко и притисна ръка към сърцето си, когато от сенките се отдели сянка.

— Изплаших ли те? — Натаниъл пристъпи към нея, а върхът на пурата му проблесна в мрака. — Обикновено Уърдсуърт оказва по-различен ефект.

— Не знаех, че си тук. — И нямаше да излезе, ако знаеше. — Мислех, че си се прибрал у вас.

— Постоях малко при Холандеца в компанията на бутилка ром. — Той излезе на осветената от луната пътека. — Искаше да се оплаче от Коко, затова му трябваше компания. — Нейт леко дръпна от пурата. В първия момент лицето му се скри зад пушека и го превърна в мистериозно и много красиво. Ангел, изгонен от божия дом. — Красива нощ.

— Да, наистина. Ами…

— Недей да бягаш. Искаше да се поразходиш из градината. — Той се усмихна и се пресегна, за да откъсне един бледорозов божур. — Тъй като вече е почти полунощ, мисля, че времето е много подходящо.

Тя прие цветето и си забрани да попада под очарованието на този мъж.

— Наслаждавах се на цветята. Никога не ме е бивало особено да ги отглеждам.

— Трябва да им отдадеш сърцето си, както и да им осигуриш вода и тор.

Косата й бе пусната и се стелеше по раменете. Все още бе в строгото синьо сако и панталоните, които носеше по време на вечеря. Жалко, каза си Нейт. Щеше да е в духа на нощта, много подходящо за настроението му, ако бе в ефирна рокля. Но пък Меган О’Райли не бе от жените, които обикалят градините нощем в ефирни копринени рокли.

Не би си го позволила.

Единственият друг начин да се противопостави на тези пронизващи сиви очи, освен да избяга като глупачка, беда довърши започнатия разговор.

— Значи ти се занимаваш и с градина, освен че плаваш и цитираш класиците, така ли? — попита го тя.

— Обичам цветята, както и много други неща. — Той постави ръка върху божура, който Меган стискаше, и го вдигна към себе си така, че да се наслади и на неговия, и на нейния аромат. Усмихна й се над нежния цвят.

Усети, че бе в клопка, сякаш бе попаднала в бавен сън, някъде между мъжа и луната. Уханието на градината се надигна и завихри във въздуха, сякаш подето от ветреца, и нежно нахлу в ноздрите й. По лицето й пропълзяха сенки и подчертаха скулите и брадичката, подтикнаха я да вдигне поглед към устните му, приканващо извити.

Сякаш бяха съвсем сами, откъснати от действителността и задълженията на ежедневието.

Просто един мъж и една жена сред цветята и нощните сенки, заслушани в серенадата на далечното море.

Тя сведе очи, сякаш, за да разруши магията на мига.

— Учудена съм, че ти е останало време за цветя и поезия покрай всички тези пътувания.

— Винаги можеш да намериш време за това, което си струва.

Магията на нощта не му бе убягнала. Но пък Нейт обичаше подобни моменти. Имало бе случаи, когато бе наблюдавал как водата се надига също като свит юмрук, когато се бе вслушвал в изкусителната песен на сирените, понесла се през мъглата — той вярваше в магията. Защо иначе щеше да чака в градината, откъде можеше да знае, че Меган ще се появи.

Пусна цветето и пое свободната й ръка, за да вплете пръсти с нейните, преди тя да бе измислила причина защо не трябва.

— Повърви с мен, Мег. Не бива да пропиляваме подобна нощ.

— Ще се връщам. — Погледна назад точно когато повя лек бриз. Цветчетата на вистерията сведоха глави.

— След малко.

Тя тръгна до него през приказната градина, стиснала цвете в едната си ръка, косата й обсипана с нежни венчелистчета.

— Аз… Трябва да погледна Кевин.

— Да не би момчето да има проблеми, когато спи?

— Не, но…

— Кошмари?

— Не.

— Това е добре. — За него това беше достатъчен отговор и Нейт пое по тясната пътека. — Значи, когато някой мъж флиртува с теб, ти подвиваш опашка и бягаш.

— Разбира се, че не бягам. Само че не се интересувам от флиртове.

— Странно. Докато стоеше одеве на терасата ми се стори, че си жена, която е готова за един малък флирт.

Меган веднага спря.

— Ти си ме наблюдавал?

— М-м-м. — Той загаси пурата в най-близката саксия. — А пък аз си помислих, колко е жалко, че нямам една флейта.

Раздразнението бе изместено от любопитство.

— Флейта ли?

— Красива жена, застанала на балкон, трябва да получи серенада.

Тя не се сдържа и се разсмя.

— А ти сигурно свириш на флейта.

— Не. Прииска ми се да посвиря, когато те видях. — Нейт отново пое по пътеката. Скалата започваше да се спуска надолу. — Едно време, като дете, идвах с лодка и гледах нагоре към Кулите. Обичах да си представям, че ги пази дракон, че ще се изкача по скалите и ще го сразя.

— Кевин все още нарича къщата замък — измърмори Меган и погледна назад.

— Когато пораснах малко и забелязах сестрите Калхун, реших, че щом сразя дракона, те ще ме възнаградят. Типичните фантазии за един шестнадесетгодишен с развилнели се хормони.

Тя отново се разсмя.

— Коя от тях?

— А, всичките. — Той се усмихна широко, седна на ниската стена и я привлече до себе си. — Винаги са били… Забележителни. Холт си падаше по Сузана, въпреки че не искаше да си признае. Тъй като ми беше приятел, аз благородно я задрасках от списъка. И въпреки това ми оставаха три, след като успеех да сразя дракона.

— Само че никога не се сблъска с дракон.

По лицето му премина сянка.

— Срещнах обаче друг. Нека просто кажем, че го оставих да си живее живота и отплавах. — Нейт се отърси от обзелото го настроение и болките на миналото. — Затова пък имах кратка, ала незабравима връзка с прелестната Лайла.

Меган отвори широко очи.

— Ти и Лайла?

— Точно преди да си тръгна от острова. Беше решила да ме подлуди. — Той въздъхна при този спомен. — Много я бива в това отношение.

Но те двамата се държаха толкова естествено, когато бяха заедно, помисли си Меган. Толкова спокойни, такива добри приятели.

— Толкова си прозрачна, Мег. — Нейт се разсмя и обгърна раменете й. — Ние не бяхме като Ромео и Жулиета. Целунах я няколко пъти и положих всички старания, за да я убедя да направим нещо повече. Само че тя не искаше. И не ми разби сърцето. Е поочука го малко, може би — добави той.

— А Макс не се ли притеснява?

— Че защо? Лайла е негова. Дори да бяхме имали някоя разтърсваща любовна връзка — което не стана — пак щеше да е като тлееща клечица кибрит в сравнение с това, което те изживяха.

Тук беше прав. Всяка една от сестрите Калхун си бе намерила истинската половинка.

— Въпреки това е много интересно — каза тя тихо. — Всички тези преплетени връзки.

— Ти за мен ли мислиш, или за себе си?

Меган се стегна, усетила, че седи плътно до него, а ръката му обгръща раменете й.

— Това не е въпрос, който ще обсъждам.

— Още ли те боли? — Нейт я притисна, за да я успокой. — От всичко, което чух за Дюмонт, мисля, че не си струва да страдаш заради него. Успокой се — добави той, когато тя трепна и понечи да се изправи. — Това ще отмине. Нощта е толкова прекрасна, за да отваряме стари рани. Я по-добре ми разкажи, как успяха да те впримчат да се заемеш с онази стара счетоводна книга.

— Ти как разбра?

— Холт и Сузана ми разказаха. — Мег все още бе стегната, забеляза той. Ала поне не се опитваше да избяга. — Видях ги, преди да тръгнат.

Тя се поотпусна. Беше толкова приятно да сподели с някой, който бе също като нея на една крачка извън семейството.

— Представа нямам как стана така, че ме накараха. Не бях казала и дума по въпроса.

— Това ти е първата грешка.

Меган изпухтя.

— Трябваше да викам, за да ме чуят. Не знам защо наричат тези събирания срещи, след като единственото, което правят, е да се карат. — Тя сви вежди. — А щом спрат да се карат, веднага разбираш, че са те всмукали като плаващи пясъци. Ако се опиташ да се измъкнеш, откриваш, че те се спояват и не можеш нищо да направиш.

— Много добре знам какво се опитваш да ми кажеш. Все още не съм сигурен дали идеята за бизнес с Холт излезе от мен. Беше направено предложение, подложи се на обсъждане, гласуване и бе одобрено. Следващото, което си спомням, бе, че подписвам документи. Интересно, помисли си Меган и се загледа в мъжествения му профил.

— Не ми приличаш на човек, който може да бъде склонен да направи нещо, което не иска.

— И аз така си мислех.

Тя се замисли за момент, след това се предаде.

— Прав си. Счетоводната книга е безкрайно интересна. Нямам търпение да се заема с нея.

— Надявам се не възнамеряваш да и посветиш всичкото си свободно време. — Нейт се заигра с краищата на потрепващата й от вятъра коса. Не, не е червена, каза си той. Златиста е, с вплетен пламък. — Искам и за мен да остане.

Меган предпазливо се отдръпна.

— Вече ти казах, не се интересувам.

— Истината е, че си притеснена, защото се интересуваш. — Нейт сви длан около брадичката й и извърна лицето й към себе си. — Сигурен съм, че ти е било трудно, че си решила да поставиш всички мъже под един знаменател с мръсника, който те е наранил. Затова ти казах, че ще бъда търпелив.

В очите й лумна гняв.

— Не ми казвай каква съм и как съм се справила. Не ти искам нито търпението, нито проявите на разбиране.

— Добре.

Той притисна устни към нейните без всякакво търпение. Целувката му бе настойчива, напрегната, неустоима, покори я и я лиши от последната глътка въздух.

Жарта, която тлееше в гърдите й след първия път, когато Нейт я целуна, се разгоря в неукротим пламък. Тя искаше — копнееше — да усети още по-силно тази огнена топка. Мразеше се за проявената слабост, но се остави да обгори.

Бе доказал своето, помисли си той, когато откъсна устни от нейните и ги притисна към бурно препускащия пулс на гърлото й. Ала както го доказа, така се оплете в сложния възел на желанието.

Желание, което трябваше да почака, защото Меган съвсем не бе готова за него. Защото имаше значение — тя имаше значение — много повече, отколкото си бе представял.

— Кажи ми пак, че не се интересуваш — прошепна Нейт до устните й, ядосан, че не можеше да вземе онова, което бе така очевидно негово. — Кажи ми, че не искаш да те докосвам.

— Не мога. — В гласът й прозвуча отчаяние. Искаше й се той да я докосва, да я вземе, да я хвърли на земята й да люби диво и ненаситно. Искаше й се Нейт да вземе решението, той да поеме отговорността. Засрами се. Каква страхливка. — Само че едното желание не е достатъчно.

— Разтърсена, Меган се отдръпна и се изправи. — За мен няма да бъде достатъчно. И преди съм желала. — Изпъна се, тръпнеща на лунната светлина, с развяна от вятъра коса, очите и диви и изпълнени със страх.

Натаниъл се прокле, а след това прокле и нея за твърдостта й.

— Аз не съм Дюмонт. А ти не си седемнадесетгодишно момиче.

— Много добре знам коя и каква съм. Но не знам ти кой си.

— Опитваш се да се измъкнеш, Меган. Ние с теб се познахме още от първия миг.

Тя отстъпи крачка назад, защото знаеше, че бе прав. Защото това я ужасяваше.

— Това, за което говориш, е физическо привличане.

— Може би говоря за съдба. — Каза го тихо и също се изправи. Беше я изплашил и се презираше. Да притесниш уязвима жена е едно, но да я плашиш — съвсем друго. — Имаш нужда от време да помислиш за това. Аз също. Ще те изпратя.

Меган протегна ръка, за да го спре.

— И сама мога да се прибера. — Врътна се и затича по обляната от лунната светлина пътека.

Той изруга тихо. Седна отново, извади нова пура и я запали. Нямаше смисъл да си ходи. Вече знаеше, че няма да може да заспи.

 

 

Късно на следващия следобед, когато някой почука на вратата на кабинета й, Меган вдигна глава от счетоводните книги.

— Влез.

— Извинявай, че те прекъсвам. — Коко пъхна глава в стаята. Меган с изненада забеляза, че този път гладката й коса бе абаносово черна. Очевидно жената сменяше цвета си също толкова често, колкото и настроенията. — Не си ставала дори за обяд — каза Коко и внесе огромен сребърен поднос, грижливо подреден.

— Не се притеснявай. — Меган погледна часовника и с изненада установи, че минава три. — Имаш достатъчно работа и без да се грижиш за мен.

— Това си е част от обслужването. — След като постави подноса на масичката, Коко започна да сервира. — Не можем да ти позволим да пропускаш храненето. — Тя погледна към монитора, към отворените книги, калкулатори и прилежно подредените папки. — Мили Боже, колко много цифри. Цифрите винаги са ме притеснявали.

— Не бива да им се оставяш те да диктуват положението — каза Меган през смях. — Щом разбереш, че едно и едно правят две, можеш да сметнеш всичко останало.

Коко се вгледа в екрана, без да крие съмнението си.

— Щом казваш, скъпа.

— Тъкмо приключвах първото тримесечие на „Шипшейт“. Истинско предизвикателство.

— Радвам се, че мислиш така. — Коко се извърна от екрана и цифрите, преди да я бе заболяла главата. — Само че никой от нас не иска да се преуморяваш. Приготвила съм ти леден чай и чудесен комбиниран сандвич.

Храната имаше много апетитен вид, особено след като не можа да хапне нищо на закуска. Това бе закъснелият ефект от снощния сблъсък с Натаниъл.

— Много ти благодаря, Коко. Извинявай, че заради мен си остави работата.

— О! — Коко махна веднага с ръка, а Меган стана, за да си вземе чинията. — Хич не си го и помисляй. Честно да ти призная, скъпа, трябваше да я оставя — и да се махна от онзи тип.

— Холандеца ли? — Меган се усмихна, докато дъвчеше първата хапка. — Запознах се с него тази сутрин, когато слизах долу. Завих в погрешната посока и попаднах в хотелската част.

Малко притеснена, Коко започна да усуква плътната златна верижка на врата си.

— Надявам се не ти е казал нещо, с което да те обиди. Той е доста грубоват.

— Не. — Меган сипа две чаши чай и подаде едната на Коко. — Погледна ме лошо и ми каза, че ми трябва някоя и друга мръвка, за да ми скрие кокалите. Реших, че ще иска да ме натъпче с гръцкия омлет, който приготвяше, ала едно от момчетата изпусна чиния. Избягах, докато ругаеше бедното момче.

— Какъв език има само… — Коко се настани и приглади копринения панталон. — Ужасяващ. И винаги спори с мен за рецептите. — Тя затвори очи и потръпна. — Аз пък смятах, че съм търпелива жена и, ако ми позволиш да бъда нескромна, доста умна. Налагаше се да притежавам и двете качества, за да отгледам момичетата. — Коко въздъхна и вдигна ръце, готова да покаже, че е победена. — Но що се отнася до този мъж, нямам думи.

— Можеш да го освободиш — опипа почвата Меган.

— Невъзможно. Та той е като баща на Натаниъл, и на децата, а и те го обичат, въпреки че изобщо не разбирам защо. — Тя отново отвори очи и се усмихна смело. — Ще се справя, скъпа, а и трябва да призная, че той умее да готви някои основни простички неща. — Коко заглади новата си прическа. — А пък аз си намирам начини да се разсейвам.

Само че вниманието на Меган бе привлечено от първите думи на Коко.

— Значи господин Ван Хорн познава Натаниъл отдавна.

— А, повече от петнадесет години, доколкото знам. Заедно са работили във флота, заедно са плавали, както там му казват. Доколкото разбирам, господин Ван Хорн е поел Натаниъл под крилото си. Което говори доста добре за него. Бог е свидетел, че момчето имаше нужда от някой, който да му обърне внимание след неговото нещастно детство.

— Така ли? — За Меган бе доста нетипично да настоява, ала с Коко не бе никак трудно.

— Майка му починала, когато е бил още малък, горкото момче. А и баща му е мъртъв. — Красивата й уста се стегна строго. — Е, онзи беше истинско животно. Почти не познавах Джон Фюри, но в селото непрекъснато се говореше. А и от време на време Холт и Натаниъл ни носеха риба. Сама виждах синините.

— Синини — повтори ужасена Меган. — Баща му го е биел?

Очите на Коко вече бяха плувнали в сълзи. Тя имаше толкова меко сърце.

— Боя се, че е било точно така.

— Ами никой ли не е знаел?

— Когато някой питаше, онзи все твърдеше, че момчето било паднало, че се сбило с друго дете. Натаниъл никога не му противоречеше. Колкото и да е тъжно, в онези години на насилието над децата не се обръщаше много внимание. А и сега не е достатъчно, според мен. — Сълзите заплашваха да размекнат спиралата по миглите й. Коко ги попи със салфетката на Меган. — Натаниъл избяга във флота в мига, в който бе на възраст да го вземат. Баща му почина преди няколко години. Нейт изпрати пари за погребението, ала не дойде. Защо ли не го виня. — Тя въздъхна и се отърси от спомените. — Не дойдох, за да ти разказвам такива тъжни неща. Поне краят е добър. От Нейт излезе прекрасен човек. — Влажните очи на Коко блестяха. — Сега само му трябва подходяща жена. Той е ужасно красив, не мислиш ли?

— Да — отвърна предпазливо Меган. Все още се опитваше да свърже малтретираното дете и самоуверения мъж.

— На него може да се разчита. И толкова романтичен, с тези разкази за морето, обвит е в една мистериозност. Жена, която му привлече вниманието, трябва да се смята за щастливка.

Меган примигна, когато разбра накъде бие Коко.

— Не мога да кажа. Не го познавам достатъчно добре, а и не приемам мъжете по този начин.

— Глупости. — Убедена в уменията си да събира успешно двойки. Коко погали Меган по коляното. — Ти си млада, красива, интелигентна. Ако имаш до себе си мъж, това не означава, че тези качества ще изчезнат, нито пък че жената ще си изгуби независимостта. Подходящият мъж само ще ги подчертае. Имам чувството, че ти сама ще откриеш тези неща, при това много скоро. Така… — Тя се наведе и целуна Меган по бузата. — Трябва да се връщам в кухнята, преди онзи тип да е направил нещо ужасно със сьомгата. — Тя потегли към вратата, но спря — това бе най-точният момент, каза си Коко, подбран съвършено. — О, скъпа, такава съм забравана. Трябваше да ти кажа за Кевин.

— Кевин ли? — Погледът на Меган веднага се стрелна към прозореца. — Не е ли навън с Алекс и Джени?

— Да, но не е тук. — Усмивката на Коко бе разсеяна — това бе престорено, нещо, което бе усъвършенствала години наред. — Днес е свободният ден на Натаниъл и той намина да обядва тук. Невероятен апетит има и не наддава дори един грам. Ама и той много се движи. Затова се тези великолепни мускули. Прекрасен е, нали?

— Коко, къде е Кевин?

— Боже, пак се отплеснах. Кевин е с Нейт. Всички са с него. Той отведе децата.

Меган вече бе скочила на крака.

— С него ли? Къде? На корабчето? — Ужасът, предизвикан от бури и извисяващи се вълни, се замята в ума й, въпреки че небето навън бе безоблачно синьо.

— Не, не, в неговата къща. Строи тераса или нещо подобно, а децата умират от удоволствие да отидат да помагат. Ще ми направиш страхотна услуга, ако минеш да ги прибереш вместо мен. — И така, каза си изключително доволна Коко, Меган ще има възможност да види чудесния малък дом на Нейт и колко е изключителен той в отношенията си с децата. — Сузана искаше децата да са тук, ала на мен сърце не ми даваше да им откажа. Тя няма да се върне чак до пет, така че недей да бързаш.

— Ама аз…

— Знаеш къде е къщата на Сузана и Холт, нали? Натаниъл живее на двеста метра по-надолу. Очарователно местенце. Не можеш да го пропуснеш.

Преди Меган да успее да изрече и дума, вратата бавно се затвори.

Това, каза си Коко, докато крачеше по коридора, бе изключително добре свършена работа.