Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (48)

47

Ейми опита вратата и видя, че е отключена. Влезе, понечи да извика Морт, но се отказа. Заразглежда къщата слисана, с широко разтворени очи.

Каква бъркотия! Кофата за боклук беше пълна и беше преляла на пода. Няколко лениви есенни мухи пълзяха по захвърления в ъгъла алуминиев тиган. Ейми усещаше миризмата на престояло готвено и престоял въздух. Помисли си, че долавя, мирис и на развалена храна.

— Морт?

Никакъв отговор. Тръгна да обикаля из къщата, вървеше с малки крачки, не беше съвсем сигурна, че иска да види останалата й част. Госпожа Гейвин беше почиствала само преди три дни — как можеха нещата да бъдат запуснати толкова много оттогава? Какво се беше случило?

Тя се беше тревожила за Морт през цялата последна година от брака им, но беше още по-разтревожена след развода. Разтревожена и, разбира се, виновна. Смяташе се отчасти за виновна и мислеше, че винаги ще бъде. Но Морт никога не беше бил силен… и най-голямата му слабост беше в упоритото му (и понякога почти истерично) отказване да признае този факт. Тази сутрин гласът му звучеше като на човек, докаран до точката на самоубийството. И единствената причина, — поради която беше приела забележката му да не взима със себе си Тед, беше, защото тя мислеше, че при вида му Морт може наистина да обезумее и да…

Мисълта за убийство никога не беше минавала през ума й, не минаваше и сега. Дори и когато той беше размахал пистолета към тях онзи ужасен следобед в мотела, тя не се беше уплашила. Поне от това не. Морт не беше убиец.

— Морт? М…

Тя обиколи кухненския плот и думата замря на устните й. Вгледа се в голямата дневна поразена, с разширени очи. Навсякъде беше разхвърляна хартия. Изглеждаше така, сякаш Морт в един момент беше изровил всеки екземпляр от всеки ръкопис, който беше намерил в чекмеджетата на бюрото си и в картотеката си и беше пръснал страниците наоколо като конфети на някакво черно празнуване на Нова година. На масата имаше куп мръсни чинии. Кафеварката лежеше счупена до остъклената стена, която беше пукната.

И навсякъде, навсякъде, навсякъде имаше една дума. Думата беше „ШУТЪР“.

„ШУТЪР“ беше написано на стените с цветни тебешири, които Морт трябва да беше извадил от чекмеджето с нещата за рисуване. „ШУТЪР“ беше напръскано на две места върху прозореца с нещо, което приличаше на изсъхнала разбита сметана… да, там беше и спреят под налягане за готова сметана — захвърлен под печката. „ШУТЪР“ беше написано на много места върху кухненските плотове с мастило, а върху дървените подпори на верандата в далечната част на къщата — с молив, в подредена като за събиране на числа колонка, която продължаваше надолу в права линия и гласеше „ШУТЪР ШУТЪР ШУТЪР ШУТЪР“.

И най-лошото от всичко — беше издълбано и върху полираната повърхност от черешово дърво на масата с големи разкривени букви, високи цял метър, като гротескно обяснение в любов: „ШУТЪР“.

Отвертката, която беше използвал, лежеше на близкия стол. По стоманеното й острие имаше нещо червено — изцапано от черешовото дърво, предположи Ейми.

— Морт? — прошепна тя и се огледа.

Сега вече се уплаши, че ще го намери умрял — самоубил се. И къде? Ами в кабинета му, разбира се. Къде другаде? Нали там беше преживял най-забележителните мигове от живота си. Сигурно беше избрал да умре там.

Въпреки че нямаше желание да влезе и нямаше желание да бъде тази, която ще го намери, все пак краката й сами я понесоха натам. Докато вървеше, тя подритна броя на СМЕК, който беше изпратил Хърб Крийкмор. Не погледна надолу. Стигна до вратата на кабинета и бавно я отвори.